Как Людмила Живкова остана без дом навръх 8 декември?

През 1961 г. дъщерята на Тато Людмила Живкова пристанала с граждански брак на избраника си Любомир Стойчев. Сватбата на Червената принцеса била двойна. С наследницата на генералния секретар на ЦК на БКП се омъжила и братовчедка й – булките съчетали празненствата си, пише вестник „Уикенд”.

След официалната церемония младоженците събрали близките си в ресторант „Ракета” в парка „Заимов”. Тодор Живков постоянно подвиквал „Горчиво!” на влюбените, а на няколко пъти се хванал и на хорото.

Като минала еуфорията от венчавката, новосформираното сем. Стойчеви се нанесло в самостоятелен апартамент на столичната ул. „Оборище”. В същата кооперация живеели и Тато (с жена си Мара Малеева, сина си Владимир, майка си Маруца и баща си Христо – б. р.), Станко Тодоров, Живко Живков, Райко Дамянов, Григор Стоичков, генерал Попов.

В съседни блокове пък били Лалю Ганчев, Лъчезар Аврамов, Иван Абаджиев, Пеко Таков и Пенчо Кубадински. Заради струпването на толкова големци на едно място, улицата край Докторската градина била находчиво прекръстена от народа на „Тодорище”.„Охраната на сградата се състоеше от един милиционер, който стоеше във входа към улицата. Имаше обаче вход и от задната част, където бяха и гаражите. При сегашната действителност още през първата нощ щяха да ни изнесат заедно с креватите! Моите плахи опити да получим съгласието на родителите на Мила да живеем на друго място нямаха успех. Жилището ни беше самостоятелно, двустайно, с хол и кухня и се намираше на същия етаж с това на Живкови”, разказваше приживе първият мъж на Червената принцеса.

Людмила и инженерът останали в самостоятелния си апартамент до 8 декември 1962 г. На студентския празник Живков се срещнал с представители на академичната младеж и те му потърсили сметка защо дъщеря му обитава ведомствени 100 кв. м. Въпросът сконфузил Първия, развалил му настроението и на следващата вечер той събрал близките си на семеен съвет.

„Любезно, но безапелационно, той предложи да се пренесем при тях и да освободим досегашния си апартамент. След кратки вътрешни преустройства се преместихме. Вече разполагахме само със самостоятелна спалня и тоалетни помещения, а кухнята и столовата ползвахме заедно с останалите членове на фамилията. Големият хол първоначално е бил предвиден и обзаведен и за официални поводи на Тодор Живков и Мара Малеева.

Сега беше разделен на две части с портал и голяма остъклена, двойна, плъзгаща се врата. По-малката част ползвахме ние, а при определени поводи, след съгласуване с родителското тяло – и двете части. Откровено казано, това стесняване много не ни смущаваше. Така имахме възможност по-често да се срещаме с важни особи, посещаващи родителското тяло – най-често артиста Стефан Гецов, писателя партизанин Веселин Андреев, „заешкия генерал“ Христо Русков”, откровеничеше инж. Стойчев преди смъртта да го отнеме от близките му.По соца социалистическите величия разполагаха с много повече лукс от обикновените граждани, но малцина от върхушката си позволяваха да притежават по няколко апартамента. Нещо повече, имаше държавни ръководители, които бяха напълно безимотни.

Когато загинал на Витоша през декември 1971 г., министърът на външните работи Иван Башев оставил в наследство само картини и книги. Жилище – не. Домът, който обитавали с жена му Софка и дъщеря им, бил под наем.

„Баща ми беше последовател на Толстой в отношението си към недвижимите имоти. Той така и не пожела да купи нито апартамент, нито вила, нито дори нещо движимо – автомобил. Защото държавата предоставяла всичко. Чак след смъртта му майка ми, по-прагматична, с голям зор нагоди нужната сума от нищожните му спестявания и разни заеми, плюс помощ от ЦК, за апартамента, в който аз живея и сега”, коментираше приживе поетесата Миряна Башева.В ранните години на управленската си кариера и Григор Стоичков нямал собствен дом в София. Живеел на квартира в Коньовица с жена си и двамата си пораснали синове –  в тясно апартаментче, състоящо се от стая, кухня и хол. Не поставил въпроса за свой дом и когато станал първи секретар на Окръжния комитет. Председателят на Народния съвет Никола Матев обаче споделил на Живков за жилищния му проблем и Тато учудено възкликнал: „Защо не ми се оплакал?!”. След което разпоредил да се намери решение в кратки срокове.

„Звънна ми Гръбчев, тогава началник на УБО, и ме попита: „Имаш ли време да дойда за малко при теб?” Видяхме се и ми каза: „Имам поръчение да те заведа да огледаш апартамент на ул. „Оборище”.” Отидохме. Видях един огромен апартамент. Попитах: „Кой ще живее тук?” „Тодор Живков, Станко Тодоров, Живко Живков…”, започна да ми се изрежда. Като чух, отсякох: „Аз съм дотук! Ще си живея на старото място, тук не желая! Сега ще се обадя на другаря Живков и ще му кажа, че не го искам това жилище!”. Гръбчев се възмути: „Как може такова нещо?! Вместо да се обадиш и да благодариш!”.

Малко по-късно набрах Живков. „Много благодаря за вниманието, което тука…” „Харесва ли ти?”, прекъсна ме той. „Харесва ми, но…” Живков пак ме прекъсна: „Щом ти харесва, със здраве да си го ползваш”. И ми затвори телефона. Свързах се с Гръбчев и му обясних, че не съм успял да кажа на Първия, каквото съм смятал. Началникът на УБО ме посъветва: „Престани, втори път не ми се обаждай за това! Ще стане скандал!”, редеше спомени Стоичков в залеза на дните си.

Когато всички големци се нанесли във ВИП блока, Тато ги поканил вкъщи. Почерпил ги и рекъл: „Трябва да живеем като комшии! Съседите са за това – сол да си поискаш. Ще се редуваме – днес на гости при мен, утре – при друг!”.„Живков не беше скучен човек. Но не пиеше, за разлика от нас. На него му се сипваше една чаша червено вино, оставяше му се и газирана вода. Той отпиваше от виното и си доливаше сода. Така цяла вечер си караше предимно на вода, докато ние пиехме и уиски, и водка… Първия много обичаше вицовете и дори понякога ги разказваше.

Случвало се е даже да попита: „Абе, какъв нов виц има за мен?”. Всички анекдоти, които излизаха за него, ги знаеше и много се смееше с тях. Весел човек беше, умееше да разчупва компанията”, разправял е за дългогодишния си началник комунистът от Горна Малина.

Той приключи живота си през лятото на 2016-а в уютна къща в „Бояна”, която днес е собственост на децата на естрадната легенда Йорданка Христова. Въпросното жилище му беше единственото – когато се сдобил с него, Григор върнал на държавата просторния апартамент на улица „Тодорище”.

Личната си резиденция в полите на Витоша бившият вицепремиер, министър и кандидат-член на Политбюро съградил навремето изцяло със собствени спестявания и заеми, които впоследствие върнал до последната стотинка. Затова и приживе много се възмущаваше, че във всекидневник през 2007-а излязла статия с неистини по негов адрес.

В материала, озаглавен „Държавата строи вили на велможи” се твърдяло, че е ощетил хазната с 47 319 лв. чрез къщата си. Според автора домът струвал 83 271 лв., а Стоичков платил на държавната фирма изпълнителка само 35 952 лв. „Тези данни не само не са верни, но е казана една подсъдна лъжа. 

Каква е истината? 

По документацията строително-монтажните работи възлизаха на 45 760 лв. Фактически бе извършена работа за 47 198 лв.Тази сума бе своевременно преведена през 1979 г. на Строително управление на №2 и Монтажно-инсталационното управление на ДСО „Софстрой”. Това се потвърждава от наличните документи. Обзавеждането е отделно, защото е доставено от различни организации и магазини, за което също има пълна документация”, ядосваше се приживе бай Григор.

Заради статията, набеждаваща го за длъжник, той поискал от „Труд” право на отговор. До редакцията на всекидневника изпратил писмо, в което описал подробно своята истина. Вестникът обаче не публикувал опровержението му.

Подобно на Григор Стоичков, със собствени средства вдигнал къща и Пенчо Кубадински. Маститият комунист от село Лозница дори си плащал за градежа по завишени цени. „Строеше по стопански начин и вилата му е далеч по-малка от тия на колегите му. Работиха му майстори от родния край на съпругата му и те споделяха, че ако има да се оплачат от нещо, то е от преяждане”, категоричен е Ачо Бекяров –  дългогодишен труженик от Управление „Безопасност и охрана”.

Източник:narod.bg

Научете повече

Този човек не е беден и не е бездомник а притежава огромна земя и голямо богатство

Този човек не е беден, просяк и не е бездомник, той е великан на световната литература Лев Толстой...

Толстой бил благородник в Русия, който притежавал огромна земя и голямо богатство. Той даде цялото си богатство на бедните и бездомните и живя живот в аскетизъм.

Сред най-известните му изказвания:

"Не ми разказвайте твърде много за религията, но нека видя религията във вашите действия. "

Той каза: "Ако чувстваш болка, значи си жив, но чувстваш ли болката на другите, си човешко същество. "

Толстой е Автор главно на романи и разкази, в по-късната част от живота си и на пиеси, есета и религиозни трактати. Създател на учението толстоизъм, отлъчен от Светия синод на Руската православна църква през 1901 г. Обявен за светец на религиозното учение каодаизъм (каодай) в Индокитай.

Най-известните му 3 произведения са романите „Война и мир“, „Ана Каренина“ и „Възкресение“, нареждани сред най-значимите романи в историята и за връх на реалистичната литература. Самият Толстой е определян като най-великия романист в световната история.

Лев Толстой е известен и като сложна и парадоксална личност заради неговите религиозно-моралистични и аскетични възгледи, които възприема през 80-те години на XIX век и които го превръщат във влиятелен морален философ и социален реформатор. В последните години от живота си Толстой, изхождайки от буквалното тълкуване на религиозното учение на Исус Христос, най-вече на Проповедта на планината, става ревностен християнски анархист и анархопацифист. Неговите идеи за ненасилствена съпротива, изразени в книги като „Царството Божие е вътре във вас“ („Царство Божие внутри вас“), оказват силно влияние върху по-късни водачи на движението за ненасилие като Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг.Последователите на религиозните му възгледи (толстоизъм) се наричат толстоисти.

Научете повече

Как изглеждаше българският дом мечта през соца /Снимки/

Социалистическият уют все още е жив. Събран е в секциите, гардеробите и табуретките, покрити с китениците, които и до днес са традиционно обзавеждане в много домове на по-възрастни хора.

Помним добре естетиката на шейсетте и седемдесетте години – гетинакса, линолеума, кафявата гама. В онези дни в апартаментите в панелките можеше да се видят едни и същи столове, маси и спални. Всички купени от магазина, в който посрещаха кисело с: „Днес няма, елате утре“. В онези дни вкусът се налагаше „отгоре“. Дизайнът се създаваше централизирано. Асортиментът беше ограничен, а интериорът – унифициран.

През 1969 г. в новопостроения блок 101 в Димитровград е открита изложба на т. нар. комплексно обзаведени жилища. Интериорът на десет апартамента – двустайни, тристайни и четиристайни, е създаден от специалистите от Центъра за нови стоки и мода, и е представен тържествено на широката публика. Зад събитието стоят Министерството на леката промишленост и градският народен съвет. По-късно същите апартаменти са продадени с мебелите и аксесоарите.

Целта на изложбата е да поощри купуването на изцяло обзаведени жилища. А също да покаже интериорни тенденции в годините, когато стил, дизайнер и дори каталог са забранени думи. Как изглежда българският дом мечта от края на 60-те и 70-те години на миналия век, можем да си припомним от тогавашното списание „Архитектура“.

„Бързият темп на жилищно строителство и нарастващите материални възможности на нашия народ налагат да се отдели повече внимание на проблемите, свързани с рационалното обзавеждане на жилището. Новият човек – строителят на комунизма, трябва да живее в красива обстановка, сред уют и удобства“, пише в списание „Архитектура“ в онези години.

„Съвременното жилище, характерно със своите прави линии и плоскости, трябва да бъде подредено с леки и изящни по форма мебели и вещи, които да не създават чувство за претрупаност. Нужно е броят на мебелите да се сведе до минимум. Жилището служи за задоволяване на нашите ежедневни нужди и за обзавеждането му трябва да се съди не по скъпите и модерните мебели, а по това до каква степен отговаря на тази цел.

Демодираният и остарял салонен бюфет вече е заместен от секционния комбиниран шкаф с полици за книги, шкафчета за сервизи, барче за напитки. На този шкаф в някои случаи се поставят и телевизорът, радиото, магнетофонът. Има случаи, когато спускащ се плот от шкафа служи за писалище. Комбинираните секционни шкафове са практични и поради това, че дават възможност отделните елементи да се набавят последователно, на етапи и да се устройват съобразно възможностите и нуждите на семейството.

Кухните са обзаведени със секционни шкафове, които на някои места стигат до тавана. Плотовете на долните шкафове са изработени от гетинакс, който не се поврежда от вода. В кухните на по-малките апартаменти е създаден кът за хранене, състоящ се от маса с пейка или столове. В повечето случаи те са тапицирани с изкуствена кожа, за да се почистват лесно. Тръбните крака на столовете и линолеумът на пода придават чист и хигиеничен вид на кухните.

Използваните осветителни тела са оригинални, с опростена форма, без украшателски елементи. Оцветени с ярки и наситени тонове, те се превръщат в истински художествени изделия, които обогатяват интериора.

Композицията на интериора се допълва от редица малки предмети, като вази, пепелници, свещници, изделия от порцелан и стъкло, и картини. Повечето от тях освен функционалната си стойност изпълняват и декоративна роля, като придават твърде много интимност и уют на помещението.

В някои спални тоалетката е заместена с огледало, закачено направо на стената. Нощните шкафчета са заменени с малки полички с ниши за поставяне на нощна лампа, книги и др. При подреждането на спалните е прокаран принципът да няма в тях много декоративен елемент и излишен лукс".

Научете повече

Как и къде купонясваше родната младеж по черноморието ни през 80-те

Но ако ти, читателю, се интересуваш къде са вилнели твоите родители, баби и дядовци дори, хвърли един поглед на следващите редове.

Тогава нямаше социални мрежи или мобилни телефони. И за да видиш някое момче или момиче, което те интересува или да се срещнеш с хора, които са важни за тебе, просто трябваше да отидеш на едно, две или три места и много вероятно беше твоят човек да бъде там. Защото местата за забавление не бяха чак толкова много колкото днес, но пък купонясването беше гарантирано. И така…къде ходеха учениците и изобщо младите бургазлии на възраст 18+ и от 20+ нататък?

Ще започна с „Плочата“.Плочата е …Не, изобщо не става въпрос за грамофонна плоча.

Какво е грамофонна плоча ли? Хм, това едно време беше музикален носител, който се поставяше внимателно в грамофон, за предпочитане стерео грамофон, и се слушаше музика от страна А и страна Б …

Какво е грамофон ли…Ъъъ, грамофон е…

Виж, така няма да се разберем. Търси из Гугъл или из Уикипедия.

Аз, исках само да ти разкажа къде се забавлявахме ние, учениците в Бургас през 80 –те години на миналия век.

Защо през 80-те ли?

Защото тогава бяхме ученици, а защото във времето преди това, демек в края на 70-те и началото на 80- те години извън летния сезон бургаските гъзари, моряци и международни шофьори, ходеха да купонясват в дискотеката на хотел „Приморец“ или в бара на хотел „България“, а след 23 часа с таксита или с автомобили се изнасяха към Слънчев бряг и по-точно към тамошната дискотека „Мелодия“, ама за тези неща други хора трябва да ти разказват, а не самозванци като мен.

Ние тогава сме нямали достъп до тези места ,защото бяхме ученици, както вече казах.

Та, „Плочата“ беше едно нелепо заведение върху покрива на някакви съблекални на Централния плаж в Бургас. Работеше от ранното лято до късната есен. През деня директно от плажната ивица хората си купуваха оттам бира и картофки, но вечер…

Вечер друже мой беше супер. Поне за нас беше така.

Е, пак имаше бира и картофки, по-късно и някакви клисави пици, но едва ли някой ходеше там, за да яде.

Първо се купуваха билети от някакво павилионче отвън…разположено пред тогавашния нощен бар. После се качвахме горе на самата „Плоча“, където …

Така и никога не разбрах как се събираха толкова много хора на възраст от 14-15 години до 30-35 години. Имаше нещо като сцена точно пред самия вход, а тълпата се разделяше в двете крила на заведението, представляващо нещо като прав ъгъл. Тук там из двете крила имаше някакви очукани железни маси и столове, но бройката им беше много по-малка от броя на посетителите.

Някъде на сцената имаше и нещо като предвестник на видео стена и там понякога можехме да гледаме видеоклипове на рок и поп групи.

Веднъж видях как на сцената там пя и свири бургаският рокаджия Георги Мархолев . Беше величествен, защото…ами защото пееше на английски, а не като Данчо Караджов да вика най-много по едно „Оуууиииийееее“. Кой е Данчо Караджов ли? Ти за група „Сигнал“ чувал ли си? Не??? Ами, има информация из интернет. Търси си я.

Хм, не знам защо, но в спомените ми изплува кой знае защо и мини концерт на Нели Рангелова…да, бе …на „Плочата“, точно тя…Нели Рангелова.

Какво??? Не знаеш коя е тя ли? Добре де, виж и снимките из Гугъл. В Уикипедия все ще има сведения за нея. Ами, тогава беше естрадна певица и хубава жена и …не, не. Аз не слушах такава музика, но тогава през онази вечер слушах Нели Рангелова, защото когато пя от сцената, аз бях пред сцената.

Стига си се хилил тъй подигравателно, де.

Музиката за нас беше най-важното, разбираш ли. Стояхме прави с часове на „Плочата“ и слушахме любимата си музика, обличахме се с нещо различно от омразните ученически униформи и.

Да, бе…в училище носехме униформи. Какво е униформа ли? Ами, войниците имаха униформи. Учениците също. Е, не ни харесваше, но никой не ни питаше. Бяха в отвратителен тъмносин цвят. И гадни кройки.

Важно е да кажа, че „Плочата“ беше лятно заведение и затова там нямаше как да има униформи. Собствениците на дънкови панталони и дънкови якета / незнайно защо и тогава и днес, наричани „сафари“ –та /предизвикваха вълни от завист сред останалите.

Беше ученическа дискотека, един вид. Но със сигурност в нея ходеха и по-големи батковци и каки от нас.

Тук поставям едно яко парче на ню ейв групата Алфавил от онова време. Ама кой ли тогава от нас е мислил върху желанието да бъдеш „Вечно млад“

Да, речем, че на това място в Бургас се събираха относително по-възпитани и кротки ученици, подрастващи и по-големи.

Но докато широките народни маси от ученици се събираха на „Плочата“ неспокойните духове и истински бунтари посещаваха „Капута“…онова пространство между Северния плаж и Летния театър. Там нямаше вход, естествено имаше бира в пластмасови чаши и картофи, някои по-жадни набори си носеха бутилки водка или коняк и атмосферата си беше направо наелектризирана и някак революционна. Общо взето беше сигурно, че почти никой от присъстващите не е отличник в училище. Затова и милиционерите често налитаха, за да проверяват кой е с паспорт и и кой без.

Да, през 80-те години нямаше полиция, а милиция.

Нямам ясен спомен от какъв източник се осигуряваше музикалното оформление на „Капута“, но едва ли е била някаква супер музикална уредба. Във всеки случай посетителите на този малък бургаски Содом и Гомор си стояха на купчини и си пийваха и се смееха и се уговаряха къде да продължат нощта.

В онези прастари времена през зимата нещата се случваха в Младежкия дом. Там имаше дискотеки или концерти на български групи. Ами, да…ти какво. Тогава не сме и мечтали да дойдат RAINBOW. Или КISS, или AC DC. Или който и да е.

Но пък можеше да дойде Росица Кирилова…/момент да се прекръстя/

Но лично аз съм гледал ФСБ в Младежкия дом. Прибрах се прегракнал. Е, гледал съм и Щурците и Сигнал в спортна зала „Бойчо Брънзов“, макар че тогава тя се казваше …забравил съм.

Сега се сетих за нещо странно. Дори направо налудничаво.

Около средата на 80-те години имаше някаква необичайна ученическа дискотека в помещение под подлеза срещу Операта. В нея се събираха ученици от 8 до 12 клас. Безвъзвратно съм забравил как се казваше.

Странното беше това, че в 18 часа спираше музиката и дисководещият, демек човекът, който пускаше музиката, четеше едва две минути със строг глас новини. Новини бе!!! Какво бил казал другарят Тодор Живков или къде бил отишъл другарят Жишев и и прочие такива идиотщини и тъпизми. И всички се хилеха, ама слушаха. Повярвай ми…това с новините беше тъпо, тъпо, тъпо решение на комунистическата партия.

После в края на 80-те години местата за забавления в Бургас рязко се увеличиха.

Едно от най-странните заведения в онези времена беше „Навеса“, разположено близо до северната част на тогавашния и днешен хотел „Приморец“.

Представляваше лека метална конструкция тип – парник, покрита с найлон. Предполагам, че по документи там е можело да бъдат приютени петдесетина души, но винаги бяха в пъти повече, изгубени из мъглата от цигарен дим. Толкова кибичеха и отвън.

Имам неясни спомени, че там човек освен алкохол можеше да си поръча айс кола, демек чаша кока кола с топка сладолед и да добави към нея малка водка…или да не добавя нищо.

В Бургас и културата на пиене преживя развитие, затова бяха открити два коктейл бара. И там, както сам можеш да се досетиш млади ми читателю, се сервираха коктейли. Никой не подозираше до този момент, че съществуват „водка фис“ и джин фис“

Това си беше една малка културна революция за общество, свикнало да жули предимно домашна ракия, водка и коняк. И бадемов аперитив. Това последното питие си беше бургаско откритие.

Та, какво за коктейл баровете.

Единият беше до днешната сграда на ВиК Бургас в бившия хотел „Бриз“…ееее, там беше супер снобарско. В интерес на истината там ученици ходеха рядко, но имаше и изключения. По скоро посетителите бяха от 18+ нагоре.

Влизаш и те посреща музика от пиано и флейта, но преди това чинно се редяхме редяхме на опашка, за да се освободи място и да влезем за един джин фис или японско утро или прочие.

А другият подобен коктейл бар отваряше врати зад гърба на Операта. Там, през зимата на 1987 год. доста време се висеше отвън, после във фоайето, докато се освободи маса, за да влезеш вътре в самото заведение.

Всъщност появи се и трето заведение от този род…наричаше се „Дружба“ и беше в к-с „Зорница“. В момента там е разположен офисът на бургаска телевизия.

Учениците имаха и някакъв относително спокоен достъп до отделни ресторанти. Да знаеш, че бащите и майките ви ходеха в тогавашния ресторант „Рибарска среща“, който се намираше …хм срещу днешната „Ротонда“ . Не негово място сега има някакви магазини за дрехи. Та, в „Рибарска среща“ хапвахме пържени калмари и пиехме бира. Спомням си, че веднъж в десети клас отидохме там с моя кум, е тогава той ми беше само съученик, и си поръчахме вино в залата за непушачи. Сервитьорът презрително ни каза, че сме малки и ни препоръча бира. Е ,поне бирата там беше хубава. И калмарите.

Всъщност по-големите ученици можеха да влизат в повечето ресторанти, но винаги с едно наум.

А и честно казано за тогавашните тийнейджъри не беше особено приятно усещане да купонясват в компанията на наборите на майките си и бащите си, че дори и на дядовците и на бабите си.

Представете си лятна вечер в тогавашния ресторант „Пиргос“. По масите стоят семейства или изобщо възрастни хора, бодат си салата и посръбват ракия, хапват мешана скара, ресторантският оркестър пее някаква естрадна боза и изведнъж на дансинга се втурва тълпа ученици, за да танцува на някакво парче на Сиси Кеч или Саманта Фокс , което е пуснал диджеят. Напрегнат момент отвсякъде.

Долу горе същата картинка беше и в тогавашния ресторант „Дружба“ , помещаващ се в Казиното, днес превърнато в културен център „Морско казино“. И на ред други такива места, в които имаше тежък културен сблъсък между ресторантската и едва зараждащата се клубна култура.

Нали разбирате, че трудно се получаваше мирно съвместно съществуване между ученици и възрастни. Че то можеше някоя вечер да те види леля ти или чичо ти как се кълчиш по дансинга или недай Боже как пушиш!!! Отврат.

Но в навечерието на 90-те години откриха първия ресторант за спагети…Е, това беше вече истинска сензация.

Е, как можах…забравих още едно прочуто място. Дискотеката в ЦУРК-а в Морската градина. Помещението беше малко, затова повечето хора висяха на маси отвън, но пък забавлението вътре беше гарантирано. Там се събираха ученици и студенти. Страхотно местенце.

Между другото едни от най-прочутите бургаски радиоводещи в момента ,Петър Генчев, беше там новобранец DJ…

В края на 80-те години се появи нов хит на нощния живот за ученици и луди млади в Бургас.

 „Балатума“…дискотека на открито върху един от тенис – кортовете срещу хотел „Приморец“. Общо взето инвестициите в този …хм…проект бяха нищожни. Някой беше застлал тенис корта с покритие, тип линолеум или балатум и така се появи името на това сборище.

Бира, картофи и …добре, де…Нали се разбрахме. Никой не ходеше по такива места ,за да яде.

Ако щеш вярвай, но имаше вечери, когато програмата там я водеха много яки диджеи от онези времена. Самият Тома Спространов или Данчо Стълбицата. Нещо като днешните Armin Van Buuren или Tiesto, да ме прощаваш за сравнението.

Общо взето влизахме, стояхме по пейките за зрителите на тенис мачовете, а когато пуснеха музиката, правехме цялата група нещо като кръг и си танцувахме или стояхме прави пак часове наред.

Докато пуснеха…един Господ знае защо му казвахме така…докато пуснеха „блус“…демек бавна песен, балада или нещо такова. И тогава по-смелите момчета канеха по-хубавите момичета на танц, а останалите скърцаха със зъби и гледаха мрачно. Първата крачка към някои от днешните бургаски семейства беше направена там, да го знаеш читателю.

Мисля си, че това беше първата огромна бургаска дискотека на открито. Дали в някои вечери вътре в нея е имало 1000 души? Може би.

Но и най-горещото лято свършва и когато сняг забръска, къде да ходиш ти зимъска?

Дискотеката в хотел „България“. За да си купим куверт на стойност 5 лв, се редяхме на опашка от 17 часа следобед. Отваряше в 18 часа. После към 22 часа музиката спираше, светваха лампите и ни гонеха, защото някъде там започваше да работи нощният бар, а в него ходеха …ами, ходеха тежкарите, а не ученици, току що завършили училище или прясно уволнени войници сополанковци като нас. Всъщност на това място можеха да проникнат само представители на 11 и 12 клас. За по-малките ситото беше жестоко.

Е, на мястото на днешния басейн в този хотел майка ти, баща ти, дядо ти и баба ти са танцували върху дансинга или са хвърляли по едни поглед към видео стената, за да видят някой клип на Принс, Кайли Миноуг или Мили Ванили, да речем.

Пак в края на 80-те години и съвсем в началото на 90-те се появи някаква каравана в двора на Етнографския музей…ей, колко народ висеше там.

Колкото и в „Арт клуб“-а в двора на днешния партиен щаб на СДС на ул. „Богориди“. Ако ме питаш, защо висяхме там, ами нямаше никаква логика да го правим, но висяхме с часове. За да видим този или онзи или в моя случай тази или онази. И да тръгнем нанякъде.

През 1988 год. се случи още едно малко чудо…появи се нещо като…нещо като денонощно заведение…силно казано, защото ставаше дума да съвсем мизерно кафене в Търговската къща. Нахаканите пичове с автомобили и мотори ходеха там или пък в друго подобно …хм…кафене на входа до Гробищата, близо до днешната бензиностанция на Петрол. Никой не знае как се е казвало по документи, но всички го наричаха „Кокала“.

Просто там се събираше много народ, за да побъбри, да се повесели и да тръгне нанякъде. Веселба на входа на гробищата??? Ами, така се получи.

През лятото на 1990 год . отвори дискотеката в Профсъюзния дом и е абсолютно сигурно , че в пространството пред нея ходеха много повече хора, отколкото в нея, но всички бяха там. Първо кибичеха в двора на Етнографския музей, а после се изнасяха на тълпи към …това ново място..

Пак тогава на мястото в някакво покъртително заводско хале до КАТ, съвсем в края на Бургас се появи дискотеката „Ла Пиаца“…и народът се юрна в тази посока.

Естествено най-големите приключенци и нощни аристократи избираха през лятото да ходят в Слънчев бряг, но …знаеш ли…и в Бургас имаше доста възможности човек да си отвърти главата от забавления.

90-те години донесоха още повече възможности за нощен живот за бащите и майките, както и за бабите и дядовците на днешните ученици в Бургас.

След дискотеката в Профсъюзния дом за по-големите ,отвори дискотека „Арфа“ във фоайето на Операта за по-малките. Малки малки, ама играеха на зарове край гардеробите.

Новозараждащата се частна инициатива преобразува бившия ресторант „Пиргос“ в дискотека и това място доста време беше тотален хит. През лятото жегата вътре беше убийствена, но въпреки всичко всички се натискаха да влязат.

После в бившия партиен дом, приютил Бургаския свободен университет отвориха дискотека, изникна и друг конкурент в сферата на нощното веселие зад Пожарната, където днес се помещава евангелска църква, по-късно се появиха Караоке бар в Операта, невероятният рок клуб „Сатан“ близо до стадион „Черноморец“, на чието откриване и освещаване въпреки дяволската символика по стените беше поканен православен свещеник, дискотека „Зорница“, в която можеше да се чуе както Металика, така и сръбска музика, клуб „Трокадеро“ до автогара „Запад“ и тоталния хит от лятото 1996 год , плажната дискотека „Палм бийч“, която буквално уби конкуренцията с безплатен вход и евтин алкохол, изникнаха таверни, цингаверни …но…

но…за заведенията от началото на 90-те години пък и средата им и края им ще говорим друг път, ако изобщо ти се слушат такива нафталинени спомени, млади читателю.

Ах, да…вечерният час за ученици беше до 22 часа. И затова в автобусите по това време беше пълно с тийнейджъри, които се прибираха с нежелание. А днес същите те, ама в доста по-възрастен вариант настояват пред своите деца и внуци да се прибират рано. И това ако не е ирония на съдбата.

Е, сега можеш да питаш баща си, майка си, баба си и дядо си в кое от всички заведения из Бургас са вилнели нощно време към края на 80-те и началото на 90-те години. Току виж се окаже, че са били не само в тях, а и в много други. А ако стените им можеха да говорят?

Беше ми приятно да сме заедно в това пътуване из далечното минало.

Научете повече

Легендарна гимнастичка продава медалите си, за да оцелее

Гимнастичката, която промени своя спорт Олга Корбут е принудена да продава медалите си, за да се издържа. Тъжна история, която често срещаме в спорта. На търга се продоха седем предмета, сред които два златни и един сребърен медали от Олимпиадата в Мюнхен.

Златният медал от отборното състезание е продаден най-скъпо – за 66 000 долара. „Едва ли има гимнастик в света, който да не осъзнава как тази малка сила на природата избухна и промени спорта си“, обявиха от аукционна къща „Херитидж“ в рекламата на търга, пише  beautyinsport.com.

Освен медалите Олга обяви за продажба няколко трика и наградата си за Личност на годината на БиБиСи от 1972-а, различни медали получени в СССР и корици на списания с нейни автографи.

150-сантиметровата Корбут е родена на 16 май 1955 година в Хродна (СССР, днес Беларус) . „Врабчето от Минск“ очарова света със сложните си акробатични салта и първа изпълни уникалния елемент на успоредка „Салто на Корбут“, който в момента е забранен. Олга е носителка на четири олимпийски титли (отборна, на греда и земя пт 1972 и отборна 1976).През 1991 година Корбут заминава за САЩ и живее там. 

Има син Ричард от брака си с руския музикант Леонид Борткевич, който продължава от 1978 до 2000 година. Олга работи като треньор, но според медиите в Русия е в тежко финансово положение. Заглавието на Газера.ру днес е „Медалите спасиха Корбут от глад“.

Научете повече