Годината е 1995, денят – 11 септември, ден, който можеше да влезе в историята на човечеството с невиждано дотогава събитие, припомня TVN.Няколко хиляди души очакваха на летището край русенското село Щръклево да посрещнат височайши гости от друга планета. Контактьорки, облечени в бледорозово, уверяваха, че имат връзка с извънземните, които ще кацнат в 11:00 ч. За улеснение на посрещачите дамите държаха в ръце портрети на някои от извънземните лидери, нарисувани с молив.


Двете „контактьорки“ - Здравка Крумова и Радка Трифонова подлудяват града със съобщението, че на летището в с. Щръклево край града ще се приземи космическият планерис (кораб) на маните от Република Вестуми, планета Криси, съзвездие Цефей. Информацията за пристигането е предоставена и разпространена от медиите двадесетина дни по-рано.


Няма друг случай в българската история на такова мащабно и организирано посрещане на извънземни гости! На „тенекията“ се хванаха няколко хиляди души - някои искрено вярващи в пристигането на извънземните, други - с известна доза съмнение, трети - за „сеира“. Факт е обаче, че пред летището се събират толкова посрещачи, колкото и Тодор Живков не винаги събира. Пространството пред сградата на аерогарата приличаше на панаир, с неизменните кебапчета и бира, семкаджии, сергии с пр. Няколко десетки служители на МВР охраняват събитието…


Всички чакат кораба, но така и нищо не се показва от небето. Инициаторките на посрещането обаче запазват самообладание и обявяват на множеството, че извънземните са се уплашили от вниманието.


След три часа чакане, с полицейска охрана контактьорките се измъкват от района. Чудото така и не се случва, но за наша радост има запис от събитието – колегата Николай Василев е съхранил част от това най-масово „връзване на тенекия“, ако не в цял свят, то поне в Европа.


На 4 август, през 1985 година, в столичния плувен комплекс "Червено знаме" започва европейското първенство по водни спортове

Шампионатът на модерната в онова време арена се превръща във впечатляващ плувен рецитал на българските🇧🇬🇧🇬🇧🇬 представители. Това е период, в който страната ни разполага с редица класни състезатели както в плувните дисциплини, така и в скоковете във вода

Илюстрованият спортен седмичник "Старт" посвещава челната си страницa на първия брой след старта на първенството на част от родните звезди. Кадър на един доайените в спортната ни фотография - Янко Гъров, улaвя четири от най-добрите плувкини в Европа в онзи период - Бистра Господинова, Таня Богомилова, Соня Благова (Дангалакова) и Радосвета Пиронкова, пред комплекса до 4-ти километър в столицата.



А българският отбор се представя наистина великолепно в родни води, като Богомилова и Дангалакова се окичват с по три (!) отличия. Таня печели европейската титла на 200 метра бруст, а освен това добавя бронз на 100 метра в същия стил. Дангалакова блести със сребро на 200 метра съчетано плуване и бронз - на 400 метра в същия стил

Двете ни прекрасни плувкини са в основата и на спечеления бронзов медал в смесената щафета (4 х 100 метра) заедно с Ваня Аргирова и Радосвета Пиронкова. Аргирова влиза в историята и с европейската си вицешампионска титла на 200 метра свободен стил

Силата на българския спорт е демонстрирана и в скоковете във вода. Европейският шампион от Рим'1983 Петър Георгиев се окичва със сребърен медал в скока от 3-метров трамплин. България финишира със 7 медала и изпреварва в крайното класиране утвърдени сили като Холандия, Швеция, Италия, Чехословакия, Югославия и други..


Българските любители на плуването пък имат възможност да се насладят отблизо на класата на светила като Михаел Грос (ГФР), Уве Даслер (ГДР), Тамаш Дарни (Унгария), Ейдриън Мурхауз (Великобритания), Дмитрий Волков (СССР) - при мъжете, Хайке Фридрих, Силвия Гераш и Астрид Щраус (ГДР) - при дамите

Таня Богомилова влиза в летописите като единствената плувкиня извън ГДР, успяла да спечели злато в София. Всички останали титли са извоювани от фамозните източногерманки..

Гошо Гочев



През 1951 г. Гаврил Славчев от с. Трекляно, Кюстендилско, е изпратен да следва в селскостопанския университет в Москва, който завършил с отличие през 1956 г. След това 3 г. работил като агроном-икономист в колхоза в украинското село Поленовка.


През 1959 г. се върнал в България с отлична атестация. Поради това го назначили за председател на ТКЗС в с. Дяково на мястото на дотогава заемащия длъжността Тодор Масларов. Макар и със средно образование, той бил председател на стопанството от неговото създаване през 1952 г., за което имал личен принос и се ползвал с голям авторитет в селото. По случай встъпването си в длъжност Гаврил Славчев поканил селяните на скромно тържество в двора на стопанството, но се отзовали само около 50 души, а по това време жителите му били 960.


Тодор Масларов пуснал слух, че младокът ще е само няколко месеца председател, и затова не трябва да му се обръща внимание, но самият той присъствал на тържеството. Двамата седели един до друг на трапезата и си разменяли наздравици.


Минала една година и кооператорите започнали да питат Масларов кога младокът ще се разкара, защото били недоволни от него. Той затегнал яко трудовата дисциплина и пресякъл възможностите за кражби. Възползвайки се от недоволството, Тодор подсказвал ту на един, ту на друг, че на Гаврил трябва да му се даде знак, че не е желан в селото. Славчев живеел в сградата на ТКЗС-то и през една нощ в нея избухнал пожар, от който той едва се спасил.


Милицията не успяла да установи кой е извършителят, но Гаврил бил почти сигурен, че го знае. След потушаването на пожара той намерил табакерата на селския пъдар Минчо Ковачев. Повикал го в опожарения си кабинет и ребром го попитал кой му е поръчал да подпали сградата: „Казвай, иначе ще те изпратя до живот в затвора!” Оня, хъката-мъката, признал, че го е подтикнал Масларов. Гаврил му дал лист и молив, за да го напише. На другия ден повикал Тодор Масларов, прочел му показанията на Ковачев и му казал, че за него има две възможности. Едната - да напусне селото и всичко да остане скрито-покрито, а другата  - да предаде случая на прокуратурата. 


Масларов избрал първия вариант. Две години за него не се чуло нищо. През това време Гаврил се оженил за една от учителките в селското училище. През август 1961 г. жена му била бременна в шестия месец. Когато една привечер се върнал вкъщи, открил, че я няма. Прекарал безсънна нощ в размисли какво може да се е случило. Когато на сутринта отишъл в кабинета си, по телефона му се обадил Масларов: „Ако искаш отново да видиш бременната си жена, след три дни да си напуснал селото.“  Уговарили се за среща до стената на новоизградения язовир в седем часа вечерта.


„Този човек няма да миряса, докато не се озове на два метра под земята”, мислел си Гаврил. Затова наредил на Минчо Ковачев да се укрие в храстите и когато Масларов се появи, да го застреля, защото е обявен за държавен престъпник и за това се полага награда от 800 лв., като в аванс му дал половината. Когато Масларов дошъл на срещата, Минчо му пратил един куршум. Но вместо да го убие, само го ранил в лявото рамо. Тодор като че ли предусетил какво може да се случи и се въоръжил с пистолет. Открил стрелба и ранил Минчо в коляното, а Гаврил - в гръдния кош. Раните и на тримата не били тежки, но поради загуба на кръв всички умрели в утрото на следващия ден./Ретро.бг/



Началото на разработването на българските микрокомпютри започва през 1979 г. Първоначалните модели (ИМКО – ИМКО е съкращение от Индивидуален Микро КОмпютър) са разработени и произведени от ИТКР (Институт по Техническа Кибернетика и Роботика) към БАН през 1980 само в 3 броя. През 1981 са произведени още около 50 броя от ИМКО-1. След доброто им посрещане от потребтелите, които ги намират за лесни за работа, през 1982 г. е произведен вторият персонален компютър ИМКО-2, на базата на който през следващата година започва масово производство на 8 битовите компютри от серия Правец. През 1984 започва и производството на професионалните компютри от серията Правец 16. Компютрите от серията Правец, са наречени на родният град на Тодор Живков – гр. Правец, където е построен и завода, в който са се произвеждали.


Първото международно преставяне на ИМКО е на Международния Симпозиум по Роботика в Лондон, като ИМКО е управлявал българският робот-ръка – РОБКО-01. Управлението на робот чрез микрокомпютър било изключително впечатляващо дори за специалистите от САЩ и Япония, които до тогава ползвали миникомпютри за управление на роботи, докато представеното от България решение струвало десетки пъти по-малко и било значително по-лесно за използване.След невероятния успех на ИМКО-1, през 1982 г. се създава неговият усъвършенстван вариант ИМКО-2 и започва неговото серийно производство (с леки модификации) в Прибостроителният Завод в гр. Правец под търговското име Правец-82. След кратка пауза през 1985 г. започва бързото създаване на нови модели компютри от серията Правец. Производството на компютри се стабилизира и се извършва изцяло в специално създаденият Комбинат по Микропроцесорна Техника в Правец, като България започва да изнася голяма част от продукцията си за страните от СИВ и по-специално СССР. 


Производственият капацитет в КМТ Правец е предвиден да бъде до 100 000 компютъра годишно, но този капацитет никога не е достигнат. Най-големият достигнат пик в производството е когато България произвежда 40% от компютрите използвани в страните от социалистическият блок (60 000 компютъра годишно), като по това време за производството на електроника са ангажирани над 300 000 работника а произвежданата продукция е на стойност $13.3 млрд/годишно (8 милиарда рубли). Създават се множество заводи за произведство на периферия, като ДЗУ – Стара Загора, ЗМД – Пазарджик, ЗЗУ – Пловдив, завод Аналитик в Михайловград (Монтана) произвежда мониторите. 

Благодарение на този бум в производството, през 80-те години на XX век, България се нарежда на трето място в света по производство и използване на електронни устройства на глава от населението. Също така голяма част от електрониката използвана от руската космическа програма също е българска (напр. модулът за автоматично приземяване на руската космическа совалка), което също нарежда България на трето място в света на база развити космически програми (след СССР и САЩ).Създаването на аналози на компютри на големите фирми се налага като тенденция през 1980-те години, като България не отстъпва на икономиките на Сингапур, Тайван и Южна Корея. През тези години е било въпрос на престиж всяка по-сериозна икономика да произвежда аналози на Apple или IBM.


Основно компютрите Правец са се произвеждали в КМТ – Правец (Комбинат по Микропроцесорна Техника Правец), както и в БАН. Почти всички модели на Правец 8 (ИМКО-1, ИМКО-2, Правец 82, Правец 8М, Правец 8А, Правец 8Е, Правец 8С, Правец 8S, Правец 8VC) са изцяло съвместими с архитектурата на Apple II. Единствено Правец 8Д е базиран на Орик Атмос. Компютрите от серия Правец 16 (Правец 16, Правец 16A, Правец 16H, Правец 16ES) са базирани на IBM PC.



Катерина Евро е първата дама от модния подиум, станала кинозвезда в България. А трамплин – култовият филм „Оркестър без име”. Усеща топлината на прожекторите едва на шестнайсет, когато се пробва като фотомодел в списанията „Лъч” и „Лада”. Следва скок на котешката пътечка и сериозни ангажименти като манекен на ЦНСМ в соцвремената. „Тогава беше сложно с тоалетите. Нямаше нищо по магазините. Както други колежки, изчаквах дрехите да се поизпрашат по ревюта и ги купувах с отстъпка”, разправя Евро всеки път, щом стане дума за зората на кариерата й. 








Дебютът й в киното е през 1978-а в „Чуй петела”. Четири години по-късно идва големият фурор с филма на Людмил Кирков „Оркестър без име” по сценарий на Станислав Стратиев. Зареждат се „Мярка за неотклонение”, „Равновесие”, „Третото лице”, „Три Марии и Иван”, „Забранено за възрастни”, „Брачни шеги” и т.н.Първото Евро събличане е пред камерата на Виктор Чичов в „Оркестър без име” в сцена с Георги Мамалев, а последното засега в името на изкуството – за корицата на списание Eva през 2006-а.


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив