Тайна стая в склада на магазина – с дефицитни стоки през соца и само за приятели

Универмага в село Балван,великотърновско

Ако един млад българин иска да разбере как са живели неговите родители и техните родители преди 1989 година, сигурно ще изпадне в шокиращо състояние.

Едни пишат ни убеждават, че магазините били празни.Други – че имало всичко.И едните, и другите прилагат снимки.

В рубриката на пловдивската телевизия „Запомнете Пловдив 2024“ продължаваме да вървим по следите на носталгията. И търсим истината сред многото лъжи.

За пореден път се опитахме да напишем няколко страници от пловдивската история с помощта на хората, които са били свидетели и участници в събитията от този период. Става дума за времето на дефицита. Когато невидима ръка „пускаше“ и спираше една или друга стока. Когато висенето на опашки с часове си беше част от ежедневието.

Другата гледна точка е, че в магазините имало всичко. Че било евтино. Че храните били качествени – а не като сегашните. Че хлябът, саламът и доматите си имали неповторим вкус. И т.н.Не можем да отричаме всичко, изречено от носталгиците. Много българи искрено се трудеха да напълнят магазините с все повече и по-качествени стоки. Но държавната собственост и липсата на реален пазар и в производството, и в търговията неминуемо водеха до дефицит.

Има и неумишлени фалшификации. Например – публикува се снимка на пълен магазин с надпис: „Ето как магазините по времето на бай Тошо бяха пълни!“ А като се вгледа човек, ще види, че има цели рафтове с наредени бутилки оцет и нищо друго.

Едно време снимки на пълни със стока магазини се появяваха във вестниците и в пропагандните табла, които се изготвяха от Центровете за фотопропаганда. Техните кадри преди всяко снимане аранжираха витрините и щандовете така, че да се заблудят хората. Е, тогава съвременниците трудно можеха да бъдат излъгани, но сега, след толкова години, има и такива, които вярват на видяното.Обадиха се много хора – някои ни писаха преди и след предаването. В блога 3nai.blog.bg може да намерите много интересните и верни разкази на арх. Олег Каразпрянов.

Ето някои коментари:

Емелка

„Записах се и чаках около година реда си за цветен телевизор „Велико Търново“, както и за секционна библиотека, пералня и холова гарнитура – така ги наричаха тогава. Но пък си купувах на почти без пари дрехи и обувки от детските магазини, защото №42 – най-големият за тях ме устройваше идеално.

На един пътуващ панаир в Козлодуй се сдобих с ударна бормашина и си я окомплектовах с бургии видия, защото и това нямаше, та си пробих дупки за корнизите без да се моля на някого. Припомни ми доста неща – колко щастлива бях когато си намерих комплект малки китайски длета, защото се занимавах като хоби с рисуване и дърворезба дребна пластика..“.Боян Ранделов разказа как сме се добирали до по-добри стоки с връзки. Или с малки лъжи.

Отишъл да търси риба в т.н. Малки хали. И излъгал, че довечера чака гост – самият Лало Рашев – шеф на веригата магазини за риба. И получил 4 скумрии от най-високо качество.

Бай Кольо от село Градина разказа как е търсил резервни авточасти и гуми. „Приключенията на Баш Майстора“ от прочутата филмова поредица не могат да се мерят с моите“ – обобщи гордо той.

Друг разказа как се е добрал до дефицитната автоматична пералня Перла 04. Тъй като цялата социалистическа икономика не можеше да произведе автоматична пералня, ние я „откраднахме“ от югославски прототип. А югославяните бяха прекопирали пералнята от италианците…

В складовете на много магазини имаше паралелен таен магазин – само за дефицитни стоки за приятели.По празниците и панаирите пускаха също дефицитни стоки. За малко, но хората знаеха и чакаха.

Имаше ведомствени магазини и барчета – за наши хора. Там можеха да се намерят „Пияни вишни“ – примерно.Гълъб Костадиннов разказа за ведомствения магазин в Месокомбината, където пускаха само за персонала наденици, кайма и пушени ребра.В големите градове пък имаше „показни магазини“, където единствено имаше лимони почти цяла година, но на двойни цени. И домати, и краставици през зимата.

През годините на „бай Тошо“ имаше периоди, когато се живееше по-нормално, но и такива, когато магазините – особено за хранителни стоки – се изпразваха.Най-вече липсваха стоки, които държавата ни купуваше срещу долари, а доларите не достигаха. Например цитруси, маслини, зехтин, качествен шоколад, дънки…

Неизвестно по какви причини на моменти изчезваха олиото, червеният пипер, чесънът, лещата. Агнешко месо пускаха май само за Първи май. Опашките бяха незабравими.От дистанцията на времето много неща изглеждат по-различно. И никакви фалшификации не могат да ни заблудят.

Днес има всичко. Това е хубаво. Изчезна обаче радостта, която ни обземаше, когато се добирахме до нещо дефицитно. Нещо“вносничко“. Нещо, за което сме чакали години. Или сме намерили връзка…

Ех, минало незабравимо…

Научете повече

Грандиозна атмосфера в Русе - Дунав и Левски събират 40 000 зрители през 60-те

Немислими за днешното време кадри отразяват футболните емоции в България през 60-те години

На днешната дата - 11 август, през 1968 година, Дунав посреща Левски в двубой от първия кръг на шампионата в "А" група (сезон 1968/1969 година) - среща, която остава в летописите като най-посетеният в историята на Русе

Дуелът на Градския стадион в дунавския град предизиква същинско стълпотворение. Според местните хроники на стадиона присъстват 40 000 души, а други 10 000 не успяват да влязат и остават край съоръжението

Левски печели с 2:1. Точни за Сините са Сашо Костов и Стефан Павлов - Фифи Перото, а почетното попадение за Дунав е дело на Никола Йорданов

През този сезон Сините са реорганизирани като Левски-Спартак и финишират на второ място, а шампион става ЦСКА "Септемврийско знаме"

Дунав пък успява да запази мястото си в групата, завършвайки на 13-а позиция - пред Марек, Добруджа и Локомотив (София)

ДУНАВ - ЛЕВСКИ 1:2 (0:0)

ГОЛМАЙСТОРИ: 0:1 Александър Костов (46), 0:2 Стефан Павлов (65), 1:2 Никола Йорданов (83)

Дунав: Иван Иванов, Добри Добчев, Огнян Илиев, Тодор Тодоров, Стоян Китов, Никола Шаламанов, Стоян Маринов, Петър Колев (55-Алекси Парашкевов), Никола Йорданов, Иван Въжаров, Шамси Сюлейманов

Левски: Георги Каменски, Стоичко Пешев, Иван Вуцов, Стефан Аладжов, Кирил Ивков, Стефан Павлов, Цветан Веселинов, Борислав Богданов, Георги Аспарухов, Янко Кирилов, Александър Костов

СЪДИЯ: Тодор Бечиров (Пловдив)

СТАДИОН: Градски стадион - 40 000 зрители

Източник: ФБ-група Голове,мертри,секунди

Научете повече

Спомен за тв говорителката Христина Христова -Кюркчийска

 

Помните ли тв говорителката Христина Христова -Кюркчийска? 

Работи в БНТ от 1970 до уволнението и от тогавашния директор Асен Агов в самото начало на 90-те години.От 1992 г. живее при дъщеря си в Канада.

Христина Христова с дъщеря си Милена Кюркчийска

Там бързо овладява езика и компютрите и работи като супервайзер в голяма международна компания за високи технологии до пенсионирането си.Междувременно става и шеф на българското дружество в Отава и е един от инициаторите и основателите на наше училище в канадската столица.Вижте още:Красивата актриса Инна Симеонова, превърнала се в истинска тв звезда през 80-те

Научете повече

Тъжната история на 22 годишната Зина,която губи ръцете и краката си и пише писмо до любимия си с текст който ще ви просълзи

Когато войната започва Зинаида Туснолобова записва и после завършва училище за медицински сестри. През 1942 г. тя отива на фронта. В 849-и стрелкови полк. И там на фронта за 8 месеца спасява 123 ранени войници и офицери. Тогава званието “Герой” е получавал всеки, спасил 80 човешки живота. 

През  февруари 1943 г. в една сурова битка нейният командир е ранен. Нуждае се от помощ. С цялата си самоотверженост Зинаида се хвърля да спасява ранения командир, но… тогава самата тя е пронизана от куршум. Двата й крака са счупени. Към нея приближава германец. Рита я силно в корема. Удря я с приклада на автомата си по тялото, в лицето, в главата. И прави това до момента, в който Зинаида губи съзнание. 

За щастие и по някаква неизвестна причина германецът не стреля. Не я убива. И Зинаида остава жива.

Намират я след няколко дни. По чудо. Руски разузнавачи, които се връщат от немския тил, чуват стон. Откриват тялото на Зина, вбито и замръзнало почти до смърт в един кървав масив. Снегът около раненото момиче е целият в кръв. “Изрязват” я някак от това кърваво ледено кълбо и веднага я откарват в болница. Но там се оказа, че при Зина се развива гангрена, провокирана от студа. Налага се ампутация. Лекарите ампутират двете й ръце. А после и двата крака. Това се случва в рамките на 8 изключетелно тежки операции.

И така на 22 години Зина губи ръцете си. Губи и краката си.Болят я обаче не само раните. Боли я най-вече душата. Зина обича безкрайно един мъж.Преломен се оказва моментът, когато прочита книгата на Николай Островски – “Как се каляваше стоманата”.

След като затваря последната страница от нея, Зина възклива:

Мога да победя съдбата. Сърцето ми е цяло, а и главата е на раменете ми!

И един ден Зина моли медицинската сестра, която се грижи за нея, да й помогне да напише писмо до своя годеник Йосиф Марченко. Започва да диктува:

„Скъпи мой, мили мой Йосиф! Прости ми за това писмо, но аз не мога повче да крия от теб, не мога да мълча. Трябва да ти кажа истината... не мога да лъжа, знаеш… С мен се случи беда... Пострадах  на фронта. Изгубих ръцете и краката си. Аз вече нямам нито ръце, нито крака. Тъжно е… и обидно... да бъда инвалид на 23 години и да моля някого за чаша вода... моята песен е изпята… Не искам да съм ти в тежест. Не мога да бъда преграда по твоя път. Забрави за мен. И ми прости. Довиждане. Изгради си живота така, както поискаш. Твоята Зина."

Не след дълго идва отговор.

„Скъпа моя, скъпа мъничка ти...! Скъпа страдалица…! Мъченичка моя, малка… ти... Никакви нещастия и беди не могат да ни разделят. Няма такава причина, няма такава мъка, която да ме принуди да те забравя, моя любима. И в радост, и в мъка - винаги ще бъдем заедно. Нека само да свърши войната, нека да удържим победата и аз ще се върна при теб. Ще се върна и ще заживеем заедно и щастливо. Не мисли за нищо лошо. Моля те. Обещай ми. Аз съм твой, същият, както преди, аз съм твоят Йосиф...“.

И момичето се възражда. И отново се научава да ходи, да пише, да живее.

След войната Зинаида и Йосиф се женят. Живеят, работят, раждат си деца. Съпругът не смята своята Зина за дефектна, не забеляза, че тя е наранена. Просто я обича.

Зинаида е родена на 23 ноември 1920.Копие от писмата й до днес се съхраняват под стъкло в музея на нейния роден град.

Зина претърпява много операции, в опити да бъдат адаптирани протези към нейните крайници. И наистина, един месец след това и след упорити тренировки, тя успява да вземе чаша и лъжица, а по-късно и се научава да пише. 

Първата дума, която написва е "мама". А после и това:

“Повярвайте на писмото, което пиша сама. – съобщава тя. – Това е моя победа. Във войната за всичко се води бой, за всяка височина се води бой. И в живота е точно така, непрестанно се преодоляват някакви височини. Но знайте, аз съм готова за вечен бой!”

През май 1944 г. вестник „Впред на врага“ публикува обръщение към бойците на Прибалтийския фронт, които приближават до град Полоцк. Призивът е да поразяват врага с още повече жар, с още повече смелост и да бъдат богатири в боя. Хиляди войници откликват. Разгръща се цяло движение "За Зина Туснолобова!" 

И този надпис се появява върху танкове, самолети и бойни оръжия.От писмото на Зинаида Туснолобова-Марченко до войниците на 1-ви Балтийски фронт:

„Нека това писмо стигне до сърцето на всеки един от вас. Това писмо го пише човек, когото фашистите лишиха от всичко – щастие, здраве, младост. На 23 години съм. Вече 15 месеца съм прикована към болнично легло. Сега нямам нито ръце, нямам нито крака. Пиша това писмо с пънчето на дясната си ръка, която е отсечена над лакътя. Направиха ми протези… уча се да пиша с протеза. Може би ще се науча и да ходя. Ах, как искам… Само да можех да вдигна картечен пистолет… поне още веднъж, поне още веднъж, да воювам с нацистите за пролятата кръв. За мъката, за изкривения ми живот! Бяхме приятели с вас, вървяхме, крачехме заедно в един ред. Сега вече не мога да се боря и да крача редом. Затова моля: отмъстете за мен!”

Целият свят знае за нея.

Следвоенният й живот също се превръща в постоянно преодоляване на най-тежки изпитания. Тъй като краката й са ампутирани много високо, в Московския институт по протезиране и правят специална превръзка, към която са прикрепени изключително странни протези.

Незабравим е денят, в който тя за първи път става и се изправя на своите два изкуствени крака. Научава се да пише с помощта на специално изработен маншет, закрепен за пънчето на дясната й ръка.

Йосиф се грижи за нея през целия им съвместен живот,глади , управлява домакинството, буквално я носи на ръце. В началото на своя живот младото семейство се установява в Ленинск-Кузнецки. През 1946 г. се ражда първото им дете, през 1948 г. се ражда още един син. Но съсед, който помага в грижите за децата, се оказа болен от туберкулоза. Бебетата се инфектират от него и умират от инфекцията.

След тази трагедия семейството решава да се върне в Полоцк, където отново започва да сбъдва мечтите си - за дом, за голяма ябълкова градина и семейно щастие. 

През 1951 г. им се ражда син Володя, а през 1960 г. дъщеря Нина.Зинаида  категорично не иска да възприема себе си за безпомощен инвалид и всеки ден се  опитва да живее пълноценно.

Винаги помни и благодари на лекаря, който й дава тази възможност. В едно от писмата си до него тя го кани в Полоцк, през лятото с цялото семейство, за да опитат заедно ябълките в двора, да отидат в гората за гъби, а после и на риболов. И най-важното! Зина иска лекарят й да види, как тя самостоятелно се е научила да готви, да загрява печката и дори да кърпи чорапките на децата си.

“Мама трудилась с утра до вечера. Никогда не жаловалась на трудности. Наоборот, старалась поддержать, приободрить каждого, кто обращался к ней за помощью. Всегда была аккуратной, подтянутой, жизнерадостной. Во всем старалась видеть позитив.” – спомня си нейният син  Владимир Марченко.

В музейна експозиция посветена на Зина може да се види радиоприемникът, от който сутринта на 6 декември 1957 г. семейството чува съобщението за присъдено звание “Герой на Съветския съюз на Зинаида Михайловна”. Поздравителните телеграми продължават безкрайно. Благодарственото писмо, публикувано от нея във вестника, съдържа следните редове:

„Радвам се, че намерих своето място в боя. Радвам се, че има няколко капки от моята кръв върху знамето на нашата Родина“.

На 12 май 1965 г. Зинаида Туснолобова-Марченко става третата жена в СССР, удостоена с най-високата награда на Лигата на Международния Червен кръст - медалът на Флорънс Найтингейл – милосърдната сестра, която завинаги промени медицинската грижа.

Зинаида е почетен гражданин не само на Полоцк, но и на Ленинск-Кузнецки. Името й е увековечено в имената на няколко улици в Москва и Сочи, на паметна плоча в Свердловск и в експозиция на музея-апартамент на Николай Островски в Москва

Научете повече

По времето на СОЦА държавата беше длъжна да намери работа на всеки трудоспособен български гражданин

Всеки завършил училище – гимназия, СПТУ, техникум или ВУЗ, беше разпределян да работи още преди да е завършил. По време на социализма държавата по закон беше длъжна да намери работа на всеки трудоспособен български гражданин и го правеше, а милицията следеше да няма шляещи се хора по улицата.

Младежите от 15 до 30 годишна възраст, които не учат и не работят, са задължени да подадат декларация в народните съвети в какви курсове и школи за професионална подготовка желаят да се включат. Няма съмнение, че значителна част от младите хора, подложени на натиска на бюрократичната процедура за придобиване на професионална квалификации, са от ромски произход, което може да се приеме и като принос за интегрирането им. Доколко е бил успешен в този си административно принудителен вид обаче е спорно.Вдигането на образователното и квалификационно ниво на маргинализиращите се слоеве сред младежите, макар провеждано с административен натиск, все пак цели подобряване на перспективите им на трудовия пазар.

Следващите разпоредби на ПМС №136 обаче предвиждат неработещите да се настаняват на работа, независимо от нежеланието им да работят в условията на “казармения социализъм”. Предвижда се, спрямо младежите, отказващи да упражняват общественополезен труд, при които мерките за превъзпитание не дават резултат, да се предприемат административни мерки, включително да им се търси наказателна отговорност.

Научете повече