10:42
Където има добри думи – там няма спор
Дамян Дамянов беше ботевски тип човек – сякаш беше изпълнил заръката му силно да люби и мрази, споделя в навечерието на 80 годишнината си съпругата му Надежда Захариева в специално интервю за в. „СТАНДАРТ“– Госпожо Захариева, наскоро БНТ представи документалния филм „Изповед в стихове“, който е създаден за Вас. Нека поговорим и за уроците от живота.
– Не желая да уча никого на нищо, пиша така както мисля, и си позволявам свободата да го правя. Моята философия е по-различна от философията на голям процент от представителките на от женския пол в света. Когато пиша стихове за песен, се старая да да „вляза“ в душата на човека, за когото са предназначени. Срещам се с него, снемам, тъй да се каже, анамнезата на душата му, за да може текстът да се отнася за този, който ще го изпълнява. А не за самата мене. Влизам в роля.
Тези свои текстове наричам „съчинения на тема“ и не ги включвам в книгите си. В тях има стихотворения, по които са създадени песни, но това означава, че някой от певците е открил себе си в него. В моите книги измислици няма. Всяко стихотворение е продиктувано от живота ми. С още по-голяма сила това се отнася за Дамян. Той беше ботевски тип човек – сякаш беше изпълнил завета му силно да люби и мрази. Когато обичаше – обичаше, когато мразеше – мразеше! Наскоро моя приятелка, която също е съпруга на поет ми сподели, че намерила любовно стихотворение, посветено на нея, в което той казва: „Ах, колко те мразя, защото те обичам“. Древна мъдрост гласи, че който бил искал да се отдаде на някоя муза, не трябвло да се жени. Има желязна логика! Уви, семейството до голяма степен е от лична свобода. Когато си сам и в името на някоя кауза решил да си заложиш главата, я залагаш сравнително спокойно. Но когато си „глава“ на семейство, неизбежно си даваш сметка, че залагайки своята собствена глава, ще пострадаш не само ти, но и цялото ти семейство, за чиято съдба носиш отговорност. Бях на 46 години, когато прочетох тази всъщност, жестока мъдрост. Отидох веднага в кабиента на Дамян и му казах: „Виж какво пише тук…“. Засмяхме се, казахме си за пореден път: „Опомнихме се, късно, бяхме вързани жестоко.“ Но след 26 години брак и три деца, изобщо не помислихме за „освобождение“ от „жестокото ни връзване“…
– Животът обаче, понякога ни изненадва.
– Според мен всичко става точно така, както е трябвало да стане. Пак ще си позволя да цитирам древна шумерска поука: „Съдбата е упорито куче, по петите следва човека.“ Както биха казали нашите баби: било ни е писано да се срешнем и след няколко месеца Дамян да ми направи най-странното предложение за брак: „Наде, ти си много добро момиче. Защо не се ожениш за мен?“. Шокирана, аз реагирах: „Дамяне, ти си луд!“ След години разбрах защо предложението му за брак е било точно такова. Няма да влизам в подробности. Нали бях много четящ човек, и нали повечето от авторите на книгите, които четях, бяха мъже, ми се искаше мъжът, с кого ще живея, да бъде по-умен от мен. Седем месеца след Дамяновото предложение и моя отговор, че е луд, лудите станахме двама. И на 23 юли 1964 г. изненадахме българското общество с нашия брак…
Голяма част от Дамяновите почитатели го приемат само за майстор на любовна лирика. Вероятно защото не са открили любовта, за която са мечтали… Но Дамян раждаше стихове от всяко нещо покрай него. И това не беше само Любовта! Той обичаше болезнено България. Няколко негови стихосбирки са посветени само на тази негоза Любов! В една от тях има цикъл „Пантеон“, който съдържа творби, посветени на най-великите българи. В едно от стихотворенията за Ботев Дамян казва: „Българийо, майко, горд съм до сълзи, че раждаш и „луди“ поети“. Този стих ме подсеща, че преди доста години известен „великан на духа“ зададе в публичното пространство въпроса защо му е трябвало на Ботев да ходи да се бие за свободата и да загине. Да бил останел жив, за да видим какво щял да напише след Освобождението. Вероятно затова бях впечатлена от мисъл на Елиас Канети, която срещнах в книгата му „Спасеният език“: „Поетът трябва да знае кога да умре.“ Тогава си помислих как си бяха отишли от света Ботев, Дебелянов, Яворов…
– Каква душа имаше Дамян Дамянов?
– Живяхме заедно в продължение на почти 35 години. Дамяновата душа бе много деликатна. Понякога казвам, уж, на шега, но това е самата истина – Дамян беше “ две в едно“ – човек с комплекс на малоценност, заради физическите параметри на тялото си. И със свръхчувствителна душа на голям поет! Не е редно съпругата да нарича съпруга си голям, защото може да бъде упрекната в „конфликт на интереси“. Но това е така. Голям е! Съпругата на Дамян Дамянов и читателката на неговите творби, не са едно и също нещо. Имало е причини да не остана съпруга, но останах. За това благодаря на примера на майка ми. Кротка, работлива, смирена, дори когато имаше основание да не е такава. Не си доспиваше, много работеше. Бяхме седем деца. Когато ние си лягахме, тя оставаше будна да кърпи чорапите ни… Още помня игрите, на които тя ни научи! Въпреки невероятно трудния си живот, тя беше винаги засмяна. Затова и в книгата си с избрани стихотворения „Душа на длан“ (2019), включих посветеното на нея стихотворение „Усмивката на майка ми“ от първата моя стихосбирка „Непредвидени стихотворения“ (1978). Прочут западен писател казва: „Нещастието на всяка жена е, че рано или късно заприличва на своята майка.“ Точно в това „нещастие“ се състои моето щастие! Не си позволих да кажа нещо нелицеприятно на Дамян, дори когато е имало причина да го направя. Нито за миг не забравих, че душата му е като гола рана, която боли, дори когато я погалят…
– Имаше ли причина за това или, както се изразихте, е заради чувствителността на поетичната душа?
– Хората трудно приемат различните от тях. В повечето случаи доброто отношение е само демонстрация! Детството на Дамян не е било леко. Бил е обект на подигравки. Замеряли са го с домати. Децата не са разбирали какво правят, но са го правели. И на майка му не ? е било леко. Съветвали са я „да му сложи възглавницата“, защото е млада и ще си роди друго дете… Когато върху му се изсипа невроятен човешки злобопад, му казах да опише живота си едно към едно – с всички жестоки неприятности. Каза, че не може да го направи. Никой негов почитател не може да повярва, че Дамян Дамянов нямаше никакво самочувствие. До такава степен, че не можа да се зарадва и на славата, която имаше. Някой му беше внушил, че славата му на поет се дължи на съжалението към съдбата му… Той беше повярвал. Обяснявах му, че му завиждат и затова говорят така. „На какво ми завиждат?! – чудеше се той. – Та аз не мога да направя нито крачка сам!“ Цитирах му Еклисиаст: „Всеки труд и всяка сполука в работите произвежда между човеците взаимна завист“. Нищо ново няма под слънцето! И завистта е стара, колкото света. И не е български патент!
– А с Дамян Дамянов говорили ли сте по темата за завистта и творчеството?– Дамян ме е питал защо му завиждат и аз му обяснявах, че когато всеки иска да постигне слава, е нормално да се поддаде на това грозно чувство, което е вредно за самия завиждащ. А Дамян се радваше на огромен брой почитатели. Случвало се е да сме в творчески дом на писателите в Рила. Туристите, които минаваха край дома, питаха кои писатели са в момента в него. Като чуеха, че Дамян Дамянов е там, искаха да се покаже на прозореца, за да го видят. Този факт по всяка вероятност е дразнел колегите му. Любовта към Дамян се дължеше на невероятната искреност на неговите стихове. Всяка дума в тях е заредена с неговата енергия. Тъй като говореше доста неясно и събеседниците му не го разбираха добре, той се стремеше да пише ясно, за да бъде разбран. Не мога да съдя хората, които му завиждаха.
Дамян ми даваше да прочета всяко свое ново стихотворение. Спомням си, че веднъж заради една дума, стигнахме до скандал. Беше написал:
„За мене всяка крачка е усилие.
И всеки жест – цял подвиг, непознат
за пъргавия, здравия и силния.
Аз съм сакат! Сакат! Сакат! Сакат!“
Това „сакат“ ме подразни. Помъчих се да му обясня, че читателите отдавна не се интересуват дали е физически сакат, или – здав! В стиховете си не си сакат, затова не употребявай тази дума!
– Не използват ли пишещите понякога поезията, за да излеят и болките си?
– Не понякога – винаги! Човек не смее да сподели всичко с всеки друг. Но споделяйки чувствата си с т. н. бял лист (вече – с лаптопа или – телефона), споделя всичко с всеки, който го прочете. Случваше се Дамян да изпадне в криза за няколко дни. Както казва в „Приказка“ – „Душата ми се стяга до полуда в прегръдките на своята тъга.“ Наричах тези негови състояния „дупки“. Но той беше силен дух! Превъзмогваше кризите. Сам се спасяваше от „прегръдките на своята тъга“. И успя да вложи тази своя енергия във всеки свой стих. Не е между нас от 6 юни От 1999 гЕ Когато ходя на срещи с читатели, хората ме питат за него, искат да им прочета и негови стихове.
Между другото, приписват му и няколко любовни стихотворения, които не са негови.
Дамян беше изключително скромен човек. И много горд – страхуваше се да не го съжаляват… Няколко години след като бяхме сключили брак, млада психиатърка защити дисертация на тема „Поезиотерапия“. Оказа се, че най-лечебните, даващи на хората сила да излязат от депресията си, са стихотворенията на Дамян.
– Интересно е как, когато човек има радост или пък разочарование, прибягва до стиховете му и се открива в тях.
– За мен е обяснимо. Тайната е, че – щастлив или тъжен, Дамян не се старае да изглежда някакъв, какъвто не е. Той казва: „Поетът – нито дявол, нито Господ – е длъжен, както мисли, тъй да пише…“. И когато някой читател помисли, че това, което чете, го е написал самият той, авторът става негов любим поет. Защото, без да се познават, поетът е прочел душата на своя читател. Почти всеки ден в мрежата качват стихотворението му „Към себе си“. Много хора са ми казвали, че са оздравявали, когато в критични моменти са си рецитирали това негово стихотворение.
„Когато си на дъното на пъкъл,а
когато си най тъжен и злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез“
Любимата поговорка на Дамян беше: „Загубиш ли пари, нищо не губиш; загубиш ли драве, много губиш; загубиш ли дух, всичко губиш.“ Дамян винаги е бил с крехко здраве, но между 1989 г. и 1999 г. често пъти животът му висеше на косъм. Лекарите от ВМА положиха много грижи, за да продължат живота му. Аз го придружавах винаги, защото той се притесняваше да му помага друг човек. Най-дългият ни престой във ВМА беше от края на ноември 1993 г. до края на март 1994 г. Три месеца бяхме в клиниката по интензивна терапия и един – в клиниката по пулмология. Докато бяхме в интензивното отделение, Дамян веднъж ми каза: „Това тук е адът“. „Не е адът – отвърнах аз, – това е гара разпределителна между живота и смъртта.“ Така беше. Виждах как обезболяват с морфин непоносимите физически болки на някои пациенти. Тогава си спомних как на една стена в нашето училище висеше лозунгът: „Религията е опиум за народите“. Не го разбирах. Там, в отделението по интензивна терапия, си помислих, че това всъщност е истина. Религията е лекувала непоносимите душевни страдания на хората. С думите „Така е рекъл Господ! “ или „Така е било писано!“ хората са преглъщали смирено ударите на жестоката си съдба. Моята баба е родила 12 деца. Шест от тях са умрели като малки. Как ли би останала жива, ако не е била сляпо вярваща? Вероятно си е казвала „Така е рекъл Господ!“ и е продължила да отглежда останалите живи деца… Не съм сляпо вярваща. Но харесвам молитвата: „Господи, дай ми смирението да приема нещата, които не мога да променя, куража да променя нещата, които мога, и мъдростта да правя разликата между двете.“ Много рано осъзнах, че имам право да променям само себе си! И постигнах смирението да приема всеки човек такъв, какъвто е. Е, не всеки… Но Дамян – да. Изпаднеше ли в някоя от „дупките“, целият свят му беше крив. А пък аз – единственият представител на целия свят, влизах в ролята на негов отдушник. Описала съм тази своя роля:
„Викай! Викай! Излей си душата!
Вън не може Ч крещи у дома!
Изсипи върху мене вината
на голямата лоша земя!
Звярът-мъка, старателно скриван
от света, тук без страх отключи!
Викай! Викай! Пред други не бива!
Но пред мене недей да мълчиш!
Аз безропотно ще те изслушам.
Викай! Кряскай! Обиждай! Вилней!
На човека му трябва отдушник –
насъбраното зло да излей“.
Всеки от нас има и добра, и зла страна. И трябва да избере свой духовен учител, с чиято помощ би победил злото в себе си. Аз избрах Христос – такъв, какъвто си го представям!
Християнството е мой осъзнат избор. Вярвам в истинността на древна индийска мъдрост: „Щастието е в сляпата вяра, знанието – сабя без дръжка.“ Не мога да съм сляпо вярваща, но съм щастлива…
Не знам какво ни става… Не мога да приема т.н. „език на омразата“. А той приема чудовищни размери. Става ми криво, като чуя обиди по адрес на учители, на лекари… Че всяко стадо има мърша, знам, и не е редно заради „наш Иван“ да намразим и Свети Иван… Дали защото сме видели много добро от лекарите и Дамян, и аз, ми се иска да разкажа как с Хайгашод Агасян написахме песен за тях. Преди доста години се оказахме двамата с Хайго в кабиента на лекар във ВМА. Говорихме, каквото говорихме и нашият приятел се оплака на Хайго, че не искам да напиша текст за песен за лекарския труд. За хора като нас била славата, а за лекарите – бутилките уиски и кутиите бонбони. Тръгнахме си.
С прибирането ми вкъщи текстът се „роди“. На следващия ден го занесох на Хайго. И песента стана. Ето го:
„Докторе, как мина твоя ден?
Докторе, не си ли уморен?
Колко ли човешка скръб и жал
в своята душа си насъбрал!
Слагаме във твоите ръце
болката на своето сърце.
Вярваме, че ти ще ни спасиш!
Колко ли е страшно да сгрешиш!
За нощите ти будни,
за дните твои трудни,
за всеки дъх, от тебе възкресен,
за пулса на живота,
за вярата в доброто,
докторе, бъди благословен!
Ти лекуваш нашия живот.
Ти намираш през страха ни брод.
Докторе, а в твоя миг нелек
има ли до теб добър човек?
Когато песента беше готова, направихме „заговор“. Хайго ни събра в своя дом. След като си поприказвахме, домакинът ни попита дали искаме да чуем негова нова песен. Разбира се, че искахме! Хайго засвири и запя… И разплакахме нашия приятел.
– Как човек да преценява днес каква литература да чете? Има толкова много издания и се отпечатват още.
– Не зная как преценяват другите хора. Само за себе си знам какво искам да чета. И го чета.Често чувам да казват, че всички пишели, а никой не четял. И бързат да обявят някого за графоман. Това е обидно! Особено когато пишещ човек го казва по адрес на друг пишещ човек. Ще ви разкажа случка от живота на Дамян. Той е започнал да пише стихове в детска възраст. Като ученик е изпращал свои стихотворения до софийски вестници. И нали по онова време стихотворенията, които е чел по вестниците, били само за социалистичедкото строителство, и той пишел за комбайни, за вършачки и т. н. И веднъж получил писмо: „Момче, спри да изпращаш стихотворения, от тебе поет няма да стане!“ Отчаял се бъдещият поет Дамян Дамянов. Майка му се видяла в чудо. Повикала на помощ литатурния критик Симеон Султанов, с когото били роднини. И „бате Симо“, както му казваше Дамян, го попитал: „Ти, мойто момче, ходил ли си на полето? Виждал ли си комбайн? Не, нали? Имаш уникална съдба! Пиши само това, което ти е минало през сърцето!“ Благодарение на този съвет комбайните и вършачките изчезват от лириката на Дамян Дамянов, а стихосборката „Ако нямаше огън“ (1958 г.), в която всеки стих е излязъл от сърцето на младия поет с уникална съдба, се разпродава светкавично и претърпява второ издание. Бяхме вече женени, когато млад критик укори в „свръхпроизводсто“ няколко поети, между които и Дамян. Спомням си реакцията на Добри Жотев: „Дамяне, тоя човек не знае ли, че ти пишеш, както дишаш!“ Само веднъж Дамян изпадна в творческа криза. Няколко месеца не беше написал нищо в рими и в ритъм. И като китайска капка повтаряше: „Аз съм един умрял поет.“ Един ден не издържах и му казах: „Виж какво, вместо да се самосъжаляваш, седни и напиши нещо в рими и в ритъм! Дори да е глупост, нека мозъкът ти да си спомни какво е работил!“ Послуша ме. След около час и половина ме извика. Очите му искряха от щастие: „Виж!“ Прочетох великолепно стихотворение, което не знам наизуст, но помня началото и финала. Започваше с „А мислех, че поетът е умрял във мене под камарите от проза…“ и завършваше с: „Поете, силом думи не търси! Потрябваш ли им, те ще те намерят!“
Никой не знае дали днешният „графоман“ няма да създаде някой ден шедьовър…
– Сега готова ли си пак да пишеш текстове за поп-фолк песни?
– Нали знаеш – никога не казвай никога. Няма срамен труд, но дано не ми се наложи
