Реквием за миналата слава...
Знам, че дежурните хейтъри са заредени с ,,бренеке“ и чакат на гюме да обстрелят всеки, който дръзне да напише нещо хубаво за живота ни по ,,онова време“. Младите хора трябва да знаят обаче, че освен добре развито селско стопанство, България тогава е произвеждала и широка гама промишлени стоки на средно европейско ниво.
През месец октомври се навършват 40 години от започването на серийното производство на цветни телевизионни приемници в град Велико Търново. Преди това от 1980 година се произвеждаха само в завод ,,Климент Ворошилов“ София.Как се роди гордостта на старата ни столица – цветният телевизор ,,Велико Търново“?
На 1 октомври 1984 година в цех ,,Телевизия“ на КРТА (Радиозавода) започна масовото производство на приемника, като до закриването му бяха произведени общо близо 2 000 000 цветни и черно-бели телевизора „Велико Търново“.
Как започна всичко?
През 1975 година бе поставено началото на производството на телевизори в тогавашния Радиозавод. Започнахме с хибридните лампови приемници ,,Мизия“ и ,,София 11″. По-късно в цех ,,Телевизия“ усвоихме производството на моделите ,,София 21″, ,,София 31″, ,,Царевец“ и портативни ,,София 31″, които вече бяха изцяло с интегрални схеми. Тук искам да спомена имената на някои от основателите на цеха като Димитър Данев, Стоян Стоянов, Милка Лалева, Магдаленка Цонева, Иван Цонев, Тончо…
Когато понатрупахме вече опит в производството на черно-бели телевизори, възникна и идеята за производството на цветни. Предприятието вече се беше разраснало и от радиозавод се превърна в КРТА (Комбинат за радиотехническа апаратура). Сформира се и институт, който започна усилено развойна дейност. През 1983 година на група млади ентусиасти от ,,Бюро телевизия“ начело с покойният вече инж. Атанас Иванов и ръководените от него инженери Райчо Митев, Венко Венков, Марин Маринов, Косьо Момчилов и др. бе възложена задачата да конструират прототип на цветен телевизор.
За няколко месеца моделът беше готов и на изложението на пролетния промишлен международен панаир в Пловдив през месец май бяха представени два броя мостри. Изделието спечели златен медал и държавното ръководство даде благословията си за започване на производството му.Едва ли има човек по това време, допринесъл за града ни и хората толкова, колкото тогавашният директор Димо Йончев.
Мнозина са били състуденти и приятели с Белчо Белчев (20 години финансов министър), но само Димо Йончев обаче успя да го убеди да отпусне необходимото количество валута, за да внесем необходимите кинескопи ,,Тошиба“, интегрални схеми и оборудването по ,,второ направление“. Ставаше въпрос за милиони долари.
Веднага след Пловдивския панаир започна подготовката за серийното производство. Дизайнер на изделието беше Пепа Дукова от Института по промишлена естетика в София. Дървените кутии се произвеждаха в Тетевен, пластмасите в Белица, тунерите в Перник, полупроводниците в Ботевград, кондензаторите в Кюстендил, а резисторите (съпротивленията) в Айтос. Насищането и спойването (чрез спойка вълна) на платките и отделните възли и детайли се извършваше в комбината и ЗВД (Стария радиозавод). Имаше работа за всички, а заплащането много добро. Оборудването беше от фирмата ,,ФИЛИПС“ и мнозина си мислеха, че телевизорът е разработка на тази фирма, но това не е така. Изделието изцяло е разработка на споменатите по-горе наши специалисти.
Към него имаше интерес от ,,ISKRA“ – Любляна, RFT – Източна Германия, а варианти на телевизора бяха сглобявани в Турция под името ,,BILTON“. Къде бяхме ние, къде бяха те? Къде сега сме ние, а сега къде са те?
Обособен бе нов цех с ново оборудване, с нови уреди и апаратура. По това време бях на 29 години и бях организатор по производството на един от конвейрите за производство на черно-бели телевизори. Никой от колегите ми не прояви интерес да се захване с тази нова работа. Аз, като най-млад от всички реших, както сега е модерно да се казва, да се захвана с новото предизвикателство. Докато се изработваше екипировката и оборудването на новия цех определих трийсетина работника, които да се подготвят за новото производство. Вечер след работно време те оставаха на курсове за обучение и квалификация. Тук искам да спомена имената на някои от основателите на новия цех – Георги Димитров, Йордан Атанасов, Иван Косев, Мирослава Бонева, Стефан Венков, Веселин Кунев, Георги Герджиков….Към края на месец септември всичко вече беше готово и на 1 октомври започна производството.
Качеството беше над всичко. Телевизорите работеха на форсиран режим 48 часа и след това се окачествяваха. Въведен бе строг контрол и се вземаха постоянно мерки за подобряване на надеждността. Към гаранционата карта прибавяхме и писмо с обратен адрес, за да може да се набира и информация, за да отреагираме веднага при възникнал проблем.
През месец октомври бяха произведени 100 броя, през ноември 200 броя, а до 22 декември бяха произведени 250 броя телевизори. За Коледа около 500 броя (2 тира) бяха закарани в София. Продаваха се в 2 магазина – в магазин ,,Рубин“ и в магазина на ЦУМ на последния етаж. Спомням си, че управител на магазин ,,Рубин“ и сервизът към него беше една гъркиня, която се оказа, че е майка на Томас Лафчис. Народът грабеше без дори да ги пробва дали работят. За сведение, дори и фирмата ,,Филипс“ допускаше предпродажбена дефектност. Ние обаче бяхме подготвени. Заводът ни имаше служебен апартамент, в центъра на София. На всеки кашон беше залепен етикет, на който беше записан телефонът от апартамента. На него отговаряха два екипа, които стояха в жилището и очакваха обаждания за възникнал дефект. До 20-ата минута при повикване пристигаше един от екипите и веднага решаваше проблема. Тогавашният ни шеф Емил Петров, Наско Иванов, Георги Димитров и аз се справихме отлично. До този момент софиянци не бяха виждали такова отношение към клиента. Прибрахме се чак на 1 януари 1985 година.
Пропуснах да отбележа, че през лятото по БНР се проведе и конкурс за даване име на телевизора. От различните предложения около 250 бяха за ,,Велико Търново 84″. След жребий за печеливша, доколкото си спомням бе обявена една жена от Пловдив. Наградата й беше телевизор
,,Велико Търново 84″. Коледните продажби направиха голяма реклама на телевизора. Започна голямото търсене. По това време, малко след Нова година имаше друг интересен случай. Една вечер небезизвестната журналистка Диляна Грозданова в предаването си ,,Актуална антена“ заяви следното: ,,Търновци да си гледат краставиците и доматите, а телевизорите да се правят само в София.“
Подскочих от възмущение и веднага написах протестно открито писмо до БНТ, в-к ,,Работническо дело“ и в-к ,, Народна младеж“ . Писмото бе придружено и с подписка. Съдържанието на писмото долу-горе бе, че София не е България и нека всеки да прави това, на което е способен. На другият ден въпреки, че някои се страхуваха с бай Стоян Калчев събрахме около 350 подписа и писмото беше пратено. Хората бяха възмутени. Два-три дни по-късно Диляна Грозданова пристигна със служебна кола на телевизията и се извини лично на директора Димо Йончев. На едно от събранията той ни предаде извиненията й.През лятото на 1985 година започнахме производството и на ,,Велико Търново 85″.
Нашият цех бече лицето на завода и града ни. Почти всеки ден цехът ни беше посещаван от височайши делегации. Посрещали сме Георги Атанасов, министри, членове на Политбюро, членове на ЦК на БКП, дипломати и др. Няколко пъти цехът бе награждаван като МТК – национален първенец, грамоти, флагове, значки и тн. Ласка Минчева прави 2 документални филма от по 30 минути за цеха. На няколко пъти Бригита Чолакова също беше наш гост и направи репортажи от цеха. Постепенно цехът се разрасна и през 1986 година сформирахме шест конвейера на две смени. Производството се увеличаваше с бързи темпове.
През 1984 г. бяха произведени 550 броя, 1985 г. – 7900 броя,1986 г.-16900 броя, 1987 г. – 30000 бр. От 1988 г. до 1991 г. се произвеждаха вече по около 40000 броя телевизори ,,Велико Търниво“ годишно. Бяха пуснати в производство моделите ,,SUNTER“, 882, 884, 872, 89, 5119, 5122 и др.
Въпреки това обаче, не успявахме да задоволим нарастващите потребности на хората. За ликвидирането на дeфицита през 1988 година бе сформиран цех ,,Електрон“, на който станах началник. В него сглобявахме телевизорите ,,Електрон 380″ и Рубин. До 1991 година от тях бяха произведени около 400 000 броя.
Това е накратко историята за производството на телевизори във Велико Търново, разказана от Цоньо Цонев. Записал Стилян Найденов
8:59
