Избива цялото ръководство на ВМРО начело с Ванче Михайлов, застрелва регентите. Като комендант на Народната милиция след 9 септември 1944 г. лично ликвидира няколкостотин човека – офицери, интелектуалци и общественици, обвинени за врагове на народа. Той ръководи и изваждането на костите на цар Борис ІІІ от Рилския манастир.


Сега синът му, Николай Главинчев, не отрича страшните обвинения по адрес на баща си, убеден, че той е бил добър човек и много се е грижил за семейството си. За него той си остава голям патриот и чист българин. “Много ме огорчава, когато говорят за татко, че е евреин. Може би бъркат заради необичайната ни фамилия. Родът им е от Охрид. Според легендата името Главинчев идва от един прадядо, който бил известен като учен и мъдър човек, но и много стиснат. Викали му Главата. И тръгнала приказка, че на Главата не можеш и винтче да му забиеш в дупето.


Лев идва в София да учи право, но се свързва с комитите. Има възможност да замине с чета в Македония, но е оставен за пунктов отговорник на МВРО в София. Според семейството му умишлено е спрян от участие в чета, защото хората около него са се страхували от авторитета, който това би му създало.


След разцепването на ВМРО Главинчев остава в крилото на ген. Александър Протогеров,който става по-късно и началник на Македоно-одринското опълчение по време на Балканската война. Конфликтът обаче между двете крила на организацията все повече се задълбочава.


Започват масови убийства и кланета на македонстващите по улиците в цялата страна. Самият Лев Главинчев до разцеплението е в много добри отношения с Ванче Михайлов. През 1925-1926 г. обаче именно Михайлов издава смъртна присъда за Главинчев и той два пъти е раняван.


Лев прекъсва връзките си с ВМРО през 1935 г., когато е осъден на 15 години затвор за убийство и грабеж на кърджалийски търговец. Лежи само 5 години и в резултат на амнистията през 1940 г. е освободен. Свързва се с Перо Шандаров, бивш член на организационния съд на ВМРО. След 9 септември 1944 г. двамата минават на страната на БКП и Лев Главинчев става един от най-зловещите екзекутори на членовете на ВМРО.


Назначен е за комендант на Народната милиция в София. Това е най-черният период в живота му


“Няма ли да застанеш срещу хората, които са искали да те застрелят – оневинява постъпките му синът, – попаднал е на неподходящото място и пост – комендант на Народната милиция, а задачата му е била да громи монархофашисткия апарат и държава”. Според наследника твърденията, че баща му е убил принц Кирил, брата на цар Борис ІІІ, известния хирург проф. Станишев, проф. Богдан Филов и още много известни българи, са си чиста градска легенда.


Главинчев е и човекът, който ръководи изравянето на костите на цар Борис ІІІ от Рилския манастир въпреки протестите на самия игумен. И до ден днешен тези останки не са намерени, с изключение на сърцето.


През 1949 г. Лев Главинчев попада за втори път в затвора за криминално престъпление. Осъждат го за вземане на подкуп.Той се е познавал много добре с Георги Димитров, за когото е писал доклади и му ги е носел лично.


Антон Югов пък бил кум на първата сватба на Главинчев.Въпреки че този човек остава в съзнанието на много хора като главорез, той е реабилитиран от Тодор Живков след Априлския пленум.Дълги години е депутат и член на Централната контролно-ревизионна комисия на ЦК на БКП. Живков, заедно с Людмила, кумува на сватбата на една от дъщерите му.


Кой точно е издавал заповедите и какви са били мотивите Главинчев старши да ги изпълнява толкова стриктно и старателно (очевидци на онези събития твърдят, че лично е измъчвал жертвите си с невероятна жестокост), никога няма да стане ясно. Няколко дни след смъртта му, през 1970 г., целият му архив е иззет, най-вероятно от ДС, без никакво обяснение. Мистерията с архива на червения палач продължава и след промените, но всички опити на наследниците му да го открият удрят на камък. Те имат своето обяснение. Убедени са, че зад всичко това стои Тодор Живков или някой от личното му обкръжение./Ретро.бг/



Силна ревност и завист разяждали ватмана Явор Христов заради приятелски отношения между колегите му Анита Методиева и Лазар Колибаров.


За да предотврати зараждащата се любов, Явор решил, че трябва да "разчисти" пътя си към сърцето на Анита. Той обмислял всяка стъпка от пъкления план в продължение на година. В края на април 2000 г. Явор отишъл на битака в столичния кв. "Малашевци" и си купил пистолет "Уебли и Скот", калибър 7,65 мм, модел 1906 г. със заглушител,без фабричен номер и 20 патрона.


Следващите дни посветил на изпитание на оръжието. В тунела под НДК прострелял бутилка от шампанско, като внимателно събрал гилзите. В "Западен парк" пък стрелял в стиропор, а два дни преди убийството на Лазар пробвал оръжието и в района на театър "София".

 

Първата жертва Явор трябвало да ликвидира на последната спирка в кв. "Дървеница", на обръщалото. На 13 май 2000 г., малко преди полунощ, килърът застанал на трамвайната спирка "РУМ" на бул. "Черни връх" и започнал да следи кога ще се появи трамвай № 9, управляван от Колибаров. Когато видял мотрисата, пресякъл булеварда, качил се от първата врата и нахлул във ватманската кабина. Завързал разговор с жертвата. 


Казал на Колибаров, че се прибира от гости и ще му е удобно да се придвижи до депото с трамвая. Когато стигнали на последната спирка "Хладилника", Явор изчакал всички пътници да слязат. Извадил пистолета от найлонов плик и го насочил към жертвата. Стрелял отляво на Колибаров, докато ватманът попълвал пътния си лист. После го гръмнал и в тила на разстояние 5 см от главата. Лазар се свлякъл на таблото. Преди да слезе от трамвая, Явор стрелял още два пъти контролно в гърба на ватмана. Съвсем като професионалист, хладнокръвно. После взел такси и се прибрал вкъщи.

 

След убийството на Лазар, Явор зачестил ухажването на Анита. Тя обаче не го забелязвала и това го влудявало. Започнал да изготвя писмен план как да ликвидира и нея. Няколко дни преди убийството избрал мястото. Подготвил старателно и местността, където да скрие трупа. С щанга разпечатал капак на канализационна шахта в подлеза на НДК.

 

В ранната утрин на 20 август 2000 г. се качил в безлюдния все още трамвай, каран от Анита. Влязъл в кабинката. Без да каже и дума, Явор стрелял в тила на клетницата,която се килнала напред. Издърпал трупа на жената и подкарал трамвая.

 

В тунела на НДК, близо до вече отворената шахта, спрял, свалил тялото и го пуснал в шахтата. После продължил с трамвая и на бул. "Джеймс Баучер", малко след сградата на Енергопроект, слязъл от мотрисата, като оставил всичките врати отворени. Прибрал се вкъщи. Вечерта отново се върнал на местопрестъплението. Съблякъл дрехите на Анита, напъхал тялото в сини найлонови чували и го поставил обратно в ямата.

 

Дрехите скрил във вентилационен отдушник. Оръжието пък оставил в мазето на родителите си в кв. "Разсадника".

 

Възмездието срещу престъпника не закъснява – сравнително скоро той е заловен от полицията и застава пред магистратите. Софийският градски съд постановява на 26-годишния Явор Христов доживотен затвор без право на замяна с първоначален строг режим. Заради незаконно притежавано оръжие двойният убиец получава още 3 години затвор.

 


Той трябва да плати и кръвнина в размер на 90 000 лв. на близките на убитите...Плакал най-много за убития Лазар.След като научават за жестокото смърт на Анита, колеги на Явор коментират за убиеца: "С него никой не разговаряше, защото беше много затворен, а беше и "обратен". Нямаше нищо мъжко у него".

 

Като дошъл на работа в депото преди 3 г., веднага му лепнали прякора Яворетка. Колегите му си спомнят още, че Явор присъствал на погребението на Лазар Колибаров и плакал най-много от всички.

 

Съдебно-психиатричната експертиза по делото доказа, че Христов е с нормален интелект и не страда от психическо заболяване. Към момента на извършване на убийствата той разбирал какво прави и е можел да ръководи постъпките си./Телеграф/ 

*в статията е ползвана илюстративна снимка


Стефан Нерезов е роден на 12 ноември 1867 г. в Севлиево. По време на Сръбско-българската война (1885) участва като доброволец в ученическия легион. Отбива военната си служба в 12-ти пехотен полк и се уволнява с чин ефрейтор.

 

През 1888 г. Стефан Нерезов завършва Военното училище в София, на 7 ноември е произведен в чин подпоручик и зачислен в 4-ти артилерийски полк. На 7 януари 1891 година е произведен в чин поручик. Следващата година е командирован в Генералщабната академия в Торино, Италия. На 31 август 1896 година е назначен за младши адютант в 4-и артилерийски полк, на 2 август 1897 е произведен в чин капитан и е изпратен да служи като офицер за поръчки в щаба на войската. По-късно, през 1900 година капитан Нерезов е инспектор във Военното училище, през 1903 година е произведен в чин майор и до 1904 г. служи в свитата на Н.В. цар Фердинанд.

 

От 1905 година майор Стефан Нерезов командва дружина, по-късно става комендант на двореца, а през 1906 година е произведен в чин подполковник. На 1 юни 1909 година поема командването на 8-ми пехотен приморски полк, на която служба е до 10 септември 1910 година. През същата 1909 година е и началник на Оперативен отдел в Щаба на армията, а през 1911 година е произведен в чин полковник.

 

През Балканската война (1912-1913), полковник Нерезов, освен началник на Оперативния отдел е и помощник-началник на щаба на действащата армия.


През Междусъюзническата война (1913) замества поставения в изолация генерал Иван Фичев и на практика е началник на Щаба на действащата армия. С негово участие е разработен оперативният план за бойните действия на българските армии срещу Сърбия и Гърция.

 

На 2 август 1915 година е произведен в чин генерал-майор.


В началото на Първата световна война (1915-1918), генерал Нерезов е началник на 9-а пехотна плевенска дивизия. На 2 декември 1916 година за началник на дивизията е назначен полковник Владимир Вазов, а Нерезов е назначен за началник на 3-та армия, която се сражава на Добруджанския фронт. 


На 15 август 1917 година е произведен в чин генерал-лейтенант, а в периода 1917-1918 година е началник на Моравската областна военна инспекция. От 15 юли до 30 септември 1918 година командва 1-ва армия, с която воюва на Македонския фронт.


След края на войната е началник на 1-ва военно инспекционна област, а в периода (2 ноември 1919 – 3 септември 1920) е началник-щаб на българската армия. На 3 септември 1920 година е произведен в най-висшия чин в българската армия – генерал от пехотата и преминава в запаса.


Генералът от пехота Стефан Нерезов загива при атентата в църквата "Света Неделя" на 16 април 1925 година.



Неговата история започва през далечната 1954 г., когато български геолози откриват край тогавашното село Кремиковци, находище на желязна руда – сидерит, барит и олово. След Априлския пленум на следващата години започва да се коментира строителството на металургичен комбинат. 


По искане на Тодор Живков, Хрушчов изпраща съветски специалисти. Те, обаче излизат със становище, че става въпрос за комплексна руда, за която нямат технология. Предлагат, ако се строи завод да е само за валцуване на стомана, като СССР ще доставя стоманени блокове. Българската страна не се съгласява.

 

Тодор Живков лично настоява пред Хрушчов за построяването на завода и в следствие на това, СССР изготвят проект. Българското политбюро го одобрява. По време на обсъжданията, някои български специалисти и част от съветските се аргументират, че продавайки добития в завода барит и олово, ще се покрият всички производствени разходи и добиването на желязо ще бъде безплатно.

 

„Впоследствие се оказа, че баритът не е търсен продукт на световния пазар, а оловото не може да се отдели, и финансовите резултати не се потвърдиха. Фактически, металургичния комбинат започна да работи като нерентабилен“, коментира Огнян Димитров, зам.-председател на Плановия комитет през 50-те години, отговарящ за капиталното строителство.

 

Високата цена на взетото политическо решение се обуславя от провежданата от Живков политика на „скок в икономическото развитие“. Изготвеният план е заменен с ускорен, с който не е съобразена икономическата рентабилност от изпълнението му.

 

Още преди завода да е напълно завършен, се оказва, че мощностите му не могат да бъдат напълно натоварени, поради липсата на суровина, а някои от отделните производства, като това на чугун например, нямат пазар в СИВ. Тодор Живков не взема под внимание предупрежденията на специалистите.



Неразгаданият и до днес феномен Слава Севрюкова, за която самата Ванга казва, че е била в пъти по-могъща от нея, си отива преди точно 30 години, през 1991 г.


В последната година от своя живот тя споделя предсказанията си за България, обхващащи периода от настъпващата скоро 2022 до 2037 г., пише pirinsko.com.


Слава не обяснява защо избира именно този промеждутък от време, в който да погледне в бъдещето. За разлика от други ясновидци тя не свързва събитията с прекалено конкретни дати, а просто описва с думи картините, които вижда в бъдещето.


Близките до нея хора успяват да запишат буквално едно към едно нейните пророчества, които се разпространяват и 30 години след кончината ѝ.


„В Библията е казано: „Последните ще бъдат първи“.


Помнете – от България ще поеме по земята голяма Мъдрост. Тепърва светът удивен ще узнае онова, което племето ни е дало на Човечеството. Висока е тая чест.


Колкото до славяните, на тях принадлежи Бъдещето“, нарежда Севрюкова. „Ще изтекат черните времена. В България нещата ще се променят към добро. Когато с гръм и трясък нахлуе злото и всичко изглежда непоправимо погубено, ненадейно ще настане обрат.


Разпънати на кръст между Изтока и Запада, между Севера и Юга, пред нас се откроява един-единствен избор – Духовността.


Към него нито Западът, нито Изтокът ще ни спрат, защото свише сме предопределени да обогатим све­та. А и в миналото сме го правили…“, казва великата пророчица.


„Не мислете, че земята, по която ходите, ще е все земя… Оцелелите ще са горе, по високото. Затова България – преобладаващо планинска страна – по-слабо ще пострада при бедствията. Страната ще преодолее кризата и ще укрепне.


От богоизбрания ни народ ще се роят бъдещи духовни водачи. Това не е случайно – писмеността на славянското племе преди повече от хилядолетие се яви чрез нас. Предстои ние да разширим неговата култура.


Това е кармично предопределено! България ще я спаси не толкова възстановената икономика, колкото възвърнатата Духовност. Трябва да се стремим да бъдем център на Светлината. И в най-тъмни години не угасват лъчите сред будните синове на нашето племе.


Племето ни не ще погине в изпитанията. Знайте, онези, които останат и които ще дойдат после, все ще се зоват българи“, споделя още в последните си мигове ясновидката, родена на 5 декември 1902 г. в Нова Загора, тогава Княжество България.


Дарбата ѝ е била потомствена, наследила я от своята майка Мария, която баела, лекувала с билки и врачувала.


От дете славата на Слава се носи и извън пределите на България, но ясновидските ѝ занимания ѝ носят опасности до края на житейския ѝ път. Преди 9 септември се криела от църквата, а след 9-и от властта. Ясновидката умира на89-годишна възраст в скромния си апартамент в София.


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив