Как българите през Възраждането посрещали скъпи гости от други земи и градове

На трапезата: султан кебап (печено месо), орман кебап (месо по ловджийски), каварма (месо със сос), пържола, агнешки главички и др.

От Ярослав ИРАСЕК
„Картини от пътуването ми из България“, 1871
1.
Ала времето тече, да оставим разглеждането на тълпящите се из пазара мъже и жени и да влезем в някоя къща. Семейството, което се каним да посетим, явно ни очаква, защото момчето при вратата хуква да извести на домашните, че вече сме дошли. Те ни посрещат преди още да сме стъпили в двора, с думите: „Добре дошли!”, а ние им казваме „Добре ви намерили!” – и минаваме през двора, където са натрупани вълнени стоки, свидетелстващи за трудолюбието на стопаните.

„К,во правите? Добре ли сте?” „Ами майка ви добре ли е? А баща ви к,во прави?” и пр. – пита домакина госта си, който неизменно отговаря, че е добре, благодари и пита и той същото. Ако ще се ходи в съседна къща, от първата се присъединяват още един-двама, от втората  - също, и така в нашия случай  броят ни нараства до дванайсет и повече. Където влезем, все същите въпроси и същите отговори.

С усилията на по-образованите тези добри хора тепърва се включват в някакъв обществен живот и все още нямат много материал за разговори. В  едно  семейство домакинята ни зададе всичките тези въпроси, а след като отговори на нашите и с това разговорът се свърши, подир минута двустранно мълчание тя подхвана наново: „Още к,во правите?”

После идва черпенето със сладко. Сладко наричат варени плодове, с каквито всяка къща е запасена. Ако  домашните са седнали, щом се донесе сладкото, стават и от учтивост стоят прави, докато трае поднасянето. То е поставено в стъклени съдинки върху широк поднос, освен тях там стоят и две стъклени чаши с вода и сребърни или дори златни лъжички –обикновено донесени от Русия – великолепно гравирани и емайлирани. Сладкото се поднася или от домакинята, или от дъщерята. Тя застава пред този, когото счита за най-важен, и му предлага да си вземе. Той взема с лъжичка от варените вишни, зарзали, дренки или каквото е в случая, казва на околните „Наздраве!” и след като му отговорят, хапва сладкото, пуска лъжичката в една от чашите, а от другата отпива вода. Останалите му казват: „Да ви е сладко!”, а той отговаря „Благодаря!” След това се преминава към втория, третия и т.н., докато почерпят всички; при това всеки път се повтарят същите думи.

Като мине сладкото, домакините отново сядат и подир малко някой член на семейството донася кафето и веднага след него тютюн, хартийки и горящ въглен в пиринчена купичка. Не след дълго гостите в увеличен състав се отправят към следващото  посещение. Навсякъде посрещането се извършва по този начин  и когато несвикналият стомах започне да протестира, преситен от захар, кафе и тютюн, ние се отправяме отмалели към къщи.

2.
Съвсем различна е къщната работа. Да влезнем в кухнята (готварницата). Не е нужно да чукаме, защото вратата обикновено е отворена. От пръв поглед ще разберем, че не се намираме в чешка кухня. И кухненските прибори са съвсем различни, дори онези, които модата е донесла тук.

Вместо готварска печка, ще видим само огнище, издигнато малко над земята. А в селата и то липсва. Там се готви направо на пода под комина. Гърнетата се поставят на триножник, или се готви в окачено на верига котле. За гориво се използват дървени въглища (кюмюр). За запалването им не е нужен кибрит, защото готвачките запазват от предишното готвене живи въглени, заровени в пепелта.

И така, един прост поглед в кухнята ни дава да разберем, че с такива средства и най-добрата готвачка не би могла да се отличи с изкуството си.

Тестени сладкиши ли печено не е възможно да се приготвят вкъщи. За това се грижи пекарят. И той наистина има тази грижа. Сутрин домакинята приготвя обяда и го изпраща на „фурната” (при пекаря). Обядът и у богатите семейства не е сложен, състои се от едно ястие. Бащата, или стопанинът, лично ходи на пазар и купува необходимото месо и зеленчуци. Донася ги вкъщи, често сам ги измива, изсипва ги в „тенджера” (калайдисан съд), а готвачката само нарязва лук или праз. Така че госпожиците изобщо не ходят на пазар, и би било нещо невиждано и позорно, ако някоя се появи там с пуйка или яребица в ръце.  Гъските са рядкост  и почти никой, освен чужденците, не ги купува. Задушените и готвени  ястия се приготвят вкъщи.

Общо взето българската кухня не е на много високо ниво, но за това вината не е в българките, а по-скоро в техните пестеливи бащи и съпрузи, които бъркат в кесиите си много по-неохотно от нашите мъже.

Основни черти на българската кухня са пестеливостта, скромността и простотата. Със същите белези се отличава и обядът. Най-често срещаното меню се състои от едно ястие с месо, без супа. След месото се яде овче сирене, кисело мляко, грозде или други плодове и с всичко това се прикусва бял хляб от пшенично брашно. Преди ядене мъжете „удрят” по чашка гроздова „ракия”, а след ядене отново изпиват чаша или две домашно червено вино. Дамите пият обикновено само вода. След  обеда всеки получава по чашка турско кафе.  По време на храна се седи на пода, който е постлан с килими или рогозки. Масичката („софра”), на която се слагат ястията, се издига на около една стъпка над пода, и има диаметър от три стъпки. Покривката („пешкир”) е дълга и се вие около масата и всички присъстващи.

Най-често срещаните ястия са следните: телешко печено, говеждо печено, овче, агнешко, свинско, готвени, т.е. яхния (месо с лук), месо с моркови, тас кебап (вид гулаш), месо с фасул, месо с черен боб,  месо с корени от керевиз, месо със зеле, чушки (зелени чушки, пълнени с кълцано месо и потопени в сметанов сос), сърми (кълцано месо, увито в лозови листа и потопено в сос), сарма джигер (кълцани агнешки дреболии), сарми от зеле (кълцано месо, увито в листа от кисело зеле), султан кебап (печено месо), орман кебап (месо по ловджийски), каварма (месо със сос), пържола, агнешки главички и др.

Някои названия са взети от турската кухня. Оттук се вижда, че по време на 5-вековното робство турците са проникнали и в тази област от живота на българския народ. Зеленчуци се употребяват много и са едва ли не главна съставна част от храната. Винаги има в наличие запас от лук, чесън, праз и сплитки от чушки. Мнозина отхапват зеле направо от зелката, иначе от него се прави салата. Зелето е по-приятно на вкус от това по нашите земи. От него се прави туршия за зимата, но също по-различна от нашата. Зелките се поставят цели в кацата и когато тя се напълни, ги поливат със солена вода. Така могат да се запазят чак до настъпването на горещите дни. Българите пият водата (сока) та зелето така, както ние пием саламурата на краставичките, или я ядат като „чорба” (кисела супа).

Ярослав ИРАСЕК
„България през погледа на чешки пътешественици“, съст. В. Бехиньова, Изд. ОФ, Сф 1984
Художник: Йозеф Обербауер, „Селска сватба“, 1897

Източник:izsofia

Научете повече

Ето как е посрещнат от народа Тодор Живков в Казанлък през 70-те

Черно-бял кадър от посещение на тогавашния Първи човек в държавата Тодор Живков в Казанлък
Любимката на Тодор Живков се вижда в отражението на задното стъкло на Мерцедеса! Познахте ли я?
Някогашният генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет е хванат от обектива на Бончо Миланов, по него време ръководител на фото-клуба на оръжейницата „Фридрих Енгелс“ /преименована в началото на 90-те години в „Арсенал“/.

Кадърът е направен на площадчето пред някогашния градски комитет на БКП /където днес се намира общинската администрация“, Живков е с характерния си жест след слизането си от „Мерцедес“-а на УБО, в чието задно стъкло се вижда отражението на пловдивчанката Дража Вълчева, която в онези години е била кандидат-член на Политбюро.

Научете повече

111 години Независима България! Честит празник, българи!

Фердинанд I, министър-председателят Александър Малинов, членове на правителството и генерали при обявяването на Независимостта на България.

Независимостта на България е провъзгласена на 22 септември (5 октомври нов стил) 1908 година в Търново.С този акт българската държава отхвърля политическата и финансовата си зависимост от Османската империя, наложена и от големите европейски държави с Берлинския договор тридесет години по-рано, а българският княз приема титлата „цар“.

Отхвърлянето на османското върховенство от България е последвано от анексирането на османските провинции Босна и Херцеговина от Австро-Унгария и предизвиква една от многобройните кризи в международните отношения в навечерието на Първата световна война. Независимото Царство България е признато от Великите сили през пролетта на 1909 година.

Проф. Андрей Пантев:


И все пак Независимостта има реални проекции като национално и държавно постижение. България вече можеше да сключва договори направо, премахнаха се всички финансови обременения върху нея, тя вече можеше да участва във всички междудържавни конференции на равна нога, национализирани бяха източните железници. И по този начин беше окончателно свален духовният фес от лицето и главите на всички българи.

Независимост, разбира се, можеше да се прояви и преди това събитие и тук се срещаме с парадоксалния факт, че преди 1908 г. България като че ли беше по-самостоятелна и решителна в своите действия, отколкото по-късно, когато започна да участва в коалиции, в съюзнически комбинации и в различни договорености с европейските и балканските държави. В този смисъл можем да кажем, че Независимостта е празник, но той не е възпят нито в поема, нито в песен, нито в някаква друга възвишена форма на национално утвърждение. Тя обаче беше необходима стъпка по пътя на окончателното откъсване на държава като България от нейното минало на поробена страна.

България е била в независимост от великите сили дотолкова, доколкото е могла да избира между зависимости. Не случайно казвам, че до 1908 г. тя е била по-самостоятелна в решенията си. От друга страна, имаме едно тягостно впечатление, че винаги, когато сме взели самостоятелни решения след 1908 г., обикновено сме грешали.

Научете повече

Черната скала от която учители, лекари, адвокати, търговци, фермери и земевладелци са хвърляни живи в пропастта

Цветът на интелигенцията от Самоков и от съседните села – учители, лекари, адвокати, търговци, фермери, земевладелци, намира смъртта си в подножието на скалата. Без съд и присъда, малко след 9 септември 1944 г.Една срамна и зловеща история от Самоковско крие комунистическият режим в продължение на 45 години. И след демокрацията сведенията за нея са откъслечни и се намират трудно. Става дума за Черната скала – лобното място на целия цвят на интелигенцията от Самоков и съседните села Бели Искър и Белчин.

Черната скала се намира в Рила, на около час път от Боровец по пътя за хижа Заврачица. Разстоянието от върха на скалата до каменистото й подножие е 135 метра – пропаст след отвесен скат

В мракобесните дни след преврата на 9 септември 1944 г. – дата, която за жалост и днес много българи почитат и наричат „освобождение”, на това място, без съд и присъда, в дълбоката пропаст са хвърляни учители, лекари, адвокати, търговци, фермери. На практика всички, които с труда си са се издигнали над гладните и оскотели лумпени, скрити зад общото понятие „онеправдан народ”.

Престъплението на тези зверски избити хора е едно – те са начетени, умни, способни, майстори в занаята, с който си вадят хляба, предприемчиви и най-вече – заможни. Грях, който за „народа” се оказва по-смъртен от умишленото отнемане на човешки живот, от обирането на мандри и от доносничеството, което се превръща в национален спорт след 9 септември.

И до ден днешен местните жители в района потръпват когато чуят за Черната скала. За тях това е тема, която не ги предразполага към разговор. Повечето от тях никога не стъпвали на това място, нямат и намерение да го сторят.

„Внушаваха ни от малки, че избитите са били криминални престъпници, но и самите ни родители не вярваха много на това, с което ни пълнеха главите. Какъв криминален престъпник може да е селският доктор или даскал. А предимно такива хора са били извеждани от домовете им посред нощ”, разказва собственик на бистро в курорта Боровец.

„Били са неудобни на новата власт или пък просто са предизвиквали завистта на своите съселяни. Чувал съм, че на Черната скала са намерили смъртта си стотици хора”, добавя мъжът.

През 70-те години на миналия век перверзен мозък обявява мястото за природна забележителност, сигурно, за да размие в историята зловещите факти. Скалата, от която иначе се открива гледка, секваща дъха, е обезопасена с метални парапети.

И действително, хиляди туристи оттогава идват на това място, за да се любуват на природата, без изобщо да имат представа, че стъпват по напоена с невинна кръв земя.

„Птица няма да чуете там, тишината е страшна. Има някаква черна енергия там, не случайно я наричат Черната скала. Не ви съветвам да ходите”, казва младо момиче от Самоков, което работи в Боровец. Спрели сме я с молба да ни упъти към скалата.Отправната точка е бистро „Марица” в курорта. Следва преход по коларски път, около един час ходене пеша с умерено темпо. Посоката е към хижите „Марица” и „Заврачица”. Малко преди отклонението за самата скала има кът за отдих с пейки, беседка и места за палене на огън.

Следва стръмно спускане вляво от пътя, за да се излезе на двете площадки на скалата. На по-голямата има поставен черен метален кръст в памет на жертвите. Табелката с надписа обаче е унищожена.Няма как човек пълноценно да се наслади на тази гледка, ако знае, че точно от това място в пропастта са хвърляни невинни хора, без съд и присъда

Трябва да минат повече от 45 години от масовите убийства на Черната скала, за да се появи за първи път истината за събитията там. Заслугата за това е на Георги Манов, журналист от Самоков, който по време на кървавата разправа е на 10 години, така че самият той има спомен от това време.

Преди няколко години той пише и издава книгата „Черната скала”, в която  разказва историята на хората, намерили смъртта си под Черната скала. Нещо повече – той описва и екзекуторите на невинните жертви.

„В тези години на юношеството и първата ми младост имах възможност да срещам, да гледам и слушам някои от „героите” на след деветосептемврийските кланета. Те бяха навъсени, мрачни мъже, неразговорливи. Без изключение – пияници. Под влиянието на алкохола буйстваха, ругаеха, биеха. И не рядко не без гордост разказваха „подвизите” си при изтезанията и убийствата на „гадовете”.

Още приживе почти до един ги настигна възмездието на провидението: умираха трагически, в мъки. Неколцина се самоубиха. Сякаш проклятие стигна и до потомството на някои от тях”, пише авторът.В хода на своето журналистическо разследване Георги Манов стига до заключението, че безследно изчезналите в есента на 1944 г. от Самоков и околните села са около 60-70 души. Той поименно достига до 50 души, които са изброени в книгата. На последните три страници е публикуван Списък на безследо изчезналите през есента на 1944 г. и пролетта на 1945 г. в Самоков и околията. Авторът отбелязва, че списъкът е непълен.

Георги Манов описва и първия помен в памет на жертвите – на 13 май 1990 г. Никога дотогава не е имало масово поклонение на Черната скала. Той описва хората, предвижващи се с автобуси, леки коли, каруци и пешком.

„Върху каменната гръд на Черната скала бе забетониран внушителен железен кръст в черно. С надпис върху табелата „В памет на избитите тук жертви на червения терор.”

Същата табела, която днес нечия нечиста съвест е изтръгнала от мястото й, за да продължава истината да тъне в мрак.Вижте още:Българи в нацистките лагери на смъртта

Източник: Десант

Научете повече

Почина легендарната героиня на съпротивата,елиминирала десетки нацисти още като невинна девойка

Героиня от Втората световна война, която използвала невинната си външност, за да спечели доверието на нацистите, а след това да ги екзекутира, почина на 92-годишна възраст в Холандия.

Фреди Оверстееген, чиято майка е била с комунистически убеждения, се присъединява към съпротивата в родината си едва на 14-годишна възраст, съобщава „Дейли Мейл“. Заедно с по-голямата си сестра Труус и приятелката им Хани Шафт, тя взривявала мостове и ж.п. линии с динамит, измъквала еврейчета от концлагери и екзекутирала много нацисти с пистолета, скрит в кошницата на колелото си. Смъртоносното трио си имало тактика: приближавали се към нацисти в бар, съблазнявали ги, питали ги дали искат да се разходят до гората, където, по думите на самата Фреди, ги ликвидирали. „Трябваше да го направим. Беше необходимо зло, да убиваш тези, които предадоха добрите хора“, казва тя в интервю преди време. Попитана точно колко хора е убила, тя отговорила: „Войник не се пита за това“.

Фреди починала на 5 септември – само ден преди да навърши 93. Тя беше последната оцеляла от най-известната женска клетка на съпротивата в Холандия, посветила живота си на борбата с нацистките окупатори и холандските предатели в покрайнините на Амстердам. И двете сестри Оверстееген оцелели във войната. Труус започнала да работи като художник и издала мемоари за преживяванията си в съпротивата. Тя почина през 2016 година. Приятелката им Хани Шафт, обаче, била пленена и екзекутирана от нацистите само седмица преди те да се предадат. Шафт се превърнала в национална икона на женската съпротива.

Източник:bulmedia

Научете повече

Как щеше да изглежда България днес, ако си беше останало "бай-Тошовото време"

Любимият архитектурен стил на българския соц – панелните кутийки, щяха да са основната форма на строителство, а известни певици, сериали и реалитита нямаше да ги има. Вече 28 години след падането на Тодор Живков у нас продължава да се говори за „бай-тошово време“ – една възвеличавана легенда за приказни времена на умерено изобилие, равенство, братство, работа за работниците, любов между хората и кавги между комшии. Човек може да се наслуша за това колко прекрасни са били онези времена и ако не е живял тогава и не е чел кой знае колко за онези времена, ще остане с впечатлението, че действително е било някаква форма на утопия, над която с топли очи и тежки ръце е бдяло едно голямо ДС. Да, тази последната част най-често я забравят в разказите, но всеки си знае, че я е имало. Какво обаче щеше да стане ако този велик лидер беше продължил да властва строго, но справедливо над пролетариата и верните другари? Как щеше да изглежда 2017 г. под управлението на БКП и наследниците на Тодор Живков?

Любимият архитектурен стил на българския соц – панелните кутийки, щяха да са основната форма на строителство. Популацията расте, жилищата също, а какъв по-лесен начин да намериш място за всички от това да ги навреш в така познатите сиви блокове. А и си носи посланието – всички са еднакви, всички са равни. Междувременно всички тези лъскави бизнес сгради щяха да са заменени от държавни ведомства – държавна компания за програмисти, държавна компания за колцентрове, за маркетингови изследвания. Ако си мислите, че сегашната корпоративна среда е суховато място, което те отнема от детските ти мечти, представете си само какъв бегемот ще е това, ако се слее с държавната администрация. За сметка на това всички ще са наети на работа. Фактът, че самата работа ще се върши с интензивността на петъчен ден в държавната администрация е друга тема. Важното е да кипи труд. Или поне кротко да къкри. 

В същото време младежите ще се шляят по хоремагове. Вярно, оттам няма да може да се купи кой знае какво, но ще ги има, а витрините им ще са пълни с лъскави неща… за очите на чужденците, децата на тираджиите и онези от партията. За сметка на това на самите млади няма да им пука много, защото ще са забили очи в смартфоните си „Правец“, таблетите си „Правец“ или лаптопите си „Правец“. Една марка за всички, за да няма сърдити. Разбира се, те може и да не са чааак толкова бързи, но пък за сметка на това ще издържат на всякакви удари. А като си вземеш една джаджа, я сменяш след около поне 10-15 години. Хем здрави, хем така или иначе ще ти се наложи да чакаш горе долу толкова, че да ти дойде пак ред за покупка. Но пък машинката ти ще си работи безотказно (с по някой друг удар в земята между другото). А и нали ти стига само да си разцъкваш профила във ВКонтакте, както и останалите руски версии на Snapchat, Twitter, Instagram и т.н. А има ли интернет (особено ако той е цели 20 мегабита) нещата са супер. Само трябва да внимаваш какво пишеш в социалките, че чичковците от ДС пазят и то много по-добре от родната полиция. Но не си ли отваряш устата за политика и такива работи, всичко е наред.

Виж, „Мелодия на годината“ е съвсем безопасна тема. Там няма да има Криско и Гери-Никол, но пък за сметка на това естрадата ще си има Кристиан Талев и Гергана Николаева Георгиева, гордо взели щафетата от Орлин Горанов и Силвия Кацарова. Самите формати няма да са мръднали кой знае колко от 70-те насам. А някъде тайно по мазетата хора ще слушат нелегално Бийонсе и Джъстин Бийбър. Телевизията пак ще е само една, с няколко програми, за да може да се наврат всички роднини на големите водещи и режисьори. По тях няма да върви Big Brother, че да не вземат да си помислят нещо зрителите, нито предавания от типа на „Фермата“, защото това така или иначе повечето хора ще си го изпитват и сами на село. За сметка на това „Минута е много“ ще се готви след няколко години да отпразнува 40 години на екран. Нямаше да има „Игра на тронове“, но и без това една камара хора така или иначе харесват повече руския „Кухня“. Щяхме да си имаме руски супергерои, руски фентъзита и руска фантастика, а от Москва току виж позволят и България да си направи собствени.   Въобще идилия. А най-доброто от страната ще се представя пред света по време на „Знаме на мира“ (под патронажа на Жени Живкова). Да видят всички как в България расне здрава, социалистическа младеж… Докато всичко наоколо си върви бавно и спокойно, донякъде зациклило в средата на 80-те. Петилетка след петилетка…

Източник: www.chr.bg

Научете повече