Имаше такава институция - другарски съд. Съставът на съда беше от трима души-председател и двама члена. Предлагаха се от местната организация на Отечествения фронт. Одобряваха се от партийното бюро. Съдът имаше правомощия да налага наказание „обществено порицание“. За по-тежките случаи глоба до 20 лева. По него време 20 лева бяха много пари.

Събраните суми от глоби се внасяха в извънбюджетна сметка на Общинския народен съвет. Не беше регламентирано за какво точно могат да се изразходват. По моето време, когато ръководех финансовата служба не похарчих нито стотинка. Имаше наличност от 120 лева. Сумата беше достатъчна за един банкет или кьорсофра, които бяха обичайни тогава. Но Законът за финансовия контрол беше много строг. 

Ако си го бях позволил в най-добрият случай щях да бъда глобен с 3 брутни месечни заплати. Някои щяха да ядат и пият, а аз щях да платя масрафа. Предшественикът ми, който временно заемал длъжността си бе позволил от тези средства да закупи стенен часовник с махало и камбана. Бяха на мода. Часовникът беше закачен на стената в стаята където работех и аз. Когато се пенсионирах стаята ми не се ползваше. Не се виждаше и часовника. Помислих, че са го изхвърлили, защото този тип часовници вече бяха старомодни.

Сегашният кмет хареса стаята ми. Обзаведе я за кабинет. На стената видях същия часовник. Явно му е харесал. Не съм му казвал пък и няма смисъл да му кажа, защото е минала давност. Този предмет е закупен със средства от другарския съд и остава като спомен за несъществуващата вече институция. След време функцията на другарските съдилища затихна. Сумата от 120 лева още дълго време стоя в наличност в извънбюджетната сметка. Когато настъпиха демократичните промени се получи разпореждане да бъдат закрити извънбюджетните сметки като средствата се преведат в бюджета. Тогава тези 120 лева заедно с други такива малки суми ги пуснах в общия куп от където никой никога повече нямаше да ги види.

В някои случаи, когато делата бяха маловажни, Районният съд ги препращаше към другарския съд. Имах възможността да бъда председател на другарския съд. Имаше много интересни дела за разглеждане. Спомням си за едно, което утвърди авторитета ми като съдия. Две съседки на които къщите им на улицата са една срещу друга сигурно заради дребна работа влязоха в остър спор. И двете бяха прехвърлили 75-те години. 

Явно склерозата ги беше натиснала. Сутрин още като отвореха очи и вечер до късно махалата се огласяше от кавги, клетви и закани. Съседите започнаха да се възмущават. Чудеха се как тези кротки жени вече на възраст имат такива зли езици. Доста хора ходиха да ги помиряват, но изход нямаше. Наложи се дори кметът да ги вика в общината, но те като излязоха от там щяха да си оскубят косите. Един ден реших на шега да се опитам да ги сдобря. Не очаквах, че ще има някакъв ефект, но все пак реших. Познавах ги и двете. 

Едната беше по-хрисима. Отидох у тях. Предложих й да подаде заявление до другарския съд - ще повикаме съседката й, съдът ще я глоби 20 лева и ще продължава да я глобява докато не миряса. Жената се засмя и одобри намерението ми. Подаде заявление. Насрочихме заседание. Двете жени се явиха. Предупредих ги да въздържат нервите си, за да може съда спокойно да си върши работата.

Изслушахме и двете страни. И двете страни си мислеха, че са прави. И двете страни нямаха никакво основание да влизат в остър спор за няма нищо. Обявих, че съдът се оттегля на кратко съвещание. След 5 минути прочетох  и решението. Казах им, че решението на съда е двете страни да постигнат споразумение. Да си стиснат ръцете, да си простят взаимно и оттук нататък да си живеят мирно и тихо по съседски. 

В противен случай съдът ще им наложи и на двете глоби по 20 лева. Ще им бъдат налагани глоби до тогава докато не спрат да се карат. Последните ми думи ги респектираха. По онова време пенсиите им сигурно бяха по 30-35 лева. От тук нататък кавгата щеше да им излиза доста солена. Спогледаха се. Станаха прави и си стиснаха ръцете. Заедно си тръгнаха.

След това до края на живота си не си казаха вече лоша дума. Съдът ги вразуми. Това е българинът. С приказки не можеш да го убедиш, но като му бръкнеш в джоба го озаптяваш.

Енчо ЦАНЕВ, с. Горно Абланово, Русенско



Нашенецът осигурил оръжието за Първата руска революция през 1905 г., бил заместник комисар на външните работи в СССР, Горбачов го реабилитирал чак през 1988 г.

Често в историята се случват куриозни ситуации, които са на границата на смешното и трагичното. Както се знае още в края на 19 век грузинският революционер и бъдещ съветски лидер Йосиф Висорионович Джугашвили приема конспиративното си име Сталин, с което е познат през следващите години на целия свят. 

Новото прозвище на бъдещия диктатор означава „човек от стомана” и според историците Сталин истински се е гордеел с него.Почти през същата историческа епоха живее и българският революционер социалист Борис Стоманяков. Неговата биография е здраво свързана с Русия и СССР и сигурно затова днес енциклопедиите, издадени в Москва го определят като "руски революционер с български произход и съветски дипломат".  А фамилията на Стоманяков (също със стоманен корен) го прави адаш на Йосиф Сталин.   

Борис Спиридонович Стоманяков  е роден на 15 юни 1882 г. в Одесса. Семейството му е от български преселници в Украйна. През 1900 г. става член на болшевишката партия на Ленин. През 1902 г. привлича в партията известния революционер и бъдещ висш съветски функционер Владимир Антонов-Овсеенко. 

По време на революцията през 1905 г. Стоманяков е емигрант в Белгия. Със съдействието на секретаря Международното социалистическо бюро (ръководен орган II Интернационала) Камил  Гюисманс българинът закупил огромно количество стрелково оръжие от белгийските оръжейни заводи и го прехвърлил за организирането на първата руска революция. Стоманяков осигурил оръжието на болшевика Камо, прославил се със своите експроприации на банки и богаташи. 


Списък на разстреляните на 16 октомври 1941 г. в 6, 45 часа съветски функционери. Под №10 е името на Борис Стоманяков. Списъкът е подписан от палача на НКВД, изпълнил екзекуцията  

През 1906 г. нашенецът се върнал в Русия - там няколко пъти бил арестуван. През 1915 г. той се завърнал в България и постъпил на служба в българската армия. (В това време вървяла Първата световна война и България воювала с Русия).

През 1917 г. Стоманяков пак пристигнал в Русия - тук вече назрявали революционните събития. Българинът бързо намерил място в новосъздадената администрация на съветската държава. Познавали го всички високопоставени болшевики - Ленин, Свердлов, Троцки, Калинин, Дзерджински, Сталин... Борис Стоманяков бил назначен като дипломат в състава на Наркомата по външните работи. През 1920—1925 г. го изпратили като търговски представител на СССР в Берлин - висок и важен пост за новото съветско стопанство. През есента на 1922 г. Стоманяков разкрил голяма афера - станало ясно, че бившите директори на заводите на компанията "Сименс" в Русия играели тайна игра срещу правителството в Москва... Те сключили неизгодни договори и от това съветската държава търпяла огромни загуби...

В редиците на първите съветски дипломати Стоманяков вече играел една от първите роли. През 1926—1934 година на него му възлагали важни външнополитически мисии по цял свят като член на висшото ръководство на Народния комисариат на външните работи на СССР. 

Така на 5 февруари 1932 года българинът подписал договора о ненападение между Латвия и съветската държава, а на 4 декември 1933 г. сложил подписа си под съветско-латвийския търговски договор. През 1934 г. му гласували голямо доверие - Стоманяков станал заместник министър на външните работи отговарял за Далечния изток - Китай, Япония и други страни.След 1937 г. започнали сталинските репресии срещу висопоставените болшевишки кадри. В полезрението на чекистите от НКВД влязъл и българинът дипломат. Борис Стоманяков бил арестуван на 17 декабря 1938 година. 

Съчинените обвинения срещу него след мъчителни разпити били определени така - "виновен за създаването на престъпна контрареволюционна троцкистка група и шпионаж в полза на Великобритания, Германия и Полша". Съдът се произнесъл - Стоманяков се осъжда на смърт, чрез разстрел. Последвали близо 2 години в затворническата килия, когато българинът чакал екзекуцията си всяка нощ... През 1940 г. той бил включен в дългия списък за разстрел на държавни и партийни функционери, хора на изкуството, военни. На 16 октомври 1941 г. в 6, 45 часа смъртната присъда била изпълнена в Москва.

След 1962 г., след развенчаването на култа към Сталин, у нас започва да се пише и говори за живота и делото на Борис Стоманяков. За него излизат книги, снимат се и филми, но не всички факти от злочестата му биографията се казват. А в СССР общо взето всичко е забулено в мъгла. Пълната му реабилитация става чак през 1988 г., когато присъдата му е отменена от съда... Това е времето на горбачовата перестройка - тогава пред хората излиза истината за българина Борис Стоманяков.

Източник:www.nabore.bg 


Партизаните превземат Стара Загора на 9 септември 1944 г. 

Комендант (командир) на въстаническата зона – Стою Неделчев-Чочоолу,Политкомисар – Йордан Вълчев,Началник щаб – Велко Димитров.

Партизаните превземат Стара Загора на 9 септември 1944 г. В зоната действат 5 партизански отряда, обединени в една бригада ("Георги Димитров"), както и различни бойни групи:

Отряд „Георги Димитров“

Отряд „Петко Енев“

Отряд „Марко Чернев“

Отряд „Цвятко Радойнов“

Отряд „Георги Гърбачев“

Партизанската бригада „Георги Димитров“ е подразделение на Пета Старозагорска въстаническа оперативна зона на НОВА по време на партизанското движение в България (1941-1944). Действа в околностите на Стара Загора. През 1942 г. в Старозагорско е създадена партизанска чета, която по нареждане на ЦК на БКП се влива в партизански отряд „Христо Ботев“. От 1943 г. действа самостоятелно в Старозагорско. На 20 март същата година води бой в местността „Боздугановска кория“, на 3 юни - край с. Бенковски. 

През зимата на 1943 г. зимува в местността „Джамбазлий“, североизточно от Стара Загора, където известно време престоява и новозагорската партизанска чета. През април 1944 г. партизаните от Старозагорско, Казанлъшко и Новозагорско се обединяват в отряд „Георги Димитров“. Командир на отряда е Еньо Танев (Карата), политкомисар Иван Динев (Благоев). Провежда акции в селата в околността на Стара Загора, напада мините „Българка“, „Бутора“, „Надежда“ и „Твърдица“. 

През юли 1944 г. отрядът прераства в бригада, чрез обединение с партизаните от Карловско, Казанлъшко и Новозагорско: Партизански отряд „Георги Гърбачев“, Партизански отряд „Марко Чернев“, Партизански отряд „Петко Енев“ и Партизански отряд „Цвятко Радойнов“.Командир на бригадата е Стою Неделчев-Чочоолу, политкомисар Йордан Вълев (Илич). От август същата година бригадата нелегално издава свой печатен орган вестник „Народна борба“. На 9 септември 1944 г. участва в установяването на властта на ОФ в села в Старозагорско.

Пета Старозагорска въстаническа оперативна зона е териториална и организациона структура на Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА) по време на антифашиското съпротивително движение в България (1941-1944) през Втората световна война. Зоната е създадена през март 1944 г. от Старозагорската окръжна организация на БРП (к). Тя е разделена на четири военнооперативни района: Старозагорски, Новозагорски, Казанлъшки и Кириловски. По указание на ЦК на БРП (к) и Главния щаб на НОВА е сформиран щабът на зоната:

Стою Иванов Неделчев-Чочоолу (с прякори Пантерата и бай Драгия) е деец на БРП (к) и участник в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. Командир на Пета Старозагорска въстаническа оперативна зона. След 9 септември служи в армията до званието генерал-майор. Роден е на 12 февруари 1908 г. в старозагорското село Калояновец. От 1930 година е член на БКП. През 1934 година се включва в местната чета на Петко Манолов. През 1935 година преминава в нелегалност, а през 1937 емигрира в СССР.Участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. 

През 1941 година по решение на ЦК на БКП като парашутист се завръща в България, за да организира партизански отряди. Командир е на партизанския отряд "Христо Ботев", партизанската бригада "Георги Димитров" и Пета Старозагорска въстаническа оперативна зона. Два пъти му е издавана смъртна присъда по ЗЗД. Остава неуловим, което го прави един от легендарните партизански командири. Участва във войната срещу Германия (1944 – 1945) като заместник-командир на VIII Тунджанска дивизия от 9 септември 1944 до 10 март 1945 г., когато е ранен. 

Член е на Окръжния комитет на БКП в Стара Загора и на Централната контролно-ревизионна комисия. Многократно избиран за народен представител (1966 – 1987). Служи си трудно с дясната ръка вследствие на наранявания от времето на съпротивата и козирува с лявата. Обявен е за Герой на социалистическия труд. Награждаван е с орден „За храброст“, унгарския орден „На унгарската свобода“ – сребърен, 3 пъти с орден „Георги Димитров“ (1968, 1978, 1983). Герой е на НРБ (1978).През 1967 г. издава мемоарната книга „Боят настана“. Във филма „Осмият“ е прототип на главния герой, ролята на който играе Георги Георгиев-Гец. Почетен гражданин на Стара Загора е от 1978 г. Умира на 27 юли 1987 г. (на 79-годишна възраст) в Стара Загора.От времената, когато легендарният ген. Чочоолу е действащ командир в БНА с него се свързва една история, която и днес го обвива в героична светлина. 

Ето и историята, която звучи като легенда:

През лятото на 1978 г. млада семейна двойка се разхожда в квартал „Изгрев“ в Пловдив. Нападат я тълпа роми с цел грабеж. Мъжът оказва съпротива и е убит заедно със съпругата си, която е бременна в третия месец. Милицията така и не залавя убийците.

Закланият младеж е племенник на ген. Стою Неделчев-Чочоолу, който по това време командва армейските части в Старозагорски окръг. Той пристига в Карлово, където се намира танкова бригада, нарежда два батальона да се отправят към Пловдив и повежда колоната. Хората му обграждат квартал „Столипино“, който се населява от 50 хиляди цигани. Танковете събарят една къща, а генералът довежда до знанието на обитателите на квартала, че ако до сутринта не му предадат убийците, ще започнат да събарят и другите. 

Понеже се стъмва, той издава заповед никой да не се показва навън преди да се разсъмне, защото ще стрелят на месо. Идват тежко въоръжени милиционери и започват да претърсват домовете. Група мъже на млада  и средна възраст, въоръжени с брадви и ножове, оказват съпротива, но направо са пометени от милиционерите, които прибягват и до брутални действия. Всеки, у когото е намерен нож, брадва или нещо друго, което може да се използва като оръжие, е арестуван и затворен в мазетата на пловдивската община. Там попадат и жени, които отправят клетви към блюстителите на реда и военните.

При акцията са открити крадени вещи, пари, за които тези, у които са намерени, не могат да дадат обяснение за техния произход. „Столипино“ изтръпва в панически страх. След няколко дни някой „пропява“ на милицията кои са убийците и те са заловени. Генерал Чочоолу иска да му ги предадат и лично да ги разстреля, но милицията успява да ги опази и ги предава на прокуратурата. Оказва се, че това са 9 мъже на възраст от 23 до 36 г. Съдът осъжда 4 от тях на смърт, а останалите получават от 17 до 25 г. лишаване от свобода. Впоследствие част от тези тежки присъди са преразгледани и отменени.Синът на генерал Чочоолу също става офицер (капитан Стоян Чочев) и служи в армията като командир на танкова рота в Стара Загора. Впоследствие стига до званието полковник.    

Ето какво разказва за командира си Пенчо Пенев от Трявна: 

От 1951 до 1954 г. отбивах редовната си военна служба в новосъздаденото военно поделение 45 590 в Кюстендил... Отидохме на стрелковия полигон, за да проведем първата стрелба. Взводният командир ни раздаде по пет патрона и без обяснения ни призова да стреляме, като се мерим в мишените. Телефонният взвод се отправи към огневата линия. Няколко души стреляха, но куршум в целта нямаше. Настъпи паника. В това време съвсем неочаквано при взвода спря легендарният партизански командир полковник Стойо Неделчев-Чочоолу, който в момента изпълняваше длъжността заместник-командир на дивизията, чийто щаб се намираше в Дупница. 

Вероятно отговаряше за нашия полк. Той разбра нашето смущение. Поуспокои ни и ни обясни как да стреляме, като съчетаваме мерник и мушка. После взе карабината на един от нас и изстреля с лявата ръка три патрона. Всичките бяха попаднали в центъра на мишената. Пожела ни успешна стрелба и си замина...После научихме, че в едно сражение с полицията вражески куршум пронизва рамото на Чочоолу и дясната ръка остава неподвижна. Затова стреля и козирува с лявата ръка. Той е единственият български офицер, който козирува с лявата ръка. Урокът на Чочоолу даде своите резултати... След време през един хубав зимен ден полковник Чочоолу отново бе наш гост и проведе среща с всички бойци от поделението. В своя почти двучасов разказ ни запозна със славния си и героичен живот. Роден е през 1908 г. в с Калояновец, Старозагорска област. Остава от малък сирак. Завършил четвърто отделение. Става чобан (овчар) и чирак в родното си село. 

Работи в тухларска фабрика. Става член на БКП. Минава в нелегалност и участва в партизанска чета. През 1937 г. емигрира в Съветския съюз. Завръща се в България с още седем души. Скача с парашут в Трявна върху ламаринения покрив на къщата на поп Георги. По време на разказа си полковник Чочоолу попита: „Има ли някой от Трявна , жив ли е попът, който ме видя на покрива и много се изплаши?". След няколко седмици скитане из Балкана и срещи с полицията пристига в родното си село... 

След Девети септември взема участие като командир в Отечествената война. За проявен героизъм във войната получава много ордени и медали. Това беше последното ми виждане с Чочоолу. Не се появи вече в поделението. По късно научих, че заминал за Съветския съюз. Завършил генералщабна академия и се завърнал в България като генерал. Генерал Стойо Неделчев-Чочоолу е един от най-славните партизански и военни командири в България. Неговото име във войската се предаваше от уста на уста като легенда! Той беше един от най-обичаните от воините български офицер!"


 

Проф. Стефан Маринов в своята лаборатория

Във  фондовете на Националната библиотека ‘’Св.Св.Кирил и Методий’’ в София на негово име не фигурират никакви книги или публикации.Учен или шарлатанин, световно признат и непризнат в собствената си родина е  професор Стефан Маринов. Роден  е през 1931 г. в София в семейство на интелектуалци с леви убеждения, завършили образованието си  в Мюнхен /Германия/. Негова леля е Адриана Будевска, а чести гости са им  писатели и артисти - между които са Елин Пелин, Константин Щъркелов и Иван Лазаров. Стефан Маринов учи в Пражкия университет /физика/, а също така в Софийския университет и във Военноморското училище вьв Варна. 
После работи като капитан на кораб и научен сътрудник във Физическия институт на БАН. Ценен е много заради владеенето на 7 езика.


През 60-те и 70-те години е бил обект на политически гонения в България, като самият той се е определял като дисидент. Вкарван е принудително за психиатрично лечение, след като си връща офицерските пагони. Определя се като борец против  ядрената война. През периода   1974 г.до 1977 г. работи у дома, като създава своя ‘’Лаборатория за фундаментални физични проблеми’’. В края на 1977 г. българските власти го екстрадират в Белгия, а оттам отива във Вашингтон, а впоследствие във Италия  и  Австрия. През 1981 г. българското му гражданство е отнето, а къщата и цялото имущество в София са конфискувани.

Още от дете Стефан Маринов е мечтал да сьздаде машина ‘’Перпетуум мобиле‘’.  И за няколкото години прекарани в чужбина, той успява да създаде такъв уред,  който произвеждал електричество от  нищото и го нарича ‘’Тестатика ‘’. Изобретателят  заявявал, че е получил описанието на конструкцията и механизма на работа по време на медитация. Името което той дава на своето изобретение е Swis M-L converter, Thesta Distatika.   Такава машина има  в Швейцария, в кооператива Methernita, доставящ електричество повече от 30 години и задоволяващ нуждите на цяла община. 

Малката машина е модернизиран електрически генератор на  Вимшурс, дисковете на който се въртят постоянно, плюс постоянни  магнити. Това устройство произвежда електричество с мощност около 200 вата. Голямата  машина има дискове с диаметър два метра, а токът който дава е тридесет киловата! Тези генератори ‘’Тестатика‘’ официално не са признати от научните  среди, а самият автор не е патентовал изобретението си, като е искал  тази  технология да се ползва безвъзмездно от всички страни по света.През 80-те години проф.Стефан Маринов издава петтомният си научен труд ‘’Класическа физика’’, а в Института по фундаментална физика  в Грац /Австрия /  става  основател и главен редактор на научното списание ‘’Deutsche Physik’’.


На 15 юли 1997 г. падайки от  седмия етаж на университетската библиотека в Грац, проф.Стефан Маринов загива едва навьршил 66 години. Обстоятелствата около смъртта му са подозрителни, тъй като  е планирал конференция след десет дни, а пък е оставил предсмьртно писмо. Негови колеги допускат, че е бил хвьрлен от прозореца,като се визира намесата на нефтени, електрически или газови компании  застрашени  от неговите открития за ‘’алтернативна безплатна енергия’’.Д-р Мирослав ЛАЗАРОВ, пенсионер от Ихтиман/Наборе.бг/



Авиотехникът Васил Петров влязъл във втори мотор на машината, но не можал да излезе.Почнах да крещя и да плача, но никой не ме чуваше, описва кошмара оживелият по чудо спец.

След катастрофата при Кривина през 1984 г. партията уволнява за един ден 850 души от БГА Балкан.

Вината за катастрофите се хвърляше върху загиналите, твърди механикът.50-годишният софиянец Васил Петров е възпитаник на Висшето военно-авиационно училище в Долна Митрополия. В рода му има и други авиатори. Вуйчо му е известен летец и левент, по който на младини е въздишала прочутата пилотка Роза Георгиева.

От 1975-та до 1985 г. е бил авиотехник по поддръжката в БГА Балкан. Година след катастрофата при Кривина е уволнен по измислен параграф от партийна комисия начело с Георги Атанасов. Заедно с него само за един ден от авиокомпанията са натирени още 850 служители.

Съпругата му е стюардеса, затова механикът знае много тайни и от тяхната професия. Познавал е добре и загиналия при мистериозни обстоятелства стюард Людмил Шопов, чийто баща - придворен лекар на мароканския крал Хасан Втори, му оставил наследство от три милиона долара. За стюардесата-убийца Людмила Равняшка мнението му е крайно негативно. Тя беше нечистоплътна личност, отсича лаконично той.

Васил Петров живее втори живот след кошмарен инцидент, при който е можело да стане на кайма. При преглед на самолетен двигател на минус 20 градуса той не успява да излезе, но екипажът се настанява в аероплана и се готви за излитане. На никой не му хрумнало, че техникът го няма. От мен щяха да останат само копчетата!, кръсти се бившият кадър на БГА ^Балкан^. Разминал се на косъм от смъртта, но началството не го удостоило даже с извинение.

- Вие сте дългогодишен служител на БГА Балкан. През това време, доколкото знам, са станали няколко катастрофи. Какво се говореше за тях сред вашите колеги? Стигна ли се до истинските причини за инцидентите и наказване на виновните?

- Винаги се търсеше, както е прието в България, виновен да бъде умрелият. Доколкото аз си спомням, през цялото време, докато бях на работа в БГА Балкан - от 1975-та до 1985 г., няма нито един уволнен от живите като виновник за катастрофите. Причините се търсеха в кабината.

Например за катастрофата през 1984 г. край Кривина причините се търсеха в конфликта между партийния секретар, стар авиатор, и инструктора, който беше по-млад от него. Дискутираше се, че това било разпра на тема поколения. И както тогава ни убеждаваха, те са направили грубо кацане в Берлин, а в самолета пътувал тогавашният първи секретар на ЦК на ДКМС Бойко Щерянов. Извинили му се, но явно на връщане нещо е станало.

- Какво означава грубо кацане?

- Примерно, с ляв, десен, носов колесник, при претоварване на машината...

- Какво беше отношението на ръководството на БГА Балкан към семействата на загиналите авиатори?

- Синът на един от загиналите авиатори в катастрофата край Кривина - Драганов, също стана летец. Много борба води момчето. Бил е един от първите, които са отишли на мястото на катастрофата. Но просто нищо повече не се разбра от това, че двамата летци са имали конфликт.

- Знаете ли интересни случаи от кухнята на правителствения авиотряд 28?

- В правителствения авиоотряд, както казваше Роза Георгиева, лека й пръст, Тодор Живков, какъвто и да е бил, е назначавал най-добрите авиатори. Лично познавах Коста Костов, който вече не е между живите, Андонов, Серги Рандов - това са авиатори от голяма класа, на които и до днес свалям шапка, за майсторството, с което летяха. Това са истински асове. Те, впрочем, летяха и с Балкан. Както се казваше тогава, тренираха трасето за правителствени задачи.

- Вие имахте ли някакви проблеми преди излитането на правителствени самолети? В смисъл да ви карат да бързате, да отстъпвате писти, да правите промяна в графика?

- Нямам ясен спомен. Но мога да коментирам, че когато имаше правителствени задачи от предишния или по-предишния ден се заявяваше точно ^от-до^ кога ще бъде затворено трасето. Тогава даже не се кацаше. Предупреждаваха се чуждите авиокомпании, че ще има правителствени задачи, и техните самолети отлагаха полетите.

- Казвате, че сте познавали добре покойната авиаторка от правителствения авиоотряд 28 Роза Георгиева - една много ярка личност, която впечатляваше не само с професионалните си качества. Защо тя единствена посмя след 10 ноември да изобличи недъзите в работата на БГА Балкан?

- Това е жена, която на милиони се ражда един път. Много смела, екстравагантна, не си поплюваше пред никого, не я беше страх от нищо. Коментираше се, че била доста добра като пилот. Не можа да стане командир по простата причина, че нямаше завършено военно-въздушно училище и не беше партиен член. На никого обаче не е отказала услуга и помощ.

- Говори се, че била на нож с другата прочута жена-авиаторка - Мария Атанасова...

- С Мария Атанасова знам, че не се разбираха изобщо. Между тях имаше голям антагонизъм. По какъв повод - заради начина на летене ли, защото Мария Атанасова все пак е завършила военно-въздушно училище, а Роза идва от аероклуб и не беше с чак толкова ^чисто минало^, както се твърдеше, така и не стана ясно.

- Запознат ли сте със случая на загиналия при мистериозни обстоятелства стюард Людмил Шопов?

- Много добре го познавах. Съпругата му също беше една много добра стюардеса. Баща й беше командир на отряд на ИЛ-18. Люси беше добро и свястно момче. Много сме се разбирали. Редовно съм го посрещал и изпращал. Но никога не съм знаел подробности от биографията му. Чак впоследствние разбрах, че баща му е бил лекар и е работил в Мароко. Люси беше много спокоен, много тих за разлика от някои свои колеги. Защото винаги е имало конфликт между техници, стюарди и стюардеси. А той никога не се заяждаше с нас, ^мърльовците^, както ни наричаха и ни питаха какво търсим в самолета. От нас искаха само машините да летят и нищо друго не ги интересуваше.

- Какви бяха коментарите за смъртта му?

- Просто не смееше да се коментира. Говореше се само какъв е бил като човек. Подобен беше случаят и с тази стюардеса, която уби леля си - Людмила Равняшка.

- Познавахте ли я?

- Да, но не искам да я коментирам, защото за мен тя беше нечистоплътна личност. Влиза в самолета и почва да си реже ноктите и да се гримира.

- Тя изключение ли беше сред колежките си? Твърди се, че тогавашните стюардеси са били протежета на хора от властта?

- Жена ми е стюардеса, вече пенсионерка, така че добре познавам стюардеското съсловие. На половината от тях, назначавани главно през лятото, им викаха бригадирки. Работеха за 3-4 месеца. След това, за да останат на постоянна работа, трябваше да са любовници примерно на Тодор Живков. Имаше случаи партийни другари да натискат за тая или оная, такива бяха времената. Но не всички бяха манекенки. Защото, грешно е да се говори за жени, обаче далеч не всички бяха първи красавици. Това не им пречеше да са добри професионалистки.

- Какви други фрапантни неща са вършели стюардесите на борда освен че си режели ноктите и се гримирали?

- Ами някои, например, си попийваха. Но не от хубаво. Подценяваха ги, смятаха ги за сервитьорки. А това не е вярно. Защото на борда на български самолет например са се раждали деца. Те бяха подготвени в много области - в медицината, и с терористи се бореха, и спасяваха хора... Но си имаше момичета, които се качваха на борда, за да демонстрират, че са номер 1.

- Кога се е родило бебе на борда?

- За съжаление това е било много преди да започна работа в Балкан. Знам само, че кръстник е станал командирът на самолета, а бебето веднага е получило българско гражданство, което говори, че се е родило по време на международен полет.

Родителите му са били чужденци.

- Какви бяха изискванията към техническия персонал? Защо са имали такова високомерно отношение към вас?

- Изискванията към нас бяха да си гледаме работата, която е тежка и отговорна. Просто някои от стюардесите ^манекенки^ ни гледаха с пренебрежение, защото работехме вън, в маслото, бяхме винаги мокри, потни, изцапани. И когато се качвахме в самолета да си поискаме едно кафе през зимата или една сода през лятото, винаги подмятаха зад гърба ни: 

Тия пък нямат пари за едно кафе! Не, имахме, но в момента нямаше как да напуснем работата. Но командирите си траеха, защото бяха наясно, че без нас няма полет. Когато стюардесите ни порязваха, се обръщахме към тях. И си получавахме кафето - вярно, с неприязън.

- Защо ви уволниха през 1985 г.?

- Защото бях против да се явяваме на изпити за даване на класове върху литература. Аз винаги съм предлагал на партийни и профсъюзни събрания, когато трябва да се явявам на изпит за по-горен клас, да се отиде на самолета, да ми се дадат 20 точки, да ми се каже: ^Ето, изпълни ги, ще гледаме как ги изпълняваш, и да си получа класа.

Другата пречка, за да не се получават високи класове, беше в това, че имаше техници, които летяха с командировъчни по света, за да оглеждат самолета на чужд аеродром. Това бяха шепа хора, които не искаха да дадат кокала на простосмъртните и винаги гледаха да режат класове. А за всеки полет им се плащаха по 40 долара.

След 10 ноември всичко това отпадна. Вече нямаше изпити, всички започнаха да летят, но какво от това - на нас ни изядоха хляба още през 1985-та точно заради тези въпроси.

Освен това имах неприятности заради един руски филм - Екипажът, който имаше премиера в Руския клуб. Показаха един кадри, при които екипажът влиза във втория двигател и се опита да го поправи, за да кацне. И понеже аз бях преживял подобен инцидент малко преди това, се провикнах през целия салон, че това е абсолютна лъжа. Веднага спряха прожекцията, за да ме видят кой съм. Опитаха се да ме накажат по партийна линия, но понеже случаят беше станал лично с мен и щяха да ме убият, ми се размина с мъмрене. Когато ме извикаха, аз се явих пред партийното бюро и им казах: Да, аз не можах да изляза, вие знаете много добре и щяха да ме убият, тогава как стана това във филма? Героят свръхчовек ли е, Рамбо ли е, какво е, обяснете ми? Оказа се, че съм нямал право да реагирам така на този филм и на руските братя. Може би филмът е правен преди моя случай, но аз бях длъжен да кажа, че това не е вярно.

- Какъв е този страшен инцидент, за който споменавате? И защо са искали да ви убият?

- Един зимен ден при минус 20 градуса аз трябваше да си подготвям самолета за Берлин на далечна стоянка. Почнах да оглеждам двигателите и, както е по инструкция, влязох във втори мотор да го прегледам дали няма лед, дали няма нещо да направи голяма беля, обаче всичко беше замръзнало и аз не можах да изляза. Гледам си по часовника а да дойде някой, да дойде, да се сетят, че има техник тук, обаче през това време идва екипажът и без да питат има ли техник, пускат четвърти двигател. Това беше абсолютно противозаконно и против всички инструкции - да се пуска, без значение какво, без да има техник. И аз седнах и почнах да се оплаквам. Виждам, че си отивам! Седя вътре, плача, викам, но няма кой да ме чуе. Гледам, че вече идва време да качват пътници. Ами сега? Обелиха ми се ръцете от метала. Започнах да си хвърлям обувките и дрехите - белким видят, че има човек вътре. По едно време се сетиха, аджеба, че техникът го няма. Дойдоха и ме извадиха. Така че живея втори живот. Ако бяха натиснали копчето за втори двигател, от мен щяха да останат само копчетата. Когато ме извадиха, краката ми бяха мастилено сини.

- Как реагира началството?

- Първото, което направих, когато ме извадиха, беше да кажа, че аз съм виновен. За летателния състав нищо не се каза. Ходих известно време по лекари, защото имаше опасност от измръзване, но още на място някои колеги им натриха краката със сняг, така че не можах да пострадам сериозно. И на психиатър ходих два-три пъти. Когато се върнах на работа, всичко беше забравено. Сега на моменти ми се плаче, на моменти ми е смешно, но моят случай е влязъл в аналите на авиацията.

- Твърдите, че голямото обезглавяване на ^Балкан^ не е започнало след ^нежната революция^, а непосредствено след катастрофата при Кривина през 1984 г. Тогава стартира мащабна чистка, за един ден са уволнени 850 души персонал. Коя беше причината за този ^лов на вещици^?

- 850 души уволнени за един ден - такова нещо го няма в световната история! Изпъдиха ги по член, по който дотогава са били уволнени само две жени в Бургас - ^за разврат^ и ^несправяне с работата. В един момент партийно-правителствената комисия начело с другаря Георги Атанасов, който хал-хабер си нямаше от авиация, но впоследствие много се разви в тази област, се развихри и ни обезглавиха за 24 часа.

Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА

ДОСИЕ

- Една от най-скандалните катастрофи в историята на БГА ^Балкан^ става на 10 януари 1984 г. От летище “Шьонефелд” в Берлин излита ТУ-134 LZ 104 по маршрут Берлин - София с 50 пътници на борда. Командир на полета е Кирил Велинов. В последния момент се качва и проверител от Държавната въздухоплавателна инспекция (ДВИ). Той нарежда на втория пилот да напусне и заема мястото му. В 19,30 ч. в пилотската кабина се провежда следният разговор: ^Командире, заповядвам ви да изпълните “сляпо кацане”, само по уреди^, нарежда чиновникът от ДВИ. ^При тази буря, дъжд и грамотевици?, шокиран е командирът.

^Спусни пердетата и изпълнявай! - Вие луд ли сте, другарю проверяващ - ще се пребием всички!^ Но проверителят е непреклонен. Командирът е принуден да започне т. нар. сляпо кацане. Диалогът между двамата е записан дословно в черната кутия на самолета.

Експериментът завършва трагично. В 19,35 ч. едно от крилата докосва високоволтов проводник над село Кривина. Самолетът се възпламенява и се разбива в краварника на местното ТКЗС. Всички 50 души загиват моментално, гласи официалното становище. На практика обаче остават много въпросителни.

Пожарникарите, пристигнали на мястото на трагедията, получили заповед да гасят пожари с креда, а не с пяна. При аутопсията в белите дробове на много от пътниците са открити следи от креда, което значи, че те са били още живи, за да я вдишат. Тоест, вместо да бъдат спасени, са били доунищожени от пожарникарите и по-точно от “умната” заповед да не се гаси с пяна, допускат експерти.

- На 9 септември 1987 г. в ранни зори пред блока му на столичния булевард Александър Стамболийски 186 е намерен трупът на Людмил Шопов - стюард в БГА Балкан. 37-годишинят мъж е женен за стюардеса, има дъщеричка на година и половина и е наследник на... близо три милиона долара след смъртта на баща си, придворен лекар на краля на Мароко Хасан Втори. Убийство или самоубийство? Истината се знае само от двама-трима души, които имат интерес да мълчат до гроб. Людмил Шопов си отива мистериозно след купон в луксозния мезонет на бившето си гадже Мария Шиндерова - щерка на ген. Стоян Шиндеров, тогава шеф на спецслужбите на летище София, и племенница на печално известния Любомир Шиндеров, който по заповед на ЦК спести на българския народ зловещите подробности за Чернобилската авария.

- През 1982-ра известният криминалист полк. Ботьо Ботев разнищва кърваво престъпление на столичната улица ^Сердика^. Малко преди това ексшефът на отдел Тежки убийства към НДСП се е развел с първата си съпруга - стюардеса. При огледа в стаята на зверски убитата възрастна жена той вижда снимка на млада хубавица. Лицето й му напомня нещо. Оказва се, че това е племенницата на 65-годишната жертва. Ботев отива при бившата си жена и тя разпознава стюардесата от фотоса: А, това е Люси, били сме в един екипаж, и ти си я виждал. По указателя следователят намира домашния телефон на стюардесата и директно отива в дома й.

^Тя беше гениална жена, изключително умна и комбинативна във всяко отношение. Омайваща. Истински интересно е да работиш срещу такъв престъпник, признава полк. Ботев.

За да се докопа по-бързо до апартамента на леля си, която била страшно жизнена за възрастта си и нямала намерение скоро да умира, красивата 35-годишна Людмила Равняшка измисля перфектен план. Хваща си обикновен бачкатор, таксиджия, омайва го със секс, скъпи напитки и лъскави сувенири от недостижимия Запад. Целта й е Георги да бастиса лелята. Стюардесата го запознава със самотната възрастна жена и тя го приема в дома си. Таксиметровият шофьор започва да й прави дребни услуги, с което окончателно завоюва доверието й. Отначало не скланял да я затрие, но в един момент се навил и при поредното посещение в жилището на лелята я цапардосал с чук по главата. После разхвърлял къщата, уж че са влизали апаши.

При разплитането на злодеянието Ботьо Ботев се натъкнал и на други ужасяващи факти за Людмила. Преди време, пак с чужди ръце, тя планирала да премахне и бившия си любовник - богат художник във Варна. Той я зарязал бременна в 8-ия месец и стюрдесата решила да му отмъсти. Цанила някакъв крадец, като му обещала, че златните монети на зографа остават за него. Но вместо да лисне бензин на жилището и да го запали, хитрият апаш само отмъкнал златото и офейкал. Не му се киснело до живот в затвора за умишлен палеж.

За времето на убийството на леля си Людмила си стъкмила желязно алиби. Отишла на гости на шефката си, с която не се спогаждали особено. Така никой нямало да заподозре, че тя ще я прикрива. Само че на домакинята й направило впечатление едно обстоятелство. Докато била в тоалетната, чула колежката й да говори по телефона с леля си. А след това казва на някого: ^Хайде, свършвай по-бързо и там, където се договорихме^. Ченгетата вербуват началничката и правят постановка на стюардесата. По време на капана бройкат да не би Равняшка да отрови шефката си. Униформените били сигурни, че красивата хищница няма да се поколебае да очисти основната свидетелка.

Съдът отсъжда: смърт чрез разстрел и за стюардесата, и за прекия извършител на престъплението. Когато я екзекутират, дъщеричката й е едва 4-годишна.

В авиосредите плъзват слухове, че била болна от сифилис и се опитала да забременее в затвора, за да отърве смъртната присъда./Блиц/



През 1929 г. започват първите български радиоизлъчвания. Десет години по-късно и през Втората световна война радиото се превръща в необходимост и дълго остава най-важното средство за далекосъобщения. След 1950 г. радиостанции като „Свободна Европа“, „Гласът на Америка“, „Би Би Си Лондон“, „Дойче Веле“ и други започват да излъчват предавания на КВ, предназначени за слушателите от соцлагера.
 

Тези станции, които предават от чужбина на български език, бяха обявени за „шпионско-диверсионни централи на империализма“. Слушането на такива радиостанции беше незаконно, поради което радиопредаванията бяха заглушавани от българските комунистически власти. Емисиите им се покриваха от стържещия шум на специални бръмчила, монтирани по покривите на обществените сгради в градовете.


Нищо друго не излага така трагикомичното безсилие на комунизма, както радиозаглушаванията. Неспособни да излязат с аргументи, партийните другари се опитват да запушат устата на противника си. Но не би. В съответния час хората допираха ухо до радиоапаратите, опъваха допълнителни антени и пак успяваха да слушат забранените предавания. И вярваха на всяка чута дума. Станцията, която най успешно пробиваше шумовата бариера, е Би Би Си или „Радио Лондон“.


Властта от своя страна контролираше и вкарването на радиотехника и закупуването ѝ от гражданите на НРБ. Министерството на информацията и съобщенията по онова време, а по-късно Министерство на транспорта и съобщенията издаваше специални книжки за абонатите, желаещи да ползват транзистори, с възможност за приемане на радиоизлъчвания на къси вълни. Още на следващия ден след закупуването на радио или телевизионен приемник абонатът беше длъжен да се регистрира и да заплати съответната такса в местната ПТТ станция. Радиоабонаментната и контролна служба издаваше позволително, с което на абоната се разрешаваше да инсталира само един радиоприемник за домашно ползване.


Докъм 60-те години на миналия век, за да притежаваш и използваш радио- или телевизионен приемник, е било необходимо да получиш позволително. Те са били поименни и без право на преотстъпване, важали са за един брой приемник и са били обвързани с плащането на такси. Таксите за радио и телевизия отпадат чак през 1996 г.


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив