Спомени от соца: С трабант на почивка в България - разказва писателка от ГДР

Марен Шварц е известна авторка на престъпни романи в Германия. Но последната ѝ книга е в несвойствен за нея род: писателката споделя за пътуването си до България през 1988 година. Заедно със брачна половинка ѝ обикалят страната с трабант. Марен си спомня за тези хубави моменти в изявление за:

- В пътеписа „ И през лятото към България " разказвате за своето пътешестване в България през 1988 година. Защо решихте в този момент да публикувате тази история?

- С наслаждение щях да обявявам пътеписа и по-рано, само че едвам тази година съумях да убедя издателство, че историята си заслужава да излезе на хартия. Случайност е, че издаването съответства с отбелязването на 30 години от рухването на Берлинската стена. При всички положения нямаше по какъв начин съвпадението да е по-подходящо.

Все отново пътеписът разказва една дребна част от историята на Източна Германия, записана в дневника на моя брачен партньор по време на пътуването и въодушевила ме да основа книгата. Завърших я няколко години след края на пътуването, само че ми лиши време да намеря издателство, което да я разгласява.

През март 2019 година по време на Панаира на книгата в Лайпциг съумях да се срещна с представител на едно издателство от Радебойл. Шест месеца по-късно продуктът на нашата взаимна работа беше по книжарниците.

- Пътували сте до България през Чехословакия, Унгария и Румъния. Какво обаче Ви впечатли в България и за какво решихте тя да е във фокуса на историята?

- Поради лимитираните ни благоприятни условия да пътуваме, България беше страна, за която ние, жителите на Германска демократична република, копнеехме. Там имаше всичко, което беше належащо за една хубава отмора: високи планини, южно слънце, безкрайни плажове, диви заливи, сантиментални риболовен села…

Ние към този момент познавахме България. Предишната година бяхме взели участие в екскурзия по линия на организацията за юношески туризъм на Германска демократична република, в границите на която посетихме Бургас. Градът толкоз ни впечатли, че поискахме да научим повече за страната и хората.

- Беше ли мъчно да се разбирате с локалните?

- Общувахме с тях на съветски - езика, който беше част от образователната стратегия за всеки възпитаник в Германска демократична република. Когато срещахме усложнения, използвахме британски. Някои българи знаеха и немски.

- Ако би трябвало да посочите един акцент на пътуването си, кой би бил той?

- Това е сложен въпрос. Имахме голям брой хубави прекарвания по време на пътуването си. Две неща ни направиха изключително мощно усещане: планината Рила и Рилският манастир и моментът, когато най-сетне достигнахме задачата на пътуването си - Черно море.

- Планирате ли още веднъж да посетите България? Ако да, къде сигурно ще отидете още веднъж?

- В фамилията ми приказваме постоянно и с наслада за България. Когато гледаме многото хубави фотоси от нашето пътешестване, се разсънва желанието още веднъж да отидем там. Знаем, че пътуването, което направихме тогава, е допустимо и през днешния ден.

И все отново няма да е същото, както в тези топли дни в разгара на лятото на 1988 година Първо, тъй като измененията преди 30 години повлияха и на онази България, която ние помним. Също по този начин, тъй като някои от хората, които срещнахме, са напуснали страната или към този момент не са измежду нас.

(Марен Шварц помоли да предадем и това нейно предпочитание: По време на пътуването си в България тя се сприятелява с българско семейство – Стоян и Жечка Стоянови, с които доста желае още веднъж да откри контакт. От нейно име тук се обръщаме с молба към двамата да се свържат с нея/с нас, в случай че прочетат това изявление, означават в умозаключение от Дойче веле)

Източник: blitz.bg

Научете повече

Спомени от соца: Разделиха ни с жена ми след сватбата, разпределиха я на село

Важна стъпки в живота на всеки от нас е основаването на семейство. Две години след дипломирането ми и старта на трудовата ми кариера настъпи и за мен този виновен миг, почнал на една студентска отмора край морския бряг в края на образованието ми в далечните години на зрелия социализъм. 

Бях разпределен в болярския град Велико Търново, а бъдещата ми брачна половинка, родопчанка, в едно от кърджалийските села като стоматолог. След неизбежните срещи на двата рода за изследване, опознаване и уговаряне на идното събитие – сватбеното празненство, се оказа, че не можем да заживеем дружно като младо семейство съгласно настоящите закони тогава. 

Това, че тя бе на работа в район, където имаше потребност от фрагменти, се оказа основната причина, заради която не я освободиха макар документирания ни сватбен съюз, принуждавайки ни да заживеем разграничени на повече от 250 км. Вместо на обичайния меден месец, а бяхме дружно единствено към седмица след сватбата, ни принудиха да продължим постарому, което с нищо не загатваше за младоженския живот на младото ни семейство. Приемайки с известно оскърбление слагането ни пред приключен факт, обратно на необятно прокламирания лозунг „ Семейството, съществена градивна клетка на социалистическото общество “ и комплицирани от протичащото се, продължихме с вяра да търсим някакъв излаз от споходилата ни обстановка.

Поисках среща с виновните фактори в общината на гр. Кърджали, на която чаках схващане и подпомагане за решението на въпроса. Такава ми беше планувана, само че откакто ме изслушаха, вместо да предложат някакъв съответен и рационален вид, се пробваха да ме кандърдисват в посока аз да се преместя на работа в Кърджали, вместо брачната половинка ми да се върне при мен. По подигравка на ориста бях посрещнат от някогашен съгражданин, от дълго време преселил се и работещ там. В което за миг съзрях някаква избавителна светлина, надявайки се и очаквайки подпомагане, само че не би! Не пропусна и опцията да ми влияе с предложение за ведомствено жилище, дву- или тристайно по наша преценка, на което изрично отхвърлих. Родителите ни също недоумяваха всичко това, което ни беше сполетяло, и на собствен ред търсеха и те метод, с цел да ни оказват помощ с каквото могат.

И по този начин, напълно инцидентно, при едно пътешестване във влака, татко ми, който очевидно е споделил болката си, както нормално става на раздумка в купето, попаднал на чиновник, работещ в Министерството на опазването на здравето, с който се оказали другари отпреди това. Той приел драговолно казаното и заречен да помогне съгласно своите благоприятни условия. Резултатът не закъсня и единствено след десетина дни въпросът бе решен в наша изгода! Моята булка бе освободена навреме и най-сетне заживяме и ние като градивна клетка на зрялото ни общество, отдавайки сили и умения за неговото богатство и до момента.

Антон Цаневски, Велико Търново/Източник: pik.bg/

Научете повече

Около 60-те години опашките и проблемите по снабдяването са сериозни,чакало се по 4 часа за месо

Опашките по празници са нещо обичайно за отминалите поколения, както намаленията на „Черния петък” са модерни за сегашните. И тогава децата с нетърпение очакват Нова Година, когато Дядо Мраз и Снежанка ще им донесат подаръци. Точно както е в Съветския съюз. Въпреки, че Коледа тогава е обикновен работен ден, по новогодишните празници се появяват екзотичните банани и портокали – дефицитна стока, внос от чужбина. За някои тази екзотика е ненужен каприз с преувеличени вкусови качества. За други обаче, те са символ на тънката връзка със забранения Запад, която напомня, колко преодолима е всъщност „стената”, деляща ни от широкия свят.

Новогодишният драматизъм на социалистическото снабдяване има обаче своята дълга история, много преди митичната поява на бананите и портокалите. Дискусиите около имането или нямането на екзотични стоки изглежда като социалистическа еклектика пред проблемите на снабдяването на населението с основни продукти, като хляб, месо и мляко. Познатите ни шеговити реплики „чушки няма, няма и в склада, и старшината не дава” са ежедневие в социалистическото общество, а познанствата с почитаемите магазинерки са нормален повод за гордост и предимство.

Около 60-те години опашките и проблемите на снабдяването на населението се превръщат в злободневна тема в ежедневието на българина. На страниците на в. „Хасковска трибуна” от 1960 г. можем да прочетем шеговитата рубрика на Слушко Подслушанков „Подслушан разговор”:

„Един почивен ден се наредих на опашка за карантия. И докато чаках, чух зад гърба си интересен разговор.

- Според мен покритият пазар в Хасково е по-хубав за опашките и трябва да се побърза с ремонта на

халите! – говореше дрезгав глас.

- Не е вярно – отвърна друг.

– На открито е по-добре.

- Как така? На открито вали дъжд, сняг, студено е, а в халите е сухо, завет, топло.

- Не съм съгласен.

- Защо?

- Защо ли? Под открито небе е по-буден човек. Закалява се.

- Сега ти не го осуквай, ами си кажи, че ремонтът на халите още не е завършен. Уж щеше да е за Първи

май, после за Девети септември, след туй за Нова година. Съвсем смешна работа!

- Защо пък смешна?

- Защото построяването на халите стана по-бързо, отколкото ремонтът. По-бавни майстори от нашите

едва ли има!

- Има.

- Докажи!

- Египетските пирамиди са построени за 100 години.

- Дано не продължи ремонтът на халите толкова години! Иначе откъде ще купуваме пържоли и кайма?

- От магазина за полуфабрикати на главната улица.

- Там е работата, че няма никакви фабрикати. Четири дни чаках напразно, асега бабата хвърли котва там,

а аз тука. Съревноваваме се,

а после колективно ще ходим за хляб, защото и там не е лесно.

- А ти помниш ли кога започна ремонтът на хлебарския магазин в центъра, срещу „Тотото”?

- Мисля, че беше през лятото.

- Как ти се вижда напрежението?

- Май ще се „съревновават” с халите.

- Здраво държат! Браво на строителите!”

Но да се върнем още по-назад във времето. До далечната 1952 г. пазаруването на всички видове стоки става само с купони. Държавните магазини в Хасково са обвързани с работещите предприятия и обслужват служители и работници, заети в местното производство. Снабдяването от частните търговци, което е възможно до началото на 50-те години, е непосилно за повечето граждани. В началото на 1949 г. на заседание на временната общинска управа се докладва, че опашки са се появили във всички български градове, но само в Хасково явлението е придружено от блъсканици, сбивания и свади. „Хората се блъскат и надпреварват да вземат пуснатия продукт, защото се страхуват че купоните им няма да имат покритие”, докладва общинският съветник Иван Димов. Казва се, че около Коледа за месо се чака 4 часа, „а в 12ч. през нощта имаше хора, които тичаха от фурна на фурна, за да се снабдят с хляб”. Опашките и дефицитът на продукти се оказват постоянно явление както в Хасково, така и в цялата страна и бележат целия период на социализма със своите характерни и запомнящи се проявления. Единствено изчезва видимото възмущение на членовете на Народните съвети, които десетилетие по-късно осъзнават, че  същината на социализма и комунизма всъщност се съдържа не в задоволяването нуждите на потребителя, а в управлението на дефицитите.

Обсъждането на проблемите със снабдяването в Хасково продължават и през следващите години. Населението на града бързо се увеличава и ОСП „Градска търговия” не смогва с управлението и разширяването на търговската мрежа. От предприятията се оплакват, че работниците им бягат от работа, защото „няма кой да осигури семействата им с продукти”. На партийна конференция през 1951 г. началникът на окръжния отдел на Нармаг Ат. Велев обръща специално внимание на работата на Градския народен съвет и язвително пита: „до кога ще се нареждат трудащите се на опашки – например в Халите и до кога не ще могът да се снабдяват с хляб трудящите се. Има Министерско постановление за подобряване на хляба.”Качеството на произвеждания хляб от кооперация „Съгласие” е друг постоянен проблем в града. ГНС получава стотици оплаквания за стъкла, угарки от цигари, конци и дори цели мишки в хляба. Кооперацията е глобявана многократно за лошото качество, нехигиеничните условия в хлебопекарната и липсата на лични хигиенни навици на пекарите.Критикувани са още и магазинерите за грубото отношение към клиентите, както и общо качеството на произведените стоки: конфекция, обувки, тръби, кантари, извършени ремонти. Управителят на Нармаг Коста Георгиев пък се оплаква, че в повереното му предприятие се назначават магазинерки, които не могат да смятат повече от 100 и не познават качеството на стоката.

След премахването на купонната система се оказва, че народното стопанство няма готовност да произвежда достатъчни количества стоки и да предложи разнообразен асортимент. Общинското предприятие „Месоцентрала” обяснява проблема с липсата на качествени и редовни доставки на месо. През 1952 г. например, предприятието спира събирането на добитъка от с. Болярово по наряда за задължителната държавна доставка на месо. Причината е, че стопаните се оплакват, че фуражи се отпускат само за добитъка за износ и добитъкът за вътрешна консумация е недохранен и няма нужния рандеман от 45 до 75 кг. На това отгоре, към хасковската „Месоцентрала” са изпратени за снабдяване и Димитровград, и Мадан. Директорът Петко Леков прави изложение до Централното управление на предприятието да разреши изпращането на месо от угоен добитък в Мадан, където работят съветски специалисти и миньори, защото „не можем да ги храним с такова месо, когато се свари става на трици”. Подобна е историята и с останалите стоки. Сандалите, например, са истинска находка в магазина през 1952 г. Възмутен комунист от ГК на БКП се оплаква, че сандали се пускат в продажба след като мине лятото. Мебелите в града са прекалено скъпи и некачествени, а бюфетите се продават без стъкла и за доставянето на стъкло, купувачът трябва да плати повече, отколкото за самия бюфет.

Тези случаи, наред с много други подобни са истинските, неподправените истории от социализма в България – такъв, какъвто са го преживели нашите предци. Днес е модерно да се говори за новогодишните банани и портокали, за бозата от 6 стотинки и пр., но те нито изчерпват темата за цените и снабдяването, нито засягат основните форми на социалистическото стопанство и неговите отражения в потреблението. А това е фундаменталният въпрос за човешкото оцеляване.

Научете повече

Помним опашките през соца, но бяхме грамотни,спокойни и работа имаше за всички

Ние, родените през 50-те години, помним разказите на бащите и дядовците си за зверствата след 9 септември. Но помним и едно сравнително спокойно детство, поликлиниките, санаториумите, училищата, заводите, работата за всички.

Помним и сляпото преклонение пред мумията в центъра на София, където учителите, кой знае защо, ни водеха за щяло и нещяло. Но помним и спортните успехи, медалите на спортистите ни. Помним вечния дефицит и показните магазини или отделни граждани по улиците с чувал с тоалетна хартия.Паднало му на човека и той се запасил. Помним вечните опашки, презапасяването, вечно липсващите стоки. Но всички ходехме на училище, всички бяхме грамотни, четяхме книги.

Помним вицовете за властта и вечните предупреждения на родителите, че нещата, които чуваме у дома, не бива да споделяме с никого. Накрая научихме и за дълговете, дето ни сащисаха със своите размери. Само че сега те са удвоени и май вървят към утрояване.

Тогава Живков говореше от първо лице, множествено число. Ние с другарите от ЦК решихме еди-какво си. Сега имаме пръв партиен и държавен ръководител, който говори от първо лице, единствено число.

Фабрики и заводи няма, млади хора също няма. Завод и да отворят, квалифицирана работна ръка няма. Имаме свободата да говорим и това е май единственото нещо, постигнато за тези 30 години.

Твърде малко е, за съжаление. И нека сегашните автори на учебниците, променили ги под натиск, да знаят, че скоро някой ще напише учебник с оценка за сегашното. Дали тя ще бъде ласкаво еднозначна?

Петър Даскалов, София

Научете повече

Имало едно време казарма-Вместо "Здравейте, ученици!"-"Рота, мирно!" Вместо млада класна - старшина

Тогава вместо "И кой каза!?", момчетата питаха "А кога ли ще дойде денят да се върна аз у дома, а кога ли ще дойде денят да се уволня!?"... Познатият рефрен от "Батальонът се строява за последен път". За последен, ама друг път - чак след цееееели 2 години! 

И как зайците тогава да не реват, като знаеха, че военната служба е "дълга, но тежка". Много по - дълга и тежка от всяка учебна година в Гимназията. Защото вместо двор - ги чакаше плац. Вместо звънец - бойна тръба. 

Вместо дежурство в клас - караул. Вместо училищна раница - пълно бойно снаряжение. Вместо игри - тактически учения. Вместо гадже - автомат под ръка. Вместо "Здравейте, ученици!" - "Рота, мирно!" Вместо млада класна - старшина. Вместо двойка - непоряд...

...Е, след това толкова драматично изброяване сигурно вече не четете, а пеете: "И ето идва шифрограмата и аз падам на колене, и се моля на всички богове - уволнение!"...Точно като едно време, когато завършването на Гимназията и уволнението от казармата беше еднакво въпрос на доблест и чест.

Научете повече

Почина Мишо Царя,легенда от 90-те и дясна ръка на Иво Карамански

 

Михаил Манолов бе прочут през 90-те с ексцентричните си прояви, пробва се да научи кон да кара водни ски

Михаил Манолов, по-известен като Мишо Царя, е починал рано тази сутрин в Кърджали - около 05:30 часа, съобщиха негови близки. Той остана завинаги на 65 години.
Мишо Царя бе легендарна фигура в Кърджали и Хасково. Той е роден в Тополовград, но през 80-те години се мести в Кърджали, където започва нелегална търговия с валута.
След демократичните промени бе най-близкият приятел на Кръстника на българската мафия Иво Карамански.

Двамата често засядаха по дни на плаващата му таверна на яз.Кърджали. През 90-те Мишо Царя беше известен в цярата страна с ексцентричните си прояви. Емблематична е историята му, в която той се опитва да научи кон да кара водни ски. В лимузината, подарена му от Карамански, пък се возеше в компанията на истинско мече.

В средата на 90-те купи бракуван кораб тип "комета", който превърна в заведение. В периода 1995-1997 година кръчмата беше преустроена в първата частна безплатна кухня за социално слаби християни и мюсюлмани, които хранеше с рибена чорба.

След убийството на Иво Карамански Мишо Царя приюти за повече от година любимия му талисман цветнокожия Кингслей Боаима в бунгало край язовир Кърджали.

Мишо Царя се пробва и в политиката. През 2005 година заедно с Митьо Пищова бяха кандидати за депутати в Кърджалийско в листата на партия Евророма. Няколко дни преди изборите двамата се отказаха от участие след като разбраха, че обещания от лидера Цветелин Кънчев концерт на Азис в центъра на Кърджали няма да се състои.

Голямата страст на Мишо Царя беше риболова, заради който често имаше проблеми с органите на реда. 

Сред трофейните риби, хванати от Мишо Царя, беше сом с тегло около 150 килограма. Любовта към яз. "Кърджали" стана причина последните години от живота си колоритния кърджалиец да преминат край водоема, където държеше плаваща таверна

Източник: “Флагман”

Научете повече