Валери Симеонов е роден 14 март 1955 г. в град Долни чифлик, област Варна в семейство на Симеон Балевски, военен (запасен полковник от армията) и учителка. По бащина линия произхожда от стар охридски род, едни и същ с този на Васил Балевски, революционер, и Ангел Балевски, заместник-председател на Държавния съвет на НРБ България и близък до Тодор Живков. Израства в с. Зараево. Завършва ямболската математическа гимназия с пълно отличие. Оттогава датира приятелството му с Волен Сидеров, който е от Ямбол и също е възпитаник на математическата гимназия. Завършва електроинженерство във ВМЕИ – София. През годините родителите му сменят няколко населени места, заради работата на баща му.
Започва работа по разпределение като помощник технически ръководител в „Трансстрой“, след това работи в отдела по реконструкции на Летище Бургас и в кораборемонтния завод „Драгни Недев“. Три години плава в Атлантическия океан с траулери на „Океански риболов“, като електромеханик. От 1985 г. до 1991 г. е енергетик в най-тежкото производство на металургичния комбинат край Дебелт – прокатната линия на Стан-300. В този период прави няколко рационализации по електрическата част на железопътната линия Бургас-Дебелт и по оптимизацията на технологичния процес в Стан-300. Синдикален лидер на КТ „Подкрепа“ в комбината, един от основателите на СДС – Бургас. През 1991 г. създава първата си частна фирма за монтаж на таксиметрови апарати, откъдето идват и средствата за старта на кабелната телевизионна мрежа в жилищен комплекс Меден рудник.
През 1992 г. трима бизнесмени, Антон Ангелов, Румен Пеков и Валери Симеонов, започват да изграждат кабелна телевизия в жилищен комплекс Меден рудник в Бургас. На 24 януари 1994 г. стартира телевизия СКАТ с първата новинарска телевизионна емисия. Той притежава и бургаския вестник „Десант“.
Валери Симеонов e съпредседател на коалицията „Патриотичен фронт“, която се ангажира с управлението на Бойко Борисов в третия му кабинет. Лидер е на НФСБ и идеолог на последния действащ Изборен кодекс.
Завършил е електроинженерство във ВМИ – София. Трудовата му биография е свързана с обекти на „Трансстрой”, летище Бургас. Три години плава с траулери на „Океански риболов”. Синдикален лидер е на КТ „Подкрепа” и един от основателите на СДС – Бургас. Заедно с Волен Сидеров е от създателите на „Атака”. Негова е телевизия СКАТ.
– Г-н Симеонов, сега всички ви задават политически въпроси, но кой сте вие всъщност, какво не знаем за вас?
– Роден съм през 1955 г. Било е на мразовития 14 март в село Долни Чифлик, област Варна. Заради работата на татко като офицер от Българската армия семейството ни се мести 11 пъти, все из Югоизточна България. Детските ми спомени са свързани с постоянните тревоги и атаки, заради които във военните блокове, в които съм отраснал, все светеше мъждукащото дежурно осветление, след което домът осъмваше без баща ми, който отиваше на учение. И грохота на танковете, преминаващи за поредното учение, помня. Крушата не пада по-далеч от дървото. Закон на Нютон. Но ще стигнем и дотам…
– Какви бяха ученическите ви години?
– До първи клас съм бил в Бургас. Може би това ме върна тук след десетки години. Офицерското ни семейство отиде в Ямбол, до 1973 г. съм бил там. Бях ученолюбивото момче. Проблеми с предметите не съм имал. Вадех еднакво отлични оценки и по разказвателните, и по точните науки.
В Математическата гимназия в Ямбол се подготвях при най-добрия преподавател по това време – Роман Хайнацки. Той е издънка на белогвардейци, избягали от репресиите на Червената армия и намерили втори дом в България. Биологията, ботаниката и историята бяха моята стихия, но заедно с тях се увличах и по хардрок.
– Кой ви преподаваше музика в Ямбол, каква беше първата ви китара?
– Първият ми учител по китара беше брат ми, а инструментът беше купен със свидно спестените пари, които взех от копаене на канали цяло лято, платено с огромната сума от 35 лева. С „Кремоната” много ентусиазирано свирех ритъм-китара в ученическа група, която никак не беше толерирана от училищното ръководство. „Бийтълс“, „Лед Цепелин“, „Фрий“, „Юрая Хийп“, „Пърпъл“ бяха в репертоара на школската ни банда, която правеше забавите на Математическата гимназия. Много по-късно станах близък приятел с втория вокал на „Юрая“ Джон Лоутън, който снима в СКАТ тв поредица документални филми за България.
– Жертва сте на своеобразна репресия от годините на тоталитаризма, заради което се разминавате със златния медал от гимназията. Какво се случи?
– Да, бях отличник, но се разминах със златния медал, защото в първия учебен ден в 12. клас се спречках в центъра на Ямбол с първия секретар на ОК на БКП Васил Илиев. Илиев извика милиция, защото съм бил с дълга коса на 15 септември. Арестуваха ме, остригаха ме и ме предложиха за изключване, защото съм бил унижил с обидни реплики партийния функционер. Аз изобщо не го познавах този Илиев. Но ще помня случката цял живот, защото след това наистина ме предложиха за изключване от елитното училище. Резултатът беше намаляване на поведението с две единици. На 24 май в дипломата ми беше записано „примерно поведение“, но ме лишиха от медала.
– Казвате, че крушата не пада по-далеч от дървото и сте се озовали във военно училище, затова ли подкрепяте идеята за връщане на наборната служба?
– „Артилерийско разузнаване” е специалността ми от Националната школа за запасни офицери. С катушка – това е тежка макара с военнополеви кабел, на гърба, с „Калашников” на рамо, и с телефон ТАП в ръка съм обикалял полосите из безбрежната Южна България. Тежка казарма беше, но съм страшно доволен, че я изкарах. Там се научих, че свободата е да се наложиш над самия себе си. Или да не се.
– И все пак не оставате в армията, а тръгвате да учите инженерство, какво ви привлече, големият град, София?
– Катостудент във ВМЕИ „Ленин” в София не харесвах първите години, през които се учеха и излишни работи.Самодисциплината обаче ми помогна да съм един от оцелелите от касапницата на истинските изпити. След две години следване бях един от малкото останали в моята специалност. Докато колегите панически се опитваха да преминат в други специалности, аз заработвах пари през лятото – по тухларни фабрики и селскостопански кампании. Ей така – от самата любов към труда, работейки със затворници и тежко изпаднали хора. Не е особено лицеприятно, но се плащаше. Подходящо за млад ерген, с идеи за бъдещето…
– И като се озовахте с диплома в джоба?
– С диплома на инженер започнах работа в „Трансстрой” – Бургас. Оттам – помощник технически ръководител на аерогара Бургас. Бях дежурен, когато пред очите ми се разигра драмата с отвлечения от турски терористи самолет през 1981 г. След това професионалната ми кариера ме изпрати в националния обект „Дебелт”. Това беше любимата кукла на тогавашната социалистическа система. Реших обаче, че имам достатъчно самочувствие и професионални успехи и че е под достойнството ми да меля брашно с тогавашните тъпоглави ръководители. И отидох да работя на още по-тежко място – в „Океански риболов”. Десетките месеци в океана ме разубедиха, че това е моето поприще, и слязох на брега. Оттогава помня как спасих кораба „Фламинго”, който беше останал съвсем без ток. Насред океана пуснах кабел до друг съд, от който заредих акумулаторите на нашия борд.
– И сигурно щяхте да продължите да се сблъсквате челно със системата, ако не беше дошъл 10 ноември. Зарази ли ви ентусиазмът на масите?
– Като всеки нормален българин, се напих от радост вечерта на 10 ноември 1989 г. Промените ме караха да вярвам, че е дошло моето време. Избраха ме за първи председател на новия синдикат „Подкрепа” в Бургас. Но безкрайното дърдорене и въздухарщини на новоизпечените функционери бързо ме отвратиха. И се върнах в Дебелт. Там направих най-мощната организация на „Подкрепа”. Стачката срещу тогавашното правителство на Андрей Луканов тръгна всъщност оттам. Хрониката на протеста, отбелязана във вестник „Свободен народ”, сочи, че осем минути преди обявеното начало в 6 часа „Стан 300” замлъква и потъва в мрак. Стачката започна от металурзите в Дебелт.
– Какво доведе до разрива между вас и лидера на „Подкрепа“ Константин Тренчев?
– Три години по-късно разочарованието от тоталитарния стил на шефа на „Подкрепа” Константин Тренчев надделя и аз напуснах.
– Това ли ви хвърли в частния бизнес – от апаратите за таксита до собствена телевизия?
– Скочих в частния бизнес с поставяне на таксиметрови апарати в баракоподобен гараж на един приятел в „Меден рудник”. Работехме от 6 сутринта до 1 вечерта, често и отвън, на минусови температури. През 1992 г. с първите спестявания не си купих „Мерцедес”. Бях на светлинни години далеч от мисленето на тогавашните парвенюта.Инвестирах в кабелна телевизия. Там продължих в познатия стил на работа – от сутрин до сутрин. Резултати имаше, но парите все не достигаха. Всичко, спечелено от абонаментни такси, влизаше отново в употреба и две години след началото по-голямата част от Бургас бе кабелизирана. Тогава дойде моментът за старата ми мечта – собствена програма. Нейното име беше „Бургас през седмицата”. Правеше се в мазето на Културния дом на нефтохимика всяка събота. Траеше половин час. След нея се появи и първият у нас частен сериал „И българин от всички времена”. А през 1997-1998 г. с театър „Възраждане”, под ръководството на Недялко Йорданов, заснехме девет серии на първия художествен сериал „Има нещо гнило в Дания”.
– Звучи почти безметежно, но цензурата на Иван Костов май не ви е подминала?
– Да. Оказа се, че има нещо гнило и у нас обаче. Още с идването си на власт правителството на Иван Костов направи всичко възможно временният ни лиценз за ефирна телевизия да бъде спрян. Най-ярка заслуга за това има тогавашният СДС шеф, гигант и кадровик Йордан Цонев. И понеже СКАТ не пестеше истината и не предоставяше услугата „бръснене” на когото и да било, през 1999-а, най-мракобесното време за българските медии, напук на Костовото изявление, че „с българския национализъм е свършено”, поканих големия писател Николай Хайтов за основоположник на предаването „Час по България”. Водещи бяха журналистът Асен Йорданов, сменен след година от историка Божидар Димитров.
– Всички, които са работили с вас, казват обаче, че е било и време за купони.
– По СКАТ звучи много автентичен народен фолклор, има и рокаджийско предаване. Водещ на „Карай да върви, това е блус” беше Васко Кръпката. Всъщност в СКАТ е забранена само чалгата. Всички други вкусове могат да намерят трибуна там. Това се нарича плурализъм. Надеждата ми, че телевизията ще започне отново да излъчва ефирно, се разби на пух и прах при правителството на царя-премиер Симеон Сакскобургготски. Имах чувството, че първото нещо, което всяко ново правителство прави, е да спре телевизия СКАТ. Спомням си даже как бивш областен управител ми предложи разкошна сграда на пъпа на Бургас за офиси и студиа. Отказах светкавично, защото това би означавало политическа обвързаност.
– Как от едно предаване се роди парламентарната партия „Атака“ и каква всъщност е връзката ви с Волен Сидеров?
– През 2005 г. СКАТ стана трибуна на „Атака”. Партията се създаде от едно политическо обзорно предаване, тръгнало през 2003 г.Тогава поканих бившия си съученик от Математическата гимназия в Ямбол Волен Сидеров, по това време той беше уволнен от вестник „Монитор” и беше останал без работа. А политическата обстановка през 2005 г. ясно сочеше, че има нужда от нова идея. Идея за промяна. През 2007 г. от „Атака” в бургаския общински съвет влязохме 12 души. Заедно с мен бяха колеги, водещи разследващи журналисти в СКАТ, Стоян Иванов и Валентин Касабов. След разрива с Волен Сидеров от парламентарните избори през 2009 г. групата общински съветници напусна „Атака“ и до края на мандата на ОбС – Бургас остана с името „Независими“.
През май 2011 г., точно на Гергьовден, аз и групата на независимите учредихме партия „Национален фронт за спасение на България“. Сред безспорните ни успехи са решенията за срутването на молитвеното сборище на секта в „Меден рудник”, спирането на строежа на джамия в квартал „Победа”, официалното обявяване на Арменски геноцид в Турция през 1915 г., защитата на граничния полицай Михаил Цонков и неговите колеги, участвали в ареста на турски рибари бракониери и присъждането на тримата на звание „Почетен гражданин на Бургас”. Но най-вече – демократичният и прозрачен стил на управление на Общинския съвет. Всички негови заседания се излъчваха на живо по СКАТ.
– Кажете все пак нещо лично за вас – за семейството ви, за хобитата си, как поддържате форма, продължавате ли сам да управлявате ситроена, за който говорите със суперлативи?
– Вдовец съм. Но това е прекалено лично. Имам дъщеря, която работи в София, а синът ми е в Бургас. Миналата година беше абитуриент. Аз съм работохолик, знаете. Историята, която не сме учили в училище, е моя слабост. Работният ми кабинет е затрупан от книги. Затова и спонсорирах изграждането на паметника на забравения ген. Колев. Никога не съм имал шофьор, управлявам сам личния си автомобил. Ситроенът е страхотна кола. А фигурата си дължа на тренировките по бокс.
Спомен от безгрижните лета
Край Луанда с океанския риболовен траулер „Фламинго“, където плава като електромеханик
Май 1973 г., в класната стая (в средата с 12-струнна китара), отляво е Данчо Хаджиев, с когото съдбата ги свързва като съсобственици на СКАТ
Като студент през лятото работи в тухларната фабрика „Тракия“ край Пловдив (в средата)
Изкачване на Мусала откъм южния му склон на 21 февруари 1976 г., където замалко не загива с брат си
Отличникът на Математическата гимназия в Ямбол в IX клас
Източник: ПИК
20:13
