Едва ли има човек, който поне малко да не е живял на село. Я при баба ще го пратят техните за лятото, я нещо друго, но така или иначе всеки може да се похвали с някакъв престой на село, дори и за кратко да е. И ако се върнете назад във времето непременно ще си дадете сметка, че това са едни от най-хубавите години, за които можете да си спомните. Ако като мен сте живели на село и после по стечения на обстоятелствата най-различни се е наложило да се преместите в голям град, смятам, че ще ме разберете най-добре.
Няма как да се забрави мирисът на българското село отпреди години. С ароматите на сено, на набрани билки, на летния пороен дъжд, та дори ако щете и на стадо овце. Ако говорим за вкусовете на селото, о те са незабравими – на мекиците на баба, на печени чушки, сладка най-различни, на топъл хляб от фурна, каквато всяко село си имаше. За свинското по Коледа въобще мисля да не отварям приказка.

На село и ушите ви са добре обгрижени с доволно количество звукови картини. Събуждането с кукуригането на петела си е повече от класика. Трудно може да се забравят и шума на реката, и звука на вятъра, брулещ листа… Там дори боботенето на автомобила може да ви се стори приятно, просто защото го чуваш отдалече, един е и най-вероятно следващият ще мине след половин час. Време, за което през кръстовището до нас минават стотици коли.

А гледките? Има ли нещо по-красиво да се качиш на близкия хълм до твоето село и да се огледаш във всички посоки. Да намериш от там къщата си, която иначе ти се струва огромна, а сега е просто една точка до останалите. Пътищата пък приличат по-скоро на змии, виещи се между хълмчета и долчинки.

Българското село се е грижело за всички сетива и обоняния, които вие осезаемо или не използвате. Какво да кажем за допира до българското село. Каквото и да кажем ще е малко и безлично, просто трябва да се усети. Да си там. Да си там, когато те хапе истинската зимна виелица, да усетиш разкъсаните паяжини по лицето си, докато вървиш из горските пътеки или да се потопиш в разхлаждащ поток сред горещото лято.

Такова е било българското село някога. То и сега е такова, само дето всички сме избягали и хората, които изпитват реално това, за което ви разказвам стават все по-малко. Ако се разровите из сайта на Националния статистически институт и потърсите информация за броя на населението на вашето родно село (или това на родителите си) най-вероятно ще установите, че то, както и много други български села са преживели най-големия си разцвет в началото на миналия век. Моето село е наброяло над 1500 човека по това време. Сега са останали под 200 жители. Първият по-осезаем отлив на население от българските села започва от 1944 г. Дали заради множеството проекти в леката и тежката промишленост по градовете, дали заради стремежа да се вземе това пусто жителство, не знам. За следващия такъв преломен момент може би се сещате и сами – 1989 г. Така до ден днешен българските села се топят, стават все по-малки, запустяват и „подслоняват” само мародери, които като пирани оглозгват всичко до кокал (стига се до там дори да изтръгват кабелите от електрическата инсталация от стените!).

Макар картинката да не е розова, наскоро попаднах на репортаж по телевизията (един от малкото позитивни принципно), който казваше, че за първи път от 25 години се забелязва ръст на хората, които се преселват от града, за да живеят на село. Дори се споменаваше за създаването на чисто ново село на място, на което до сега такова не е имало. Дано… Кой не би избягал от шумотевицата на големия град, за да намери мъничко спокойствие на село, ако има тази възможност?

Другото, което ми дава надежда, че българското село няма да остане забравено са различните туристически инициативи там. Делът на селския туризъм бележи ръст последните едно-две десетилетия, най-малкото защото си стана екзотично преживяне да издоиш коза, да косиш трева или да поплевиш малко градинката. Не е трудно да намерите читава туристическа агенция (например CALISTO TOURS), способна да ви осигури такива преживявания. Пробвайте, може пък и да ви хареса. Все ми струва, че няма да съжалявате./planinar.org/


Още от малки ни насилваха да се учим, да четем книги, да спортуваме, да ходим на летни лагери, екскурзионни летувания, бригади и военни обучения.

Даже ни насилваха да играем до посред нощите, а на родителите им забраняваха да се притесняват за нас, та и да не си заключват домовете. После момчетата ги мъчеха да ходят в казарма, та да станат истински мъже. После едни се мъчеха и продължаваха образованието си и то безплатно, а другите веднага ги задължаваха и насилваха да почнат работа. Ако случайно пък някой се разболееше, направо му забраняваха да си плаща, та пак се лекуваше безплатно. Ами какви мъки си бяха, като всяка година ни задължаваха да ходим на почивка на море и балкан.

Най-голямата мъка обаче беше, че ни насилваха да се храним здравословно, да консумирахме истински продукти, разбира се по БДС и родно производство. Да не говорим как ни насилваха да си купуваме и строим жилища, къщи, вили и коли, а бе с две думи си бяха големи мъки...........

Автор:Тенчо Иванов,Пловдив

Днес всичко се купува от магазина, има невероятно разнообразие от консерви, сладка, компоти. Само че са доста скъпи. През 70-те и 80-те години всички затваряхме зимнина. През лятото и есента с мъжа ми отивахме на пазара, обикаляхме в търсене на изгодни цени, висяхме по опашки и се прибирахме с чували червени чушки и камби, с карфиол, моркови и зеле за туршия. После цялото семейство беше заето с изтърбушване, печене, белене, осоляване и затваряне на буркани. Част от чушките правехме на лютеница. Въпреки че при социализма имаше много добре развита консервна индустрия, задължително си правехме домашна зимнина. Така мизерно си бяхме свикнали да живеем. Готови консерви имаше, но нямаше никакво разнообразие, тъй като голяма част от продукцията се изнасяше за чужбина. А и си беше голям позор за една домакиня да храни семейството си с купешка лютеница, която беше нещо като доматено пюре. Готово кьопоолу пък изобщо нямаше.

Чушките печахме в чушкопек на терасата, беше голяма мъка – задъхваш се от жегата и задушливия пушек. И не можеш да мръднеш, за да не изгорят. Някои години обаче, за да пестим ток, слизахме долу пред блока, правехме огнище, палехме огън и върху една тенекия печахме зарзавата. В тази кампания участваха повечето съседи и се редувахме по график.

 ВИЖТЕ ОЩЕ:Една разходка из зеленчуковите магазини на страната ни в 5 снимки от 80-те

През лятото правехме сладка от червени и бели череши и от вишни. Затваряхме и вишновка, която си беше традиционна за следобедно дамско гости - почерпка при социализма. 

С. Петрова

„Не така, другарко Палаузова”. Така беше озаглавена статия на кореспондент на в. "Борба'' -  ВеликоТърново, през 80-те години на миналия век, отразяващ Окръжната конференция на БКП. Думите бяха изречени от представителя на ЦК на БКП Димитър Стоянов по повод изказването на делегатката на конференцията Русана Палаузова (с партизанско име Милка).

Милка Палаузова говори как преди няколко дни срещнала случайно приятел от партизанските години и на въпроса ѝ как е, той я дръпнал настрана и ѝ казал,че се връща от Черноморието, където обикалял по поръчение на ръководството на партията във В. Търново да търси специална напитка. (Палаузова вметна, че не могла да запомни името на напитката, което било „усукано”.) Щели да посрещат гост от ЦК, който пиел само такава напитка. Палаузова пита достойно ли е това действие на партийните ръководители? Защо петнят името на партията?

Именно тогава Димитър Стоянов започва отговора си с думите:

"Не така, другарко Палаузова. Вие сте заложили живота си за добруването на народа, ежедневно доказвате грижите и обичта си към хората, но не бива да говорите така". Тя му отговаря, че не тя, a тия хора, с които живее, с които споделя радости и беди, които са искрени, вече открито негодуват от неща, които се случват в редовете на партията. Казва му, че трябва да напуснат „жълтите плочки”, да живеят по-близо до българския народ, да познават грижите, неволите и радостите му, а не да отиват в провинцията, за да търсят изпълнение на прищевките на някого.

Спомените ми изникват спонтанно, когато чуя млади хора, които не са живели в оня "лош” социализъм и надъхани от злобари, критикуват комунизма и комунистите. А Милка Палаузова беше образец на "комунист". Обичаха я в града и деца, и възрастни. Палаузова бе за пример и по отношение на сина си. Въпреки че беше с преминал детски рахит, тя не потърси лекия начин да го пенсионира по инвалидност, а го изпрати да работи в жп депото, където момчето беше усърдно и скромно, но новите "демократи" му взеха живота. Бригадата, в която работеше, непрекъснато го тормозеше заради майка му. Вземаха му паспорта, за да не гласува, даваха му най-тежката работа, караха го да пие.Тя знаеше отчасти (аз не ѝ казвах всичко, което ми доверяваше мой близък от депото), страдаше, но го увещаваше да работи съвестно и да бъде търпелив.

Ето такива са комунистите, а аз познавам не един (мнозина вече не са живи). А партийните членове са друго. Днес те са най-големите хулители на партията. Те ставаха членове с нагаждачество и подлизурство за лични изгоди и кариера./ретро.бг

Елена Димитрова, Асеновград


В миналото Русе е бил единственият град, който е имал 4 жп гари.

Първата е  гара Русе, построена от Мидхад паша заедно с линията Русе-Варна, втората е гара Халта или Русе-юг, третата е ЖП Гара Пристанище - централната,  а четвъртата е гара Русе-товарна (по-късно Русе-запад).

ЖП Гара Русе е първата железопътна гара в днешните български земи, построена и открита заедно с железопътната линия Русе – Варна през 1866 г. През 1900 г., след влизането в експлоатация на линията Русе — Търново, започва изграждането на железопътен възел Русе.За обслужване на пътниците от южните райони на града по линията за Горна Оряховица се открива втора гара — Русе Халта (Русе-юг), с два коловоза с полезна дължина 220 m.

ЖП Гара Пристанище е така нар. централна гара.

Железопътна гара Русе-товарна (по-късно Русе-запад) е създадена през 1928 г. Гарата е свързана, освен с Русе-изток, и с линията в посока Горна Оряховица след моста над р. Русенски Лом чрез новият Разделен пост „Доростол“, пише Roustchouk.BG. Гарата обслужва двата района на пристанището и от нея започват и завършват движението си всички товарни влакове от и за Горна Оряховица и Каспичан. Обслужват се и намиращите се в района промишлени предприятия, корабостроителницата, а от 1935 г. и ферибота Русе – Гюргево.

Може би сте чували за ясновидката Каролина Мария Гамбия, която е известна и под името Мария Дювал. Тя често е достигала медиите със своите пророчества. Сега е получила ново скандално видение.

През 2019 година светът ще бъде ударен от най-голямата икономическа криза в историята. Според нея ни чака срив, който до сега не сме виждали и преживявали. Повечето страни по света ще бъдат посечени. Болшинството страни от Америка и Западна Европа ще претърпят пълен колапс на икономиката си.

Френската гадателка твърди, че единици страни ще се разминат, едно от които е Русия, предават от Флагман, цитирайки esoreiter.ru.

Навръх студентския празник – 8 декември, от архивите изплуват уникални снимки на днешните политици от най-хубавите им младежки години. Много от тях имат кетапи за професии, които никога не са практикували, но пък пазят умилителни и куриозни спомени от студентските си години. Най-емблематичната история на Корнелия Нинова от времената, в които следвала право в Софийския университет, е свързана с една студентска бригада.

Физическият труд не се опъвал на амбициозната девойка от Крушовица, дошла да търси късмета си в столицата, но когато я разпределили по задължение в прословутия консервен завод в Айтос, ѝ се плачело от недостижимите норми, които началниците поставяли на студентите. Купоните след работа обаче компенсирали изтощението, а Корнелия все още се гордеела, че дала своя принос за производството на най-вкусните компоти у нас.

Университетските години бележат съдбата ѝ и по любовна линия, защото именно като студенти с настоящия ѝ съпруг Митко решили да се вземат на скромна сватба с малко роднини и приятели.

Източник:Ретро

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив