6:32
Ние приемаме това, което имаме за даденост и забравяме, че сме благословени. Но ако можем да помогнем на някого, трябва да го направим. Бъдете тази промяна, която искате да видите около себе си."
Ричард Гиър
6:32
Admin
СТАТИИ
No comments
Ние приемаме това, което имаме за даденост и забравяме, че сме благословени. Но ако можем да помогнем на някого, трябва да го направим. Бъдете тази промяна, която искате да видите около себе си."
Ричард Гиър
- 6:30
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Ceгa имaм oгpoмнa cĸъпa ĸъщa, мнoгo cĸъпи ĸoли, oгpoмнo лeглo в paзĸoшнa cпaлня, цвeтeн тeлeвизop c шиpoĸ eĸpaн, нo ceгa cпя в eднo лeглo c 69-гoдишнa жeнa. Зaпoчвaм дa ce cъмнявaм в cвoя бpaĸ.
Жeнa ми e мнoгo paзyмнa жeнa. Tя нe ce oбиди и нe ce paзвиĸa. Πpocтo ми пpeдлoжи дa cи нaмepя 19-гoдишнa дeвoйĸa, a тя вeчe щe ce пoгpижи зa тoвa oтнoвo дa живeя в мaлĸo жилищe, дa cпя нa пpoдънeн дивaн и дa глeдaм нa чepнo-бял тeлeвизop”.
- 6:21
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Но винаги трябваше да пазаруваме с налични , оборотни, стъклени бутилки, и много тежяха,докато ги донесем от магазина /пазарувахме без коли/.Но пък си заслужаваше!
Зорница Петкова
- 7:52
- Admin
- ПО СВЕТА, СТАТИИ
- No comments
По улиците няма много хора, дори и в Пхенян има от "фалшивите ресторанти", в които има изобилие от храни, които са вероятно изкуствени - пластмаса или хартия. Местните не ходят там, всичко е направено за да демострира изобилието в комунистическата страна.
Пхенян впечатлява с размерите си - над 4 милиона, вероятно много повече - по неофициални данни. Последното преброяване е през 2008 година, като тогава населението е било 3 255 388 души. По официални данни, които никога не са верни.
Паметник на победата
Малка железопътна спирка
Арката на победата
Недостроено съоръжение
Градският транспорт
Над материала работи: Ивайло Тончев framar.bg
Автор на снимките: Елена Дичева
- 9:19
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
- Г-н Гарелов, какво виждате в огледалото? - В огледалото виждам себе си в моменти, в които трябва да взема много важно решение. Спомням си какво съм мислил тогава и докъде я докарах сега. Виждам се в 1979 г. Тъкмо се бях върнал от Виетнам и Камбоджа. Работих в документалното кино на единствената тогава телевизия и бях много доволен. Имах някакви върхове, награди, ордени и тогава Иван Славков ме извика и каза: „Искаш ли да водиш „Панорама?” А аз и в съня си не съм си мислил, че мога да го правя.
-Защо?
- Защото там бяха суперзвезди – Тома Томов, Кольо Конакчиев. В телевизията ме покани Марко Семов. С Кеворк Кеворкян постъпихме в един и същи ден. Марко беше прочел мой пътепис от Света гора. Много го харесал. Извика ме във „Феята”. Пихме по една две ракии и той предложи да отидем до тях. По пътя спряхме да вземем домати. Имаше опашка. Аз казах нещо, хората се засмяха и успях да напазарувам бързо. Марко каза: „От теб ще стане журналист!”. У тях изпих 6-7 ракии, бях наред, и Марко допълни: „Ти ще станеш голям журналист!”. Аз съм пишещ човек. Хората в „Панорама” бяха лъскави, готини, ходеха по Америка. И когато Иван Славков ми предложи, аз не подскочих от радост. Казах на жена си: „Ако аз приема, това значи да се откажа от нещо, в което съм постигнал върхове: документалното кино от горещите точки. Ако отида в „Панорама”
Представям политиката на телевизията и държавата. Това не е същото. Губя свободата”. - Тогава защо се съгласихте? - Съблазънта беше, че все пак съществува някаква йерархия в телевизията. И в нея водещият на „Панорама” излиза от административната стълбица. Ти се подчиняваш директно на Иван Славков. В моите очи той беше либерален човек. Приех, но със съпротива. Това беше 1979 г. Какво имаше в първото предаване не помня. - „Недалече и неотдавна” се казва книгата ви, която бе отпечатана преди две години. Тя разказва за преживяванията, докато сте снимали военните си филми. „Тук и сега” излиза тези дни. Какво се случва в нея? - Книгата ми започва с 10 ноември 1989 г. Десетте години „Панорама” преди това ги забравям.
- Защо? Тодор Живков не е ли гостувал в предаването ви?
- Не. Те и министрите не идваха. Много рядко. Ако ме питаш какво е било, не помня. По време на гласността, работехме много с писма. Чували идваха. Правехме много добри репортажи. Поетът Борис Христов, например, сигнализира за милиционер, който набил един турчин. Тези материали вдигаха големи скандали. Един-два пъти Живков ни чукваше по главата. Произнася например някаква реч и между другото каже: „Тия от „Панорама” какво си позволяват?”. Това моментално идва до нашите шефове. Славков вече го нямаше и те ни привикваха. Това е сигнал, че сме минали границата и да си опичаме акъла. - Какво още си спомняте за Иван Славков? - За съжаление в последните години от живота му, хората се хващаха за това, че той е шегаджия. Вярно, той се подиграваше с всички, самоиронизираше се и другите не можаха да разберат, че това е дълбока болка. Той беше амбициозен човек и безкрайно съжаляваше за онази тъпа история (филма на ВВС, след който го изключиха от МОК, б.а.), в която се набута. Докато беше директор, много хора вярваха на слуховете , че телевизията е бардак че той само своите хора урежда и издига.
Вярно, че имаше много назначени по приятелска линия, но на екрана Иван Славков държеше да бъдат най-кадърните. Той си ръководеше нещата много добре. Имаше точна преценка, имаше и гръб, защитаваше хората си. За да отида в телевизията, аз трябваше да напусна БТА и тогава генералният директор на агенцията Лозан Стрелков, ядосан, не ме пусна. Иван отиде при него, подари му вратовръзка и шефът каза: „Добре, да отива!”. След три дни обаче ме уволни дисциплинарно за самоотлъчка и прати писмо да ми отнемат софийското жителство. Добре че Славков уреди въпроса. - Връщаме се към книгата ви. Защо „Тук и сега”... - Защото много от нещта, които тогава изживяхме, важат и днес. В книгата има един интересен епизод как за пръв път изпращам екип на „Новините” предварително да интервюира „Подкрепа”. Те искаха да обявяват стачка. Преди това всяка вечер идваха под прозорците на телевизията и викаха „Оставка”. Казвам стига са ни досаждали. Пратих екипа в апартамента, в който се подвизаваха, знаех го, защото бе на една от нашите монтажистки. Те отидоха, снимаха, монтираха. По едно време идва един от шефовете на синдиката Пламен Даракчиев: „Толкова ни изненадахте с идването си, че ние не знаехме какво да кажем. И сбъркахме. Може ли да презапишем?”. Казах им да седнат на канапето и да говорят. Дойде и Тренчев, нещата се успокоиха и се решаваха в движение. Имаше голяма съпротива. - За „Панорама” авторитети казват, че е институция, която спомогна да запазване гражданския мир в България. Имало ли е ситуация, в която да се пролее кръв в първите години на прехода? - Тогава телевизията беше една. Цяла България гледаше „Панорама”, защото можеха да се чуят различни мнения. Знаеше се, че опозицията винаги ще бъде представена.
Хората искаха да разберат накъде се накланят везните. От това зависеше дали на другия ден няма да започне гражданска война Час два преди предаването телефонът се нагряваше от двете централи: от едната Петър Младенов, от другата Желю Желев. Адреналинът беше много висок. Чувствах се като в клетка с животни. Никого не слушах. Носеше се мълва, че зад мен има мозъчен тръст, който ми казва кого да поканя. Знаеше се, че ако някой политик се появи в „Панорама”, това е гаранция, че тръгва нагоре. След предаването и от двете централи ми благодаряха. Имаше критични ситуации. Например, когато националистите дойдоха в София. Щабът им беше в днешния хотел „Радисън” . Лидерите им бяха перманентно пияни. И тъй като имаха симпатизанти сред военните и полицаите всеки момент можеха да вземат властта. Те нахлуваха в телевизията, разхождаха се по етажите. Пиян, водачът им Бранко Давидович крещеше: „Зад мен има 500 000 щика!”. Беше много страшно. Имаше един друг случай... Седим в стаичката, а навън напрежението е голямо. И изведнъж се чуват топовни гърмежи. Помислих си, че танковете наистина идват. Пращам Бойко Станкушев да види какво става. Той се връща и се смее - Лепа Брена има концерт на стадиона! Кацнала на терена с хеликоптер и оръдията гърмят. Това са две Българии. Ние треперим да не почне война, да не се пролее кръв, а там друг живот. Чалгата нахлува. - Вашата книга история на прехода ли е ? - Не, аз не съм историк. Не съм си поставял амбицията да кажа какво се е случило, макар че давам оценки на хората и събитията, президенти и премиери, особено тези, с които съм бил по-близък. Това е моята и на предаването история, на фона на това, което се случва в държавата. Две години мислих дали да напиша тази книга, защото имаше скандали с някои хора. Аз ги изолирах, макар че скандали пак има. Някои неща, които тогава съм премълчал, сега излизат на бял свят. Личните истории съм оставил настрана, въпреки това ще има много реакции на засегнати. - Докъде сте стигнали в откровението си? - Ако тогава съм се съобразявал, то сега не съм спестил нищо.
Някои хора смятаха, че съм забравил мръсотиите и интригите Не съм. Плюс това имам някои много интересни документи. В същото време давам добри оценки за хора, които лесно анатемосахме. Това е непочтено и глупаво. Кой министър-председател не е демонизиран от нас? Андрей Луканов ли? Филип Димитров, Царя?... Всички! Няма някой да не е оплют, освен този, който е в момента на власт. Тежко му обаче, когато вече няма да бъде. Всеки си има своите грешки, аз ги посочвам. Но всичките тези хора, благодарение на това, че са били начело на държавата, имат много ценен опит. Уважавай ги и ги използвай. Съветвай се с тях, а не ги отричай...
- Споменете някои от героите на прехода, за които пишете.
Повечето от тях вече не са живи. Сещам се за д-р Петър Дертлиев, например... Кой ви беше любимецът? - Президентът Желю Желев, Дертлиев, Стефан Савов също и Чавдар Кюранов. За мен това са политици, стара школа. Желю беше интелектуалец от много висока степен. За мен той остана неоценен. Гледахме външния му вид, а той в най-пълна степен изразяваше това, което е България. Изстрадала, но все пак с ума си. Защото той беше умен човек, честен и добронамерен, може би последният честен политик, който сме имали. Жан Виденов? Не казвам, че ми е бил любимец, но и той беше много честен човек. Последно пиша за Царя, защото според мен там преходът свърши. - Навремето искахте да поканите Пол Маккартни у нас. Защо не стана? - Това беше моя мечта. Да го извикаме не на концерт, а просто да дойде за три дни. Сред инициаторите бяха Йордан Радичков, Тончо Жечев, Вера Мутафчиева, Светлин Русев. Той бе символ на нещо, от което сме били лишени - свободата. Но така и не стана. Не можахме да стигнем до него. Не намерихме пътя. Писахме, но никой не ни отговори. Казаха, че нямал търговски интерес, но дали е така, не знам. - Съжалявате ли, че напуснахте държавната телевизия? - Не. Не съжалявам, че имах големи илюзии за частната. Представях си нещата много по-различно - че като си добър, ще си свободен, ще ти плащат и няма да ти се месят. Това обаче не стана. Гъркът (собственик на Нова тв - б. а. ), след като интересите му наложиха, ме предаде и удари нож в гърба.
- А какво се случи в ТВ7 и предаването ви „Оригиналът”?
- Телевизията вървеше възходящо. Даваха се пари. Имахме хубав екип с Елена Йончева и пълна свобода. Минусът беше, че в новините се прокарваше линията на Бареков, който хвърляше петно върху цялата телевизия. Защото когато работиш за един, няма значение дали Бареков е лош или не, не казвам това – но хората започват да се съмняват в обективността на тази телевизия. И настъпва застой. За 20 години в ДС агент Талев взел 1000 лв. „Никога не съм крил, че съм бил в разузнаването. Но поради някаква офицерска чест и защото съм дал дума, не можех да говоря открито. Какво съм правил? Когато научавах политическа информация, бързо отивах в посолството, написвах я, да дойде в България. При пътуванията си се срещах с хора на много високо равнище, задавах си въпросите и пишех: „Това правителство ще си запази добросъседските отношения с България или този министър е настроен дружелюбно към нас”.
Де факто това, което правят дипломатите. Готвех и прогноза за изборите - кой ще спечели, например. И от време на време информирах за някой човек, който беше интересен за нас. Това са нещата. Пари не съм получавал, но когато тръгнех за Гърция или Кипър, ми даваха 20-30 долара, ако пия с някой кафе, да мога да го платя. Водех се на отчет двадесет години. Но досието ми стана много скандално. Защо? Сложиха ни в един кюп с доносниците. Съзнателно или не две телевизии изопачиха истината. Казаха, че съм бил в Шесто управление, което е политическата полиция – доносничеството. Възразих, но не ми обърнаха внимание и писаха, че работя срещу пари. Разрових цялото си досие. Подписал съм документ, че ще работя безплатно. Ако събереш всичкото, което съм взел за 20 години, обърнато в български пари, ще се получи хиляда лева. Никога не съм искал услуга от службите, никога не са ме командировали те. Всичко съм вършил покрай журналистическата си работа, но тя винаги е била на първо място. Нямам причини да се бия в гърдите, с това което съм направил, работил съм според възможностите си. Последното, което искам да кажа, е: не се срамувам, но съм огорчен!”
Едно интервю на Исак ГОЗЕС /БЛИЦ/
- 9:10
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Държавна сигурност го поставя под наблюдение и го задържат на 15 август 1968 г. – месец преди нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия. Предлагат му да сътрудничи на спецслужбите, като замине във Франция и проникне в емигрантските среди. Бояджиев отказва. Осъден е на 12 години затвор при строг режим. Разбирайки това, майка му изразява негодуванието си и е затворена в психиатрична клиника, където няколко месеца по-късно слага край на живота си. Според Бояджиев обаче тя е обесена от ДС в София една година след неговото затваряне. За това той има доказателства. В затвора съобщили на Бояджиев, че е починала от сърдечен удар. Истината той научава 9 години по-късно след излизането си. Петър Бояджиев е изпратен в политическия отряд на Старозагорския затвор, където следват поредица от опити да бъде вербуван за агент на ДС и изпитва на гърба си цялата гама от физически и психически методи за натиск на репресивната машина. Освободен е след изтичане на наказанието на 3 май 1978 г.
Принуден е да изкарва прехраната си като общ работник и дърводелец. На 6 август 1981 година е изведен нелегално от България чрез организация, извършена от Алфред Фосколо и Антон Машев. В емиграция е активен и работи в областта на защита правата на човека в България. На него дължи популяризирането на Запад Дружеството за ЗПЧ в България, както и на синдиката
“Подкрепа”. Връща се в България на 17 май 1991 година, за да участва във Втората национална конференция на СДС. Петър Бояджиев живее в Тулон, Франция, заедно със семейството си. Търсим го по конкретен повод. Бившият шеф на отдел 8 в Първо главно управление на ДС Димо Станков се закани да го съди за негови твърдения в интервю пред “ШОУ” преди няколко години. В него Петър Бояджиев казва:
„Потресен съм от последните данни, които намерих в Комисията за разкриване на архивите на Държавна сигурност. От тях излизат страшни неща, свързани с Димо Станков – бивш полковник от ДС. В документ от 7 октомври 1985 г., когато Станков е началник на отдел 8 на Първо Главно управление, той пише: „Възможни са мероприятия във връзка със заболяването СПИН. На основата на съобщенията за това заболяване на Запад у нас също възникна идеята за провеждането на активни мероприятия, разобличаващи специалните органи на САЩ като първоизточник на болестта СПИН. Нашият първоначален замисъл бе да покажем Турция предвид многобройните американски бази в страната и предвид характера на заболяването като един много опасен център на разпространяване и пренасяне на болестта от САЩ към други страни...”. И още: “...Беше разработен вариант, който предвижда да започнем с провеждане на анонимно мероприятие /от името на прикрит хомосексуалист/ в Гърция /остров Крит/, което да разширим по-нататък чрез наши оперативни възможности както в самата Гърция, така и към Испания и Португалия... Съображенията за Гърция /Крит/ са следните:
наличието на голяма американска база, чийто състав може да бъде разпространител на СПИН, наличието на голям брой прикрити хомосексуалисти, което може да обясни желанието на “автора” да остане анонимен и т. н., и т. н.”, пише по-нататък в документа, подписан от Димо Станков. Ето и разказа на Бояджиев. - Господин Бояджиев, бившият шеф на 8-и отдел и зам.-шеф на Първо главно управление на ДС Димо Станков след години се възмути от вашите твърдения по негов адрес в интервю за “ШОУ” и изригна: “Използвали сме гръцки педерасти, за да провеждаме активните мероприятия? Това никога, по никакъв начин нито е замисляно, нито е провеждано, това е абсолютна измислица. Петър Бояджиев ще отговаря за тези измислици пред съда, ще отговаря и за това, че Димо Станков е участвал в престъпления срещу човечеството, ще му се наложи да доказва много лъжливи твърдения!” Какъв е вашият коментар? - С голямо удоволствие бих се явил пред българския съд. Призовавам Димо Станков, след като го казва, да заведе дело срещу мен.
Аз няма да се крия и ще бъда на разположение на българското законодателство без никакви притеснения. В интервюто, което ви дадох преди 5 години, дори не е написана цялата истина, а част от истината. Моите твърдения почиват на информацията от справка № 16372/ 7 октомври 1985 г. Относно мероприятия във връзка със заболяването Синдром на придобита имунна недостатъчност /СПИН/ на Първо Главно управление – ДС, която е мое притежание, а освен това е публикувана в електронните сайтове на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия или както накратко е известна - Комисията по досиетата, така че е и обществено достояние. Това е напълно законна справка, няма нищо скрито-покрито. Предоставям я на вашия вестник. Тя е написана и подписана от началник отдел 8, ПГУ-ДС полковник Димо Станков. - Бившият полковник от ДС Димо Станков хвали българското научно-техническо разузнаване в миналото и смята, че вие не сте прав да наричате хората, които са работили в него, некадърници...
- Смятам, че са били доста слаби. Силно е било съветското научно-техническо разузнаване. Станков споменава проекта “Нева”. Случайно и аз знам нещичко за него. Един почтен бивш офицер от структурите на ДС през 1992 година ми донесе секретното решение на Политбюро на ЦК на БКП за проекта “Нева”. Този човек работил навремето в ЦК на БКП в отдела по сигурността. И като наблюдавал и анализирал, разбрал през 80-те години, че се изнасят пари и се “складират” в Африка и в други части на света под предлог, че се правят покупки. И той направил рапорт до един от секретарите на ЦК. Извикали го, говорили с него, но много бързо го преместили другаде и всичко се покрива. Но съмнението си остава в него. Но той запазил копие от това решение на Политбюро и ми го донесе. Обясни ми как Съветският съюз дал големи суми пари на българското научно-техническо разузнаване, за да откраднат тръжната документация, да им я дадат и те да направят завод за твърди дискови устройства. Това съдържаше решението на Политбюро.
Тогава главен прокурор беше Иван Татарчев, а Филип Димитров беше министър-председател. В моя офис на ул. “Гладстон” минаваха много хора. Тези момчета от НТР-а, които бяха останали извън борда, идваха и аз ги водех при Филип, даваха много информация какво е било. Този документ на Политбюро за проекта “Нева” го открадна Юрий Асланов. Той се представяше тогава за опозиционер. Поиска ми го да направи копие, дадох му го, но после той каза, че го е загубил. След време излезе, че бил агент на ДС. Една голяма част от тези пари, които руснаците са дали на НТР и са били във виенски банки и другаде по света, като дойдоха промените, ДС ги открадва от руснаците. Бях на една среща по времето на Виденов като близък до Благовест Сендов с втория човек в руското посолство. Той ми каза: “Господин Бояджиев, вашите хора от НТР и нас ни окрадоха!”/смее се/ - Вие се връщате в България в края на 1991 година. С какво се захванахте? - През 1992 година вече Филип Димитров беше министър-председател на правителството на СДС, Андрей Луканов беше в следствения арест. Ние тогава се интересувахме от това да изкараме от контрол Националната разузнавателна служба, начело с Бриго Аспарухов, която беше под контрола на президента Желю Желев, която работеше за руснаците против правителството на Филип Димитров. Второто, стратегически важно за нас, беше да не излезе Андрей Луканов от следствения арест, защото те бяха в комбина с Желю Желев. Това бяха новите генерал-губернатори на България по споразумение с руснаците и отчасти с американците. - Като казвате “ние”, кого имате предвид?
- Ние, това са всички бивши политзатворници, които се познавахме много добре кой кой е. Бай Васил Златарев от Българския демократичен форум, депутат от СДС, Владимир Абаджиев, също от БДФ, много ерудиран човек. Бай Васил Златарев беше в много тесни, доверени отношения с прокурора Иван Татарчев и той беше в нашия кръг. Бях в кабинета на Иван Татарчев, когато парламентът гласува, че отнема имунитета на Луканов и той пред очите ми подписа заповедта за ареста му. Ние искахме да разбием модела, изработен от руснаците, и да върнем компаса към интереса на българите. Всички ние, понеже бяхме бивши политзатворници, бяхме свикнали на културата на конспирацията. Не смятам, че това беше толкова лошо, защото комунистите също се базираха на конспирацията и задкулисието. Стремяхме се задкулисно да събираме информация, да пречим, да направим така, че Андрей Луканов да остане колкото може по-дълго в следствения арест. Той беше станал много нервен и заплашваше Желев, че трябва да намери формула да го изкара оттам. Той влезе там против волята на Желю Желев. Основно имахме подкрепа от главния прокурор Иван Татарчев, от наблюдаващия прокурор, който беше зависим от Татарчев. Успяхме да задържим Луканов в ареста до падането на правителството на СДС и дойде на власт правителството на Любен Беров. Луджев и “мравките” от СДС гласуваха да му се върне имунитетът и го изкараха от ареста.
- Известно ли ви е главният Иван Татарчев да се е заигравал в онези времена с “мутрите”, да е ядял и пиел заедно с тях. Много негови съвременници свидетелстват за това... - Докато съм имал отношения с Иван Татарчев, такива неща не съм наблюдавал. Поне до идването на правителството на Беров това със сигурност мога да го кажа. Имали сме сериозни отношения и когато е трябвало да се реши нещо, той го е решавал винаги. Възможно е някои да са се възползвали от неговата емоционална, комитска, македонска натура. Но и много хора разказват митове и легенди. В никакъв случай Иван Татарчев не е бил корумпиран. Както влезе, така и излезе от прокуратурата. Грешки всеки може да допусне поради недооценка на събитията и хората. - Как така се получи, че вие, бивш политзатворник, антикомунист и дисидент, решихте да ставате министър-председател с мандата на БСП?! Бихте ли открехнали завесата? - Целият кръг от бивши политзатворници беше в час на това мероприятие. Това беше един опит да “взривим” Народното събрание и да се отиде към предсрочни парламентарни избори. Никога не съм имал намерение да ставам министър-председател.
Много добре знам, че това не може да стане, защото съм френски поданик. Но ако президентът Желев и хората около него искаха да ударим БСП, трябваше аз да вляза в пленарна зала и да прочета в проектокабинета си още 4 имена на бивши политзатворници, които БСП щеше да чуе за пръв път там. И щяха да изпаднат в шок! Тогава депутат щеше да повдигне въпроса за моето двойно гражданство и да изкара документа за моята натурализация. Ударът срещу БСП щеше да е жесток и щеше да се стигне до предсрочни парламентарни избори. Защото Филип Димитров поиска вот на доверие, понеже го бяха убедили, че след като загуби властта, 100 процента се отива на предсрочни избори. Това обаче не стана. А в онзи момент СДС се беше поочистило, беше ясно кои са агенти, кои не са агенти на ДС и подкрепата за него беше 42 процента. Издигането на моята кандидатура за премиер от БСП беше активно мероприятие на бившите политзатворници като резервен вариант да се стигне наистина до предсрочни парламентарни избори.
Такава беше историята... Неофит и Калиник си скубели брадите кой е по-добър агент Спомням си една доста интересна случка. Един ден бяхме затворили в една стая сегашния патриарх Неофит /тогава митрополит / с врачанския владика Калиник, разказва Петър Бояджиев за месеците след промените през 1989 г. Двамата бяха представители на двата синода - да се опитат да си изяснят различията на четири очи. Да, но по едно време започнаха да се чуват разни подозрителни шумове от стаята и бяхме принудени да надникнем. И какво да видим! Двамата представители на две различи управления на ДС се бяха хванали за брадите и бяха на път да си ги оскубят взаимно, обвинявайки се кой бил по-добър агент и кой, служейки на ДС, служел по-вярно на Бога. Жалка сцена, която ме потресе! През този период съм пропътувал над 10 000 километра в совалки между владиците с наивното намерение да намерим пресечните точки, за да ги съберем. А то било толкова просто – пресечните точки са били в ръководството на различите ДС-управления, спомня сиБояджиев. С “търговец на сутиени” преметнахме ДС През ноември - декември 1988 г. около предстоящата визита на Митеран в България нещата се усложниха доста, връща лентата назад Бояджиев. Живков очевидно разчиташе много на тази визита, за да се представим пред съветското политбюро като важен фактор в отношенията Изток - Запад и с това да се опита да получи отсрочка за махането си.
Режимът на телефонните комуникации се затегна много. Останаха ни само няколко неконтролирани от властите телефонни линии за оперативна работа. В никакъв случай не искахме да привлечем вниманието на ДС към тях при използването им за даване на интервюта. Радиостанциите се оплакваха, че не могат да излъчват информации от България поради невъзможността да се свързват по телефона с активистите на Независимото дружество за защита правата на човека. Направихме съвещание и решихме да изпратим на място журналист. Но, кой да бъде, за да не се усетят в ДС? Така открихме един журналист на свободна практика, който имаше вече опит за нерегламентирано влизане в Афганистан – Ален Шевалариа. Той се съгласи и за целта слезе при мен в Марсилия, за да подготвим реализацията. Трябваше му, разбира се, виза. В посолството в Париж също бяха много подозрителни към всички, искащи визи за България. Ако го разконспирират още в Париж, всичко отиваше по дяволите. Но Ален се оказа много инициативен. Решил да се представи в посолството като търговец на сутиени – висока класа. Казал: “Предстои развитие на отношенията с Изтока и ние искаме да се настаним на този пазар бързо!”
Предизвикал присмехулните погледи на чиновниците там, които го приели за поредния глупак, който си мисли, че ще направи пари на Изток и - много бързо, без каквото и да е проучване, му издали виза! Много се смяхме, докато ни обясняваше, как е протекло посещението му в консулството. И тъй след едноседмичен курс на обучение в Марсилия Ален отново отива в Париж и се качва на самолета за София. Съоръжен с традиционните касети с въпроси на български и на френски. Дотук добре. Успява да се срещне с отец Благой Топузлиев и Петър Манолов. Успява посред зима да отиде и до село Климент, за да се срещне със Зайнеп Ибрахимова и Юсуф Бабечки. Да, ама най-важният е Илия Минев, който живее в къща, оградена с дувар в град Септември и която се охранява денонощно. И нашият човек минал през деня, гледал, мислил и решил. Вечерта се запътил към охраняващия милиционер, клатейки се като мъртвопиян и едва не му налетял да го целува и прегръща. Последният го изпратил с пренебрежителен поглед и не му обърнал повече внимание. А на завоя нашето “пиянде” прескочило като младо лъвче оградата и хоп в двора на Илия. И след няколко мига предава поздравите ми на Илия, за да не го уплаши пък него. И така са си гукали по-голямата част от нощта и после пак с помощта на Илия през оградата, пък ония нека си пазят и мръзнат! Дотук добре, събрал интервюта. Сега зорът бил голям как да изнесе касетите с интервютата. Нали вече го знаят. Не можеше и дума да става да използуваме дипломатическа поща.
Мислил, мислил и какво измислил. Беше предколеден сезон и много от служителите в посолството се прибираха в Париж за ваканцията. Разбира, че военното аташе също тръгва за Париж и нашият тръгва със същия полет. Сложил на синджир на врата си касетите да висят на гърба му и си гугукал сладко с военното ни аташе по време на проверката. Десарите, инструктирани да внимават да не правят дипломатически скандали преди визитата на Митеран, не поели риска да го проверяват персонално, а и не са можели да допуснат, че резултатът от неговата работа е при него, а не в дипломатическата поща. И така, телефонът звъни и Ален доволен ми съобщава за добрия улов – няколко интервюта на аудиозапис за гладните за материал радиостанции! Почвам да им телефонирам и да им ги изпращам. Те едва много по-късно разбраха как са стигнали до Франция тези касети, смее се дисидентът.
Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА /БЛИЦ/
- 9:04
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Повече от 30 г. е носила тежката отговорност да изхранва първите мъже на държавата, сред които Тодор Живков и президентите Желю Желев, Петър Стоянов и Георги Първанов. След като се пенсионира като специалист на служба в УБО-НСО, заживява в Бургас, където са близките й хора. Участва в телевизионни предавания, пише книги, включва се в обществения живот в свободното си от внуците време. С днешния разговор я връщаме в ония години, когато на крехките й рамене се крепи животът на най-важните държавни мъже. - Дълги години сте отговаряли за изхранването на Тодор Живков и на целия ЦК на БКП, трудно ли ви беше? - Трябва да ви кажа, че по онова време всеки евентуален дискомфорт, сполетял някого от ЦК или член на неговото семейство, се разглеждаше едва ли не като терористичен акт. А ние от сектора “Изхранване” на УБО отивахме на военен съд. Слава Богу, това не съм го преживяла.
През всичките тези 30 г., през които отговарях за изхранването на управляващите, не пострада нито един стомах. - Най-много сте въртели черпака за самия Живков, капризен ли беше? - Ни най-малко. Той беше истински аристократ и стриктно спазваше протокола. Знам, много хора ще се усмихнат на тези мои думи, но истината е такава. Когато беше под домашен арест, аз отидох да го видя. Беше през 1996 г. Изгаряше ме някакво вътрешно желание да се срещна и да си поговоря с този човек, за когото работих 30 г., а не бяхме дори разговаряли. Той вече беше под домашен арест, изолиран от всички и от всичко и вече не ми беше началник. Намерих телефон за вилата на Жени Живкова и се записах за прием. Тодор Живков ме приемаше винаги в 11 часа. Казвам приемаше, защото му гостувах няколко пъти. Двамата сядахме в малка стая с голям портрет на Людмила Живкова. Пиехме - аз - чай, той - кафе с няколко капки коняк. Разговаряхме на различни, приятни теми. Той елегантно ми кавалерстваше дори и при пиенето на чай. След въпроса “Искате ли чай?” аз машинално посягах като обигран сервитьор към бутилката с коняк, но той ме спираше с думите:
“Недейте, аз не съм толкова стар!”.
Веднъж по време на чая ми зададе въпроса: “Тези млади министри, имаше предвид Жан Виденов, толкова добре ли знаят как да ръководят, та не търсят опита на стария човек?”. Стъписах се, но на въпроса му отговорих с въпрос: “А кой ги сложи на власт?”. Той не ми отговори, веднага смени темата с друго. Но при един от следващите ни разговори попита: “А хората по улиците не си ли спомнят за Тодор Живков, или вече го забравиха?”... Веднъж отидох при него облечена с първото в живота ми екопалто, което имитираше визон. Бях си сложила красива червена шапка. Докато разговаряхме, изведнъж Живков каза: “Днес сте много красива!”.
Аз изстинах и си помислих с разочарование, че се започва с прословутите болшевишки свалки, за които дълго време се говореше. Живков обаче само добави: “Жалко, че не мога да ви нарисувам”... Това беше последната ни среща. - Какво друго си спомняте от онова време? - Как изпаднахме в паника при гостуването на шахиншаха Реза Пахлави в България. И, доколкото си спомням, това беше първо посещение на подобен гост в социалистическа държава. И само фактът, че той не гостува в СССР, а в България, ни натовари с огромна отговорност.
Поканен беше лично от Тодор Живков. Седмица преди това пристигна екип от иранските служби за безопасност. Предварително бяхме уведомени, че три дни трябва да храним госта с месо, което да не е свинско. Шахиншахинята пък яде храни, приготвени само с масло. Аз трябваше да направя така, че различните блюда, поставени на общата трапеза, да не се различават по вид. Готвехме за всеки от гостите поотделно и се справихме чудесно. Възникна обаче друг проблем по протокола - как да се държи самият Тодор Живков с госта. С Брежнев се прегръща и се целува, но при мюсюлманите е различно. Намери се консултант, подготви Тодор Живков за срещата с шахиншаха и гафове не се получиха. - Много се говори и се писа, че след Чернобилската авария за целия ЦК на БКП част от храната се внасяла отвън.
- Нищо подобно.
Всички продукти, с които приготвяхме храната, си бяха български, но трябваше задължително да бъдат изследвани за радиация. Нашата служба нямаше готовност за това изследване, защото оборудването за такава лаборатория струваше много скъпо. Пък и никой не е допускал аварията в Чернобил, за да сме готови предварително. Затова изследвахме листните зеленчуци в лабораторията за радиоактивност в БАН. От там ни посъветваха да мием по няколко пъти листните зеленчуци. Дори и зелето накъсвахме и измивахме лист по лист. Яйцата купувахме от стопанството във Врана, и то снесени поне една седмица преди Чернобил. - И през всичките тези години наистина ли не допуснахте нито един гаф с храната? - Аз не. Допусна го с лакомията си тогавашният лидер на БЗНС Петър Танчев. Той беше толкова лаком, че дори успя да развие т.нар. слонска болест и охраната му помагаше да слезе от автомобила си.
Това се случи по времето на един конгресен земеделски форум, за коктейла на който Петър Танчев беше поканил 4000 души. И сам определи менюто, в което имаше шест вида кремове, приготвени на яйчена и млечна основа. Опитах се да изтегля тези кремове от менюто, но Танчев се наложи. Опитах се да го убедя поне яйцата да вземем от стопанството във Врана, но в крайна сметка яйцата бяха внесени от “Яйцекооп”, снесени 30 дни преди аварията, които, оказа се, не бяха чисти. В крайна сметка няколко души получиха разстройство след коктейла. Разбира се, не Чернобил беше виновен, а кухнята на хотел “Родина”, където беше коктейлът. Там имало от няколко дни салмонелоза, но не казали, за да не се лишат от височайшите гости. Беше ми забранено на мен и на колежката, отговаряща за бюфетите в НДК, където бяха деловите заседания, да напускаме гарнизона. Тоест за известно време бяхме поставени под арест. Спаси ни Чудомир Александров, който успя да убеди началника на Управлението за безопасност и охрана - УБО, Илия Кашев, че вината не е наша. Когато започнаха да проверяват кои точно са пострадали, стана ясен източникът на заразата.
- Как “преминахте” от Тодор Живков на... Желю Желев?
Имам предвид изхранването, разбира се? - Разликата е голяма. Тодор Живков вече беше обучен от съпругата си д-р Мара Малеева да бъде психолог, да уважава и спазва протокола. И въпреки това той продължаваше да се обучава, защото знаеше, че трябва да е безупречен във всяко едно отношение. Желю Желев не се поддаваше на обучение. Нито съпругата му Мария Желева. Ще разкажа един случай. С него пътуваме из страната по онова време, когато се раздаваха много държавни земи. Пристигнахме в едно село, цялото облепено с плакати на СДС. Хората го посрещнаха с радост и всеки искаше да му стисне ръката. И той се ръкуваше с всички наред.
А после няма вода къде да си измие ръцете. Изпаднах в ужас. Оказа се, че в това село няма и тоалетна. Накрая го заведохме в тоалетната на детската градина, за да си измие най-после ръцете. После седна с ръководителите от селото на една трапеза, а за нас, които го придружавахме, просто забрави. Успях, докато го посрещаха и се ръкуваше с хората, да изнеса малко хляб, сирене и домати, за да хапнем заедно с охраната навън. А това, според протокола, е недопустимо. Охраната не бива да се храни при такива условия... Подобно безобразие повече не допуснахме нито при Петър Стоянов, нито при Георги Първанов... - И един последен въпрос: преди време издадохте и книжката: “Втори шанс за първо впечатление няма”. Какво е посланието към читателите? - Исках да разкажа как ние, хората от УБО и НСО, работехме, при какви условия, с каква отговорност. Веднъж ме свалиха от самолета за Варна, където отивах на почивка с децата си, и провалиха 14-дневната ми отпуска. И знаеш ли защо? Само за да сваря бозата на Тодор Живков...
Тодорка НИКОЛОВА /Блиц/
Абонамент за:
Публикации (Atom)
