Михаил Георгиев Билалов е роден на 19 май 1965 г. в Русе в семейството на актьори, но е израснал в Бургас. През 1989 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Николай Люцканов. През 1990-а е назначен с конкурс в Театър „София“. 


През 1994 г. получава „Аскеер“ за изгряваща звезда за ролята си в постановката „Мадам Бътерфлай“. През 1994-1995 г. специализира във Висшата национална консерватория по драматично изкуство в Париж. Остава във Франция и работи като продавач на картини, сервитьор, готвач. През 2001 г. завършва архитектура на ландшафта и открива собствена фирма за проектиране на паркове и градини. Завръща се на българската сцена през 2009 г. с образа на Мартин в спектакъла на Явор Гърдев „Козата, или коя е Силвия“ в Народния театър. Женен е за японка на име Санае и има две дъщери - Данае-Анна и Олга-Елена. Снима се във филма „Цинкограф“ и прави донеслата му изключителна популярност роля на Джаро в сериала „Под прикритие“. Билалов не обича да говори за личния си живот и когато го питат: „Вие сте женен за японка, нали?“, той отговаря: „Благодаря, знам.“ Има две момичета – Данае-Анна и Олга-Елена.

На въпроса какво е съотношението рай - ад във вашето сърце, Михаил Билалов отсича - 90% ад и 10 рай. Актьорът израснал в семейство на актьори и не е много чудно, че тръгва по същия път. Майка му, Ана Костова, беше драматична актриса, а баща му – Георги Билалов – комедиен актьор. Детството му минава зад сцената и в публиката. Когато представленията свършвали, той се показвал заедно с актьорите, защото много обичал да гледа как публиката ръкопляска. „Бях на пет-шест години, когато майка ми играеше партизанка в пиесата „Блокада“. Някой от колегите й трябваше да я измъчва, а аз реших, че ситуацията става доста напечена, и се хвърлих на сцената да я спасявам. В интерес на истината, по-късно, като ученик, никога не съм мечтал да ставам актьор, но пък във ВИТИЗ ми се струваше най-лесно да вляза. Понякога изборите се определят от доста прозаични неща. 

И при мен стана точно така”, споделя актьорът който нашумя с ролята си на мутрата Джаро в сериала „Под прикритие”.


Днес Билалов мечтае да изиграе историческа личност от българската история – „Не знам дали мога да го изиграя, но със сигурност един от хората, които са ми били безкрайно любопитни, е Никола Гешев – началникът на отделение А на Обществена безопасност в Дирекцията на полицията преди 1944 г. Доста интересна и противоречива личност, ако се зачетете в историята му. Подобен тип характери, които не са нито черни, нито бели, са много приятни за игра. Има какво да се работи. Американците преди време направиха филм за техния Гешев – Едгар Хувър – създателя на ФБР.  Леонардо Ди Каприо направи чудесна роля в него.” 

Не обича да раздава съвети на младите си колеги актьори, но от опит споделя, че освен малко талант и много работа се иска и търпение. „Познавам чудесни колеги, които публиката забеляза доста късно. И не визирам само себе си. Аз съм отсъствал петнайсет години от страната. Говоря за хора, които дълго време играят на театрална сцена, но застанаха сериозно пред камера едва преди 7-8 години, за късмет на зрителите. За съжаление в нашата професия не е достатъчно само да си добър.”  А какво би променил в България на момента? „Много неща, дълга тема е това”, казва Билалов – „Но да кажем, че не харесвам търпението на хората, които имат висок праг на чувствителност и понасят ужасни беззакония, дори когато им ги навират в очите. Всеки се оправя, както може, без да си дава сметка, че индивидуалното оцеляване ще унищожи държавата. От друга страна, имам няколко приятели, улици, ресторанти, както и крушата в градината ми, които предпочитам да си останат винаги същите”.

Когато преди години Билалов заминава да учи във Франция, имал трудни години на безпаричие и кошмари. „Емигрантството развива имунитет към такива неща. 


Човек се научава да живее с две и с двеста, и с две хиляди. Наскоро четох едно интервю на бразилския архитект Оскар Ниймайер, преди да почине. На сто и три години той дава следната рецепта за добър живот: по една чаша хубаво вино на ден и задължителен следобеден сън. Не споменава нищо за пари обаче”.

Крехка японка отбива атаката на далеч по-мощния си противник и го сваля на татамито. Ядосаният мъж се надига тежко и с двойно по-голямо настървение се спуска към миниатюрната азиатка. Тя грациозно избягва хищно протегнатите му ръце и отново го поваля. След 2-3 поредни хватки сърцето на актьора Михаил Билалов се изпълва с любов. Той е убеден, че жена, която така лесно го размята в часовете по айкидо, ще му бъде достойна спътница в живота. „Бая бой изядох от Санае, преди да й обясня чувствата си и да получа целувка вместо удар в носа. Тя ме спечели с непримиримия си дух и с умението си да пие повече бира от мен“, разказва звездата от „Връзки“ и „Четвъртата власт” Михаил Билалов. Натрупалият известност с ролята на Джаро в „Под прикритие“ артист разказва цялата истина за своята любов към коравата японка. В жените той търси не само напълно нормалните качества като грижовност, всеотдайност, личен чар и дори бойни умения. Билалов има малко по-различни критерии за съвършена съпруга. „В една жена търся преди всичко секса.

Представям си я каква би била в леглото, защото предварителната работа на мозъка, фантазията за предстоящото удоволствие, са много по-вълнуващи от самия акт. Търся чувствена уста, желаещи очи. Сексът е все едно да ровиш в гроб, защото жената е като гроб. С физическото удоволствие правиш опит да се спасиш от смъртта, но в любовта се крие истинското спасение“, не се притеснява да изкара наяве крайно нестандартните си разбирания за човешките отношения актьорът. „Децата са най-голямото ми богатство в живота. Данае и Олга започнаха да забравят българския, защото не прекарвам достатъчно време покрай тях във Франция. Надявам се, че скоро ще имам възможност да им осигуря всички необходими бащински грижи и цялата любов на света, която заслужават“, обещава да сложи ред в семейните си дела Билалов, който в момента живее между Франция и България. Той споделя още за странностите на японците: „От една страна, са много отворени към другите, а от друга – крайно сдържани в емоциите си.

- Това тяхно качество идва от езика. Те нямат местоимение „аз”. Ако трябва да кажат „аз ям”, те просто ще кажат „ям”. Това е минималистична култура, в която се смята, че хубавото е точно толкова, колкото е полезно, и нищо повече. В този аспект това е древна култура, ненадмината до ден днешен, но пак казвам – това няма нищо общо с жена ми. Тя прави повече излишни неща, отколкото всеки друг може да направи. Нищо общо с културата на Япония! Ние сме носители на две култури, които успяват да съжителстват в трета страна. Два характера, които по някакъв начин трябва да се синхронизират и да направят семейство. Мисля, че ние това отдавна сме го решили като проблем. Да, имало е културни проблеми и културни шокове. От неразбиране на думи до неразбиране на смисъл в дадено изречение. Японският език е крайно иносказателен, пестелив и лаконичен и от една дума нещата трябва да станат ясни. Докато европейските езици са обяснителни, с детайли. Ако на японски кажа „ям”, това едновременно би означавало ял ли съм, сега ли ям или искам да ям и става ясно какво точно е единствено от контекста на ситуацията, в която съм... Точно това е предизвиквало недоразумения между нас със съпругата ми – не само от езикова, но и от емоционална гледна точка. Японецът не изразява обстоятелствено емоции и чувства, но е безкрайно привързан към човека, с когото е, и може да умре за него. Ние много умеем да изразяваме емоциите си, но сме безкрайно бъзливи, когато ножът опре до кокала”.

„Някога нашите деди не са пили вода, използвали са я за миене. Вкъщи се е пиело вино независимо какъв ризлинг е било”, разказва актьорът. Спомня си още, че децата някога са били захранвани с попара от вино и са били добри и здрави деца. „Това е един естествен антибиотик”. “А ето какво казва за Франция – „Както някой в древността беше казал: „Закусих скромно с литър вино и малко баница.“ Тази култура е съществувала до началото на Втората световна война, до момента, в който във Франция по някаква неясна причина влизат кампарито и уискито. Но в някои села винопиенето се практикува ежедневно и ежечасно”. Разказва още каква е преобладаващата напитка в Нормандия (северозападна Франция). Това е сидерът - много леко ябълково вино, горе-долу на градуса на бирата. Обикновено се пие за обяд. Другото велико френско питие е пастис, в Южна Франция. Наричам го питие за белот. Белотът е френска игра. В типичните южни френски селца старите и някои по-млади се хващат на белот. Не може обаче всеки да играе с тях, освен ако не те поканят. Аз се самопоканих да пробвам. Съветвам ви, влизайки в кръчмата във френско градче или селце, да кажете „здравейте“ на всички. Не го ли направите, никой няма да ви обърне внимание.

В Корсика станах приятел с еврибади само защото, като влязох в кръчмата, казах: „Здравейте, аз съм Михал и сте ми много симпатични.“ Не ви понасят, ако не кажете „здравейте“, не е възпитано и не е човешки. Мен например след толкова години в България ме шашка това, че когато отворя врата на дама, тя не казва „мерси“. Това не е учтиво. Някога го е имало – да подаваш на дамите ръка, да им поднасяш стола да седнат. Това го помня от роднините ми – подаването на ръка, казването на благодаря след ядене, молитвата преди ядене. Бяха закон. Също, че към нежния пол трябва да се отнасяш безкрайно коректно. Коректно в живота и грубо в секса. Дядо ми използваше други термини, много образни. Жените това искат – да бъдеш кавалер, джентълмен във всяко едно отношение, крайно учтив, приятен човек и да бъдеш брутален там, където трябва. Навремето казваха – в оная работа”.

Наборе.бг

"Ялта" от 1969 г. Освен "турско" имаше нес кафе, а нес кафето беше два вида. Нормално и "сухо". Сухото си го приготвяме сами. Сервитьорката носеше чаша с лъжичка кафе, захар и каничка с топла вода. Бъркахме, за да се получи пяна. Весели години!

Имаше много обширна градина с маси. Цените бяха, може би, 0,21 и 0,14 лв.

Снимка.: Иван Бакалов



По време на моето детство снегът започваше да вали през ноември и си отиваше чак през март. И никой не се оплакваше от времето, защото това си беше нормална зима.

Тогава също имаше много села, които оставаха под снега, но хората си имаха лични стопанства, животни, кокошки, зимнина, дърва за огрев и просто изчакваха да бъдат изринати от снегорините на местното ТКЗС. Кооперативните стопанства бяха задължени да оборудват по 4-5 големи трактора с гребла за снегопочистване. Освен че ринеха дори най-затънтените улици по селата, те се грижеха денонощно за почистването на снега и между отделните селища.

На всеки 15-20 км по пътищата имаше оборудвани кантони, които освен че се използваха за даване на дежурства от механизаторите, заети с почистването, предоставяха подслон на закъсали пътници при големи снеговалежи.

Край шосетата имаше засадени снегозащитни пояси от дървета. Повечето „живи“ пояси са били направени по времето на Вълко Червенков. Това е било задача №1 за спасение от зимните виелици и ерозията. В резултат на изсичането на тези пояси след 1989 г. много селища в Добруджа и Северна България буквално остават зарити от виелиците.

На местата с опасност от снегонавяване, в нивите в близост до пътя се поставяха устойчиви снегозадържащи ограждения, които се монтираха през зимата и напролет се прибираха. Една част бяха метални ограждения, а друга - направени от дървени жп траверси забити в земята. От тези снегозащитни съоръжения имаше двоен ефект – задържаше се снегът в нивите, като се поддържаше добра почвена влажност и нямаше навявания по пътя. Тогава с изкупуване на метали се занимаваше държавата и нямаше как да се краде, така че металните огради си стояха през цялата зима по местата.

Снегът се чистеше основно със зилове, грейдери или трактори „Беларус“ с прикачни устройства за снегорини, които щъкаха постоянно по заснежените шосета. 


Снегът се извозваше със самосвали и се изхвърляше в полетата.

Службите, които отговаряха за почистването, бяха комуналните стопанства и пътните управления по места. Непочистени пътища почти нямаше, защото отговарящите за даден участък даваха отчет и пред партийния секретар, а при пропуски се тръгваше нагоре по системата.

Нека не забравяме, че тогава имаше и БНА, които също осигуряваха ресурс и техника. При тежки зими войничетата се включваха в снегопочистването и помагаха на затъналите в преспите хора.

Източник:Ретро

Влакчето в парка,80-те

Парк „Митрополит Методий Кусев“ (по-често наричан Аязмото) е парк в град Стара Загора. По време на социалистическия режим официално е преименуван на Парк „Ленин“, но жителите на града продължават да го наричат Аязмото. Разположен е на площ от 3500 дка в северна посока от града и разполага с уникални за България дървесни видове.

Предистория:

Паркът е създаден на 28 февруари 1895 година от митрополит Методий Кусев под името „Св. княз Борис-Михаил“ („Аязмото“). До началото на XIX век на това място се е простирала дъбова гора, но е била изсечена от турския аскер за да се осигури безопасно пребиваване на султанския везир, отседнал в Стара Загора по време на обиколката си из Османската Империя. Ерозионните процеси измиват почвата и превръщат мястото в гол скалист и безводен хълм.


Забележителности


Пред входа на парка в близост до паметника барелеф на метрополит Кусев се намира шадраван с кръгла форма и метални жабки по периферията. През 60-те години шадраванът е пълен с вода и от устата на всяка жабка излиза водна струя. От средата на 70-те години поради водната и енергийна криза шадраванът е по-често празен.

В парка е разположена още Старозагорската зоологическа градина, в която могат да се видят камили, лами, мечки, бобри и различни птици.

Други забележителноси са Залата на смеха с криви огледала, резиденцията на Старозагорския митрополит, параклис, паметниците на метрополит Методий Кусев и Алеко Константинов, Централната лаборатория по слънчево-земни въздействия, телескопът на Народната астрономическа обсерватория „Юрий Гагарин“, спортен комплекс „Берое“, тенис кортове, площадки за бадминтон, хижи, хотел, ресторант и летен театър, в който са изнасяли концерти Лили Иванова, Емил Димитров, Щурците, Юрая Хийп и Бони Ем.

Принудена от хиперинфлацията, през 1946 година Унгария създава най-безполезната банкнота в света - 1 милиард Б-Пенго, която била на реална стойност 100 милиона милиарда Пенго.

За тези пари тогава е можело да си купиш около килограм картофи.В наши дни е колекционерска рядкост, особено ако е в добро състояние, все пак това е най-високата деноминация на банкнота въобще. Колекционери са готови да се разделят с нея за поне 450 американски долара.

Краят на хиперинфлацията идва в последните месеци на 1923 г., когато се премахват 12 нули от номиналната стойност на марката, или иначе казано 1 трилион стари марки се разменят срещу 1 нова.

Оттогава в света има още три случая на подобни сценарии, дори по-лоши – Унгария през 1946 г., бивша Югославия (1992-1993 г.) и Зимбабве от 2004 – 2009 г.

От трите посочени случая най-тежката в историята хиперинфлация е преживяна в Унгария.

След като се оказва на губещата страна във Втората световна война, цените в страната започват да се покачват. Унищожените пътища, влакови релси и спадът в производството кара правителството да вземе решение за печатането на пари, с което да стимулира икономиката.

Печатането на пари обаче се се развива с такива темпове, че ако през юли 1945 г. парите в обращение са 25 милиарда пенго, то към януари те вече са 1.646 трилиона пенго. Към май нарастването на парите в обращение вече е 65 квадрилиона, а два месеца по-късно е 47 септилиона.

Колко голяма е инфлацията? Нещо, което е струвало 379 пенго през септември 1945 година, вече се продава за 72 330 пенго през януари, 453 886 пенго през февруари, 1 872 910 пенго през март, близо 36 млн. пенго през април и така до 1 крадрилион на 22 юли 1946 г.

В пика на инфлацията цените са се повишавали с 150% дневно. Монетите изчезват от обращение, тъй като металите, от които са изсечени, стават по ценни, отколкото самите монети.

Преди войната към март 1941 г. 5 пенго са се разменяли за 1 долар. Към юни 1944 г. курсът вече е 33 пенго за 1 долар, а в началото на хиперинфлацията през август 1 долар се е разменял за 1320 пенго.

През ноември 1945 г. курсът вече е 100 000 пенго за долар, но към март 1946 г. обезценяването на унгарската валута достига до 1.75 млн. пенго за долар. Месец по-късно стойността на 1 долар е 59 милиарда пенго, а към юли 1946 г. той се е разменял за 460 квадрилиона.

Официално форинтът заменя пенгото на 1 август 1946 г.  Въпреки че пътищата и производството в страната биват възстановени, работниците губят над 80% от стойността на заплатите си.

Зоя Космодемьянская - комсомолка, член на диверсионна група към щаба на Западния фронт в полк 9903 П.

Зоя е едно от хилядите момичета герой от ВОВ пратена със заповед ВГК № 428 в тила на врага. Заповедта е да се запалят и ликвидират всички села. Да се накарат немските войници да излязат на студа нямайки къде да се скрият на топло.

За нейния подвиг става известно когато руснаците пленяват командира на 332 пехотен полк на немците. В него намират всички документи и снимки от разпита до обесването на Зоя. Оказва се че това момиче е бито три дена. Разхождана на студа гола и пак бита, но не е предала никой и нищо.

Немците и вадят ноктите от пръстите , а тя е мълчала. Сама успява да се качи на стола и с последни сили казва:

 " Ние сме 300 000 000. за мен ще дойдат мъже които ще ви избият като кучета. Победа будет за нами" 


Нацистите държат тялото и един месец на бесилката. Чекистите докладват на Сталин за документите на немския командир относно Зоя. Сталин издава заповед да се разстреля немеца и всчки войници от 332-полк на Вермахта да бъдат ликвидирани без милост.

Пленници да не се взимат. Да се пратят в тила на врага диверсанти които да ликвидират ранени и болни от този полк. Да се ликвидират всички помагачи на нацистите.Името на Зоя стои на много улици в Италия, Франция, Австрия и половината свят до днес.

Пътешественикът Дейвид Стронг написа неотдавна правдив разказ за посещението му в Северна Корея. След това той посети още една тоталитарна държава – Туркменистан. Тук той разказва с какво е интересна тази страна с нищожно малък брой пристигащи туристи.

Защо именно Туркменистан Има една очевидна причина: смисълът да се пътува, според мен, в Европа, е малък, защото всичко е повече или по-малко еднакво и приличащо си едно с друго. На мен ми е интересно да се оказвам в по-малко изучени страни, където можеш да разшириш съзнанието си и да видиш действително друг живот. Туркменистан е известен с това, че това е втората по закритост страна след Северна Корея.

Тук също така има легендарен баща-основател, улиците и обществените места са накичени с портрети, също е прекъсната комуникацията с външния свят. Авторитаризмът също напомня Северна Корея, но все пак е някак си свой, особен, твърди пътешественикът.

Има два варианта за посещение на Туркменистан. Първият: да получите транзитна виза, пътешествайки между определени държави – Иран, Афганистан, Азербайджан и Узбекистан. Този вариант е най-неудобният.

Такава виза е предназначена за пътници на дълги разстояния и има голямо количество ограничения: рядко се дава за повече от 3-4 дни, забранено е да оставате в хотели, както и да се задържате където и да е за повече от ден и по никакъв начин не можете да се отклоните от указания маршрут.  Така че ако ви открият в кратера Дервезе, а вие сте заявили, че пътувате от Азербайджан за Афганистан, с най-голяма скорост ще ви депортират. Такива визи обикновено вземат хора с ограничен бюджет, автостопаджии или велосипедисти.

Вторият вариант – това е тур. Той струва примерно хиляда долара за седмица, в него ще бъдат включени основните забележителности – Ашхабад, кратерът Дервезе, подземното езеро Ков Ата, каньонът Янги Кала. Има възможност да купите индивидуален тур, но пак навсякъде ще ви съпровожда местен гид. В Ашхабад не се изисква постоянно придружаване, но в местата, където идват туристи, има информатори, които предават на полицията кой е дошъл при тях.

Веднъж отидох в музей, купих специален билет за чужденци (който струва много по-скъпо, отколкото за местните) и поех да разглеждам експозицията. След 45 минути при мен дойде служител на музея и ме попита от коя страна идвам. По този начин органите се опитват да знаят винаги кой е дошъл и какво прави в определено време.

Туркменистан е парадоксален: официално това не е затворена страна. В нея обаче пристигат по 6 000 души годишно, това е примерно 20 души на ден – всеки пристигайки на собствена сметка. За сравнение – в Северна Корея годишно пристигат 35 000 души.

ва са два различни подхода в тотаритарния контрол: може да пускаш повече туристи, но да контролираш абсолютно всички, или да пускаш много малко туристи, да им позволяваш повече, но да обезпечаваш следенето на всеки от тях. В Туркменистан туристите са толкова малко, че да ги контролираш не е сложно и без постоянен съпровод.

В скорошно свое интервю блогърът Артьомий Лебедев разказа, че Туркменистан е в топ 3 на най-трудните държави за получаване на виза. С руски паспорт да попаднеш тук е практически невъзможно: видимо се боят от инфилтрация – от поток от либерално настроени хора, говорещи с местното население на един език. Кой знае защо, но гражданите на Турция и Беларус получават визи сравнително лесно, въпреки че и това са страни, които говорят с местните на един език. Още един вариант рускоезичен турист да попадне тук – да бъде гражданин на трета страна, както например аз отидох с британски паспорт.

Макар, че на официално ниво между страните има пълно разбирателство – няма никаква конфронтация. Допълнителна парадоксалност на ситуацията придава това, че при почти пълна липса на връзка на ниско ниво с Русия, във всяко заведение, хотел или кафене, където и да отидеш, са включени руски канали, върви „Россия 1”, във всеки бар пускат руска музика, най-често по „Ру ТВ”.  На фона на туркменистанските канали, руската телевизия – това е еталон за качество и увлекателност. Всечки домове, особено в Ашхабад, са окичени със сателитни чинии.

Също така в Туркменистан не е възможно да проявите каквато и да е публичност и да се свързвате с хора, работещи в медиите. За разлика от КНДР, Туркменистан не устройва образцово-показателни прес-турове с фалшива реалност, те не искат да показват бойки пионери, щастливи деца, сурови военни и велики лидери. КНДР иска туристите да си мислят, че това е страна на благоденствието. Туркменистан иска нищо да не мислят за него.

„Красивият град Ашхабад...”

Страната започна особено да се затваря след 2000 г. През деветдесдетте по стандартите на Средна Азия в Туркменистан било даже много нормално. За разлика от узбеки, киргизи и таджики, които успяваха да се пострелят един-друг, Туркменистан се отдели съвсем мирно, без граждански войни и престрелки със съседите.  От 2000 г. тук въведоха изходни визи и задушиха почти целия чуждестранен бизнес.

Например, хотел „Акалтин” в Ашхабад, където аз бях отседнал, се оказа бивш хотел на Шератон. Това е съвсем приличен по европейските стандарти хотел. Но феновете на боклука също няма да се разстроят - нашата група прекара една нощ в съветски хотел с хлебарки, падащи плочки и неработещи душове. Това е такава част от „преживяването”: да прекараш известно време на място, където за няколко десетки години нищо не се е променило, най-много нови крушки да са сложили. Но съветските детайли са по-скоро изключение – днес Туркменистан опитва азиатски размах.

Ашхабад се нарича най-белия град в света. От май тази година там дори е забранено да притежавате коли с цвят, различен от бялото и сребристото. В града огромни пространства са застроени с беломраморни домове със златни букви по фасадите. Там се помещават всевъзможните държавни учреждения. Има небостъргачи, в които понякога няма дори прегради между етажите – те съществуват просто така – за да бъде „красиво”. И около тях – няма жива душа!

Властите обичат размаха – и се получават отправени към пустинята белоснежни пусти магистрали, безлюдни площади и запуснати музеи.

Оживено донякъде е в тази част от града, която е построена веднага след земетресението през 1948 г. Там можете да видите множество уютни домове на по 3-4 етажа, а също така и „сталинки” и „брежневки”. Благодарение на малкото количесвно автомобили на улиците, е чисто, има много дървета – да се разхождаш е удоволствие.

По пътищата жени с метли усърдно събират боклука. Не на тротоара, а на платната. Разбира се, всяка минала кола заличава целия труд, на, както се казва в един стар анекдот: „Не е важно да е хубаво, а да се намираме на работа!” Както всяка истински тоталитарна държава, Туркменистан може да се похвали със заетост от 99 процента.

Всъщност, в това се заключават развлеченията в Ашхабад – да гледаш как се събира боклукът, както и безконечните паметници и каменни плочи. Също така може да се разгледа джамията на Туркменбаши - Руха, в която всеки уважаващ се мюсюлманин би отказал да се моли – тя цялата е украсена не с цитати от Корана, а от Рухите. Музеите в столицата са всичко 4 и всеки от тях ще ви разкаже, че туркмените са най-великия народ на Земята.

Население

За девет дни пътешествие само веднъж към мен се приближи местен. В съседния Узбекистан за този период съм общувал поне със сто – там много обичат да общуват. В Туркменистан хората просто се страхуват да не объркат нещо, не дай си боже да не се стигне до разговори за политика. От друга страна, местните жители, като че не разбират, че шест хиляди туристи на година – това е малко, за тях това е норма. Даже моят туркменски гид се удиви, че за руснаци входът тук е забранен и аз съм тук с британски паспорт.

Въпреки отчуждението на местните жители, ми се създаде впечатлението, че ако в КНДР са сталински времена, то в Туркменистан  са брежневски.

Навярно има и хора, които са искрени и вярват в режима, но има и такива, които помнят не само деветдесетте, а даже и СССР. За тях, за разлика от севернокорейците, които живеят в закрита държава от седемдесетте, е очевидно, че тяхната родина е, меко казано, странна. Нашият гид.туркмен пускаше цинични шегички за Туркменбаши, Рухите и социалната ситуация в обществото. Именно затова в Северна Корея във всяка група има по двама гида – да следят един за друг в същата степен, както и за туристите.

Туркменбаши и кратерът Дервезе

Една от целите на пътешествието до град Туркменбаши в западната част на страната – това е „националната туристическа зона” Аваз. Това е огромен белоснежен хотелски комплекс от дубайски тип на брега на Каспийско море дълъг пет километра. Защо небогата страна, която приема 6000 туристи годишно има туристическа зона, до която дори няма международно летище? Вие питате това, защото не живеете в Туркменистан. А там начаството се е разпоредило – значи, ще направим.

Разбира се, в целия комплекс няма и една душа. На паркингите за хиляди коли няма да откриете нито една. Без работа се размайват незнайно защо назначените служители. По брега има атракциони, които видимо никога не са работили. В тоалетните унило плуват изпражнения – в целия комплект водата е спряна. В местния универсален магазин в протежение на целия стелаж можете да видите само един и същ вид минерална вода.

На четири часа път от Туркменбаши се намира голям красив каньон: огромно, изветрено от хилядолетни ветрове пространство – бяло, розово, сиво. То по-рано е било покрито с огромна маса вода, която пресирала калцита, желязото, късовете раковини в удивително природно явление, сравнимо по красота и размах с Големия Каньон в САЩ.

Но най-красивото природно зрелище ви очаква при кратера Дервезе. Заради него като че ли си струва да се отиде в Туркменистан изобщо. Навремето по време на геоложки проучвания, там се появила дупка в земята, от която започнал да излиза газ.  С надеждата, че газът долу не е много и бързо ще изгори, било решено да се запали, за да се избегнат злополуки. Но не е станало така – газът продължава да гори вече 50 години!

ВИДЕО:

Вълшебен парадокс: най-забележителното на този феномен се състои в това, че той официално не съществува. Няма да го откриете на нито един туркменски сайт или в местната преса. Официален Туркменистан не обича кратера: той е прекалено дързък, той е съвсем излишен в местната действителност, състояща се от прекрасния президент и безкрайни беломраморни здания. /БЛИЦ/


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив