България е най-големият производител на билки и подправки в Европейския съюз

По данни на европейската статистическа агенция Евростат през 2017 г. в страната са отгледани общо 81 хил. тона ароматни и медицински растения, както и подправки. България изпреварва почти двойно втория най-голям производител на билки в ЕС - Полша, където са добити 44 хил. тона. Испания е на трето място с 32 хил. тона.


България е и сред най-големите производители на слънчогледови семки. Страната заема второ място с близо 2.1 млн. тона и изпреварва с малко Унгария. Първа е Румъния с 2.9 млн. тона.


Реколтата от 7.5 хил. тона малини през 2017 г. отрежда четвърто място на България в ЕС. Най-голямо е производството на малини в Полша - 104 хил. тона. Испания и Великобритания заемат втора и трета позиция съответно с 43.5 хил. тона и 15.5 хил. тона.


България е на четвърто място и по отглеждане на сладки череши. Реколтата от плода е 48 хил. тона, като пред страната са само Италия, Испания и Гърция.


България е петият най-голям производител на тютюн за 2017 г. В страната са отгледани общо 13 хил. тона. Италия и Полша са лидери с 48 хил. и 32 хил. тона.


В производството на ориз, люцерна, дини, праскови и кайсии България е на шесто място в ЕС, показва още изследването на Евростат.

Източник:dnevnik.bg

Научете повече

В България е най-високо разположената действаща гара на Балканския полуостров

Гарата е построена след 1926 г. като част от теснолинейката Чепино – Якоруда. Отсечката е въведена във временна експлоатация на 12 декември 1937 г., а официално е открита на 30 юли 1939 г., заедно с отсечката Якоруда – Белица. На гарата са построени двойна пазачница с чакалня, жилище за чета и надзирател и тоалетна.

Прокаран е и водопровод. Обслужва се от четири коловоза, два от които се използват за разминаване на влаковете. До 1983 г. името на гарата е Аврамови колиби.Железопътна гара Аврамово (до 1983 г. Аврамови колиби) е най-високо разположената гара в България и на Балканския полуостров.

Намира се на 1267,4 m н.в. по теснопътната железопътна линия Септември – Добринище, на km 68+395, непосредствено след най-дългия тунел по линията №32 (314,26 m).

Използван е текст и снимки от bg.wikipedia.org

Научете повече

Най-дългият железопътен тунел в България с дължина 5808,60 м.

Намира се на железопътната линия София – Бургас, на територията на общините Антон и Карлово, между гарите Копривщица (общ. Антон) и Стряма (общ. Карлово), обслужващи съответно градовете Копривщица и Клисура.

Тунелът преминава под рида Козница, свързващ Стара планина и Същинска Средна гора. „Козница“ е най-дългият железопътен тунел в страната. Има дължина 5808,60 m, която с влак се изминава обикновено за около 10 минути. Има само 1 коловоз.

Строежът на тунела "Козница" започва през 1949 г. Окончателно е завършен на 6 юни 1951 г. Прокопан е от Трудови войски под ръководството на капитан Атанас Панайотов, а ръководител на обекта е инж. Коларов, син на Васил Коларов.Вижте още:Единственото село в България с действащи Пристанище и ЖП-гара /Видео/

Научете повече

Най-гениалният българин, чиято история никой не е чувал

Сега ще ви представим историята на един от най-великите българи. Той е гений, пред който цял свят се прекланя, и истински патриот, но единици са българите, които знаят, че някога го е имало. А сами ще разберете, че това е не само жалко, но и истински срам! Разберете защо благодарение на блога: „Малките хроники на един немузикален човек“…

„Днес ще отбележа един български музикант, който не просто покорява музикална Европа, а направо я стъписва, изкарва и въздуха. Това е човек, който без всякакви опасения от провинциално залитане и наивен местен патриотизъм можем да наречем „Геният- цигулар на XХ век.” Е, той успява и …. поради простотията на цялата обществена пирамида у нас, днес е малко известен и почти забравен…

Когато световният магьосник на цигулката Давид Ойстрах чува негово изпълнение на цигулкови концерти на Бах, той две години не се осмелява да свири този композитор на сцена…

Когато белгийската кралица Елизабет I (патрон на едноименния световен конкурс) го кани на аудиенция и му предлага да стене белгийски поданик, той отговаря простичко и без патос, с обикновено съобщително изречение:

– Няма начин Ваше величество, ние сме българи.

Когато войната запраща всепризнатия феномен на цигулката сред музикалните светила на Берлин, при него идва най-именитият професор по пиано и му казва:

– Губите си времето с цигулката, вие сте съвършен музикант, за по-малко от година можете да станете най-великия пианист.

След това при него идва професор по композиция и му казва:

– Губите си времето с цигулката, вие сте гениален музикален ум, за по-малко от година можете да станете съвършен композитор. Дължите го на света.

Когато известен американски диригент, чул за него от Йехуди Менухин го намира в окупирана Германия и предлага осигурено бляскаво бъдеще за цялото семейство в САЩ, пред алтернативата да го заварят съветските войски и в най-добрия случай да го върнат в комунистическа България…. той скромно отказва.

Всичко това се случва преди 18-тата му годишнина.



Когато през 50-те се установява в Западна Германия, известен импресарио му казва, че може да концертира по целия свят, но трябва да се откаже от изтеклия си вече български паспорт и да стане гражданин на ФРГ. Цигуларят казва: „Не мога. Аз съм българин“.

Единственият цигулар, който е изпълнявал в един концерт 24-те копричии на Паганини, всяко от които поотделно е смятано за подвиг за виртуози. На следващата вечер ги изпълнява отново, само че в обратен ред.

Роден в уважавано градско семейство. Баща му е професор по цигулка и ректор на Консерваторията.

На 2 годишна възраст констатират, че детето притежава съвършен музикален слух – изпитва физическа болка от фалшиви тонове.

На 6 годишна възраст смазващо се налага на Първия международен конкурс за цигулка във Виена над двадесетина световни виртуози. Не му дават наградата само защото като малолетен не може да участва в официалната част на конкурса, но изуменото жури му дава повече точки от победителя – 29-годишния Давид Ойстрах. На 10 години печели международния конкурс „Йожен Изаи” в Брюксел. На 12 години печели международния конкурс „Фриц Крайслер” в Париж. На 13 години завършва с отличие Брюкселската консерватория. Преди края на войната свири с най-големите оркестри в Европа, под диригентството на най-великите диригенти.

Свири без партитура, достатъчно му е да е видял нотния запис веднъж, за да го запомни завинаги.

Без някога да се е занимавал целенасочено, само по слух проговаря немски, френски, фламандски, унгарски…

Най-младият лауреат на „Димитровска награда” – на 26 години.

Прави уникални записи, които влизат в златния фонд на националното радио.

През 1956г. бяга в Германия. Плочите и лентите с негови записи в архива на Радиото са унищожени и загубени завинаги. Заради преживените тежки психически травми от войната и емиграцията, смъртта на близките му и няколко претърпяни тежки инцидента, здравето му се влошава. Живее бедно и самотно.

На 52 годишна възраст е намерен е мъртъв в Хамбургската железница.

Казва се Васко Абаджиев (1926-1978). На 14 януари щеше да навърши 91 години…

Той няма паметник в България, нито улица с неговото име. Съдбата му толкова прилича на тази на Моцарт, че ако не беше истинска история щях да кажа, че някой писател плагиатства трагичната съдба на залцбургския магьосник.



Последните десетина дни съм като обсебен. Всичко започна почти случайно с някакво куцо търсене в Google, което включваше думата цигулка. Зачетох се, потънах в текста, гледах и слушах, след което започнах да се гневя на себе си, че не знам за него повече от името му и че е бил цигулар през 50-те. Пощръклях и за няколко дни си намерих няколко книги и диск с негови изпълнения.

Добрата новина е, че паметта за преживяването Васко Абаджиев бавно и полека се завръща, благодарение на група мъдри хора, на които искам да благодаря:

1. Писателят Маргарит Абаджиев издава през миналата година романа „Шакона пасион”, който разказва за живота наВаско Абаджиев. (няма родство между двамата). Виж страницата на автора за романа.

2. Отново Маргарит Абаджиев издирва в частна колекция и прави достъпна в интернет забранената и унищожена книга „Майстори на цигулката” от Стефан Грудев, писана през 1955, година преди музикантът да емигрира.

3. д-р Христо Василев е почитател и колекционер на Васко Абаджиев. Той събира оцеляли негови записи от БНР и от чужди звукозаписни компании, радиа и библиотеки. Благодарение на него миналата година беше издаден компакт диск с изпълнения на Васко Абаджиев.

4. Христо Василев създава сайт, посветен на Васко Абаджиев, където са качени и записи.

5. През 2001г. Н. Пиперов (племенник на музиканта) и Александър Абаджиев (музиковед, не е роднина на музиканта) издават биографичната книга „Забравеният велик Васко Абаджиев”

6. Книгата на Пиперов и Абаджиев е представена на матине, посветено на 75-години от рождението на музиканта на 7 януари 2001г. в рамките на Новогодишния музикален фестивал.

7. През 2001г. проф. Лада Брашованова издава книгата „Паганини на ХХ век”

8. Известни български музиканти и цигулари учредяват фондация „Васко Абаджиев”. През 2000г. правят концерт в зала България в негова памет. Йосиф Радионов е извикан на бис. Вместо да свири, маестрото пуска запис на Абаджиев. Залата изригва…

9. Клуб „Юнеско – Леонардо да Винчи” е отправил официално предложение до Юнеско: 2011г. да бъде обявена за „Година на Васко Абаджиев”

10. Има инициатива праха на Васко Абаджиев да бъде препогребан в България.

Дискът, както и книгите „Шакона пасион“ и „Забравеният велик Васко Абаджиев“ могат да се купят от музикалната книжарница на ул. Ив. Вазов срещу Нар. театър. Единственият оцелял кинозапис. Концертът е в зала „България“. На пианото е Панчо Владигеров…“

Като българи искаме да кажем едно огромно „Благодаря!“ на автора на блога „Малките хроники на един немузикален човек“, който ни разказа историята на нашият велик сънародник.

 Източник: topshoping

Научете повече

Как бе разрушен Девическия манастир „Свето Благовещение“ в Габрово през лятото на 1959 г

Разрушаването на Девическия манастир в Габрово „Свето Благовещение“ през лятото на 1959 г. е документирано в записките на 68-годишната монахиня Рахила, която е преживяла това „хунско време“, както самата тя пише като очевидец. Записките бяха публикувани за първи път във в. „100 вести“ в бр. 56 от 12 март 2015 г. и са предоставени от отец Стефан от габровския храм „Света Троица“.

Габрово Daily публикува пълния текст на записките на монахиня Рахила:

Разрушаването на Историческия габровски манастир „Свето Благовещение” 1959 год. 31 юли

На 31 юли 1959 г. 1 часа, след обяд, както се хранехме на общата трапеза, дойде с. Олимпиади и ни каза, че от. Стефан, майстор в тамянджийницата и казал, че в 2 ч. ще дойде бригада да руши оградата на манастира. Казали му от съвета. Ние се почудихме може ли това да става като нямаме никакво съобщение, а само слухове!

А,з монахиня Рахила, поисках разрешение от тогавашната ни игуменка мон. Зиновия да запитаме архиерейския наместник от. Иван Поптодоров, който го заместваще от. Никола Дримсизов.

Отивам при Дримсизов, той се почуди /как ще/ да събарят като не сме предупредени. Връщам се и що да видя, един камион с кирки и бригадири, почват да рушат голямата порта. Аз ги запитах с кое разрешение вършат това, а те ми казаха с позволението на кмета на града Българенски. Аз се разсърдих и казах: „Това ли е Републиканската България, където се коват законите и ги прилагате да се изпълняват?”

Отивам при игуменката и другите сестри да им кажа, по-скоро по телефона о. Дремсизов да съобщи на Владиката. Оградата почва /да събаря/ една бригада. Ние мислим, че само оградата /ще събарят/, а те почнаха и килиите и то не наред, едни в единия край, други пък в средата. /Ние/ сестрите се изплашихме, едни перат дрехите си, други шият и пр. и се чудят какво става, що се чупят плочите и събарят.

Молим да спрат, но сме заглушени, не можем да си приберем дрехите под развалините, ще ни изпотрепят, няма милост и помощ. Към 5 часа идва митрополит Софроний, търси Българенски, казали, че бил в Севлиево, /а не в/ Габрово и той си замина за Търново като каза никъде няма да ходите докато не ни съобщи. Замина и в София при Кючуков, като се надяваше, че ще помогне, но то става всичко на местна почва.

Две нощи багажа ни беше на двора, дъжд валии ние не знаем къде да се приберем. Най-после получаваме съобщение да отиваме на Соколския манастир.

Старите сестри заминах с багажа, аз останах с младите в артиката /предверието/ на черквата. Гледахме как се руши историческият ни манастир от 1836 година. Гледахме как разрушиха хубавата ни камбанария, където за радости и скърби е събирала християните, гледахме и с глас плакахме. Хубавите градини с цветя, лози, хасми, плодни дръвчета и др., всичко се изкореняваше и то с голяма бързина. Имаше и лоши хора, които само ограбваха. Страшно, много лошо беше, като че ли бяхме най-големите престъпници.

Изпратиха ни на Соколския манастир. Там колония курортисти, багажа ни седи на двора и поляната дълго време.

На 2 август – Илинден имахме литургия, за последно се служи в хубавата ни масивна черквица, препълнена с богомолци, като че ли знаеха, че за последен път ще се служи. Всички плачеха и се прощаваха с нея. В понеделник на 3 август дойде двойна бригада. Почнаха пак на ново да рушат килийте до чешмата където е било скривалището на Левски и военната болница на руските войници в 1872 г., също и музея с черепа на Цанко Дюстабанов, сабята и пръстенът му, ножчено ва В. Левски и мн. др., едва можахме да ги приберем.
На 7 август сестрите научили, че и църквата ще разрушат. Идват в артиката, плачат с глас, как и църквата ще разрушат. Идва Дим. Бъйкушев и пита що плачат, аз излязох и казах: „Научили, че и църквата ще бъде разрушена. Верно ли е?” Каза, че още утре ще /трябва/ да /я/ изпразните и почваме тогава. В ужас бяхме /за/ тази наша светиня.
Казах му: „Що да не плачем? Плачем, че сме се кълнали за нея, както и вие за партията.”

Сутринта сестрите почват да изнасят икони, полюлеи и пр. Аз заминах на Соколския манастир с багажа, чаках за камион доста време.

Дим. Байкушев ме извика да извадя от гробницата костите на възстаниците и др. Аз му отказах. Той каза:” Страхуваш ли се?” – „Не” казах, „от умрели не се страхувам, но от живи, като вас.” И /той отиде/ с Олимпиада да ги вади.

На храмовия празник успение на пр. Богородица на 15 август /става дума за Соколския манастир/, след отпуста на св. Литургия, излизам, виждам на двора много хора събрани. Питам какво е това. Казаха, че Райко Дамянов /е тук/. Отивам при него и казвам: „Вие ли сте Райко Дамянов, който идвахте в манастира без да ни се обадите, и ви приехме като официално гости, но сега разбрахме какво е било намерението ви. Защо съборихте историческия ни манастир?”

Снощи за първи път чухме да бият камбаните, донесени от Габровския девически манастир „Свето Благовещение” тук /в Соколския манастир/. Плакахме и те изгнанници като нас, където са събирали хора за радости и скърби. Разговаряхме много, но ще си заминем с мъка. Хунско време изживяхме и пр.

Автор: Монахиня Рахила
1959 год. 30 август
Източник: gabrovodaily

Научете повече

Как Ген. Диков ме награди с 10 дни отпуск от казармата

От 1951 до 1954 г. отбивах редовната си военна служба в новосъздаденото военно поделение 45590 в Кюстендил. От прекараните в казармата години имам много незабравими спомени, които ме карат да се върна много назад във времето и да споделя някои от тях. Два пъти рапортувах на генерал Дико Диков, командир на Първа Българска армия със седалище София, към която се числеше и нашата част.

През пролетта на 1953 г. ген. Диков посети поделението и проведе среща с бойците. Те изпълниха големия салон. Генералът  и придружаващите го лица заеха местата си зад дългата маса на сцената. От двете страни на сцената имаше малки стаи.
В края на срещата генералът вероятно реши да провери какво има в тези стаи. Неочаквано влезе в стаята, в която се помещаваха телефонната и радиоцентралата. Аз скокнах и със строева крачка застанах пред генерала и отправих следния рапорт: Другарю генерал, Централна телефонна станция „Чучулига". Връзка с всички абонати има. Отговорник на станцията - редник Пенчев. Отлично! - каза генералът. Разгледаха апаратурата, останаха доволни от подреждането и си заминаха.


През есента на същата година се проведоха учения на цялата Първа Българска армия. Нашият полк заедно с другите полкове на дивизията бяха разположени в подножието на Ихтиман. Определено бе място за телефонна централа, пуснати бяха линии до отделните постове. Окопахме се, маскирахме се и зачакахме. На другия ден преди обяд мина през района генерал Диков, вероятно да провери готовността на полковете за участие в учението. Неочаквано спря пред телефонната централа. Аз отново му рапортувах. Той пожела да го свържа с командира на дивизията. След краткия си разговор той изрази задоволството си от моята работа с думите: „Десет дена домашен отпуск от генерал Диков". След занятието и отпуската отново бях в телефонната централа на поделението. Един ден пристигна кореспондент на вестник „Народна армия". Направи снимка, която прилагам и която бе публикувана заедно с голяма статия във вестника. След уволнението научих от вестниците, че ген. Дико Диков е станал министър на вътрешните работи. Стана ми драго. С радост си спомних за двата рапорта, които дадох на генерала./Ретро.бг/

Пенчо Г. Пенчев, Трявна

Научете повече

10 незабравими споменa от детството,които ще ви умилят и оставят бе дъх

Все има поне един приятел от детството ви, с когото се виждате и сега. И навярно често разговорите ви започват с “Ееех, спомняш ли си, когато бяхме деца как...”.  А после се замисляте какво е детството на вашите деца и ви се иска то да бъде поне малко като вашето щуро, безгрижно и много весело детство.

Е, ако пазите живи съкровените спомени от времето, когато сте били големи, колкото вашите деца, то тогава имате един от най-добрите уроци за всеки родител. А именно как да направите детството на децата си поне от части толкова щастливо, колкото е било вашето, нищо че в днешно време ежедневието на децата е изпълнено предимно с технологии. Но не обвинявайте само децата си за това как прекарват свободното си време. Една от големите грешки на родителите в днешно време е, че не обръщат внимание на децата си, а предпочитат да им връчат по един таблет, за да си починат от тях. Е, така със сигурност няма как да им създаде дори един от незабравимите спомени, които имате вие от детството си.

Ето каква е рецептата на щастливото детство

Игра в локви, кал и дъжд

Едни гумени ботуши са може би най-страхотният подарък за всяко дете, защото няма по-голямо щастие от цапането с кал, правенето на кални кюфтета, газенето в локви, пускането на хартиени лодки и т.н.

Бой със снежни топки, правене на снежни човеци и пързаляне със шейна

Едно време, обаче, беше по-модерно пързалянето с найлон. Въргалянето в снега отнемаше часове, а после следваше киснене на краката в леген с топла вода и сушене на всичко мокро до печката на дърва. Не е изключено да видите и деца с шейни теглени от домашните им кучета.

Игра на ластик, народна топка, дама, стражари и апаши...

Обичайните игри, с които децата замръкваха по улиците, след което кварталът се огласяше от викове на родители, подали се през прозорци и тераси, които издирват децата си за вечеря. А обичайният отговор, който се чуваше, беше “Ей сега идвам, само още малко...”

Да имаш прашка си беше богатство

Помните ли колко време прекарвахте в целенето на жаби и какво ли не още. И бяхте по-точни с прашка отколкото вуйчо ви ловджията с пушката.

Война с водни пистолети

Играта с вода през лятото беше задължителна. Като се започне от водни пистолети и се стигне до водни бомби – завързано найлоново пликче или балон, пълни с вода.

Рисуване в тебешир

Тебеширите понякога бяха лукс, но винаги се намираха парчета от тухли, например, които вършеха идеална работа, за да изрисувате тротоарите и улиците в квартала.

Дърветата тогава бяха като катерушките сега

Катеренето по дърветата с цел игра или пък с тайния замисъл да се сдобиете със сливи, череши, ябълки и т.н. си беше задължително.Да сготвите с баба беше най-страхотната игра
Освен, че баба даваше да се цапа, бърка, точи, меси, ами и накрая ставаше нещо страшно вкусно, чийто аромат навярно още помните.

Ако не те закопаят до врата в пясъка на плажа, все едно не си бил на море

Правенето на замъци, търсенето на раци, карането на водно колело и разбира се похапването на сладолед влизат в представата за най-страхотното море на всяко дете.

Игра с мама и татко

Обичайно родителите имат малко време за децата си, но когато намерят такова за игра, в детското съзнание остава незабравим спомен. Ето защо водете децата си на пикник, пускайте хвърчила, карайте колело, отидете на риболов, карайте водно колело и т.н.

А какви са вашите незабравими спомени от детството ви, които искате и вашите деца да имат?

Ели Йорданова rozali.com

Научете повече