9:00
Истина, а не просто утеха – към Ицо с небивал устрем се носи спасител. 8500 метра надморска височина. Температура от минус 40 градуса. Четири замръзнали пръста, чиито фаланги впоследстие са отрязани. Една безсънна нощ в жертва на личната мечта, но в саможертва за живота на приятел. Вероятно така би изглеждала равносметката в цифри за героя от Хималаите, Людмил Янков, който между 21-ви и 22-ри април 1984-та година смайва България и света с отчаян опит да спаси от замръзване приятеля си Христо.Людмата, както го наричат близките, изминава за рекордно кратко време денивелация от 1330 метра в „Зоната на смъртта“ под Покрива на света и стига най-близко до загиващия Проданов. За съжаление открива единствено раницата и стъпките му в снега.
„На Еверест смърт няма, има само сливане с мечтата”
Това казва Людмил за съдбата на Христо, който остава в световната история като първия алпинист, стигнал до Еверест в тежките условия на месец април. Никой преди него не е преодолявал без кислород най-трудния западен склон, известен още като Жестокия път.За едни походът му е безумие, безразсъдство, болна амбиция, която му струва живота, а за други – подвиг, гордост, величие за целия ни народ. Какво ли не се е изписало и изговорило през годините за Христо Проданов и българската експедиция „Еверест – 1984“, изпреварила американското лято на Пеневата чета от 1994-та като най-великото събитие за родния спорт през ХХ век.
Част от членовете на експедицията „Еверест’84“, сред които и Христо Проданов.
Уви, дори в алпинизма завистта и злобата на дребно често пъти надделяват над уважението към паметта, личността и спортното майсторство. Затова вместо да лепим етикети и да се задълбочаваме в излишните факти, ще посочим само обективните.Христо Проданов стъпва на върха твърде късно – в 18:10 и престоява там прекалено дълго – цели 33 минути. На слизане нощта го застига, а силите му привършват, след като посреща трето денонощие без кислородна маска при височина над 8000 метра. Фатално за него е, че за разлика от последвалите атаки към върха на свръзките между Иван Вълчев – Методи Савов и Николай Петков – Кирил Досков, Христо Проданов остава (а според някои избира да бъде) сам по пътя си нагоре. Сам ли? Не и когато в експедицията има човек като Людмил Янков!
Не питай за цената на мечтата –
бори се, литвай, падай и умирай!
Носи я винаги напред – в ръката,
възкръсвай, ставай, искай и намирай!
В мига, в който се отправя към бедстващия Проданов, Людмил Янков вече знае, че така и няма да осъществи голямата си мечта. Неговата нова цел не е самият връх, който е трябвало да изкачи седмица по-късно, а подножието му, накъдето Людмата носи няколко кислородни бутилки и последното пламъче надежда за спасението на Христо Проданов.
Нощта все пак изпреварва похода му към Голямата сива кула, където е предполагаемото местонахождение на замръзващия Ицо, а към базовия лагер вече бавно приплъзва ужасът на двойна трагедия. Янков обаче втрещява всички и макар да не намира приятеля си, оцелява в нечовешките условия на кошмарната нощ. Българската, а и световната история не познават много аналози на доблестта, саможертвата и висотата на духа, присъщи на Людмил.„Дълго летях…Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан… Не ме беше страх…Болеше ме само…Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мене децата ми…Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца… Нямаше време…Стремглаво летеше срещу мене Снегът.“
Тези редове Людмил пише ден преди планината да го прибере завинаги в прегръдката си. Проникновени и предзнаменователни думи на „най-добрият алпинист сред поетите и най-добрият поет сред алпинистите“. На 17-ти април 1988-ма г. той полита там нейде под рилския връх Камилата. Високо, високо, високо – там, където винаги е принадлежал.
„Когато загина, повярвах, че градът го уби. Безжалостната машина, дето дава работа, пари, къщи, го достигна тук…“
Години по-късно започнах своята лична връзка с планината, а Людмил Янков беше първото име, което научих. В ранната утрин преди един от походите Вожда, както наричахме планинския си водач, събра групата край паметната плоча до хижа Мальовица и ни разказа за Людмата и неговия свят, осеян с безброй върхове. Не само планински в буквалния смисъл на думата, но и върхове в спорта, върхове в приятелството, върхове в любовта. Всяка вечер край лагерния огън китарата съживяваше стиховете му в чудна мелодия, а редом с планината и звездите, опознавахме истински и себе си, и околните, и живота. Само този, който е прекарал поне един ден, устремен край някой пречистващ планински връх, знае колко е важно да продължиш да летиш високо, дори след завръщането долу в ниското.
„Да, Планината. Там отношенията между човеците се избистрят като планински извор.“
Днес много от нас продължават да гонят своите върхове – в университета, в кариерата, във всяко едно начинание. Готови ли сме обаче по пътя си нагоре да се обърнем и да подадем ръка на падналия зад нас? Да го изправим, за да вървим заедно напред, дори ако това ни забави, натовари и възпрепятства? Струва ли си наистина успехът, ако достигайки върха, загърбим близки, приятели и всички наоколо, за да останем накрая сами? Едва ли който и да е от тези въпроси има универсален и еднозначен отговор. В крайна сметка, всеки от нас има правото да избере своя най-висок връх, както и маршрута, по който да го достигне. Преди да тръгнем обаче нека си спомним за примера и саможертвата, за думите и живота на Людмил Янков. За силата на една пътеводна звезда:
„Една нощ в Рила за пръв, но не и за последен път разбрах, какво са звездите. Почувствах ги като нещо, което прогонва от моето същество всичко лошо, всичко мътно, всичко неясно, всичко фалшиво…Жалко, че в тоя напрегнат, динамичен живот човек все по-рядко и все по-трудно намира време да се обърне към звездите.
Източник: bulgarianhistory.org
