Носят на султана в Цариград отрязана детска ръчичка от Баташкото клане. Тя е доказателство, че башибозуци избиват 5000 души за няколко дни.
Баташкото клане, което породи напрежение на 15 май в българския парламент, е добре документиран исторически факт.
А за нас като българи е особено ценно, че основните свидетелства за жестокостите са на чужденци, които безпристрастно, без никаква лична изгода са описали страданията и жертвите на народа ни.
Избиването на 5000 души от Батак при потушаването на Априлското въстание с право е една от най-черните дати в историята на България. Макар клането да не е извършено от редовна армия, а от башибозуците – главно от помаци от съседните села, под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията, то говори много за положението на българите в разлагащата се Османска империя.
Историята с масовите убийства е толкова потресаваща, че дори хаджи Иванчо Хаджипенчович, човекът осъдил три години по-рано Апостола на смърт, е принуден да жертва кариерата си на висш държавен сановник в Османската империя за да свидетелства за изстъпленията.
В своя доклад до Високата порта и до специално създадената Европейска комисия той разкрива зверствата, извършени от башибозуците. Говори се, че Хаджипенчович отнася като свидетелство в Цариград и отрязана детска ръчичка. Той е назначен и в следващата комисия, която разследва наново събитията и изпраща на съд главния виновник за Баташкото клане – Ахмед ага Барутанлията. В началото на 1877 г. Иванчо е освободен като неблагонадежден от Държавния съвет.
Безспорно най-голяма заслуга за достигането на описанието на зверствата до тогавашния цивилизован свят иматкореспондентите на английските вестници.
Като такъв е изпратен в България през 1876 г. и американецът Джанюариъс Макгахан. Повод за неговата командировка е отпечатването в английския вестник “Дейли нюз” на писмата на Едуин Пиърс от Цариград.
Те са плод на безкористна помощ от страна на американските мисионери. Българските студенти, които са мнозинство в цариградския “Роберт Колеж”, представят историите за кланетата на вниманието на преподавателя си д-р Албърт Лонг и на изпълняващия длъжността директор на учебното заведение д-р Джордж Уошбърн. Хора с висок морал, американските мисионери веднага откликват на сърцераздирателните разкази. Именно д-р Уошбърн съобщава за тях на Едуин Пиърс, цариградския кореспондент на лондонския “Дейли Нюз”. На 23 юни Пиърс пише първата си статия за “зверствата в България”.
Тези писма за първи път разкриват пред британската общественост събитията в България от пролетта на 1876 г. Правителството на лорд Дизраели обаче чрез официалните печатни органи се опитва да опровергае тези известия като “сензационни и недостойни за внимание клюки”.
Налага се изпращането на Макгахан с цел да опровергае или потвърди изнесените факти. Скоро на репортера се отдава прекрасна възможност да се запознае на място с последиците от въстанието. Той се присъдениява към генералния консул на САЩ в Цариград Юджийн Скайлър, който заради отзвука, който има подкрепата на мисионерите за българската кауза в американското общество, предприема пътуване през юли и август 1876 г., за да проучи сведенията за зверствата.
В продължение на повече от един месец вестникът печата последователно в десет броя в специални подлистници репортажите на Макгахан. Те имат широк отзвук и изясняват пред света истинските причини за българското въстание, както и тежката участ на народа ни след потушаването му, тъй като неговите репортажи се препечатват на страниците на други английски, френски, немски, руски, австрийски, американски, италиански и други издания.
На 30 октомври 1876 г. например в писмото си от Прага до Марин Дринов, който по това време е в Харков, Константин Иречек съобщава: Вчера получих пътешествието на Макгахан из България (от „Дейли нюз“) и рапорта на Беринг и четох до късно, късно през нощта. Простите стоически писма на Макгахан рисуват ужасна картина…“
И действително, няма човек, който да остане безразличен към описаното от американеца, посетил местата на кланетата. На няколко пъти Макгахан е на крачка да се откаже от разследването си и репортажите заради ужаса, който вижда. Самият той споделя, че местата, които е видял са се запечатали в него до края на живота му.
В писмо, датирано от 2 август от Пазарджик, Макгахан пише:
„Казаха ни, че 3000 души лежели само в черковния двор и ние не можехме да го не вярваме. Зрелището беше ужасно, толкова ужасно, че не можем го забрави през целия си живот. Имаше накъдрени главички сред разлагащите се купища, смазани с тежки камъни, крачка, не по-големи от пръстите ви, върху които месото беше твърде изсъхнало от жегата, преди да е могло да се разложи; ръчички на малки деца, протегнати като за помощ; деца, умъртвени още от ужаса на светналите саби и зверски зачервените очи на джелатите, които са ги издигали и слагали; моми, умрели, плачейки с молба за пощада; майки, умрели, опитвайки се да запазят малките си със слабите си тела. Всички лежаха там, събрани на куп, гниещи в една отвратителна маса. Всички сега мълчат. Няма сълзи, нито плачове, няма страхотни писъци, нито молби за милост. Жертвите гният по нивите, а жетварите – тук в гробищния двор. Погледнахме в черквата… Грамадно количество от тела са били изгорени там и огорелите почернели остатъци, които изпълняха мястото до половината височина на сводовете, което ги правеше по-ниски и по-тъмни, лежаха там в разложение неописуемо.
Никога не съм си въобразявал нещо толкова грозно. Всички се отстранихме, потресени, едвам в свяст, от тази чумава къща, доволни, че можем да излезем пак на пътя.А между 28 юли и 25 август 1876 г., Макгахан пише своите репортажи с невероятни описания на целия разрушен град и околностите му:
“…Изведнъж дръпнахме юздите с възклицание на ужас, точно пред нас се издигаше грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети почти цели, дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо.
Всички скелети бяха облечени само с женски ризи, Те всички бяха жени и момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на страхотната грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени. Процедурата била следната: турците хващали жената, съблича ли я внимателно по риза, оставяли на страна ония дрехи, които били ценни и всички украшения и скъпоценности, след което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а последният я обезглавявал.
После ни разказаха, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба по-лоша от смъртта…”
Интересно е, че макар и извършени от башибозуци, Макгахан не щади за убийствата и официалните власти. В „Писмо трето от Батак: Долината на смъртта и хората без сълзи“ журналистът пише:
“От всички жестокости, безумия и престъпления, извършени някога от турците, клането в Батак е между най-страшните. От всички турски безумия и глупости оставянето на тези тела да лежат тук и да гният в продължение на три месеца непогребани е вероятно най-безумното и най-глупавото. Но това градче е разположено на трудно достъпно и отдалечено от главните пътища място. Турците никога не са помислили, че европейци могат да дойдат и заврат носовете си тук. Затова и заявяват така цинично:
“Християните не заслужават дори да бъдат погребани. Нека ги ръфат кучетата.”
И още: “Градчето лежеше на разстояние стотина ярда от нас, не беше оцелял нито един покрив, нито една стена (…) От другата страна на пътя имаше скелети на деца с ужасяващи удари на сабя по техните малки черепи, Броят на децата убити в тези кланета е повече от огромен. Очевидци ни разказаха как видели малки бебета набучени на байонети и разнасяни по улиците на Батак и Панагюрище… Приближихме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали и парчета изгнило месо. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е била обширна хубава сграда, годна за приемане на 200 или 300 деца.
Сега по камъните и боклука, които покриват пода на училището на височина от няколко фута, лежат костите на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени…
Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас.
Това, което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, бе в действителност грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни и пръст, целият църковен двор е покрит с тях на височина от три до четири фута и ужасна миризма идваше от там.
От тази чудовищна гробница можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака, стъпала и ръце
Малки къдрави главички се показваха там, малко краче, дълго колкото пръст, малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ – бебета, които са умирали, учудени от яркия блясък на сабята, деца, които са умирали сред писъци на уплаха и ужас…“
Консулът на САЩ Юджийн Скайлър, един от спътниците на Макгахан също описва ужасните следи от клането:
“…Видях костите им, някои още с парчета месо по тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучетата. Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина. Дъскорезниците – градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски, които се намирали покрай реката, са всичките изгорени и от осемтях хиляди жители няма и 2000 да са останали. Тук са погинали над 5000 души, голяма част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. Разпилени човешки кости, черепи, ребра, дори цели човешки скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която беше побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи. Тук беше мястото, където селският първенец Трандафил е бил нанизан на копие и опечен и където сега е заровен; видях един трап, препълнен с разлагащи се трупове; един воденичен бент, изпълнен с подути тела; тук беше едно училище, в което двеста жени и деца, потърсили убежище вътре, били изгорени живи; тук видях и църквата, и църковния двор, където още можеха да се видят около хиляда полуизстнили тела, които запълваха заградения двор и образуваха куп, висок няколко фута, където между камъните, които напразно са били нахвърляни отгоре, за да ги прикрият, се виждаха ръце, крака и глави, които тровеха въздуха със своята смрад. След посещението ми по заповед на мютесарифа каймакаминът на Пазарджик бил изпратен в Батак с малко вар, за да улесни разлагането на телата и да предотврати избухването на епидемии. Ахмед ага, който е командвал клането, е бил декориран и повишен в чин юзбашия.”
Съчинението на Робърт Джаспър Мор „Под Балкана“ също е един от ценните извори на сведения за бунтовната 1876 година. Там отново се описва смъртта на Трендафил Тошев Керелов, кмет и духовен водач на Батак:
„Убиването на старейшината Трендафил било извършено крайно варварски. След като му извадили очите и му изтръгнали зъбите, набили го на кол и го опекли жив сред кръг от жени, заставени от башибозуците да останат зрители до неговата смърт. На друг човек отрязали краката, ръцете, носа и ушите.“
Забележително е, че на фона на тези чужди свидетелства, бледнеят дори българските спомени за кръвопролитието.
Ето как Захари Стоянов описва в своите “Записки по българските въстания”, тези и част от по-нататъшните събития:
„На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление, той, неприятелят, бил поканен даже от самите българи-чорбаджии, със съобщение, че селото ще си предаде оръжието. Няколко души, наистина, си предали оръжието на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаването, главорезите башибозуци, запретнали ръкави. Те нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва. Плач, писъци и молби излизали от устата на всички, но, наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си зверско тържество в средата на тези човешки касапи. Тая варварска постъпка на башибозуците турили цялото село в ужас и трепет. Жени, деца и гологлави мъже бягали из селото към горния край.“
И още от „Записките“:
„Като се уверил вече наздраво, че батачени са в негови ръце, той (Ахмед ага) скочил на крака, погледнал към своите кръвници,
изревал колкото му е силата: „Марш! Де гюреим сизи!“,като посочил с пръст и на така изпоплашените и полумъртви наши пратеници, които били заградени като приготвени за клане овци. На гласа на Барутанлията башибозуците наскочили кой с изтеглен нож, кой със запрегната пушка, наобиколили жертвите и скърцали насреща им със зъби – живи искали да ги разкъсат; надпреварили се един през други, като вълци, кой по-напред да си накървави зъба. Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев били предадени на няколко души кеседжии, които там, малко настрана, ги насекли на дребни парченца.
(…)Най-мъченически е загинал от горните петима души Трендафил Тошев Керелов. Него положили, като Васил Петлешкова в Брацигово, между два запалени от слама огньове, гдето българският мъченик издъхнал, опечен като скумрия. Неговият отчаян писък не бил в състояние да покърти ни едно мюсулманско сърце…“
Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Други къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се били затворили, са били изгорени заедно с тях.
Косвено доказателство за трагичните събития намираме и в
политическите реакции след като истината за клането става известна на света Османската империя се опитва да измие ръцете си, като хвърля вината изцяло върху башибозука и за целта инсценира международно разследване, като обявява Ахмед ага Барутанлията за издирване заедно със сина му Молла Али и зетя му Молла Халил.
Барутанлията бил арестуван, осъден и изпратен в затвор в Мала Азия, но по-късно е помилван от султана, след подписването на Берлинския договор през 1878 година е освободен и се върнал в Барутин, където се занимавал с търговия и притежавал големи стада добитък.
През 1880 година Ахмед ага Барутанлията е назначен като охрана на делегацията на Османската империя, изпратена в село Селча да се срещне с делегацията на Източна Румелия, които трябвало да договорят предаването на Тъмръшката република на Източна Румелия. Според житието на Баташките мъченици, Ахмед ага умира през 1881 година от проказа, от която се разболял в Диарбекир.
В житието на светите баташки мъченици, той е сравнен с „евангелския Ирод детеубиец“, но за разлика от последния, Ахмед ага не оставя живи майките и бременните жени
Благодарение най-вече на докладите на Макгахан и на американските мисионери в България световната общественост започва да симпатизира на българската кауза.
Турското правителство обвинява генералния консул Скайлър в предубеденост и в нарушаване на дипломатическата практика. През май 1878 г. американското правителство е принудено да отзове Скайлър от Цариград.
Свидетелствата, а и последствията са такива, че няма как да се оспорва трагичната истина за кървавото потушаване на Априлското въстание и клането в Батак. Друг е въпросът, че то не бива да се използва за политически цели в съвременния свят и да дава повод за омраза и създаване на нови вражди.
Източник: 168 часа
8:28
