На „Колибите“ и в бар „Астория“ на Златни Пясъци през 70-те

Всички варненци сме посещавали през 70-те години на миналия век зиме и лете култовите дискотеки на Златни пясъци: „Гданск“, „Плиска“, „Велико Търново“ и „Шипка“! Даже и моите набори, които нямахме навършени 18 години.

Ще кажете как? Ами, имаше така наречените „детски“ дискотеки с вход – консумация от 1лев (без сервиране на алкохол) от 13 до 18 часа всяка събота и неделя с легендарните дисководещи Христо Христов и Валентин Христов. Ходехме също и на „Шведа“, и на големите дискотеки в Спортната зала.

Но когато през 1981 г. се направи основна реконструкция на бар „Астория“ в италиански стил със светещ отдолу дансинг и уникална цветомузика, почти нямаше варненец, който да не е бягал от спирката на хотел „Родина“ до „Астория“ да запази ред за куверт!

Същото се отнася в по-късни години – от 1985 до 1989-а за „Колибите“! Имаше денонощни автобуси на всеки час през летния сезон! Слизахме на „Дирекцията“ и оттам нагоре през гората на бегом (основно мъжете), за да вземем куверт – консумация 5 лева (2 водки „Борзой“ и две коли).

И на „Колибите“, и в „Астория“ ставаха големи джамбурета по онова време!

 Жоро Николов, Варна

Научете повече

Животът на пенсионера е мизерия и мъка

То и за младите, доколкото останаха, също е мизерия и мъка. Олиото, като го купим, вече с капкомер да го ползваме, зеленчуците тази есен не паднаха, а скочиха и не можахме да си сложим изгодно малко зимнинка. 

Какво ли ни чака с топлото и светлото, не ни се мисли. Такива страхотии се говорят за цените, че човек не знае какво ще стане занапред. С пандемията нещата също не вървят на добре, един набор го изкара вируса и казва, че един месец след това продължава да пие по три шепи с хапчета всеки ден. Да не знае човек кое да избере – аптеката или хлебарницата. Добре, че поне времето е благосклонно, та все още е топличко. 

Все по-трудно става с отоплението, дървата поскъпват. А и никой не знае какво ще става занапред. Как и с какво ще се отопляваме по малките градчета и селата. Все за някакви европейски директиви се говори, щели да ни забраняват дървата и въглищата, не било съвременно, не било екологично, цапал се въздухът. 

Бащите ни, дедите ни как живееха, как се отопляваха, как не нарушаваха екологичното равновесие и не унищожаваха българската гора. Сечаха я, ама и засаждаха. А сега тировете с дървесина хвърчат към границата, някой си пълни гушата, а накрая ние, пенсионерите, ще плащаме сметката. Все за мафия се говори, сега разбрахме, че и дървена имало. Труден, много труден стана животът за българския пенсионер.

 Васил Тодоров, Мездра

Научете повече

Когато ДСО ”Родопа” бе единствената държавна фирма осигурявала снабдяването на населението с месо и месни продукти

Преди 1989 г. ДСО ”Родопа” е единствената държавна фирма осигурявала снабдяването на населението с месо и месни продукти. Месокомбинатът има клонове във всеки окръжен град, както и много цехове пръснати в различни кътчета на страната. Производител на мечтаните от трудещите се маси панагюрски и карловски луканки, шпекови салами и свински филета, за които по празниците се извиват километрични опашки.

Тогава хубавите луканки, суджук на подкови и някои видове колбаси, са дефицитна стока, която се появява в търговската мрежа от време на време и който е можел да си позволи е трябвало връзки, за да си купи.Най-масовите т.н.малотрайни основни марки са салам „Камчия”, „Хамбургски” и „Телешки”, кренвирши, сарфалади, дебърцини и др. Колбасите от най-ниския ценови клас народът им дава името „Кучешка радост”.

За деликатес се считат филе “Елена”, салам „България” – класически луканков салам, „Амбарица”, Деликатесният”, луканковия "Мусалла", "Пражка шунка" от бут, лебервурстът и др. Вкусът и качеството на колбасите ни тогава кара поетът Орлин Орлинов да възпее бившия социалистически монополист ”Родопа” в грандиозна поема, която завършва с високопатриотичния въпрос "Такива салами да има в Маями?"

Научете повече

Яхтсмен номер 1 на България за всички времена – капитан Георгиев,загива на 13 май 1980 г.при мистериозни обстоятелства

Според слуховете тялото на Георги Георгиев било зверски посечено и захвърлено в кофа за смет заради флирт с Капитолина Токарева

Яхтсмен № 1 на България за всички времена – капитан Георги Георгиев (Капитана), загива на 13 май 1980 г. при мистериозни обстоятелства. Роден е в Кърджали на 4 юни 1930 г. Баща му е офицер от армията (родом от Ботевград) и семейството често сменя местожителството си. През 1939 или 1940 г. баща му получава назначение във Варна и тогава малкият Георги за първи път вижда морето. Очевидно то го примамва още тогава или, както се изразява първопроходецът в самотното ветроходство американецът Джошуа Слоукъм, „То, морето, ме очарова още от самото начало.“

Георги Георгиев е роден преди 85. Вижда морето 10-годишен и завинаги се влюбва в него. Син е на царски офицер и до последно варненските партийни величия го недолюбват. А и той не им цепи басма.

От спомени на очевидци и приятели се знае, че бъдещият капитан Георгиев наистина е прекарвал повече време на хелинга (там, където навремето във Варненското пристанище са държали гребните и ветроходни лодки), отколкото над учебниците.

В началото на 1950-те год. Капитана отива в София, където живее сестра му и изпратеният там неин съпруг – военен лекар. В онези години Георги Георгиев основава първият софийски яхтклуб „Академик“ край Горни Пасарел.Жени се, ражда му се син, но скоропостижно се развежда и се завръща във Варна, за да се заеме да довърши образованието си. Без особени усилия завършва Вечерната гимназия и Техникума по корабостроене и корабоплаване, който му дава възможността да се заеме с онова, което най-много обича – да плава по море.

Легендарният самотен мореплавател беше кръстосал Световния океан с малката яхта “Кор Кароли” и едно котенце за компания на борда 4 години по-рано.

Стартира от кея на Хавана на 20 март 1976 г. и хвърля котва пак там на 20 декември следващата година. Той е единственият мореплавател в света, успял да пресече през този сезон района на т.нар. Големи тропически депресии в Тихия океан, близо до островите Фиджи. Между тях и Самоа гигантски вълни го мятат на скала, но морският вълк овладява ситуацията. Преди Кейптаун страховит ураган едва не праща на дъното смелчагата и яхтата. Мореходецът влиза и в изданието на “Гинес” за 1981-1982 г. Уви – посмъртно…

Капитана бил страхотен донжуан

Скандализира ги с личния си живот – четири брака, а малко преди да замине за последното си пътешествие, се готвел да се разведе с последната си съпруга – украинката от Одеса Лиля Чолак.

По време на фаталния последен рейс до Одеса между героя и екипажа на “Перун” непрекъснато прескачат искри. Авери на Георгиев твърдят, че той бил стриктен до безумие и налагал на подчинените си инфарктен режим – 16 работни часа в денонощието! В смъртния акт е записано, че в резултат на „тежко натоварване и системна преумора се е получило масивно свиване на сърдечните съдове, което е довело до неспасяем инфаркт”.

За версията смърт от работохолизъм се държи тогавашната шефка на Комитета за българо-съветска дружба във Варна Анастасия Пандова.

Тя е една от малкото присъствали на кончината на мореплавателя. Ето какво разказва тя: „На път за фериботния терминал се отбихме в дома на директора на одеския яхтклуб Гари Гертман (личен приятел на Капитана), който ни беше поканил на вечеря. Капитана отказа да докосне яденето, като изтъкна, че е много преуморен. Чувствал болки в сърдечната област, но не пожела веднага да потърсим медицинска помощ, като обясни, че ще се оправи. Чакахме всеки момент да дойде да ни вземе кола, за да ни закара до ферибота.

Междувременно състоянието му се влоши. Заедно с домакините започнахме да звъним по болници с обяснението, че става въпрос за чужд гражданин, при това твърде известен – герой на България. Веднага позвъних в генералното консулство и уведомих консула ни за състоянието на капитан Георгиев. За нещастие кризата се разви много бързо и след като „Бърза помощ” дойде (цели два часа след нашите непрекъснати позвънявания), Капитана беше мъртъв. Пристигна и екип от Съдебна медицина, който констатира смъртта и отнесе трупа на капитан Георгиев в моргата. Процедурата по пренасянето на трупа в България пое консулството.”

Защо Капитана не докоснал храната и напитката?

Не е малка вероятността „инфарктът”, покосил морския вълк, да е бил „подпомогнат” от някаква отрова.

Дали тя е била сипана в храната или в питието на Капитана, историята мълчи. И точно тук се прокрадва първото съмнение. Защо толкова упорито се настоява, че Георгиев не докоснал ястията и не отпил от чашата с вермут? Ами точно защото гузен негонен бяга, казва народът. Нито ял, нито пил човекът – за каква отрова, моля ви се, става въпрос? Какво е пил преди вечерята у Гертман морският вълк, къде и с кого – никой не обелва дума. Капитана, меко казано, не е бил въздържател. Лочел водката по одески. При такава разкладка коя сърдечносъдова система няма да даде фира? Защо обаче линейката се кандилкала цели два часа, остава загадка.

Блатната версия

Преди години наш всекидневник тиражира версията на Виктор Петренко, представящ се за бивш член на одеска мафиотска група. Според него капитан Георгиев е екзекутиран по особено садистичен начин. Не му се разминал патентът на одеските килъри – бой с вериги, а след този линч с неминуемо фатален край тялото му било разсечено на две и захвърлено в кофа за боклук на улица „Дерибасовска”.

Убийците действали по поръка на еврейски мафиотски бос, съпруг или покровител на последната метреса на мореходеца – Капитолина Токарева, инженерка от одеското “Енерго”.Де факто обаче тя била дама от подземния свят, твърди Петренко.

Друга версия, която се шепнеше под сурдинка, гласи, че Капитана бил на запивка с руски приятели.

На пищната софра се лели вина и други напитки, имало и дама – грузинка с фатален чар. Тя била любовница на един от кавказките мафиоти. Нашият мореходец почнал да се подкача с нея и… бил заклан като пиле от буйните планинци. Към мотивите за дивашката разправа се прибавят и някакви неуредени сметки, но и досега целият екшън се дави в непрогледен мрак./retro.bg/

Научете повече

Най-голямата дунавска трагедия през 1989 година

Утрото на 10 септември 1989 г. Покрай Галац срещу течението на Дунав пълзи шлепов конвой от няколко секции. Тласкачът отзад е „Петър Караминчев“ от БРП-Русе, който плава със скорост около 8 km/h срещу течението от Измаил за Русе с 6 шлепа, натоварени с  10 000 t въглища и руда. Капитанът му Георги Ангеловски е с професионален опит. 

В този район реката е дълбока 15 m и има силно течение. Около 8,20 ч над реката се спуска гъста мъгла. Видимостта е под 40-50 m и повечето кораби хвърлят котва, но точно в това време румънският пътнически кораб „Могошоайа“ отплава.  Около 8.30 ч. румънският кораб пресича курса на българския тласкач и се сблъсква фатално с шлеповете му.

Това, което последва в дните, месеците и годините от румънска и българска страна в най-голямата дунавска трагедия, може да се счита за „образец“ на информационно затъмнение, обработка от специалните служби и неясноти на различни нива.

На 11 септември с няколко реда БТА съобщава за сблъскване на румънски и български плавателни съдове край Галац. На 12 септември е публикувана съболезнователна телеграма на Тодор Живков до Николае Чаушеску за човешките жертви. И дотук. Следва оскъдна информация: българският капитан е задържан в Румъния, после върнат в България, следствието продължава, осъждат капитан Ангеловски, следва обжалване на присъдата…Според  версията за трагичното произшествие, край Галац имало две трасета за корабите. В неделното утро българският конвой се е движил не по правилното трасе. 

Видимостта била ограничена от лека мъгла, но тласкачът не бил включил необходимата светлинна сигнализация. Минути преди произшествието от пристанището на Галац тръгва корабчето „Могошоайа”. Версиите с колко екипаж е бил и накъде отплава обаче са две и взаимно си противоречат. Според едната румънският плавателен съд побрал в себе си около 200 души, над допустимото. Това били развеселени сватбари, които отивали до отсрещния пристан Писика, за да празнуват. Според другата, корабът побирал 600 души, но за щастие в този ден имало 169 пътници и 10 души екипаж, които били екскурзианти тръгнали за украинския град Рени.

След като „Могошоайа” прави ляв завой, препречва пътя на българския моторен тласкач и катастрофира . Челната шлепова секция надвисва над корабчето, обръща го, преминава над него. „Могошоайа” потъва на дълбочина над 10 метра. Корабът е дълъг 60 m, но получава голяма пробойна и потъва за 15 мин. Българският кораб се разминава с леки повреди. На сигналите за помощ първи се отзовава българският тласкач „Витоша“, минаващ в това време край мястото на инцидента.Малцина оцеляват, между тях един от екипажа – корабният механик. Чудото се случва с петгодишно момченце: бащата, майката и сестра му загиват, но детето се хваща за празна пластмасова петлитрова туба и остава над водата…

Специалните служби заграждат района, там работят и разследват само румънски пожарникари, водолази, медици, следователи. Не са допуснати представители на БРП, нито международни експерти. Хората на „Секуритате“ отнемат камерите и фотоапаратите на журналистите. Официално са обявени 118 удавени, слуховете говорят за много повече.

Според румънците всички жертви са намерени и идентифицирани, някои открити в рибарски мрежи надолу по течението, а едно дете извадено под кораб край Русе. Галацкият съд дава 10 години затвор за капитана. Споразумение между президентите Илиеску и Желев връща Ангеловски в България, където дочаква решението на румънския върховен съд. Според неофициална информация близките на загиналите получили по 1700 долара обезщетение от румънски институции.

 Източник: www.blitz.bg, www.airgroup2000.com

Научете повече

Спомени от соца: Когато чакахме по шест месеца за почивка на море

През лятото с връзки, можеш се сдобиеш с две каси бира, за да ги изпиете по време на двуседмичната почивка в бунгалото “на Ахтопол”

Подготовката беше епична. Шест месеца предварително се търсеха връзки, за да си уредим карта. Като всяко нещо в духа на добрите соц.-традиции и тук другарите биваха равни и по-равни. По-равните имаха джиджани станции на брега на морето около Варна и Златните. Но там беше за по-устойчивите другари, които няма да се подлъжат по лукса и да решат, че на Запад е по-хубаво от у нас, защото там (на Северното ни Черноморие) имаше повече и хотели, и полякини, а понякога даже и шведки. Затова там, при лукса, бяха разпределени почивните станции на активните борци, писателите, художниците и журналистите. 

И на ченгетата. От всички чинове и рангове. По-простолюдието като нас се бореше за бунгало на юг – Китен, Приморско, Мичурин, Ахтопол. Там някъде. Далаверата на бунгалото беше в това, че можеш да си помъкнеш цялата посуда, барабар с преносимия котлон и майка да готви през цялото време. Защото, освен че картата беше скъпа, в стола беше гадно, а за ресторант пари нямаше.

Тук започва втората част на подготовката за почивката – задължително трябваше да се намерят пари назаем. Заплатата на татко беше 120 лв, а на мама – 220 лв. Нейната се смяташе за “колосална”. Но пак парите не стигаха за вноската за апартамента (70 квадрата панелка в Люлин), заема за мебелите, който изплащахме и заема за колата, която също изплащахме (нищо че беше почти подарък от един наш по-възрастен роднина, професор, преподаващ в Техникума по електроника, защото иначе нямаше как да се сдобием с ценната бележка “Оправи човека!” от правилния човек за “Лада” без ред, а се чакаше години), а и всичките ни ежедневни разходи, колкото и скромни да бяха те. 

Та… след като се сдобиехме с карта – 6 месеца преди “почивката”, месец по-рано се почваше звънене по приятели за пари назаем. Седмица преди отпътуването почваше подготовката за самото пътуване – да се постегне колата. Защото е Москвич 407, нали, на съответната преклонна възраст… Имаше галеното име “Танечка” и майка ми казваше, че е направена от ламарината на руски танкове. Това беше официалната версия за пред хората. За между нас си, версията беше, че е направена от каски на немски войници (но тихо, да не чуят съседите и навън това не се разказва, защото не бива). 

След като колата беше потегната, което означаваше, че баща ми беше прекарал цялото си свободно време пред, под, зад и около нея, както и вътре под капака й, омазан до уши, идваше моментът, в който ние ставаме в 4, за да натоварим и към 5 – 5.30 да тръгнем. И не си мислете, че пристигахме същия ден… Нееее…. Пътят до морето се вземаше с преспиване. Защото освен, че беше 12 часа път с камили (буквално!), ние задължително преспивахме в Стара Загора, където е целият ми бащин род, за да разделим пътуването. Иначе то беше непосилно, а и щяхме да видим роднините и… да заредим празните каси от бирени бутилки, с пълни. И да, приятели, трябваха ни връзки, за да направим това упражнение, ей Богу! Това е вкусът на Загорка Ретро, ако искате да знаете! През лятото, след изтерзаващо пътуване и с връзки, можеш се сдобиеш с две каси бира (пълно за празно, иначе не ставаше дори и с връзки), за да ги изпиете по време на двуседмичната почивка в бунгалото “на Ахтопол”. Бонусът от цялото упражнение бяха и две каси “Пепси кола”. Защото по онова време по някакво чудо на чудесата някой комунистически вожд беше разрешил в Стара Загора да се произвежда и тази гадна капиталистическа напитка. Но поради факта, че тя се произвеждаше в града на липите, съответно можеше да бъде намерена единствено и само там. ОТНОВО С ВРЪЗКИ.

На следващия ден вечерта успявахме да пристигнем до заветното бунгало на морето. Което задължително беше потънало в прах и мръсотия и следваше основното му почистване. А, да. Споменах ли, че си носехме чаршафи от вкъщи, защото хигиената на тези места не беше много как, м!? Как се побираше половината ни къща в Танечка, през погледа на днешното ми 40+ годишно аз, не се сещам. По-точно спомням се, очевидно, но не го проумявам. Следват историите от плажа, където културата на масовия плажуващ означаваше заравяне на бутилки бира на плиткото в морето заедно с няколко дини, за да бъдат студени; обяд на мазен вестник; карти и табла. 

Крънкането на стотинки за семки беше основното детско занимание. А най-луксозният “снакс” май си беше кукуруза. Който (да живей!) очевидно оцелява успешно в прехода, за да пребъде като онази непреходна връзка с непрежалимото минало – и сега го разнасят по плажа по същия начин идентично изглеждащи хора. Кукурузът и задължителната морска диария! И тогава, и сега – ешерихия коли си е една и съща – резултат от екскрементите в морето, които са вечни, също като носталгията по соца. За да има щипка интрига, задължително се появяваше някоя “леличка” от по-луксозните приятелски семейства на родителите ми, която имаше долари и купуваше шоколадово яйце на детето си и дъвки Wrigley’s, а понякога и по някой шоколадов бонбон във вид на монета, опакован със златно – символ на ултимативното щастие. 

Този напълно недостижим за мен разкош ме докарваше до сълзи на отчаяние и истинска детска мъка, които от своя страна докарваха родителите ми до ситуацията, в която да се молят под сурдинка да закупят някой и друг долар от въпросната леля на черно, за да могат да ми угодят на лиготията. Към онзи момент, това за тях означаваше, че трябва да фалират целия ни бюджет за почивката, заради едно ши*ано шоколадово яйце, да се унижат, за да се молят за въпросните долари и накрая, но не последно място – да се изложат на риск, защото този тип търговия беше жестоко нелегална и дори наказуема. 

До степен, че за един, два долара можеше да отидеш в затвора или най-малкото – да останеш семпъл чиновник на 80 лв. заплата доживот. [Необходимо уточнение за онези, които не знаят, защото не са били родени или за онези, които удобно са забравили защото са #АзСъмБСП – долари имаха право да притежават само онези, които могат да докажат, че са получавали легитимно заплащане в долари. Т.е. са работели в чужбина или са били в командировка, или… имат специална бележка, че имат право, бе. За всички останали това беше незаконно. Бел. авт.]

Ако трябва да обобщя: в соц-а “на море” означаваше преди всичко свито сърце през цялото време заради лишенията, които тази почивка ни костваше преди, по време и след нея; два дена път, много повръщане, поне една авария на стария и раздрънкан Москвич на пътя без ясна перспектива дали той изобщо ще може да тръгне отново и задължителната диария. Така че, приятели, не! Няма вкус на Загорка Ретро, нито на кренвирши, пълни с тоалетна хартия и соя, вместо с месо. И сладоледа го пускаха като бананите и беше гаден, защото не се правеше с яйца и мляко – бяха скъпи, а само с вода, захар и ванилия. Соц-а на море (и не само) има дъх на недостижима корекомска дъвка, малко бой, че съм се разплакала от сърце, че не мога да я имам, защото съм разглезена лигла и после 5 минути щастие докато ароматът й умре, сдъвкан и после изплют.

Научете повече

Кой и защо предложи да въведем лятното часово време в България през 1979 г.

У нас то е въведена на 1 април 1979 г. Предложението е на адмирал Дичо Узунов, който почина на 11 януари 2015 г. след тежко боледуване.Ето какво пише по този повод в автобиографията си адмиралът, цитирана от „Морски вестник”: „В края на 1975 г. отправих писмо до Тодор Живков с предложение за въвеждане в страната ни лятно декретно време (каквото имаше в САЩ и в някои европейски страни). 

Държавният ни глава препоръчал въпросът да се отнесе до Политбюро. Като прескачам не малко подробности, след време подготвих предложение до председателя на Министерския съвет Станко Тодоров, подписано от министъра на отбраната армейски генерал Добри Джуров. И така, в началото на 1979 г. излезе Постановление на Министерския съвет за въвеждане на „лятно часово време”, а в края на годината министърът на енергетиката проф. Тодориев изпрати благодарствено писмо до ген. Д. Джуров за голямата полза от „лятното часово време”. Той посочваше, че народното ни стопанство е спечелило 90 милиона киловатчаса електроенергия, толкова, колкото ТЕЦ „София” произвежда за един месец.”

Във военноморската ни история адмирал Узунов остава с дейността си като началник на Висшето народно военноморско училище „Н. Й. Вапцаров” за периода 1959 – 1972 г. (13 години). С подчертани заслуги е за развитието на ВНВМУ като висше инженерно учебно заведение. Той е първият началник на училището, получил адмиралско звание. Преподава на курсантите международно морско право в продължение на 7 години. 

В морската история на България контраадмирал Узунов остава с положените от него големи усилия в областта на международното морско право и утвърждаването на авторитета на страната ни като морска държава.Лятното часово време е система, въведена за спестяване на разходи за осветление, чрез увеличаване на използването на дневна светлина.

При нея официалното време се измества обикновено с един час по-напред от астрономическото време, като остава така за пролетните и летните месеци. С това се цели подсигуряване на по-добро съвпадане на часовете от светлата част на денонощието и активните часове за работа и училище.

За пръв път сериозно то е предложено от Уилям Уилет в „Пилеене на дневна светлина“, публикувана през 1907 г. Той не успява да убеди британския парламент да го приеме, въпреки наличието на значително лоби.

Идеята за лятно часово време за пръв път се въвежда на практика от германското правителство по време на Първата световна война в периода 30 април – 1 октомври 1916 г. Скоро след това Великобритания последват примера, като в началото въвежда лятно време от 21 май до 1 октомври 1916 г.

Източник: www.otbrana.com

Научете повече