През 2020 г. Станислав Цанов създава YouTube каналът „Цанов НАПРЕД и НАГОРЕ“. Там той публикува журналистически материали и разследвания с таблоиден характер.

Последното разследване разкрива легендарното убийство на едно от най-емблематичните лица на ъндърграунда в България – Васил Илиев.Станислав Цанов влиза в разговор с двама бивши банкови обирджии. Единият е Стефан Чолаков (най-младият банков обирджия в България), който си служи единствено и само с хитрост и може да разбие и най-солидната банкова система. 

Другият събеседник е именно човекът със скандалните разкрития около смъртта на създателя и първия бос на групировката ВИС-2, отново банков обирджия, по-късно защитен свидетел – Николай Генов – Тавата.Разследванията на прокуратурата за убийствата на двамата братя Илиеви завършват еднакво – неизвестен извършител.Васил Илиев е убит на 25 април 1995 г. в колата си на път за ресторант „Мираж“. Убийството остава неразкрито, а разследването му е прекратено поради изтекла давност. 

По нареждане на фамилия Илиеви гробът на Васил Илиев се охранява денонощно поради опасност от иманяри.По данни на Тавата в убийството извършителите са двама – един българин и един сърбин. Твърди, че е бил изпратен да ги вземе от вила над хижа Монтана в Драгалевци. Трябвало да ги скрие и ги прибрал в дома си. Мисията на двамата наемни убийци била да проследят, създадат план и отстранят Васил Илиев. Имената, които се разкриват в материала са на българин на име Пинайчев (международен килър) и сърбин – Божко Пантич.



На въпрос от Цанов към Тавата за това как прави връзката, че те са убили боса на ВИС-2, той отговаря – „Те сами си ми казаха!“.



Запомнящи се са ролите му във филми като"Опасен чар", " Вчера", "Селянинът с колелото", "Дами канят" и редица други. 

Роден е в гара Костенец баня, в семейството на свещеник, преселник от Македония. През 1952 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност актьорско майсторство в класа на проф. Филип Филипов.

Започва актьорската си кариера в Драматичния театър в Пловдив (1953 – 1962); продължава за няколко години в софийския Младежки театър (1962 – 1966), за да се установи в Пернишкия театър между (1966 – 1990), където става и директор (1977 – 1990).

Георги Русев е сред основателите на Малък градски театър „Зад канала“ през 1990 г., като през последните години приема роли и в Театър 199, в частния театър „Алтернатива“ и в Народния театър.Член на Член на САБ (1953) и СБФД (1977).

На Стената на славата пред Театър 199 има пано с неговите отпечатъци.

Дълбок поклон пред светлата му памет!




Била е и депутат, и то неведнъж, а в цели три парламента. Образът ѝ бе на кориците на списанията, за нея се пишеха статии и очерци, за трудовите ѝ подвизи се говореше по радиото и телевизията, беше в официалните президиуми на властта. 

Найда Манчева бе един от символите на социализма. Тя почина през 2016 г. на 94 години. До последно живееше в двустайна панелка в столичния комплекс „Надежда“, близо до някогашния ѝ работодател – завод „Осми март“. От завода и от уважението на държавата към труда ѝ на нея ѝ бяха останали само спомените.

Найда Манчева е родена на 10 ноември 1921 г. в с. Църклевци, Софийско. Произхожда от бедно селско семейство. Детството ѝ преминава в оскъдицата на столичния квартал „Надежда“. Съдбата е отредила на Найда да остане от малка сирак, да влезе невръстна в редиците на работническата класа, но ѝ е дала и шанса да израсне като изявена тъкачка, като славна работничка. Тя рано прекъсва образованието си не защото не е искала да учи, а защото е трябвало да работи. Завършила е само четвърти клас и се гордее, че трите ѝ деца са завършили висше образование. 

Целият трудов стаж на Найда Манчева минава в текстилния завод „Осми март“ в София. Започва работа там още на 13 години, през 1934-та, когато предприятието се казвало текстилна фабрика „Фортуна“. Започва като редачка на барабани и тайно се учи да тъче. Пенсионира се 50 години по-късно с личен рекорд от работа на 40 стана едновременно. „С едни дървени налъми тръгнах към фабриката и стигнах до парламента“, казва ударничката.

След 9 септември 1944 г. става тъкачка на механични станове и обслужва 6 стана при норма 4. Скоро преминава на 20 автоматични стана, докато колежките ѝ обслужват по 16. После машините стават 30, а изпълнението на трудовата норма е постоянно – 105 на сто, като 92 на сто от изтъканите платове са първокачествени. В завода вече се работи на нормиран работен ден, изградена е просторна столова, на работниците се дава платен годишен отпуск. „Колкото повече се признаваше и уважаваше нашият труд, толкова повече ние се заразявахме да преизпълняваме нормите, да печелим съревнованията и да бъдем най-добрите“, разказва преди години тъкачката.

За високите производствени резултати през 1964 г. Найда Манчева е удостоена със званието „Герой на социалистическия труд“. От 1966 до 1981 г. е редовно избирана за народен представител. 15 години е депутат в Народното събрание като представител на работническата класа, без да спира да работи. 

Не ѝ се полага служебен автомобил и шофьор и за да ходи до парламента, ползва трамвая. „Тогава работехме на обществени начала в парламента. Заседавахме рядко – 3 пъти в годината. Но в комисиите работехме много активно всяка седмица – разказва Найда. – И сега, като ходя из избирателния район, ме познават и ми казват, че само аз съм ходила при тях и съм живяла с техните проблеми. И тогава големците не ходеха при народа.„Многомашинничката минавала за опърничава, тъй като си е позволявала прекалено остри за онова време изказвания. „Тогавашните министри много се страхуваха от мен. В парламента ги солих, както си знаех. Нямаше какво да ми вземат. Становете ли ще ми приберат? Че защо са им?“, спомня си тя преди време.

Знатната тъкачка, прославила се с труда си, е член на БКП от 1957 г. Член на Софийския ГК на БКП, на Коларовския РК на БКП . Член на Комитета на българските жени и на Общонародния комитет на българо-съветската дружба.

През 1967 г. се оттегля от машините, за да обучава младите текстилки, които да утвърждават името и авторитета на завода. През 1973 г. отново се завръща на машините. Те вече са 40 автоматични тъкачни стана и нейният пример увлича още две работнички, които поемат същия брой машини. През същата година Найда Манчева се заема с обучението и квалификацията на младите работнички и става ръководител на Школата за изучаване и разпространяване на челния опит.

Като признание за новите ѝ трудови успехи през 1974 г. Найда Манчева е удостоена за втори път със званието „Герой на социалистическия труд“. „По наше време трудът беше велико нещо“, спомняше си Манчева.

Пенсията ѝ беше 500 лв. и казваше, че ѝ стига. Измъчваше се, че няма вече у нас работническа класа и трудовите хора не се ценят.



Незабравимата изпълнителка на „Една българска роза“ загина на 25 преди половин век във фаталната самолетна катастрофа от 1971 г., когато заедно с нея умират и още 76 души.

Оказва се, че наследниците на талантливата певица не просто не си говорят, а не се и познават помежду си. На едно място не успяват да ги съберат дори годишнините от нейната смърт.

Семейството не я почете заедно и през миналия декември, когато станаха точно 50 години от трагедията, в която Паша губи живота си. Интересно е, че внуците ѝ приличат безкрайно на нея. Единственият и син Милен, който е бебе на 2 години, когато майка му умира, има два брака. От първия му се ражда син Александър, а от втория – дъщеря Анна. Милен обаче почина след тежко боледуване от рак през 2015 г. Към днешна дата двете му деца не поддържат никаква връзка. За дъщеря му се знае, че е студентка, а дирите на сина му и първата му съпруга са загубени. Макар да не са от една и съща майка, явно генът на певицата е бил силен, защото били като две капки вода – приличали на нея по нос, очи, уши, че дори и по характер и навици.

Единствено за паметта на Паша, както и за нейния гроб, се грижи втората ѝ снаха Таня, макар певицата да има двама живи братя, които не се срещали с другите от родата и за тях и семействата им не е известна никаква информация.

Мъжът на певицата, когото тя оставя малко преди трагедията, за да се впусне в любовна авантюра с музиканта Николай Арабаджиев-Фучо, с когото умират, хванати за ръце, на борда на прокълнатия самолет, продължава живота си и без нея. След кончината на Паша той се жени повторно и му се раждат още две деца. Те също не общуват с внуците на естрадната звезда, макар да им се падат племенници.

Напрежението сред всички роднини на Христова не дошло заради подялба на наследство и имоти, а от нищото. Единственото, което ги обединявало, било, че през годините всички се опитвали да разберат истината за нейната смърт, около която витаят десетки въпроси. Наследниците ѝ и досега се съмнявали, чe изобщо e пътyвaлa във въпpocния caмoлeт. Πpичинaтa зa cъмнeниятa e, чe мeждyнapoдният ѝ пacпopт e ocтaнaл в дoмa ѝ и е бил намерен там след смъртта ѝ. 

B oнeзи гoдини, a и ceгa, бeз пacпopт ниĸoй нe мoжeшe дa пpeминe гpaницaтa. Чaшaтa нa cъмнeниeтo пpeливa oт фaĸтa, чe cмъpтният aĸт нa Πaшa Xpиcтoвa e oт 21 фeвpyapи 1972 г., тoчнo 2 мeceцa cлeд ĸaтacтpoфaтa. „Hямaм ниĸaĸвo oбяcнeниe зa тoзи пapaдoĸc. Kaĸ ca я пoгpeбaли бeз cмъpтeн aĸт, глaвaтa нe ми гo пoбиpa“, cпoдeляше приживе cинът нa пeвицaтa, който разкри и че от овъгления труп, представен за този на майка му, е липсвал нейният медальон, който никога не сваляла./Ретро.бг/



Тази снимка е направена преди повече от 30 години. На заден план се вижда тържественото посрещане на учебния ветроход „Калиакра“ (вероятно след участието му в регатата „Ветрило 89”). Ескортът от пристанищни влекачи и крейсерски яхти е впечатляващ. 

Но сега нас ни интересуват корабите на преден план. А те са: яхтата „Балкан“ (известна като „Яхтата на Тато“) и малкият пътнически кораб „Калиакра“ (построен през 1947 г.). Какво ги обединява ли? Те оцеляха! Оцеляха, въпреки превратностите на времето.

След 1989 г. яхтата „Балкан“ бе доста време в „гарнизонен арест“ в Пункта за базиране Атия (в закрито помещение). По-късно яхтата си намери нов собственик (български) и сега плава по река Дунав (където, според специалистите, й е мястото). А малкият пътнически кораб „Калиакра“ отдавна не плава, но е все още на вода, както сме писали неведнъж.

Е, и учебният ветроход „Калиакра“, който се вижда на снимката отпреди 30 години, също оцелява. И дано да продължи да оцелява, но не само в състоянието, което е сега (почти като в „гарнизонен арест“), а отново да излезе в открито море, където е мястото на баркентината, която не без основание преди години нарекохме „Бягащата по вълните българска морска принцеса“…

Атанас ПАНАЙОТОВ



В брой 51 на вестник „Ретро“ Страхил Иванов пише, че при соца нищо не ни е липсвало. Тичахме обаче от опашка на опашка за дефицитни стоки. Спомням си как една жена припадна на опашка за тенджери от йенско стъкло. 

Аз си купих хладилник от консервен комбинат благодарение на приятел, в магазините нямаше. Когато счупих тоалетната чиния, с месеци търсих нова. Тоалетна хартия също нямаше, даваха на дълга опашка по 2 рула. Лишаваха ни от ток и вода чрез режими. Светеше само на първия секретар на БКП. Който можеше, купуваше вносни стоки от корекома, но тези хора бяха малко. Пише, че с една минимална заплата се купувало 30 кг свински бут с кост. Днес може с една минимална заплата да купиш от 80 до 100 кг.

Пише, че не се крадяло при соца. Но масово се крадеше. Намираха се различни начини. Ето пример. В града ни месокомбинатът и ДАП са съседни. Обезкоствачите даваха месо през оградата на автомонтьорите, за да се изнесе, тъй като на портала правят проверка.

Най-много се крадеше в ТКЗС от гледачите на добитък. Продаваха мляко, дори и агнета. Правеха сирене на началниците и на приятели, но и да ги хванеха, не ги наказваха, защото нямаше други. Една овца отчиташе годишно на държавата 45 л мляко. На село частните овце, ако дадат под 100 литра, ги колеха. ТКЗС имаше 6114 бр. овце. Представете си каква е била кражбата. За справка: статия от проф. Стоян Шаламанов в справочника за политика и икономика „Европа“ от 1987 г.

Такъв ни е народът. Може и сега да има някъде кражби, не отричам. Ние със съпругата лятно време сме на село, а зимата в града и така вече повече от 10 години. Никой не краде. За какво да се краде, като сега има перални, телевизори, хладилници. Всяко поотделно струва под една минимална заплата, а колко струваха при соца? Пералня се купуваше за 2,7 заплати. Цветен телевизор за 3,9 заплати, а хладилник за 180 лв. – 1,5 заплати. За справка: в. „Работническо дело“.

На почивка се ходеше в бараки и брезентови палатки. Сега се ходи и до Турция, до Гърция, Испания и разни острови. И сигурно не в бараки.Аз не ходех на почивка, а помагах на родителите си на село за отглеждането на царевицата.

 Цвятко Горанов



Всички варненци сме посещавали през 70-те години на миналия век зиме и лете култовите дискотеки на Златни пясъци: „Гданск“, „Плиска“, „Велико Търново“ и „Шипка“! Даже и моите набори, които нямахме навършени 18 години.

Ще кажете как? Ами, имаше така наречените „детски“ дискотеки с вход – консумация от 1лев (без сервиране на алкохол) от 13 до 18 часа всяка събота и неделя с легендарните дисководещи Христо Христов и Валентин Христов. Ходехме също и на „Шведа“, и на големите дискотеки в Спортната зала.

Но когато през 1981 г. се направи основна реконструкция на бар „Астория“ в италиански стил със светещ отдолу дансинг и уникална цветомузика, почти нямаше варненец, който да не е бягал от спирката на хотел „Родина“ до „Астория“ да запази ред за куверт!

Същото се отнася в по-късни години – от 1985 до 1989-а за „Колибите“! Имаше денонощни автобуси на всеки час през летния сезон! Слизахме на „Дирекцията“ и оттам нагоре през гората на бегом (основно мъжете), за да вземем куверт – консумация 5 лева (2 водки „Борзой“ и две коли).

И на „Колибите“, и в „Астория“ ставаха големи джамбурета по онова време!

 Жоро Николов, Варна


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив