Ходехме на кино за 20 ст., партията ни пазеше от влиянието на западната култура

Помните ли фразата -Филмът хубав ли е, или съветски?

Наскоро по телевизията излъчиха епизод от предаването „Ничия земя“, в който разговор се водеше с омагьосания от красотата на киното квартален киномеханик бай Митьо. С такъв патос и носталгия обясняваше обаянието на стойностните филми, които е прожектирал на зрителите от недалечното минало, споменавайки с лекота велики заглавия, а също и имената на незабравими наши и чуждестранни артисти, които ще останат недостижими за дълги времена. 

Не бяхме лишени и от присъствието и на епичните съветски филми, за които може много да се говори, отдавайки им дължимото внимание. Но в един момент се появиха и такива с колхозна и партийна тематика, които до такава степен ни наводниха, че се появи фразата: „Филмът хубав ли е, или съветски?“. Просълзявайки се на моменти, киномеханикът спомена и за преобладаващото насилие в западните филми напоследък и подражанието на които от младото ни поколение доведе до не един и два трагични случая. Дори зададе въпрос за качеството на родните ни кинопродукти, визирайки последните няколко години, които според него са под всякаква критика.

Така си спомних за детските и юношеските години, когато ходенето на кино наистина доставяше удоволствие. Много от филмите задържаха вниманието ни и се коментираха дълго време, след като бяха вече изгледани. Имам по-малък брат, с когото като деца често се карахме и дори посбивахме понякога. 

Това не се харесваше никак на баща ни, който всячески се стараеше да ни внуши, че сме най-близките в семейството и трябва да се отнасяме „по братски“ един към друг. Така според неговите представи за семейна педагогика дойде и решението да ни заведе цялото семейство на нашумелия в онзи момент индийски филм „Двете ваксаджийчета“. Целта му беше да се поучим от този своеобразен урок по нравственост, от обичта и взаимоотношенията на малките брат и сестра, преминали през трудните условия за оцеляване. 

Не си спомням дали това ни е оказало някакво въздействие тогава, но с течение на времето израствахме и нещата си идваха на място от само себе си. И до днес с брат ми продължаваме да се радваме на отлични отношения, да си гостуваме, както и да си помагаме с каквото и доколкото можем.

Обичахме да ходим на кино. Редовните прожекции бяха от 2, 4 и 6 часа след обяд и вечерни от 8, на които не се допускаха ученици. За някои от филмите понякога имаше забрана, която допълнително се изписваше на афишите, разлепени из града. Пред входовете на кината, на специални остъклени витрини, се поставяха рекламни снимки от всеки нов филм, пред които се трупахме и коментирахме разпалено. В неделните дни преди обяд, от 10 часа, се прожектираха детски филми ( приказки, анимационни ).

Цените на билетите бяха от порядъка на 10 ст. за детските и по 20, 24, 26, 28 и 32 ст. за балкона. Предлагаха се и абонаментни карти с по десетина билета на по-ниски цени, които трябваше само да се заверят в деня на прожекцията на съответния филм. По училищата се организираха колективни посещения на цели класове, също на по-ниски цени.

Със сигурност знам как в съседния ни град Горна Оряховица имаше кинобаза, в която специална комисия предварително преглеждаше филмите, преди да се пуснат за гледане от простолюдието, като основен критерий е бил комунистическият подход и изкривените представи за естетика, морал и демокрация. За състава и компетентността на нейните членове няма да говоря, съпоставяйки ги с тези на техните началници – предани на партията послушковци, с връзки и примитивни разбирания за елементарните духовни ценности. Свидетел съм и на изрязани на места филмови ленти по тяхно усмотрение, което влошаваше и без това не особеното им качество, само и само да ни „предпазят“ от влиянието на Запада и нещата, които в цивилизованите страни се смятат за нормални и не правят негативно впечатление на никого.

Имаше, разбира се, и свестни хора, с по-съвременно виждане и разбиране, които не досаждаха с вмешателството си в свободата на словото и културата, макар и в смутните времена, в които живеехме. Учих дълго време в град Русе – техникум, институт, и тогава имах възможността да посетя организираните късни вечерни прожекции на току-що доставени филми, без превод и субтитри, без да са преминавали през задължителната козметична цензура. 

Превеждаха се и се озвучаваха в момента, по микрофон от седнал в първите редове владеещ съответния език диктор. Запомнил съм дори встъпителните му думи – „Добър вечер творческа интелигенция!“, след което в резюме ни запознаеше със сюжета, участващите артисти и започваше филмът. Нещо повече! След завършване на прожекцията пред киносалона чакаха осигурените от градската управа два икаруса, за да извозят зрителите в по-крайните квартали в късните часове.

По-късно се появи една вълна на видеофилмите, касетки за които вземахме за ползване вкъщи и разменяхме помежду си, но бързо отшумя, а и това изискваше закупуването на допълнително оборудване, което не беше никак безобидно.

Днес трудно човек може да разчита на кината, ако реши да се забавлява. Добре е, че от време на време са изборните кампании и медийни изяви на кандидат-мераклиите за власт, които понякога засенчват възможностите на забавните жанрове, а особено у нас тази година дал Господ.

Иначе болшинството от кината са превърнати в бинго-зали или офиси и магазини с търговска цел, а доста от тях са затворени и се рушат. Има все още някъде по-модерни с 3D екрани, предимно в моловете, но подборът на филмите е по-специален. А и цените са от порядъка на 8-10 лв., което невинаги е по възможностите на всеки. Основно гледаните филми са по телевизията, където, предполагам, всеки се е докоснал до сапунената помия на съседните и по-далечни нам страни, които са изпълнени с пошлост, безвкусица и насилие. Все пак за нормалните хора с вкус има някаква възможност да се насладят на някой от предишните филмови шедьоври на родната и чуждестранната киноиндустрия с помощта на съвременните интернет канали, което е някакво решение в днешната безнравствена обстановка.

  Антон Цаневски, Велико Търново/ретро.бг/

Научете повече

На битака през 80-те – от дънкови поли и якета до леки коли и животни

Димитровградския пазар през 80-те

След дълъг пазарлък (почти като на пазара) столичните общини най-сетне се споразумяха и София има своя законен битпазар. Казвам законен неслучайно, досегашният се намираше в тесните улички зад театър „София“ и беше обект на какви ли не слухове и страховити истории: „не ходи там, защото всеки трети е милиционер, правят се внезапни проверки и тараши“, „голяма част от стоките са фалшиви, да не говорим за фантастичните цени“. 

Тези и много други твърдения естествено разпалват всяко любопитство, но слуховете достигнаха връх, когато се разчу, че пазарът бил обявен извън закона!

За да не дава повече материал на мълвата, Столичният общински съвет определи 100 декара от квартал „Малашевци“, където битакът най-сетне беше приютен. И докато се чака реализацията на иначе готовия проект за цялостно оформяне на пазара, свободната търговия не чака и „алъш веришът“ върви с пълна сила.

Още от паркинга — шарени блузки с различии фирмени знаци (задължително на латиница) се изваждаха направо от багажниците на колите. Върху оградите на съседните къщи бяха прострени красиви цветни пуловери и фино бельо. А в централната площ на дървени щайги върху импровизирани масички или направо на земята очакваха купувача безброй неща: блестящи лачени обувки, памучни ризи, джинсови поли и панталони, току-що родени кученца - болонки, автомобилни части - от жигули до мерцедес, часовници и дъвки, вносни цигари и уиски… Не е трудно да се досетиш кой царува тук.

Дефицитът е главен герой на този кратък разказ. Всъщност няма да кажем нищо ново, тъй като от няколко години на прицела на масмедиите са всички проблеми около тази страшна дума. Като не достигат автомобилни гуми на държавния пазар, защо да не си купим оттук, само че по-скъпо. Като няма автомобилни части по магазините, защо да не процъфтява спекулата с тях. „Ей, момиче, има хора с пари — ми казва един усмихнат чичко, дошъл чак от другия край на България да търси автомобил, и добави: „Чакам вече осем години ред, за да купя на държавно — готов съм да дам две-три хилядарки отгоре…“.

Опитвам се да търся екзотика, но не я намирам нито в шарените сергии с дребни стоки, нито в сръбската музика, която гърми оттук-оттам, нито в мръсотията и прахоляка.

Както навсякъде по света, пазарният механизъм и тук е в пълна сила - в зависимост от насищането с определен тип стока променлива е и нейната цена. Минимална е например сумата за един електронен часовник, максимални са цените на последен модел джинсова къса пола или яке (българинът все още предпочита марката „супер райфъл“ пред родните „Перун“ и „Младост“), евтини са памучните фланелки, макар и с фирмата „Ротманс“, скъп е последният бестселър (издаден у нас) „Хотел“ на Артър Хейли.

„Продавате ли този фотоапарат?“, ме питат вече няколко пъти. Или - „Какво продавате?“. „Искам къса джинсова пола в зелено и синьо“ - обяснявам на един млад търговец. „Имате я идващата неделя, в десет часа сутринта“ — ми отвръща сериозно той. Какво пък, стоката му наистина е хубава, а освен това - „достоверна“. Казвам го, защото има и съвсем явни фалшификати - българска стока (иначе качествена), отклонена от търговската мрежа, с допълнително пришити фирмени знаци…

Напускам с известно облекчение новия битак, въпреки че, между нас казано, следващата неделя в десет ще съм тук…

 Списание „Наша родина“ 1988 г. Автор,Емилия Константинова

Научете повече

Тежките думи на Великият Васил Михайлов в ролята на Петко Киряков във серийния филм "Капитан Петко Войвода" 1981г.

" Както са го ударили през просото нашите управници, като Апостол Савов - трупат ли трупат, пара върху пара, лозе върху лозе. Лакомо око човешко! Адашко, адашкооо, ний гръмнахме Калъм Тома, че взимаше лихва от бедните хора по десет на стоте, сега по двайсет на стоте лихва си вземат и хич окото им не мигва. Двайсет на стоте!... да не говорим за далаверите"

„Капитан Петко войвода“ е български 12-сериен телевизионен игрален филм (биографична историческа драма), реализиран през 1981 година. Режисьор на продукцията е Неделчо Чернев, по сценарий на Николай Хайтов. Оператор е Димо Коларов. Музиката във филма е композирана от Атанас Бояджиев и Петър Ступел.

Произведението разглежда живота на българския революционер Петко Киряков (1844 – 1900). Състои се от 12 серии, условно разпределени в три части: Хайдутин, Комита и Мирен живот. В началото на всяка серия, сценаристът Николай Хайтов извършва въведение към историческите факти, застъпени в съответния епизод. Продукцията е осъществена по случай 1300-годишнината от основаването на българската държава. Сериалът превръща актьора Васил Михайлов, изпълняващ главната роля, в една от най-големите звезди на българското кино от тези години.

По едноименното произведение на Николай Хайтов. В началото на всяка серия сценаристът Николай Хайтов разяснява политическата обстановка в Османската империя и специално в Източните Родопи, предопределила действията на Петко Киряков, известен в българската история като Капитан Петко войвода.

Научете повече

Вземи ме, лодкарю, в своята ладия лека… „Лада, лада“

В края на 70-те години ладата поизмести москвича от българските пътища и стана главна героиня във филма „Дами канят“ Тя е учебна кола, с която чаровният инструктор Яким Донев (Стефан Данаилов) обучава кандидат-шофьорите в неголям град. 

Осем български актриси пърхат около инструктора, надявайки се заедно с шофьорските умения да получат и страстните му ласки. Вижте ги само: Невена Коканова, Цветана Манева, Доротея Тончева. Илка Зафирова, Мария Статулова, Боряна Пунчева, Марияна Димитрова, Надя Тодорова! Плюс Йорданка Кузманова, която вече има шофьорска книжка, но също сваля красивия Яким.

Дори героинята на Надя Тодорова, дама на достойна възраст и малко по-едричка , ухажва инструктора. Ето така: Вземи ме, лодкарю, в своята ладия лека… „Лада, лада“, поправяше я недосетливият и разглезен от жените герой на Ламбо. И добре че ладата с известния знак У не може да говори. 

Иначе бракоразводните адвокати в града щяха да станат милионери. Освен с ладата ще запомним този филм и с лафа, който май още шества като начало на свалка: „Аууу! Ти знаеш ли, че имаш страшни очи…“ 

Научете повече

Ето колко струват колите в България през 1976 г.

Дебатът кога стандартът и начинът на живот е по-добър – в наши дни или преди 1989 година, никога няма да утихне в България. Ние нямаме ни най-малкото намерение да взимаме страна в него, но ще ви предложим интересен поглед към пазара на нови автомобили.

Данните са препечатани от справочник, който показва какви са цените на чисто новите леки коли в България валидни към 1 март 1976 година. За жалост, не можем да назовем точния източник на информацията, но сравнявайки с други подобни данни, до които се добрахме, цените изглеждат реални.

Ето колко струват колите в България през 1976 г. подредени в реда, в който са представени в справочника:

ГАЗ 24 Волга с радиоапарат – 9200 лв.

Москвич 408 И с радиоапарат – 4700 лв.

Москвич 428 Универсал с радиоапарат – 5700 лв.

Москвич 412 – 5350 лв.

Москвич 427 Универсал – 5750 лв.

ВАЗ 2101 Жигули – 6100 лв.

ВАЗ 2102 Жигули Универсал – 6500 лв.

ВАЗ 2103 Универсал – 7600 лв.

ВАЗ 21011 Жигули – няма цена

ЗАЗ 968 А Запорожец – 3900 лв.

Шкода 100 – 5200 лв.

Вартбург стандарт – 4400 лв.

Вартбург де лукс – 4750 лв.

Вартбург комби – 4850 лв.

Трабант 601 – 2950 лв.

Трабант 601 комби – 3100 лв.

Полски ФИАТ 125-500 – 8500 лв.

Научете повече

Някога връщахме празните стъклени бутилки в пунктове за изкупуване на амбалаж и ни ги плащаха

Обикновено в събота сутринта жена ми пълнеше две големи мрежи с празни бутилки и ги оставяше пред вратата. От нашия прозорец се виждаше опашката пред задния вход на супера. Тогава всичко беше стъклено и екологично. Бутилките и бурканите се използваха стотици пъти и не замърсяваха околната среда. 

Опазвахме даже капачките – отваряхме ги внимателно, миехме ги и ги пазехме за есента. Тогава със старите капачки затваряхме бурканите с туршия и компот, а с капачките от бира и лимонада – бутилките с доматен сок. Имаше специални затварачки – не знам дали още се продават. Най-голям проблем бяха бутилките от олио. 

Заплашителни надписи ни предупреждаваха, че те трябва да бъдат добре измити, за да се приемат обратно. Миенето на празните бутилки не беше лесна работа. Трябваше да се купят специални четки. Когато се появи верото, работата стана доста по-лесна. Сега си мисля каква част от живота ми е отишла по опашки за връщане на празен амбалаж. Такъв беше редът в държавата.

Амбалажът спасяваше много семейства от фалит ден преди вземането на заплатата. Като се оберат празните бутилки и буркани, все се събираха пари за хляб.

Бурканчетата от мляко и лютеница бяха най-евтини – 4 стотинки. Най-скъпите бутилки бяха по 10-12 стотинки. В Съветския съюз беше същото, но в по-големи мащаби, разбира се. Оттам дойде вицът: „Вземам 200 рубли заплата и по 50 рубли на месец си докарвам от върнати бутилки от водка и пак не мога да вържа двата края“ – жалвал се един руснак. Имаше още проблеми около връщането на амбалажа. 

По принцип бакалите на по-малките магазини правеха всичко възможно да не изкупуват амбалаж. Създаваха си някакви правила – в кой ден може и в кой не може, от колко до колко часа и т. н. Хората връщаха вкъщи пълните чанти и псуваха властта. По едно време бакалите измислиха гениалното правило „Амбалаж се приема само пълно за празно“. Ако щеш. Цялата работа беше, че стотинките, които излизаха от касата, за да се плати стъкларията, всъщност намаляваха оборота.

Научете повече

Надя Тодорова, която измисли „Роднина – милиционер“

Всички помним тази крилата фраза от култовия филм „Опасен чар“ на режисьора Иван Андонов. Оказва се, че тя не е на сценаристката Свобода Бъчварова, а хрумва на самата актриса Надя Тодорова по време на снимките на продукцията.

„Двамата с Георги Русев умувахме как да запушим устите на онези, които ще ни завиждат за зетя милиционер (бел. ред. – в ролята Тодор Колев). Шегувахме се как ще подредим гостите на трапезата и аз подхвърлих: „Ами да ги сложим роднина – милиционер, роднина – милиционер“, разказваше приживе Надя Тодорова, известна като „голямата актриса на малките роли“.

Тя винаги грабва вниманието на публиката, макар да не е играла главни персонажи в родното кино. Тя бе емблематичната екранна партньорка на Тодор Колев и на Стефан Данаилов, като с последния се чуваше до последно, а той винаги е споделял, че Надя му е на късмет.

Надя Тодорова е родена на 1 ноември 1925 г. в Асеновград. Не става веднага актриса, а славата я застига едва на близо 50-годишна възраст. Първоначално играе в театрите в Смолян, Габрово, Сливен и Пазарджик, а дебюта си пред камерата прави през 1974 г. с филма „Трудна любов“. Участва в над 40 филма, между които „Записки по българските въстания“, „Снаха“, „Войната на таралежите“, „Дами канят“, „Опасен чар“, „Вчера“, „Адио, Рио“, „Двойникът“, „Господин за един ден“.

Чаровната и характерна актриса всъщност първо записва право в Софийския университет. Но тайно от родителите си се явява на кастинг в родния Асеновград за ролята на Жулиета. И тогава театърът я превзема.

Години по-късно я открива и киното. И режисьорите сякаш започват да наддават за актрисата, когато тя вече е около 50-те години. В нея всичко беше голямо – и габаритите, и талантът, и сърцето, и чувството за хумор, разказват хора, работили с Тодорова. Най-често я снима Иван Андонов. За него тя бе в графата му „любими артисти“.

Когато през 1977 г. Младен Киселов става директор на Сатиричния театър, кани Надя Тодорова в трупата му. Тя мисли дълго, но накрая отказва и остава в Асеновград, за да гледа болните си родители.

Със съпруга ѝ Никола Теменугов се женят през 1952 г. През 2002-ра отбелязват златната си сватба с църковен брак. След кончината му през 2009 г. Надя Тодорова замина да живее в Прага, където дъщеря ѝ Антоанета работи. Голямата актриса си отиде от този свят в чешката столица през 2016 г.

Нека си спомним част от незабравимите ѝ реплики в киното:

 

. Вземи ме, лодкарю, на своята ладия лека.

. Сериозно, Екиме, да вземем да забегнем с тебе някъде, да изоставим тоя прованс. Не случих с моите бракове, не случих – първият се оказа пияница, вторият ме обърка професионално. Ми аз имам златна професия, фризьорка. Заради него напуснах. Искал да става белетрист; пък е алергичен – не ми дава да използвам никакви гримове, целият се изприщва.

 

. Ми говорителките, не ги ли видиш какви са чуми в главите, една свястна фризьорка няма.

. Един мъж трябва да яде много.

. Пуснаха чушки, до обяд щяха да свършат.

. Малко грис халвичка?

Научете повече