6 символа на социализма в НРБ навяващи носталгия

Много негови съвременници все по-често се обръщат с носталгия към живота по онова време, когато са били млади, когато са ходели всяка година на море, на излети сред девствената природа с новия москвич, спомнят си за първата целувка на задължителната бригада, за опашките преди Коледа за лелеяните цяла година банани, за аромата на домашната лютеница, която се вари пред блока… Ето някои от най-разпознаваемите символи на социалистическия начин на живот.

1.Манифестациите

Социализмът имаше свои утвърдени ритуали като вечерна заря-проверка, отраслови празници, рецитали, но най-представителни бяха манифестациите на трудещите се. Хората от цялата страна засвидетелстваха своята преданост към партийното и държавното ръководство четири пъти годишно – на 1 и 24 май, на 9 септември и на 7 ноември, когато се демонстрираше и вярност към другаря Ленин и братския СССР.

Преди манифестациите жените другарки черпеха модни съвети и кройки от култовите тогава списания „Некерман“ и „Квеле“, които носеха на шивачките си. Във всеки град имаше изградена трибуна, подобна на тази върху мавзолея. След официалното тържество народът продължаваше да празнува в местните ресторанти и бирарии. Последната манифестация у нас беше на 24 май 1987 г.

2.Чушкопекът

Чушкопекът е едно от най-гениалните български изобретения в епохата на социализма.

Той е създаден през 1974 г. от инженера от Велико Търново Николай Пиперков и майстора Дочо Дочев. Съоръжението е измислено в гаражна работилница, а след това произвеждано серийно в местния промкомбинат във Велико Търново. Спряганият за баща бивш заместник-кмет на София Велизар Стоилов всъщност бил човекът, който изготвил чертежите на оборудването, така че да покрива изискванията на БДС.

3.Всичко става с връзки

Да си купиш цветен телевизор, хладилник или пералня, беше почти невъзможно, ако нямаш връзки. Ако ви трябва хладилник „Зил“, какъвто има в склада на Районната потребителска кооперация в града, обаждаш се на съседа, който работи там и може да го осигури. Той пък има нужда от кожени обувки, а за късмет вашата жена работи в местния обувен завод. Сделката е сключена, така и двете страни са доволни и материално осигурени. По втория начин можеше да се сдобиеш и с карта за почивка, както и с домашен телефон.

4.Бригадите

Бране на пипер, домати, розов цвят, миене на буркани в консервен комбинат – всичко това беше задължително за пионера и комсомолеца в рамките на националното бригадирско движение.

То започва с националната бригада за строителството на Хаинбоаз – Прохода на републиката, през 1946-а. Средношколците и студентите работят без пари или за символични суми близо месец през лятото. Отделно в прибирането на реколтата се включват и по-малките ученици в началото на всяка учебна година. Званието „бригадир“ със значка се дава след положени 25 безплатни трудодена от младежите и девойките и 20 от средношколците.

5.Карта за море

През социализма всяко по-голямо предприятие има база на морето.

Обядът в стол с първо, второ и трето в почивна станция край брега се смята за едно от най-високите постижения за времето си, по което сега мнозина с мизерни заплати въздишат. Цените бяха достъпни и почти всеки можеше да летува на морето всяка година. Менюто в стола бе скромно, но питателно – таратор, мусака, зеле с месо, зелен боб, кисело мляко със захар за десерт или макарони на фурна. Тоалетната в много от станциите беше обща. На плажа можеше да се опъне хавлия, гумен дюшек или дори чаршафът, на който спиш в станцията. И никой не ти искаше пари. 14-дневен лагер на море за дете пък през 80-те излизаше средно 20.

6.Москвичът

„Москвич“ беше мечтата на българина от 70-те и 80-те години на миналия век, когато настъпва бумът в разпространението на личните превозни средства в България. Тогава обаче леките коли са дефицит, защото се осигуряват от внос, затова и продажбата им е лимитирана.

Тъй като мераклиите са много, а колите – малко, продажбите стават по реда на внесения в ДСК депозит от 1500 лева – вноска за кола. Получавате номерче и чакате. След 2-3 години ви излиза редът за „Запорожец“, след 3-4 – за „Москвич”, за „Жигули” или „Лада” се чакаше и до 8-10 години. Нова кола не можеше да се продава до 3 години.

Вижте още:Пенсионирахме се на 55 и гледахме внуците

Научете повече

Обявите от соца: „Заменям вила в Драгалевци за нова Лада“ и други подобни/Снимки/

Купувам ново „БМВ— 320" и „,Рено 5"

Купува „Лада 1200"; 30 000 км, след 19 ч.

Купува „Лада 1300 Ес", неупотребявана, 18 —20 ч.

Купува съвършенно но ва „Лада 1300 Ес"

Нова „Лада 1500", до 20 000 км, 74-44-87 Купувам „Вартбург" — комби, в гаранционен срок, тел. 

Търся скоростна кутия за „Рено 16"

Купува пиано Купувам детска количка „бие ме", „Чико", 83-45-50 89-40-25 купува двигател за лодка 2—3 к. с., след 18

Купува „Лада 1200"; 30 000 км, след 19 ч.

Купува „Лада 1300 Ес", неупотребявана, 18 —20 ч.Купува съвършенно нова „Лада 1300 "

Нова „Лада 1500", до 20 000 км, купува 74-44-87 Купувам „Вартбург" — комби, в гаранционен срок,

Купувам скоростна кутия за „Рено 16"

Купува пиано Купувам детска количка „бие ме", „Чико", 83-45-50 89-40-25 купува двигател за лодка 2—3 к. с., след 18

Заменям двустаен с парно — центъра, гр. Враца, за равностоен в София, ул. „Д. Дебе лянов" 29, an. 26. ех. Б Заменям двустаен апартамент, центъра — Пловдив, за подобен в София, включи телно в комплексите, тел. 56-61-10

Заменям тристаен — Варна, срещу равностоен — София. 23-31-95, след 20 ч.

Заменя масивна къща в Ловеч, срещу жилище в София, след 18 ч 

Заменя къща, двор в Толбухин, за жилище — София

Заменям нова „Лада 1500", вила, декар място — Своге, Искрец, срещу вила в Панчарево, Симеоново, Драгалевци, Люлин, Банкя, Черноморието

Заменя „Пежо 504м за вила около София 

Научете повече

Данкина прострелян с 24 куршума пред дома му, но успява да изкрещи-„Помощ, убиват ме“

И досега не е ясно кой го причака до дома му и го направи на решето с 24 куршума. Следствието така и не разбра, дали жертвата се е забъркала с наркотици, или други причини са довели до зверската разправа, пише „Труд“.

На 14 ноември 2003 г. около 20.15 ч. Данкина се прибира в дома си в жк „Надежда“. Той не знае, че това са последните минути от живота му.

Мъжът паркира луксозното си „Ауди А6“ и се насочва към вход Б на бл.122, където го чакат трима души. Те се познават с Николай и след кратък скандал се нахвърлят с юмруци върху него. Той обаче успява да се отскубне и хуква между блоковете. Тогава започват да свистят куршумите.

„Помощ, убиват ме“ – този вик чуват всички комшии от съседните блокове. Нападателите застигат Данкина пред съседния – 123-и блок и хладнокръвно го застрелват в гръб. По-късно криминалистите ще преброят 25 гилзи. Килърите стрелят с автоматично оръжие, което е намерено захвърлено в „Захарна фабрика“.

Никой от кооперацията не смее да излезе, но жената на Данкина хуква по посока на виковете и изстрелите. Тя намира Николай паднал по очи, гърбът му е надупчен на решето. Той е улучен и в главата. За минути на мястото почернява от полицаи.Първата версия е, че сикаджията е рекетирал собственици на откраднати коли, които са отмъстили. Тя обаче далеч не е единствената. Зарев е дясната ръка на Евгений Стефанов – Женята, който е убит седмица преди него. Името на Женята се свързва с наркотрафик, той се слави като бос на синтетичната дрога, който праща безмилостни наказателни бригада на СИК срещу конкурентите. 

Преди да работи за Женята, Данкина е член на една друга банда, ръководена от Ганчо Въчков – Ганеца. Главатарят на 6 юни 1999 г. намира смъртта си след автомобилна гонка с командоси из София и престрелка в кооперация на ул. „Мърфи“ в кв. „Подуяне“.Ганеца и Данкина са обвинени за въоръжен грабеж на „Ровър 420“, придружен с опит за убийство на 18 октомври 1998 г. в Студентски град.  За това „геройство“ Зарев получава 15 г. решетки от Софийския градски съд. Апелативните магистрати потвърждават присъдата, но го пускат на свобода срещу парична гаранция от 3000 лв., докато трае обжалването пред Върховния съд. Той така е не можа да се произнесе, защото килърите се оказват по-бързи. 

Това не е единствената среща на Данкина със закона. На 1 март 1999 г. става среднощна гонка и стрелба по улиците на София. Полицаите погват фолксвагена му, защото Зарев отказва да спре за проверка на кръстовището на бул. „Овча купел“ и „Цар Борис III“. По време на преследването, продължило на бул. „България“, от фолксвагена започва стрелба срещу патрулката, а полицаите отвърщат на огъня. Включват се и полицейски подкрепления, но Данкина успява да избяга. Половин час по-късно колата му е открита в ж.к. „Разсадника“.

В нея е намерен и пистолетът му  „Аркус“ с патрон в цевта. Разплитането на инцидента започва още същата нощ, защото малко след стрелбата в „Пирогов“ е приета с огнестрелна рана в гърдите 18-годишната плевенчанка Анита Атанасова. Докарва я 21-годишният Камен Балбузанов – Куката от Плевен, близък приятел на Данкина, регистриран за кражби на автомобили. Пред полицаите той дава няколко версии за нараняването на приятелката му, но нито една от тях не хваща дикиш. Накрая си признава, че са били заедно с момичето в колата на Данкина по време на преследването и престрелката.

Зарев е арестуван, но след година излиза от следствения арест. До 2002 г., когато белезниците отново щракват на ръцете му с обвинения за няколко автокражби, трафик на дрога, грабежи, изнудвания и палежи. С него за задържани още петима души. При обиските у тях е намерено оръжие със заличени номера и нападателни гранати. И този път обаче Зарев е пуснат на свобода.

Данкина минавал за много нагъл и дързък бандит. Неговата игра с арестите и пускането прекъсват килърите на фаталния 14 ноември. Жената на Данкина поставя паметна плоча на мястото на убийството му, където ходела всеки ден за запали свещичка. Съседите от блока обаче се вдигнали на бунт и казали, че не искат пред дома си паметник на бандит. Те пуснали няколко жалби в общината и плочата била премахната.

Оръжието било внесено от Хърватия.

За убийството е подозиран Йоско Костинбродския, но за това не са открити доказателства.Разследващите убийството на Данкина излизат с версия, че кървавото престъпление е извършено от „Кълърите – 4“ – бандата на Йоско Костинбродския, но не намират нито едно пряко доказателство за това. Три години след кървавите разстрели на Женята и Данкина своя версия за тях има хърватинът Роберт Матанич, сочен от МВР като тартор на банда за поръчкови убийства действала у нас. През 2006 г пред сръбски полицаи в Неготин Матанич твърди, че два дни преди да разстреля Женята на 5 ноември 2003 г., Милчо Бонев му разпоредил убийството и му обещал 250 000 евро за екзекуцията.

Причината – групата на Женята му била конкурент в дрогата. Според описания на свидетелите, единият от екзекуторите на Женята може и да е бил Робърт, за другия се предполага, че е Сретко Калинич от Земунския клан. Поръчковите убийства били извършвани с оръжие, внасяно от Хърватия и Босна през Сърбия, като предпочитани са били автоматичните пистолети, обяснил Матанич пред неготинските разследващи. Всичко това остават само догадки, а убийците и досега се разхождат на свобода.

Научете повече

Тъжна вест:Почина един от основателите на легендарната група Bon Jovi

Заедно с бандата той е въведен в Залата на славата на рокендрола през 2018 г.

На 70-годишна възраст е починал Алек Джон Съч, басистът и един от основателите на Bon Jovi, информира "New York Post".

Джон Бон Джоуви е съобщил за смъртта на Съч, член на рок групата от Ню Джърси от 1983 до 1994 г. Засега не са предоставени подробности за това кога и как е починал музикантът. 

"Той беше оригинал", написа Бон Джоуви в публикация в Twitter. "Като член-основател на Bon Jovi, Алек беше неразделна част от формирането на групата."

Бон Джоуви признава на Джон Съч заслугата за събирането на групата, като отбелязва, че той е бил приятел от детството на барабаниста Тико Торес и е довел китариста и автор на песни Ричи Самбора, за да види изпълнението на групата. Джон Съч е свирил в група, наречена Message, заедно със Самбора.Роденият в Йонкърс, Ню Йорк, Джон Съч е ветеран на процъфтяващата музикална сцена в Ню Джърси, която спомага за появата на Bon Jovi. Като мениджър на зала Hunka Bunka в Сейревил, Ню Джърси, Джон Съч наема Jon Bon Jovi & The Wild Ones преди да се присъедини към групата на певеца и композитора. Той свири с Бон Джоуви по време на разцвета на групата през 80-те години.

Джон Съч напуска групата през 1994 г., когато на негово място идва басистът Хю Макдоналд. По-късно той отново се присъединява към групата за въвеждането ѝ в Залата на славата на рокендрола през 2018 г./Блиц/

Научете повече

Маратонки Ромика, дънки Панака и модата по времето на Бай Тошо

Със сигурност сте виждали по новините как на Черния петък стотици американци чакат нетърпеливо пред магазините и веднага щом отворят вратите, те буквално щурмуват стоките, като често пъти се стига до бой и скубане на коси само заради някоя рокля, пише в свой коментар сайтът Flashnews.bg.

Препълнени са изглеждали някога магазините  у нас, но не на Черен петък, а щом някъде се понесяла мълвата, че са заредени дънки или маратонки Ромика.

Или пък така дефицитните чорапогащници. С тези спомени ви връщаме към времената на соца, за да открехнем гардероба на българите и да си спомним как се обличахме при Бай Тошо. Времето, в което българките десетилетия наред гледаха с влажни очи страниците на немските списания като „Некерман“ и „Бурда“ и си правеха прически със захарна вода вместо лак за коса.

Най-общо модата в България преди демокрацията може да се раздели условно на два периода – ранния комунизъм и късния социализъм.В първия период на жената се гледа като на равна другарка, целомъдрена работничка и добра домакиня. С идването на комунизма външния вид и на двата пола започва да се унифицира, а дрехите се предлагат под формата на масова конфекция.Ловим бримки

Едва ли има някой, роден преди 1990-та, който не е срещал този чудат надпис. За днешните жени е напълно нормално щом им се скъса чорапогащника моментално да го изхвърлят. Но, някога купуването на нов хич не е било лесна работа, по простата причина, че просто са липсвали от рафтовете по магазините.

Зареждането с чорапогащници се превръщало в истинска истерия, съпроводена с писъци и дърпане на коси ако някоя другарка заграби повече от така дефицитната стока. Затова копринен или чорапогащник от креп найлон били сред най-обичаните подаръци за 8-ми март, често давани на жените в колектива от мъжете или началниците. И когато се пуснела бримка, просто отиваш да ти я „уловят“…В разгара на комунизма късите поли стават абсолютно табу, а на момичетата, които си позволят да покажат бедра се биели печати, които не могат да бъдат изтрити седмици наред. На плитките тип конски опашки също не се гледало с добро око, дори на тези модерни момичета им излиза име – наричат ги зози. Техният мъжки аналог са суингите, които носят ризи и тесни панталони, които според комунистическата власт са символ на „упадъчната западна култура“.

Макар, че по време на социализма у нас не е имало особено голямо разнообразие на облекла, модата все пак не е била нещо непонятно.

Особено към 80-те години, когато партията решава, че за да противодейства на западното влияние, НР България трябва да създаде собствени модни тенденции.За да бъдат възпитани определени вкусове в обществото се впряга тогавашното ЦНСМ – Център за нови стоки и мода. Откриват се дузина модни предприятия като „Руен“, „Перун“, „Валентина“, „Рила“, „Витоша“ и т.н. Но, те шият предимно и само за износ и на ишлеме. Малкото дрехи от конфекцията, които се пускат в магазините, се разграбват за секунди. По това време нелегалните шивачници процъфтяват, защото българките масово си поръчват костюми по модели от „Бурда“ или „Некерман“, ако разбира се са

Маратонките Ромика и дънките Панака – емблемите на соц модата

В онези времена по „Корекомите“ са се продавали дънки Rifle, Levi’s и Wrangler. Но, както е добре известно не всеки е можел да пазарува във валутните магазини, преди всичко поради липсата на долари.

Като алтернатива на вносните дънки, в луковитската шивашка фабрика започват да се шият джинси българско производство под марката „Панака“. Правят се от грубоват дънков плат, имат месингови копчета и прословутия месингов ключодържател-отварачка.

Но, дори и тези дънки се оказват дефицит и не стигат за всички мераклии, искащи да бъдат модерни – създава се черен пазар, на който така желаните джинси се продават или с връзки, или на двойна цена.

Свои дънки произвежда и софийския завод „Рила“.

Но, какво бяха по онова време дънките без чифт маратонки?

Първите български спортни обувки излизат на пазара през 80-те години под марката ROMIKA. Собствениците на така желаните маратонки са обект на истинска завист, защото сдобиването с тях отново става предимно с връзки. По това време повечето деца просто ходят с прословутите сини гуменки.

През 1984-та младия дизайнер Васко Василев получава поръчка да изработи колекция, която е ориентирана към младежта. В родното му Елхово по това време работят две модни къщи – „Яница“ и „Невен“. Намира залежал стар плат, от който се ражда прословутата колекция „Студио В2“, за която и млади и стари се редят на километрични опашки пред ЦНСМ и магазините в страната.

Модата на шушляците

Шушляковите якета също са една от емблемите на соц модата. Към средата на 80-те се появяват и анцузи „Kappa“, също шити на ишлеме.

Малко хора ще си спомнят вероятно, но няколко години преди това у нас започват да се правят и маратонки по лицензи от „Пума”, „Адидас” и „Трейнинг”.

Научете повече

Как култовият филм „Оркестър без име“ прослави град Айтос

Чудили ли сте се кое е малкото провинциално градче от култовия филм „Оркестър без име“, в което се развива действието, преди героите да тръгнат за турнето си до „Златни пясъци“?

Режисьорът Людмил Кирков и операторът Виктор Чичов се спират на Айтос. На 30 км от Бургас по времето на соца той се вписва чудесно в идеята да се разкаже животът на музикантите от един оркестър, които имат желание за изява, а и е близо до морето. Тогава през далечната 1980 г. продукцията се снима по Южното Черноморие. Целият снимачен екип отскача периодично до Айтос за кадрите в началото на филма.

Айтозлии били горди, че е запечатана тяхната малка сладкарничка, лимонададжийницата, магазин за дрехи, дори и улицата, която води до Автогарата с магазин за плод и зеленчук. През годините колкото повече се върти филмът, толкова повече нараства самочувствието на местните жители, че са били част от родната киноиндустрия.

Айтозлии си спомнят, че идването на снимачния екип се е превръщало в една от местните атракции по онова време, когато студио „Бояна“ бе от ранга на Холивуд в представите на хората, а родните актьори бяха досущ като холивудски звезди.

На единия от участниците – статисти му се налагало няколко пъти да яде пасти и да пие модния по онова време битер лимон, докато се снима кадърът в сладкарничка „Роза“ срещу читалището, където героите на Георги Мамалев и Филип Трифонов прекарват следобеда си в обсъждане на бъдещото турне.

„Спомням си, че ме откриха пред киното заедно с моя приятел, аз съм момчето с жълтата блузка във филма. Направихме два дубъла, защото първият не се хареса на снимачния екип“, разказва пред общинския вестник Кирил Борисов. Тогава той е бил 15-годишен, в момента живее и работи в чужбина.

Местна жена е и управителката на сладкарницата. Това е Калудка Митева, която във филма продава лакомства на героите. „Това са наистина много мили спомени. Когато веднъж отново показваха филма, се върнах в онова време, а съпругът ми каза: „Ела, дават те пак по телевизията“, разказва жената./Ретро.бг/

Научете повече

Лятната ваканция при дядо и баба в китното селце

Отива си едно време, което нашите деца няма да помнят, а техните дори да споменават. Отива си времето на едни тихи и кротки хора, живели скромно и отказали да станат част от бързия модерен свят. 

Те избраха да довършат дните си, така както са ги започнали - в малките си къщурки на село, в тишина и спокойствие, на родната земя.

Сега селата ни пазят само останките и спомените на една епоха, в която хората бяха задружни, помагаха си и живееха смирено. Макар да имаха малко, даваха много, защото знаеха цената на важните неща. За тях трудолюбието, почтеността, състраданието бяха истински ценните неща, а не трупането на нови и скъпи вещи. Затова времето, забързано към своето бъдеще, ги остави в миналото.

Осеяна е с пустеещи къщи земята ни. Като болест се разпростира обезлюдяването - къща по къща, село по село. Не ехти вече детски смях, няма глъч по нивите. Дворовете са пусти, обрасли с трънаци и неизживяно време. 

Няма ваканции при баба на село. Няма топли мекици и гонитба с петела на двора. Няма "до другото лято".  Хубаво беше под жаркото слънце на село. Хубаво беше да се сгушиш в баба...

Как да сме знаели тогава, че ще сме едни от последните, които ще изпратят едно умиращо време./Ретро.бг/

снимка:Донка Чолакова

Научете повече