Спомен за ученическите летни лагери от нашето детство

 

Равда,80-те

Шкорпиловци,Равда, Обзор, Царево.....Едва ли има пораснало вече дете, което да не е съхранило дълбоко в сърцето си спомени от едни отминали години, годините на пионерските и средношколски лагери. 

Там където сутрините започваха със задължителната утринна ведрина преди закуска, а през деня целият лагер се огласяше от детски смях и глъч. Денят продължаваше със занимания по интереси, участие в различни кръжоци, а вечер се изнасяха литературно-музикални програми. 

Там където,  край лагерния огън не един или двама младежи и девойки срещнаха първата си ученическа любов... А след края на смяната всички се прибираха у дома пораснали и физически укрепнали, натрупали спомени и впечатления и създали нови приятелства.

Научете повече

Отива си едно време, което нашите деца няма да помнят, а техните дори да споменават

 

Младежи в чирпанското село Златна Ливада през 80-те

Отива си времето на едни тихи и кротки хора, живели скромно и отказали да станат част от бързия модерен свят. Те избраха да довършат дните си, така както са ги започнали - в малките си къщурки на село, в тишина и спокойствие, на родната земя.

Сега селата ни пазят само останките и спомените на една епоха, в която хората бяха задружни, помагаха си и живееха смирено. Макар да имаха малко, даваха много, защото знаеха цената на важните неща. За тях трудолюбието, почтеността, състраданието бяха истински ценните неща, а не трупането на нови и скъпи вещи. Затова времето, забързано към своето бъдеще, ги остави в миналото.

Осеяна е с пустеещи къщи земята ни. Като болест се разпростира обезлюдяването - къща по къща, село по село. Не ехти вече детски смях, няма глъч по нивите. Дворовете са пусти, обрасли с трънаци и неизживяно време. Няма ваканции при баба на село. Няма топли мекици и гонитба с петела на двора. Няма "до другото лято".  Хубаво беше под жаркото слънце на село. Хубаво беше да се сгушиш в баба...

Как да сме знаели тогава, че ще сме едни от последните, които ще изпратят едно умиращо време.Вижте още:Поколението израсло между комунизма и интернет

 М. Лазарова

Научете повече

Опасният чар на 80-те в киното на НРБ

Сякаш вчера оставихме 80-те години зад гърба си. А вече едва ги помним. Добре, че разполагаме с българските кинокласики, които ни подсещат за миналото. „Дами канят“ (1980), „Оркестър без име“ (1982), „Куче в чекмедже“ (1982), „Опасен чар“ (1984), „Маневри на петия етаж“ (1985) и много други ни показват в детайли живота от онова време. В тях можем да си спомним какви бяха хората, мечтите, пороците, услугите, жилищата...

ПАРИТЕ

През 80-те години левчето беше от хартия, а върху него гордо бе изобразен Паметникът на връх Шипка. „Куче в чекмедже“ ни припомни този факт със сцената, в която малкият Миташки влезе с дрехите във ваната, без да извади съкровищата от джобовете си и после се наложи да сушат левчетата му на простора. В онези години изразът „пране на пари“ все още се разбираше буквално…

ЛЮБОВТА

През 80-те години чувствата се изразяваха просто. С цветя. Помните ли какъв букет донесе на съпругата си героят на Велко Кънев в „Маневри на петия етаж“? С какво беше пълна кошницата, която Антон Радичев качи върху колата си в същия филм? И какво имаше на масата пред Тодор Колев и Татяна Лолова в „Опасен чар“? Отговорът е един и същ – карамфили. Те бяха неизменният и леко безличен символ на любовта през късния соц.

СВАЛКИТЕ

През 80-те години най-важното бяха любовта, морето и още нещо, поне според „Оркестър без име“. Павел Поппандов направи показно пред нацията как се хващат русалки – с няколко лафа и една мрежичка за бира. Стефан Данаилов също преподаде отличен урок по бърз флирт на цяло поколение с ролята си в „Дами канят“. Неговата лекция беше кратка и се побираше във въпроса: „Ти знаеш ли, че имаш страшни очи?“.

АВТОМОБИЛИТЕ

През 80-те години автомобилите бяха мечта. Милиони млади българи бленуваха да им подарят „Лада“ за сватбата, точно както направи другарят Миташки (Димитър Манчев) за дъщеря си в „Оркестър без име“; да подкарат БМВ на старо като Дантон Тахов (Стефан Данаилов) в „Маневри на петия етаж“.

ОПАШКИТЕ

През 80-те години опашките бяха дълги и неизбежни. „Пуснали са портокали!“, развълнува се Невена Коканова, докато учебната „Лада“ на Стефан Данаилов минаваше покрай някакав магазин в „Дами канят“. Кой може да забрави как Кулишева (Надя Тодорова) от „Двойникът“ се оправдава пред героя на Тодор Колев защо е закъсняла за събранието: „Какво да правя, пуснаха чушки – до обяд щяха да свършат!“.

ТЕХНОЛОГИИТЕ

През 80-те години технологиите влизаха у нас по „втория начин“. В домовете ни – и съответно във филмите, бавно се настаниха западни телевизори, музикални уредби и видеоплеъри. Една от първите „корекомски“ джажди беше увековечена на големия екран лично от Стефан Данаилов. В „Манерври на петия етаж“ героят му слушаше уокмен, за да заглуши боботенето на съпругата си. А в „Дами канят“ същият имаше голям, тежък и ръбат касетофон, който пускаше като фон на бурния си сексуален живот.

СЪСЕДИТЕ

През 80-те години все още познавахме съседите си. А и те знаеха всичко за нас. Искахме им назаем яйца и чаша захар. А те ни даваха ключа за апартамента си, за да им поливаме фикуса, като тръгваха към село. Като деца имахме чувството, че комшиите са нещо като роднини и им казвахме „чичо“ и „лельо“. А към това обръщение, за повече тежест, добавяхме фамилията им. Както Миташки от „Куче в чекмедже“ викаше на съседката си „леля Добрева“./Ретро.бг/

Научете повече

Спомен за един любимец

“Алф” започва да се излъчва през септември 1986 г. по американската телевизия Ен Би Си. В него извънземният Гордън Шамуей се разбива с космическия си кораб на Земята. Попада в гаража на семейство Танер - обикновено американско семейство, което дава на новодошлия името Алф (от англ. A.L.F. - Alien Life Form - “извънземна форма на живот”, в първия епизод на сериала с българско озвучаване “АЛФ” е преведено като “алтернативна форма на живот”).

И четиримата от семейството - съпругът Уилям, жена му Кейт и децата Лин и Браян, неохотно приемат Алф в своя дом и го крият от службите, докато той поправя космическия си кораб и се опитва да се свърже с оцелели от родната му планета Мелмак.

А всичко това на фона на куп пакости и забавни лафове като “Майтап бе, Уили”, които зрителите помнят и сега.

Макс Райт така и не успява да надмине славата на сериала. След края му през 1990 г. големите кинопродуценти го свързват само с образа на очилатия чиновник, който трябва да се справя с извънземното вкъщи.

Има малка роля в минисериала “Сблъсък” по едноименния роман на Стивън Кинг, както и второстепенна роля в първия и втория сезон на “Приятели”.Макс Райт почива на 26 юни 2019 г.в  Хермоса Бийч, САЩ.

....Почивай в мир Уили.......!!!....

Източник: 24 часа

Научете повече

Ние сме децата на 70те и 80те! Всичко сме свикнали да правим сами – защото никой няма да го направи вместо нас!

Обожавам моето поколение! Ние хванахме и грамофонните плочи и лентите. Превъртахме с химикалката касетките и говорехме по стационарния телефон. Помним и диапозитивите и дискетите. 

И въпреки това, днес, наравно с тинейджърите прекрасно усвояваме всички нови технологии. Харесваме и популярната БЪЛГАРСКА музика и знаем текстовете на всички песни и не изпадаме в епилепсия от съвременните ритми. Прекрасно знаем че в този свят повече никога НЯМА да има такива като Майкъл Джексън,  Queen и Led Zeppelin, и на никой още не му се отдава да замени изгубените Емил Димитров, Паша Христова и Леа.

Това сме ние които в детството си гладехме бодливата ученическа униформа с червената връзка, а днес трепетно се грижим да няма прах по обувките ни преди да излезем на вън. Ние никога няма да разберем как може да ти е скучно на улицата. Всеки един от нас може в движение да преброи десетина забавления „без нищо“, десетина игри с топка, няколко забавления с пръчка и консервна кутия. Да не говорим за други дреболии от фунийки до лъкове . Това сме ние които разговаряме употребявайки цитати от книги и филми, и съчувствено зяпаме към онези които ни питат „ от къде знаеш“.

За нас работеше цяла индустрия от детски филми и най добрите актьори пееха, танцуваха и какво ли не за да растем НОРМАЛНИ хора.

Ние все още можем да дружим и не прощаваме предателствата. Още помним че да обичаш човека – не е нужно да спиш с него!

Ние преживяхме РАЗРУХАТА на нашата СТРАНА – НРБ! Оцеляхме през 90-те! Преживяхме световни кризи.

Най накрая разбрахме че нашите родители правеха за нас всичко което можеха. Дори и да не правеха нищо!

Ние вече осъзнахме че думата ЯКО – това не са клубове и дискотеки всяка събота и неделя. Не са градуси в чашата – а ЗДРАВ ЦВЯТ НА ЛИЦЕТО! ЗДРАВ СЪН И БЛИЗКИ ХОРА ДО НАС.

Ние сме най закаленото и прогресивно поколение. На нас ни провървя да се родим, много преди да отнемат СВОБОДАТА НА ДЕЦАТА!

Ние сме свикнали да не слушаме никой и да не чакаме от никого нищо!

Научете повече

Историята на „мазния влак“, с който отиваше блажнинка от Видин за София

В колективната памет на Северозапада една влакова композиция изпуска локомотивна пара с уютен апетитен аромат и противоречиви спомени.

Малко има за „мазния влак“ в интернет, защото това е неформално, но пък масово познато за хората от региона понятие, свързано със седма линия на родната железница.„Имаше години, когато някои хора знаеха, че така го наричат, но не знаеха защо, викат: казаха ми да хвана „мазния влак“.

„С него отиваше блажнинка от Видин за София.“

„Мазния влак“ е нарицателно понятие – колкото весело, толкова и малко тъжно, от близкото минало.“

Това са гласове на хора, които помнят „мазния влак“, пътуващ нощем от Видин за София и изхранващ столицата във времена на обществено-политически катаклизми.

„Историята на „мазния влак“ я знам от спомените на моите родители, които са от различни места от Северозападния край. Така е наречен още веднага след Първата световна война. По това време вече линията е построена. В тези много трудни години след войната добива това название, затова защото по него тръгват земеделските производители с това, което са произвели – най-вече слънчогледовото олио, а също така закланите прасета, месото. Тази традиция си продължавала в годините и най-вече по време на Втората световна война, когато е имало конфискуване на продукти. Хората са криели животни, за да могат по някакъв начин да вържат двата края. Производителите от Северозападна България са пътували до София, за да си продадат продукцията: най-вече свинско месце, угоени гъски и патици, пилета и кокошки и столичани са ги посрещали още на Централна гара и се въртяла страшна черна борса, защото столичани са гладували, буквално, във военните години.“

„През всички видински селища, през Монтана, през Враца – някога така се е снабдявала София с манджи, с месо, със сланина. Всеки е влачил кошници, дамаджани и оттам тръгва името на „мазния влак“.

Повечето търговци пътували с нощния влак заради проверките, а мнозина от „столичаните в повече“, пребивавайки по квартири в крайните квартали на София, са разчитали най-вече на продуктите, изпращани по „мазния влак“ от близки и роднини, разказват пазители на семейните спомени за „мазния влак“.

Щайги с чушки и кашони, пълни с буркани били част от есенния реквизит на „мазния влак“.

„Това беше може би най-препълненият влак, който някога съм виждала в живота си.“

„Българското село, българската провинция щедро мъкнеше на децата в София. Най-често се влачеха мазни неща – свинска мас някоя и друга тенекия, мръвките от прасето, печено агне. Хората произвеждаха, имаха, носеха. За празници, за делници. Тая тясна връзка – между родители и деца, между провинция и столица, наистина беше трогателна.“

Сега, когато провинцията отдавна не изхранва столицата, а Северозападът е наричан северозападнал, всички тези спомени звучат като легенди.

Има и колоритни истории, вероятно украсени с годините. Като тази за дядото с дамаджаната, която в претъпкания с правостоящи коридор била счупена неволно с мотика и, разливайки се на пода, десетте литра прекрасна гроздова ракия причинили пожар заради пушачите наоколо, който гасили на гара Враца. Вижте още:Призрачните изоставени ЖП Гари на северозапада

Източник: bnr.bg/В статията е използвана илюстративна снимка от гара Волуяк,1985 г./

Научете повече

Почина един от най-добрите актьори на златното родно кино – Георги Наумов

Роден е на 11 септември 1941 г. в София. Още като дете се снима във филма „Следите остават“, в който си партнира със своя почти връстник Стефан Данаилов.

Героят му се казва Чарли и това име му остава като прякор за цял живот.

Георги Наумов не завършва ВИТИЗ, но продължава да се снима в киното. Играе малки роли в „Хайдушка клетва“ и „Звезди“ – филм по сценарий на Анжел Вагенщайн, който печели специалната награда на журито на кинофестивала в Кан през 1959 г.През 1960 г. на екран излиза филмът „Първи урок“ в който Пешо е Ромео от работнически квартал в София, а неговата Жулиета е Виолета – ученичка от образцова гимназия.

Любовта им показва сблъсъка на два свята – на бедните и богатите. Корнелия Божанова в ролята на Виолета също е непрофесионална актриса, но режисьорът Рангел Вълчанов превръща сценария на Валери Петров в изключително силен и мъдър филм.

Само след две години тандемът Петров-Вълчанов създават нов шедьовър – „Слънцето и сянката“. В него Георги Наумов е момчето, а момичето е полякината Анна Пруцнал. Филмът печели много български награди, както и призове от световни фестивали в Карлови Вари, Сан Франциско, Москва, Мелбърн, Лос Алмос и др.

Режисьорите на забравят Георги Наумов той се снима във филмите „В края на лятото“, „По тротоара“, „Бягаща по вълните“, „Скорпион срещу дъга“ и др. В знаменития филм „Кит“ е телеграфистът, който съобщава за рибния улов на кораба „Перун“.После в киното навлязоха нови поколения актьори, а в средата на 80-те години Георги Наумов можеше да бъде видян като управител на магазина за хранителни стоки, който се намираше в партера на сградата, в която сега се намира профсъюз „Подкрепа“.

Научете повече