Без значение какво мислите за него, когато минете покрай училище, мост, язовир, завод, болница, ЖП линия, ел. централа, НДК в София, ЖП гара, напоителни съоръжения или просто карате по междуселски асфалтов път, знайте, че това бе създадено, когато той управляваше България. 

Живков направи така, че във всяко селце в България да има вода, ток и път, училище и читалище. Направи така, че книгите да са на цената на хляба, за да са достъпни за всички. В 70-те и 80-те години по качество на образованието си България е измежду водещите държави в света. Добре е да знаете, че с негова подкрепа, дъщеря му Людмила Живкова донесе вторият златен век за българската култура.

Парадоксът е, че този държавник, през чието управление България имаше лев със златно покритие и думите безработица и бедност бяха непознати, си остана единственият ефективно осъден за престъпления срещу народа си. След това, 32 години демокрация нямаме НИТО ЕДИН ОСЪДЕН държавник. Може би те бяха безгрешни и направиха повече за народа си от него?

Нека истината говори сама за себе си…

Но знайте едно – народ, който не цени и уважава миналото си, няма да има и бъдеще!


Meri Nikolova/Без редакторска намеса/



Имаше такава институция при социализма – другарски съд. Съставът на съда беше от трима души – председател и двама членове. Предлагаха се от местната организация на Отечествения фронт, одобряваха се от партийното бюро. Съдът имаше правомощия да налага наказание „обществено порицание“. За по-тежките случаи – глоба до 20 лева. По онова време 20 лева бяха много пари.

Имах възможността да бъда председател на другарски съд. Имаше много интересни дела за разглеждане. Спомням си за едно, което утвърди авторитета ми като съдия. Две съседки, прехвърлили 75-те години, сигурно заради нещо дребно влязоха в остър спор. Сутрин още като отвореха очи и вечер до късно махалата се огласяше от кавги, клетви и закани. Съседите започнаха да се възмущават как тези кротки жени на възраст имат такива зли езици. Доста хора ходиха да ги помиряват, но изход нямаше.

Наложи се дори кметът да ги вика в общината, но те, като излязоха оттам, щяха да си оскубят косите. Един ден реших да се опитам да ги сдобря. Едната беше по-хрисима. Отидох у тях. Предложих ѝ да подаде заявление до другарския съд – ще повикаме съседката ѝ, съдът ще я глоби 20 лева и ще продължава да я глобява, докато не миряса. Жената се засмя и одобри намерението ми. Подаде заявление. 

Насрочихме заседание. Двете жени се явиха, изслушахме ги. И двете нямаха никакво основание да влизат в остър спор за няма нищо. Обявих, че съдът се оттегля на кратко съвещание. След 5 минути прочетох и решението. Казах им, че решението на съда е двете страни да постигнат споразумение. Да си стиснат ръцете, да си простят взаимно и оттук нататък да си живеят мирно и тихо по съседски. В противен случай съдът ще им наложи и на двете глоби по 20 лева. Ще им бъдат налагани глоби дотогава, докато не спрат да се карат. Последните ми думи ги респектираха. 

По онова време пенсиите им сигурно бяха по 30-35 лева. Оттук нататък кавгата щеше да им излиза доста солена. Спогледаха се. Станаха прави и си стиснаха ръцете. След това до края на живота си не си казаха вече лоша дума. Съдът ги вразуми. Това е българинът. С приказки не можеш да го убедиш, но като му бръкнеш в джоба, го озаптяваш.



От 1951-1954 г. отбивах редовната си военна служба в поделение 45590 в гр. Кюстендил. Към края на втората година ни настаниха в новопостроената казарма в края на града. През изминалото време, през свързочната рота, към която се числях и аз, преминаха няколко старшини, които трудно се справяха с работата си. В новата казарма за старшина бе назначен човек с македонски произход. Не зная колко е бил образован, но бе природно интелигентен.

Бе отдаден в работата си и полагаше бащински грижи за всеки военнослужещ. Понякога беше строг, но много справедлив. Често идваше при мен в телефонната централа, която обслужвах. Понякога изразяваше недоволството си от някои отрицателни прояви както в ротата, така и в полка. Имаше самостоятелна стая, в която съхраняваше имуществото на ротата. Беше се доверил на комсомолските секретари на ротата и телефонния взвод, като им бе дал ключ от стаята. Там те си държаха комсомолските архиви и провеждаха заседанията.

По това време в казармата пристигаха доста колети за военнослужещите, изпращани от техните родители, близки и познати. Беше определен един войник, който ги получаваше и с каруца ги докарваше до поделението и ги раздаваше на получателите. Понякога до каруцата се доближаваха несъвестни военнослужещи, отмъкваха някой по-голям колет и в тесен кръг си правеха гощавка. Носеха се слухове, че и отговорникът за колетите си взимал някой колет, но не бе доказано. Потърпевшите нямаше на кого да се оплачат. Никой не им обръщаше внимание.

Един ден двамата горепосочени секретари решили и те да се възползват от чуждите колети. Промъкват се тихомълком до каруцата, вземат един по-голям колет и го отнасят в стаята на старшината. Вероятно някой ги е видял и уведомил старшината. Той веднага се запътил към стаята. Тя била заключена отвътре. След като почукал и се обадил, те отворили вратата. Виждайки полуразтворения колет, той ги нахокал и казал: „Вие искате да ме вкарате във Вашите нечестни прояви". Наредил им да опаковат колета и да го предадат на получателя. Те изпълнили заповедта. 

Старшината веднага уведомил ръководството на ротата и предложил двамата нарушители да бъдат най-строго наказани. Веднага бе проведено комсомолско събрание на свързочната рота. Двамата секретари бяха разкритикувани, като им бе наложено наказание „строго мъмрене". Снети бяха като комсомолки секретари и бяха лишени от правото да заемат ръководни постове. Това бе добър урок както за двамата секретари, така и за всички останали в ротата и полка. Тази кражба на колети рефлектира и върху мене. Бях изтеглен от телефонната централа за комсомолски секретар на свързочната рота.

 Пенчо Пенчев, Трявна/ретро.бг/



Атомната електроцентрала “Козлодуй” е първата атомна централа в България и в Югоизточна Европа.

Началото на българската ядрена енергетика се поставя на 15 юли 1966 г. с подписването на спогодба за сътрудничество между България и тогавашния Съветски съюз за изграждането на атомна електроцентрала. След подробен технико-икономически анализ площадката за строеж е избрана на р. Дунав, в близост до гр. Козлодуй.

Проектите за централата са изготвени съвместно от “Топлоелектропроект” – Москва, и “Енергопроект” – София.Основното оборудване е доставено от Съветския съюз, а отделни съоръжения – от тогавашните Германска демократична република, Чехословакия и Унгария. Първата копка за строежа на АЕЦ Козлодуй е направена на 14 октомври 1969 г. През месец април 1970 г. започват широкомащабни строителни дейности за изграждането на уникaлното и до днес за страната ни съоръжение, в което участват над сто хиляди строители и монтажници.


На площадката на централата са осъществени няколко изцяло български проекта, които се внедряват за първи път в световната практика при строителството на атомни електроцентрали. Някои от тези технически решения, са значителни инженерни постижения, към които проявяват голям интерес и специалисти от други страни.


На 6 април 1970 г. започва изграждането на главния корпус на АЕЦ Козлодуй с дължина 240 м, ширина 105 м и височина 40 м. В него са разположени реакторната зала, машинното отделение, вентилационният център и електрическите устройства на 440-мегаватовите блокове. През юни 1972 г. от Съветския съюз пристига първият реактор, а на 20 ноември същата година той е спуснат в шахтата си.


Изграждането и въвеждането в експлоатация на ядрените мощности на българската атомна електроцентрала се осъществява на три етапа:


І етап: 1970 – 1975 г. Изграждане и пуск на 1 и 2 блок с водо-водни реактори ВВЕР-440, модел В-230, с два независими канала на системите за безопасност.

Пуск на 1 блок: 1974 г.

Пуск на 2 блок: 1975 г.


Официалното откриване на АЕЦ “Козлодуй” е на 4 септември 1974 г.


ІІ етап: 1973 – 1982 г. Изграждане и пуск на 3 и 4 блок с водо-водни реактори ВВЕР-440, усъвършенстван модел В-230 с трикратна резервираност на системите за безопасност.

Пуск на 3 блок: 1980 г.

Пуск на 4 блок: 1982 г.


ІІІ етап: 1980 – 1991 г. Изграждане и пуск на 5 и 6 блок с реактори ВВЕР-1000, модел В-320 с херметична защитна обвивка, трикратна резервираност на системите за безопасност.

Пуск на 5 блок: 1987 г.

Пуск на 6 блок: 1991 г.



Бонифас Монфератски) е Монфератскимаркиз (маркграф) (1191 – 1207) в Италия, избран през 1201 г. като един от водачите на Четвърти кръстоносен поход на мястото на граф Тибо III дьо Шампан и крал на Солунското кралство (1204 – 1207). Бил е роднина на френския крал Филип II Огюст.

Бонифаций завладява Солун през 1204 година и създава там кралство, въпреки че титлата крал никога не е използвана официално.

Кръстоносците начело с Бонифаций основават редица васални на кралството княжества като Атинското херцогство, сеньория Негропонте, Ахейското княжество и маркграфство Бодоница, където като феодални владетели остават съратници на Бонифаций като Отон дьо ла Рош, Гуидо Палавичини и др. 

Междувременно в Тракия българите са подложени на непрекъснат тормоз от страна на латините и българско-латинските отношения се влошават дотам, че преминават в българо-латински войни. Българите начело с цар Калоян завоюват редица градове, сред тях Адрианопол (през 1205 г. гърците в града въстават и призовават на помощ българският цар Калоян). 

Бонифаций участва с латинците (и венецианците) при обсадата на гърците в Адрианопол от 29 март 1205 г. В последвалата битка при Адрианопол на 14 април 1205 година император Балдуин I попада в плен на българите.Докато братът на Балдуин Хенрих Фландърски воюва по-нататък с българите, Бонифаций се настанява в Солун.Той възстановява замъка в Сяр, разрушен от българите през септември 1205 г. След това той завладява региона около Филипи. 

Бонифаций омъжва дъщеря си Агнеса през пролетта 1207 г. за новия император Хенрих Фландърски. През есента същата година той се среща с императора в Кипсела при Адрианопол. Малко след това попада в засада от българите и в боевете е ранен от стрела в ръката.На 4 септември 1207 г. Бонифаций е заловен от местни българи при топлите извори на днешното село Лъджа (на гръцки: Θέρμες) в района на планинския масив Гюмюрджински снежник в южната част на Родопите. Главата му е отсечена и изпратена на цар Калоян.

Източник:rodbg.com



На 4 септември 2006 г. светът потресен научи, че един от най-смелите мъже на планетата - естественикът Стив Ъруин (др. Стийв Ъруин ), известен като Ловеца на крокодили, е бил прободен десетки пъти от скат по време на снимки. Всъщност, на този ден известният телевизионен водещ, променил програмата си и снимал не за своето шоу, а за шоуто на дъщеря си - "Бинди - момичето от джунглата", пише dir.bg.

Стив сам избрал сюжета - за скатовете в океана. Едва ли в онзи ден е подозирал колко фатална ще се окаже идеята му. По мнението на специалисти, скатовете рядко проявявали такава смъртоносна агресия като този, който убива Стив. Скатът нападнал Ловеца и го пробол с десетина удара с шиповете на опашката си по гърдите, в областта на сърцето.

Според токсиколога д-р Джейми Сеймур, Стив може би е направил грешката да извади един от отровните шипове? В противен случай е можело да бъде спасен? Операторът обаче твърди, че не е забелязал Стив да изважда отровния шип от тялото си. Предусещайки края си, само извикал "Аз умирам!".

Записът с трагичния край на Стив Ъруин бил предаден на разследващите инцидента. Според някои, копие от него останал във вдовицата на Ловеца. До днес обаче тя нито е потвърдила, нито е отрекла това. В едно интервю Тери Ъруин твърдо заявява, че където и да съществува копие от записа на смъртта на съпруга й, то тя не би допуснала той да бъде видян от децата й и от широката публика.

Стив Ъруин остана легенда, символ на мъжественост и  безразсъдно опълчване срещу природата. Днес синът на Ловеца - Робърт, следва стъпките на баща си, а дъщерята Бинди стана майка през  март. Ако беше жив, Стив Ъруин щеше да бъде горд дядо на малката Грейс.

Бинди сключи брак със съпруга си в семейния зоопарк и почете баща си с трогателни думи. Семейството на Ловеца поддържа жива легендата за него, а тя пък от своя страна захранва огромна индустрия от широк спектър стоки, предлагани на уебсайта на телевизионната легенда.

Стивън Робърт Ъруин, както е пълното име на Ловеца на крокодили, е роден на 22 февруари 1962 г. в Мелбърн, Австралия. Животът му, до онзи фатален септемврийски ден, когато едва на 44 среща смъртта при Големия бариерен риф, е изпълнен с постоянни опасни срещи с животни от дивия свят. Негов верен оператор и приятел е операторът Джъстин Лайънс. Той е свидетел на инцидента и е бил разпитван многократно за смъртта на Стив Ъруин.

В деня на инцидента Ъруин и Лайънс видели двуметровата риба скат и я снимали няколко минути във вода до гърдите, а след това решили да направят последните кадри как тя отплува. Всъщност това било идея на самия Стив. Неговият перфекционизъм му изиграва фатална шега, защото вместо да отплува, рибата се обърнала и започнала яростно да го блъска в гърдите така, сякаш е имала съзнателно намерение да го убие.

Лайънс разказва публично подробности от схватката чак осем години след инцидента. Преди това разказал за случилото се единствено пред разследващите. Когато след години го питат по темата, той очевидно вече не можел да потиска мъката в себе си и се е нуждаел да я сподели с повече хора. Заради тези интервюта обаче обира само негативи. Много австралийци се подразнили от тези интервюта на Лайънс и в социалните мрежи се появяват злостни подмятания, че операторът трупа слава от смъртта на приятеля си.

Всъщност и други от по-близките хора от екипа на Стив, са имали нужда да споделят спомените си с него, защото вътре в себе си мнозина от тях се обвинявали, че не са могли да предотвратят по някакъв начин случилото се в онзи ужасен ден на неговата нелепа гибел.

След смъртта на Стив Ъруин и описанието на битката му със ската-убиец, започва масово изтребване на скатове по крайбрежието на Австралия. Природозащитници съобщават за жестока разправа над тях, граничеща с жестокост - открити са скатове с откъснати опашки. Такова отмъщение, разбира се, е малко инфантилна проява на гняв, но свидетелства за голямата любов на публиката към смелчагата Стив Ъруин.

Естественикът работи в шоу индустрията от 1991-а година. През 2006-а снима сериала "Най-опасните животни в океана", а както вече стана дума, във фаталния ден снима за шоуто на дъщеря си. Стив и съпругата му Тери Ъруин притежават и поддържат собствена зоологическа градина Australia Zoo в Куинсланд. Имат две деца - дъщеря Бинди, родена през 1998-а година и син - Робърт.

Момченцето е още пеленаче, когато през 2004-а много хора изтръпват от ужас пред екраните на телевизорите си, когато виждат как Стив държи бебето в едната си ръка, а с другата храни огромен крокодил. Зрителки-майки са ужасени от тези кадри, но в същото време, като жени се възхищават на смелия и вечно усмихнат Ловец.

В очите на всички Стив е олицетворение на онези герои от митовете и легендите, които побеждават змейове, бият се с лъвове и увиват гигантски змии около врата си. Той наистина безстрашно, но и в голяма степен самонадеяно и безразсъдно, прави всичко това с усмивка. Телевизията бързо го превръща в световен любимец. Екстремното му шоу се следи от милиони зрители в различни точки на планетата.

Ъруин е освен смел, и много креативен. Успява да изгради международна телевизионна кариера, докато в същото време популяризира туризма и прокламира каузата на природозащитниците за опазване на природната среда. Самият той е страстен природозащитник. И до днес остава мистерия, защо онзи скат е проявил такава агресия към него. Според експертите, това не е типичното поведение на този океански вид. Операторът на Ъруин изказва следното предположение:

"Рибата скат вероятно помисли сянката на Стив за тигрова акула и я нападна като враг. Дори не разбрах, че го е пронизала, докато не направих панорамните снимки и не видях, че Стив е в локва кръв", разказва Джъстин Лайънс.

Снимачният екип веднага издърпва Ъруин в лодката. Успяват да притиснат раната. Правят му и изкуствено дишане. Но, уви, всички опити са безуспешни!...

На фона на всичко опасно, което сме виждали да прави Стив Ъруин - да си играе с крокодили, да хваща с голи ръце отровни змии и да се заиграва с какви ли още не диви животни, смъртта му изглежда наистина нелепа.

Английската поговорка "Внимавай, какво си пожелаваш!", за пореден път доказва правотата си. Според хора от екипа на Стив Ъруин, той неведнъж се шегувал, че "ще е тъжно да умре, ако моментът не бъде заснет на видео".  И такова видео наистина е било заснето!...

Сбъдва се и още нещо - че умира млад. Той споделял с близките си, че предусеща, че ще "види Смъртта" преди да остарее...

"Той никога не е очаквал да има дълъг живот, казва вдовицата му Тери Ъруин в едно интервю за австралийска телевизия. През цялото време очакваше животът му да приключи внезапно", допълва тя и отбелязва, че единственото щадящо нещо в онзи злокобен ден е бил фактът, че децата им не стават свидетели на смъртта на баща си. Защото Стив обичал те да го придружават по време на снимки...

Смъртоносната му морска схватка със ската е заснета, но филмът едва ли ще види бял свят някога. И вероятно така е правилно. Да запомним един от най-смелите мъже на планетата не ранен и агонизиращ, а какъвто го виждахме на екрана - като един вечно усмихнат и много смел човек, който обичаше природата и животните, и искаше да сприятели хората с дивия свят.

След смъртта му и слуховете за записа, в интернет се появяват множество фалшификати на видеа със смъртта му.

Едно от тях е било гледано от 100 милиона зрители. Вдовицата на Ъруин - Тери, отрича да е истинско, но така или иначе някой набира трафик с него, като се заиграва с интереса към Стив Ъруин по престъпно евтин начин.

В началото на тази година се заговори за това дали е възможна ексхумация и нова експертиза за смъртта на Ловеца, по подозрения, че е бил атакуван с халюциногенни гъби, които са станали причина за агресивността на ската-убиец. Дори това да се докаже, Стив вече не е между живите, и това нсамо би разстроило близките му.   

Както и да погледнем на онова, което ни е известно, трябва да признаем, че то е жесток и нелеп финал на един много динамичен и необикновен живот. В същото време може да се възприеме и като щастлив край за човек като Стив Ъруин. Човек, който умира, докато прави това, което най-много обича!

Децата на Стив следват стъпките му. Научени от малки да обичат дивия свят, те не се страхуват от животните и не са ги намразили заради смъртта на баща си. Това е философията, в чийто дух са възпитавани - висш хуманизъм - хармонично единство на човека с природата.

В крайна сметка, Стив Ъруин продължава да следва мечтата си чрез своите деца, които са също като него ревностни природозащитници. Това доказва, че за краткия си живот, той е успял не само да стане успял човек, но и успешен родител. Направил е най-важното за един баща - оставил е на децата си пример - себе си!




Има хора, останали в историята с невероятните си подвизи. Един от тях е големият български спортист със завидни заслуги в плуването – Добри Динев.

7 ноември 1978 г., Димитровден по стар стил, хиляди са пристигнали на събор във варненското село Гебедже – днешния град Белослав. Хората се веселят цял ден, когато малко преди 18 часа стотици тръгват към жп гарата, за да хванат последния влак за Варна.

За да стигнат до нея обаче, трябва да минат през дългия 150 м понтонен мост над дълбокия канал, свързващ Варненското и Белославското езера или да чакат ферибота.Заради изграждането на заводите в Девня и необходимостта кораби да могат да плават до тях, съществуващият дотогава канал трябвало да бъде разширен, а старият каменен мост в Белослав бил разрушен. На негово място бил изграден понтонният – само „временно“, докато тръгне ферибот. Но дори след като ферибот вече имало, „временният“ понтонен мост не бил премахнат.


Така във фаталната вечер пред понтона в Белослав се струпва тълпа, сред която много млади семейства с малки деца.Точно в този момент двамата морски старшини, обслужващи моста, го отворили, за да премине танкерът „Въча“.

След затварянето му понтонният мост все още не е бил стабилизиран, когато е бил атакуван от тълпата. Нито охраната, нито спуснатата бариера спрели напиращите да преминат по плаващата пътека, за да хванат влака, който в този момент навлиза в жп гарата. Никой не обръща внимание и на табелите на понтона, че конструкцията е предназначена за единично преминаване и в двете посоки.

На единия бряг със семейството си тогава е и 30-годишният варненец Добри Динев. Колебанието му трае само секунда. Поглежда дъщерите си и без да чува молбите на съпругата си, скача в ледената вода. Голяма част от хората не могат да плуват. Има много деца. Добри започва от тях. Първите, които изважда на брега, са момиченце и момченце, които се държат геройски за обърналия се понтон

Връща се отново, и отново, и отново. Спасява 43-ма, спасява ги от сигурна смърт…

На въпрос защо е скочил във водата и мислил ли е за собствените си деца, Добри отвръща: „Хората се давеха. Аз бях там, не можех да ги оставя…“

В спасителната операция се включват катери и десетки водолази. Два дни те вадят труповете от водата. Според официалната информация загиналите в Белослав са 65, сред които много деца. Най-малката жертва е 4-годишният Свилен Стоянов. Очевидци на трагедията обаче и до днес твърдят, че удавените са много повече.

Преди да си отиде от този свят през 2015 г., славният варненец от 1994 г. живее и работи в Канада. В Монреал той основава клуб „Приятелите на Добри Динев“ и популяризира България и родната плувна школа. В Канада Динев е отдаден и на ирисовата диагностика и има хиляди пациенти не само от Канада.

Приема в дома си и помага на всеки български плувец, участвал в кръг от Световната купа или първенството на планетата. Улица във Варна днес носи името на Добри Динев.

Днес за трагедията в Белослав напомня паметник на южния пристан на ферибота.


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив