Спомени от Соца:В София имаше три гигантски производителни комплекса

В София имаше цял индустриален район, в който се намираха три гигантски производителни комплекса 

ЗММ (Завод за металорежещи машини), „Фармахим“ – за производство на лекарства, и „Елпром-Енерго“ – за производство на електромотори, трансформатори и електросъединители. Безспорно челно място заемаше гигантът на родната индустрия „Кремиковци“, чиито работници се трудеха при подобрени социални условия – високо заплащане, безплатен транспорт, ранно пенсиониране, редица социални придобивки. 

Имаше заводи, пръснати равномерно из цялата страна, които бълваха продукция за родния пазар и за износ.

И до днес има домакинства, в които безотказно да работят автоматичните перални, произведени във Варна или телевизорите от Велико Търново. Влезте днес в който и да е от големите магазини за електроника, за бяла и черна техника и потърсете някаква българска стока. Няма.

Научете повече

Това е фишът за заплата от юли 1989 г., ето за какво стигаше тя

 

За какво стигаше тази заплата:

Токът беше няколко стотинки на киловат/час – всички се отопляваха на ток.

Водата беше също няколко стотинки за кубик.

Цената на билет за градския транспорт беше 6 ст., разговор по телефон от уличен автомат 2 ст., една баничка беше 30 ст., киното беше от 20 ст до 50 ст., бензинът беше под левче. За нова кола – лада или жигули – се чакаше по 10 -15 години, но пък москвичи и запорожци имаше свободно.

Полските фиати бяха най-скъпи. Една мешана скара в ресторант Евсиноград в центъра на Варна беше 3,20 лв., с ракията и салатата стигаше около 5 лв. Хлябът в магазина беше 30 ст.

Семействата почиваха поне веднъж в годината – на море. Една карта от предприятието за един човек за 14 дена струваше на работника между 17 и 22 лв.

Имаше развита туристическа дейност във всички градове, което даваше възможност за походи в планините с нощувки в хижи за почти без пари. Можеше да пътуваш на екскурзия във всяка страна от социалистическия лагер, но излизането в западния свят беше изключително трудно.

Почти всяко семейство имаше виличка, лозе или къщичка в близко село.

Червена буржоазия имаше – и тя беше в партийния елит. Това беше дразнещо и отблъскващо. (Децата на същите тези тарикати сега управляват нас.)

От друга страна, престъпността беше много ниска.

Данъците пък бяха смешно ниски. Да се чудиш как сме оцелели без ДДС, тол системи, винетки и всякакви други грабежи като тези, които търпим от днешната държава.

Здравеопазването беше на ниво и беше напълно безплатно.

Образованието също. А за високия му статут е давала оценка и Маргарет Тачър.

Имахме стойностни космически разработки.

Спорт на световно ниво.

Не живеехме богато, но държавата беше социална и макар че хората бяха жлъчни към властта, бяха спокойни и можеха да пуснат децата си сами на училище.

В онези времена, ако имаш достатъчно силни връзки, можеше да стигнеш далече.

Днес „достатъчно силните връзки“ могат да ти помогнат само в избора на екип в болницата, за да не умреш на операционната маса поради нелепа грешка.

В т.нар. тоталитарен режим България просперираше в доста неща,като имаше както хубави така и някой не толкова хубави неща.

Това е истината, разбирайте ме както искате.

Научете повече

Първият небостъргач в София, покрай който днес архитектът му не иска да минава

В София има сграда, която е строена по изключително рядка и интересна технология – високият административен център на площад „Македония“ 1, известен още като сградата на КНСБ. Тя е и първият небостъргач на столицата.

Строителството започва в началото на 70-те години и приключва 1978 г. Стари снимки от процеса на строеж показват уникалната строителна технология– от горе надолу. Идеята е на арх. Георги Апостолов. Всъщност това е японски способ за пакето-повдигащи плочи.

Проектът реализират архитектите проф. Лозан Лозанов и проф. Богдан Томалевски. Повече от 40 години по-късно, арх. Лозанов си спомня, че първоначалните им идеи не успяват да се осъществят напълно. „Планирахме плочите буквално да се изграждат и обзавеждат с мебелите на земята и после да се вдигат и редят като етажи“, спомня си архитектът.

В крайна сметка плочите се издигат на груб строеж и се довършват след поставянето им.Строителите обаче дори не предполагат, че ще се изправят пред много по-голямо изпитание от сложната технология – земетресението във Вранча от 4 март 1977 г. с магнитуд 7,2 по скалата на Рихтер. Заради специфичния способ на изграждане сградата се строи денонощно. Така, когато земята се разлюлява във въздуха има няколко десетки строители.

„Работниците изживяха огромен ужас, горе трусът се е усетил много по-силно. Повече от половината от мъжете побеляха за няколко дни след това от страха, който бяха преживели“, разказва арх. Лозанов.Сградата е завършена успешно и пусната тържествено през 1978 г. Става най-високото здание за времето си и дълго държи първенството. Преди нея единствените други високи сграда в столицата са хотелите „Хемус“ (86 м.) и „Москва“ (82 м.), завършени 2-3 години по-рано.

Със своите 99 метра обаче сградата на КНСБ ги превъзхожда значително. Това е и времето на истински бум в строежа на високи сгради като модата се пренася от столицата към зимните и морските ни курорти.

Любопитнo е, че на същото място на площад Македония е предвиден цял модерен за времето си комплекс – с още една висока сграда и зала за конгреси и събития. Нищо от това обаче не се реализира. Десетилетия по-късно – преди няколко години в съседство беше построен нов бизнес център от едната страна на сградата на КНСБ, а от другата и в момента продължава строителството на нов хотел от световна верига.

„Не искам да минавам вече от там, получи се едно ужасно смесване на стилове – направо извръщам

поглед“, казва по повод собствената си сграда днес арх. Лозанов.Със своите 99 метра и 22 етажа сградата на КНСБ все още е сред най- високите в София – тя е на 5-то място. Най-висока е „Капитал Форт“ на „Цариградско шосе“, която се издига на 126 метра и има 28 етажа. Пусната

беше през 2015 г. Две от кулите на Милениум центъра до НДК, заемат второто и третото място в класацията по височина – високи са съответно 112 и 108 метра. А на четвърто място е хотел „Родина“ – 25 етажа и 104 метра височина.

Сградата на КНСБ попадна и в доста интересна статия на световният фото портал Amusing Planet. Там се разказва именно за здания, които са строени отгоре надолу. Оказва се , че в световен мащаб това се е случвало изключително рядко. Българската сграда е сложена редом до прочутите кули на Колумб в Мадрид, както и строежи в Русия и Япония от преди десетилетия.Вижте още

Източник:built.bg Още интересни исторически факти вижте тук:built.bg

 

Научете повече

Когато охраната на родната граница бе издигната в култ! Ето как се охраняваше:

По времето на социализма българската държавна граница е била опасана с бодлива тел, един вид ограда. Тя е започвала от черноморския ни бряг и свършваше в най-северозападната точка на българската територия, река Дунав. В тази ограда е имало отвори само за т. нар. ГКПП-та (Гранични контролно-пропускателни пунктове).

За да се движиш в граничната зона на НРБ, е бил нужен специален открит лист, получил названието документ „образец 12“, издаван от Дирекция на милицията. Жителите на градчетата и селата в граничната зона пък са получавали щемпели на паспорта.

Всеки определен участък от границата се е охранявал от т. нар. граничен отряд. На самата граница е била издълбана т. нар. „гранична бразда“. На оградата с бодлива тел са били поставени проводници.Това е кльонът – електросигнализационна система за охрана на държавната граница. При опит за нарушение на границата прилежащата гранична застава се вдига „на оръжие“ и се изпраща т. нар. „тревожна група“. 

Тя се е състояла от няколко въоръжени граничари, командвани от офицер. В групата задължително влиза служебно куче, порода източноевропейска или немска овчарка. До кльона, по-точно от вътрешната му страна, е била разорана ивица земя. Това е така наречената контролно-следова полоса (КСП). Предназначението ѝ е да „запечатва“ следите на евентуалните нарушители на границата. Групата е трябвало да провери участъка от кльона, откъдето е получен сигнал за нарушение на границата, и евентуално да задържи нарушителите. Ако не е в състояние сама да се справи със задачата, на мястото пристигат и останалите граничари от заставата.

Задържането и „неутрализирането“ на нарушителите се е извършвало от граничарите на наборна военна служба. В много редки случаи от офицери. Спазвала се е максимата „Нарушителят се задържа или унищожава“. За задържан нарушител граничарят е получавал домашна отпуска от 7 дни. В редки случаи са произвеждали редника в звание ефрейтор. Освен ако не ставало въпрос за „важни нарушители“.

По друг начин са стояли нещата, ако граничарят застреля нарушител „при опит за незаконно преминаване на границата“. Редниците автоматично са ставали ефрейтори. Награждавали са ги с домашна отпуска до 27 дни. Говорело се е, че първите седем дни граничарят, „неутрализирал“ за пръв път нарушител на държавната граница, е бил изследван в Неврологичното отделение на МВР болница – затова как му се е отразило на психиката убийството. За героичната постъпка на тези граничари се е пишело във вестниците „Граничар“, „Народен страж“ – печатният орган на МВР по онова време.

По онова време охраната на границата е издигната в култ. Граничар, „неутрализирал“ нарушител при „защита с риск за живота си на държавната граница“, е получавал и медал „За заслуги по охрана на границата“. Граничари, „неутрализирали“ повече от 10 нарушители, е можело да бъдат повишени в звание сержант и дори да получат високото бойно отличие орден „Червено знаме“.

За безнаказано нарушаване на границата санкциите са били жестоки. Наказанията са започвали от командира на заставата. Според случая той е понижаван в звание. Можело е и да бъде разжалван. Разбира се, най-потърпевш е граничарят, допуснал нарушението. Ако е имал нашивки, му се късали демонстративно пред строя на плаца в граничния отряд. В някои случаи граничарят е можело да отнесе и присъда.

Научете повече

Бай Марчо: Дадох на Тодор Живков да препише по математика, но той ми върна жеста с незабравим урок по достойноство

Протоколът на срещите при Тодор Живков беше строг и делови.Имаш работа, вършиш я, защото свободното време на министър-председателя на Народната република беше ограничено. Охраната му добре познаваше и спазваше бързия ритъм - влизане и излизане от кабинета. Често се случваше да се наредят редица директори и експерти на дивана, където ги черпеха с локум, кафе и бисквити. И си чакаха.

Лек хаос предизвикваше само появяването на Мара Малеева, която със своята усмивка и благост разтопяваше сърцата на железните охранители на Живков. Само тогава те допускаха някой да пререди - най-често за близък роднина, съселянин или другар от отряда. Леля Мара знаеше как прережда всички, затова си го позволяваше само в извънредни случаи.

Летният ден на 11 август 1967 година не беше с нещо по-различен от всеки друг ден в администрацията. Пълно с хора, жегата е жестока, дори под тежките мраморни колони. Появи се леля Мара с още един човек, поговори с охраната и влезе без ред в кабинета.

Тодор Живков вдигна глава, усмихна се на своята съпруга и леко въпросително я погледна.

- Марчо, от твоя клас, не го ли помниш? Водя ти го да се видиш...

Чак тогава Живков се сети, не се бяха виждали с Марчо от поне 20 години и нагоре. Толкова много неща се бяха променили в родния край, за него беше интересно да види как са наборите му. Марчо беше особено словоохотлив, особено му харесаха руските бисквити.

Живков виждаше как мачка в ръцете си някакви хартии, но му беше неудобно да го попита повече.

Охраната на два пъти почуква тактично, Марчо се изправи, но все още не беше казал всичко.

На полуотворена врата, тъкмо на излизане, той събра кураж.

- Помниш ли как оня път преписа от мен по математика, Тодоре? И заради оценката премина в по-горния клас. И затова идвам, да ми върнеш услугата, дъщеря ми иска работа в София и апартамент да живее там. Нищо за мен не искам, но за младите искам услуга.

Ако тишината можеше да говори, то тя би разказала по една отделна история за изражението по лицето на всеки в малкото предверие. От недоумение и неудобство от ситуацията, до иронична насмешка, през зле прикрит цинизъм и дори страх,че наказанието за дързостта на  Марчо може да се предаде на всички присъстващи. Дори и благата Мара Малеева се сепна, беше направила голяма грешка.

Само Живков пазеше своята добре позната усмивка. С лек жест на ръката успокои младите борчета от неговата охрана, които бяха готови веднага да приберат бедния Марчо, който беше потънал в земята от срам. Всички чакаха да чуят какво ще каже министър-председателя.

- Хаха, помня! А че аз ти написах домашното за Вазов защо забрави!? Така че, сега сме квит. Работа и апартаменти има за всички в народната република, нали затова толкова години работим. Всичко за всеки - само трябва да се учат и да работят. Дайте на Марчо една кутия от руските бисквити, че така му се усладиха.

След това, със съвсем делови тон, Живков продължи.

- Яяя, Петров, пак ли проблеми в производството. Влизай, трябва да ги решим веднага.

Марчо слизаше бавно по мраморните стълби, стиснал кутията с бисквити и се оглеждаше на всяка крачка. Никой не го гонеше или не викаше зад него. Мъчеше го срам и неудобство. Беше се изложил пред големите хора. 

Навън слънцето огряваше чистите нови улици на столицата на народната република - София.

Научете повече

Тодор Живков и неговото писмо до английската кралица Елизабет Втора през 70-те

Краят на 70-те години вкара Съветския съюз в тежка криза, в която се оказаха солидарно зле и другите страни от СИВ. Застоят на ерата на Брежнев се усещаше все по-често, особено във външната търговия на СССР. България, чийто основен международен партньор бе СССР, пряко понасяше стартиращата икономическа криза.

На една от затворените срещи в ЦК на БКП, Живков бе събрал някои от главните функционери на партията, заедно с икономически експерти. Поредното събиране, на което да измислят как да намалят зависимостта от СССР, но да продължим да развиваме отношенията с братския народ. В края на срещата всички мълчаха, тишината се разваляше само от тихото почукване на лъжичките, с които експертите бъркаха по своите чаши с чай. Солидарни с Живков, всички пиеха билков чай. Без захар, както го пиеше министър-председателят.

В опит да се пошегува и да наруши мълчанието, незнаен зевзек се обади:

- В тази криза и английската кралица няма да ни помогне.

Всички се засмяха, заедно с другаря Живков. Но всъщност, в главата на хитрия политик от Правец вече имаше идея...

На другата сутрин бяха привикани всички директори на външно-търговски предприятия и екип от разузнаването. Живков беше кратък.

- Другари, да се опитаме да направим един номер на руските братя. Ще напишем писмо на кралицата, че търсим как да стартираме работни отношения с английски фирми, за да изнасяме там. И да видим как ще реагират братушките. Ние си търсим нашето, нали? Няма да ставаме нито руска република, нито английска колония.

След което Живков се усамоти с преводачи и няколко дипломати, за да напишат и самото писмо.

След няколко часа вътрешната линия с Кремъл започна да звъни. Хитрият син на Правец беше правилно изчислил - трябват само няколко часа, за да могат хората на КГБ в България да се свържат с най-високия човек в СССР. Не бързаше да вдигне, празнуваше своята победа.

Отсреща на линията чу познатото задъхано говорене на Леонид Брежнев, прекъсвано от пиуканията на преводача.

- Другарю Живков, не ви ли харесва руския чай, та сте си поръчали английски? - директно запита Брежнев. 

Леко заваляше думите, сякаш не беше още изтрезнял. Или не беше пил още достатъчно.

- Обичаме руския чай, но не ни стига, защо не ни изпратите още!? - отговори българският министър-председател.

За Брежнев това беше достатъчно, той ценеше хумора на Живков. След седмица България получи повишени доставки от газ и суровини, които успяха да превъзмогнат кризата през 1978. 

А писмото до кралица Елизабет - никой не знае дали не е било наистина написано и изпратено. Живков обичаше да играе на няколко дъски. Можеше го.

Научете повече

Какво мисли една блондинка за родната казарма и днешните мъже!

Нека започна така: На 21 съм. Жена съм. И съм руса. Това е лирическо отклонение, за да подсиля хейта ви, който ще последва след тази статия…

Една блондинка ще ви говори за КАЗАРМАТА. Кофти, нали? Ама все някой трябва да го направи. Какво знае една ‘‘ руса пикла‘‘, както ще ме наречете, за казармата?

Честно казано не много.

Но като се замисля – вероятно повече от днешните мамини с(в)инчета, които дори не са се интересували от някогашната военна служба. Така де -едно време момчетата искаха да са войници, кефеха се на пушки, пистолети… синьото им беше любим цвят. Сега …

Е сега си падат по розовите шорти, обезкосмените ръце и селфитата.

За Казармата… Та, за казармата – дядовците ми починаха твърде млади, за да могат да ми разкажат какво е било по тяхно време. Но пък на мен е интересно и съм събирала мнения на хора, минали през този ‘‘ад‘‘. Чувала съм много истории за казармата. Къде хубави, къде лоши. И винаги съм си обяснявала идеята на казармата по следния начин – вид изпитание за младите ‘‘ жребчета‘‘, както тогава са ги наричали. Нужният преход от маминото детенце към един истински мъж.

И знаете ли – точно така е.

Има голяма разлика между мъжа, минал през казарма и днешните момченца, които са обличали военна униформа само за Пейнтбол и са стреляли с пушка само пред компютъра на някоя игра. България има спешна нужда от мъже с главно М, но как да стане, като вместо с военно обучение, те се възпитават с идоли като Азис и Криско. Това родиха годините без казарма.

Едни се оплакват и до ден днешен пазят лоши спомени от военната си служба, други казват : ‘‘ беше хубаво ‘‘ . От коя група ще си – вероятно е зависело от добрата адаптация на младите войници. Или, както един познат ми каза : ‘‘ трябваше да бъдеш иновативен и адаптивен, за да не те мачкат, а да си отгоре….и, за да ти е добре там.‘‘

Някой казват, че казармата е била като чистилище, други … че са се научили на много неща там и трябва да я има. Какво всъщност се е случвало във военните поделения знаят само тези, които са били там. Ние можем само да разказваме техните истории:Ранно ставане, ранно лягане, точно определено време за хранене. Ядеш, каквото има-ако не – не ядеш изобщо. Ако си гладен и храната не стига, защото по-старите вече са я изяли, ядеш остатъците. Така се е родил и прословутият кекс с люти чушки – единствените неща, останали на войниците от свижданията с роднините.

Наказания. Заслужени или не е друг въпрос.

При неизпълнение на дадена задача, едно от честите наказания е било чистене на пода в кенефите с четка за зъби… Звучи доста зле, но всъщност казват, че тази работа се вършела за два часа и после си почиваш, докато другите ги юркали навън. Та някои направо са си умирали да им се падне да мият кенефите. Адаптивност – нали ви казах!

Гадни условия, мизерия, много хора в една стая. Казармата е била изпитание за младите момчета, или ‘‘ жребчета‘‘, нещо като проверка – кой ще издържи, кой е най-силният? Здрава дисциплина, учене, физически упражнения и много практическа работа. Мъжете минали през казарма могат да се оправят сами в живота. Научени са да чистят, готвят, перат и шият. Там няма мама да ги изглади, облече и нахрани. Няма и тати да ги защити от по-големите. Длъжни са да оцелеят. САМИ.

Много хора – много мнения, но всички, които попитах – ‘‘На какво ви научи казармата ?‘‘ , отговарят – ‘‘ на дисциплина и самостоятелност.‘‘ А това е нещото, което липсва на днешния мъж.

От една блондинка …

Една от най-големите глупости на демокрацията е отмяната на задължителната казарма. Казарма трябва да има. Задължителна. Ако не две години, то поне 6 месеца, или дори 3. Но момчетата след 12-ти клас трябва да ги хващат и да ги научат как да бъдат мъже. Как се държи оръжие. Как се оцелява в най-тежките условия. Как се издържа на студ и глад без мрънкане в името на някоя кауза. И най-вече – как да се пуснат от дългите поли на мама.

Съжалявам, мамини синчета, обаче вие си плачете за казарма. И то някоя доста по-строга, в която да изкоренят наложената и пропита вече във вас метросексуалност, позьорщина, разглезеност и поведение на малки курви с много претенции.

Защото ВИЕ сте на път да погубите българския мъж!

Трябва да се научите да бъдете мъже…поне наполовина истински, колкото са били бащите и дядовците ни.

Автор: Адриана Аврамова/sedmitchnik.com/

Научете повече