Помните ли Пеньо/Парис/ от Big Brother? Ето какво се случва с него днес

Пеньо или Парис, както е по лична карта вече, мечтаеше за голямата сцена, но уви не проби нито като певец, нито като актьор

Станалият известен с участието си в предаването "Биг Брадър" Пеньо Даскалов започна работа като сервитьор в родния му град Стара Загора

32-годишният Пеньо или Парис, както е по лична карта вече, мечтаеше за голямата сцена, но уви не проби нито като певец, нито като актьор, макар и да завърши актьорско майсторство в колеж, пише в. "Телеграф".

Биг Брадър 3 - Пацо и Пеньо в тайната стая

Запознати издават, че Пеньо днес изцяло е заприличал на жена. Той ходел на работа с изцяло женски дрехи и гримиран.

Научете повече

Почина човекът, който не се бе къпал повече от половин век

На 94-годишна възраст почина иранецът, известен като "най-мръсния човек в света", защото от десетилетия не е вземал душ, съобщи Франс прес като се позова на държавните медии в Иран.

Аму Хаджи, който не се е мил повече от половин век и е бил самотен, е починал в неделя в село Деджга в южната провинция Фарс, предаде информационна агенция IRNA.

Хаджи е избягвал да се къпе, тъй като се е страхувал "да не се разболее", цитира агенцията местен служител.

Но "за първи път преди няколко месеца селяните са го завели в банята, за да се измие", съобщава IRNA. 

Според ирански медии през 2013 г. за живота му е заснет кратък документален филм, озаглавен "Странният живот на Аму Хаджи".

Научете повече

70- те години на миналия век бяха най-силното българско десетилетие

Тогава е създаден шедиьовърът на нашето кино „Козият рог”/1972 г./ ненадминат и до сега и незнайно кога ще бъде надминат!Ако не знаете – в едно квартално кино в Мадрид този филм е гледан две години при препълнен салон! Людмила Живкова отвори вратите на културата към света – международни театрални прегледи, международни писателски срещи, българският глас кънтеше на световните оперни сцени! Да си творец беше престижно, защото „омразната” соцдържава харчеше луди пари – за реставрация на селища!

Тогава бяха завършени реставрациите на Боженци, Жеравна, Стария град в Пловдив, Етъра… Сега това е невъзможно! Имахме над три хиляди киносалона – с хиляда повече от страната на киното – Франция, над две хиляди и петстотин библиотеки, стотици самодейни състави…Тогава имах 6 хиляди лева, държавата ми даде още толкова и си направих апартамент в кооперация – сто квадрата, с гараж и тавански кабинет!

Шестте хилядарки от държавата трябваше да ги изплащам 25 години по 20 лева на месец – играчка, независимо какво работиш!

Баща ми беше главен готвач на най-големия комбинат за телфери на Балканите – в Габрово, 7 хиляди души се хранеха на смени в огромния търбух на стола! А цените бяха: всички постни чорби – 6 стотинки, всички месни чорби – 10 стотинки, всички готвения стия с месо 25 стотинки…

Сами смятайте обикновените работници какво плащаха за храна! Почти 90 на сто от населението почиваше на смешни цени – картите бяха от 30 – до 50 лева, а в санаториумите – 20 лева за 20 дни! Зъболечението – задължително и безплатно! Големите фургони флуорографи обикаляха и най-малките селища за медицински прегледи! Това са само някои от по-едрите щрихи на най-силното българско десетилетие

Николай Николаев Николов

Научете повече

Актьорът Сотир Майноловски: Мамини синчета искат да са София Лорен и Ален Делон

„Боли ме, че все още даваме много на некадърни синчета само заради заслугите на бащите им. Моето откровение е, че не мога да се преустроя така бързо, както за много хора чувам, че са преустроени вече. Сънищата, които ме радват – в които мога да кажа на моя директор всичко това, което мисля за него и нищо лошо да не ми се случи“, казва известният в близкото минало театрален и филмов актьор Сотир Майноловски.

„Най-често се завръщам към моето детство, защото тогава обичах всичките си другари и бях обичан от всичките си другарчета; защото тогава не знаех думата омраза и другата дума, която влезе в нашия речник, която страшно ме смущава – корупция.

Моето любимо пътуване – не го разбирам буквално, да отида до Съветския съюз, примерно, или до Монголия. Аз винаги пътувам към утрешния ден, който вярвам, че ще бъде по-добър от днешния.

Изповядвам като девиз това, което съм откраднал от Лиляна Михайлова – да може да се научим да обръщаме само добрата страница в хората, а лошата – да остане за тях самите“.

Тези мисли Сотир Майноловски (1930-2007) споделя през 1988 г. на среща с работници от завода за обувки в Добрич. Именно в градския Драматичен театър започва и неговият творчески път.

Роден е във Варна, където завършва гимназиалното си образование. Следва актьорско майсторство във ВИТИЗ и на 29-годишна възраст излиза като щатен артист на сцената на Добричкия театър. През 1964 г. се мести отново в София и в продължение на три години играе в Сатиричен театър „Алеко Константинов“. След това става част от трупите на театър „Сълза и смях“, Театър 199 и Младежкия театър, на който е и директор последните години, преди да се пенсионира, до 1997 г. В запис от 1988-а Майноловски говори за противопоставянето между театъра и киното и за сладостта на актьорската професия.

Театърът си остава неговата голяма страст въпреки не малкото му екранни превъплъщения, и то в едни от най-продуктивните години на българската кинематография. Снима се в „Най-добрият човек, когото познавам“, „Цар и генерал“, „На всеки километър“, „Понеделник сутрин“, „Закъсняло пълнолуние“, „Спомен за близначката“, „Мъже в командировка“, „Щурец в ухото“ и много други. Познаваме го и от малкия екран, където участва в телевизионните драматизации на редица класически заглавия, сред които „Албена“ (Йордан Йовков), „Хъшове“ (Иван Вазов), „Светът е малък“ (Иван Радоев), а също така и в „Строшената делва“ (Хайнрих фон Клайст), „Джени – жена по природа“ (Ърскин Колдуел), както и в мюзикъла „Големият и Малкият Клаус“ по едноименната приказка на Ханс Кристиан Андерсен.

Отличаващия се актьорски маниер на Майноловски откриваме в редица постановки на Радиотеатъра, които се съхраняват в Златния фонд на БНР.

Тема, която вълнува актьора, е развитието на новото театрално поколение. Наред с талантите, за които магията на театъра се превръща в съдба, той забелязва и негативна тенденция у някои – театърът като начин да „начешеш“ суетата си. „Учудвам се – казва Майноловски, – играят година по сцените в провинцията и след това се отказват, напускат Толбухин (днешния Добрич) или Михайловград (днешна Монтана), или Кюстендил и веднага отиват и стоят по тия кафенета в киното, за да бъдат поканени за някоя роличка. 

Смятат, че веднага ще станат Ален Делон и София Лорен. Не може така. Аз никога няма да забравя думичките на големия български артист Константин Кисимов, който казваше: „Нямаш ли си вътре кандилцето, никакъв ВИТИЗ не може да те спаси, сине! Изкуството не прощава и театърът изхвърля артисти като тия, киното също – макар и за време, лансирани от режисьори и други приятелски среди, те отпадат, защото зрителят е най-обективният съдник“.

През цялата си творческа кариера Сотир Майноловски обикаля из театралните сцени на много български градове. За гостуващите представления той споделя: „Ние наистина сме жадни за тези очи, които ни гледат от малкия салон. Защото тези очи са много по-девствени и чисти, отколкото очите на едни зрители, които са преситени от изкуство; които се чудят къде да отидат, един афиш ги дърпа към Парцалев, друг – към Стоянка, от едната страна виси плакат на Мирела Френи, от другата страна – на Гяуров. Истинската публика е жадната публика, затова и аз, като всеки актьор, се връщам с радост в малкия град“./Ретро.бг/

Научете повече

Спомените на Сервитьорът Гошо : Злати - неземно красивият манекен на модна къща Валентина

Малко преди да напусна България и да отида в Русия, в онова лудо време, в което всички се разпиляхме по света. Работех си в оня ресторант, за който ви бях разказвал преди , правех пари, при това много. Вече ми бяха поверили по-отговорните задачи, като сервитьор със стаж. Какъв стаж, нямах и 24 години, но имах самочувствието на видял всичко.

Той идваше вечер, винаги стоеше сам, пиеше малка мастика със салата от маслини, поръсени с лимон. Правехме я за него специално. Винаги плащаше с 5 лева и ми казваше да си запазя рестото. Мъж без възраст, облечен и изпънат като по конец. Не знаех къде работи, нито пък нищо за него, освен името му - Злати (името е променено по молба на редактора). Мълчеше и зяпаше празно танцуващите хора, сякаш някаква голяма болка имаше в душата.

Собственикът се разприказва един път. Злати бил един от известните хора в града ни през 70-те години на 20 век. Красиво момче, като икона, всички ученички били влюбени в него. Той завършил училище и отишъл да учи в София. Специалност "математика", дори завършил. Там го открили и в модна къща "Валентина", станал звезда на всички модни ревюта на мъжка мода. Висок, с леко по-дълга русолява коса, хладен и неземно красив. Присъствал във всички каталози, бил на изложенията, жените умирали по него. Всички магазини в малкото градче имали изрязани негови снимки от списанията, залепени от влюбените магазинерки. Като се връщал у дома, пред къщата им дебнели полудели ученички. Мълвата вървяла, че е нещастно влюбен в красива софиянка от елита. Така мислели всички.

При едно от неговите пътувания в чужбина, в Австрия, охраната на хотела го хванала в стаята с лейтенанта от ДС, който следял тази група и пътувал с нея. Това за Австрия не било кой знае какво, извинили се, но партийният отговорник на модна къща "Валентина" веднага научил и вдигнал огромен скандал. Оказало се, че от години двамата млади мъже живеят заедно, на семейни начала, неподозирано за всички. Това обяснявало и непристъпността на Злати, поне що се отнася до жените.

Ръководството преценило, че такъв модел не им трябва и го уволнили. Дисциплинарното уволнение на моя съгражданин му затворило вратите за всякаква работа, освен дребен чиновник в статистиката в нашето малко градче. Жените го отбягвали, защото знаели, че сърцето му е другаде. Злати мълчал, непрекъснато, стоял сам в стаята си. Майка му и баща му починали, той сам живеел в огромната им къща, винаги добре облечен, стилен и някъде в друго време.

Казват, че лейтенанта от ДС го пратили на границата и го убили, уж в опит за бягство. Така поне разправяха хората.

Един ден Злати дойде, поръча си обичайното, но вместо 5 лв ми остави 2 банкноти по 5 лв. 

"Моето момче, този свят не е за живеене!Много страдах. Плащам си и за утре, да ми наредиш масата!"

На другия ден той не дойде, починал от инфаркт в неговата стаичка. Наредих му масата, както обичаше. И все усещах, че като минавам покрай нея, чувам гласа му.

"Много страдах моето момче, много!"

Научете повече

Черноморски блус за четирима или как мутрите ни взеха хотела през 90-те

Татко ме чакаше на вратата и силно развълнуван се опитваше да ми каже нещо, размахвайки лист хартия във въздуха. Инстинктивно се свих, още помнех какъв шамар ми беше завъртял, когато ме бяха хванали да обирам касетофонче от колата на единствените чужденци, объркали се да дойдат в града ни през 1986. 

Но тук случаят беше друг, прегръщаше ме и ми тикаше ръждива връзка с ключове в ръцете. На татко се бяха паднали половината бунгала от почивната база на завода в Обзор. В него бяха ключовете, беше късен април. На другата сутрин той, аз, мама и моето гадже (една приятелка от Враца) се натоварихме на москвича и тръгнахме да видим къде ни е късметът.

Огромна борова гора, 16 бунгала, две от които шефските, зала за стол, барче, кухня, а на 100 метра - пустинен морски бряг с мек пясък.

Видяхме го и разбрахме, че това ни е късметът. Татко плачеше на връщане, мама и тя. 

Взехме заеми и се върнахме, за да вкараме бунгалата в ред. Врати, прозорци, легла - оправихме всичко. Водата течеше по тръбите, никой не я беше спирал. Тате се позавъртя в едни храсти, не разбрах какво направи, но целият лагер светна. В столовата сложихме един съветски Електрон и чудо, той тръгна.Не закъсняха и гостите. И като се започна - всяка сутрин на пътя чакаме да минат коли с табели, остават за по няколко дни. Условията са лоши, но бяхме евтини, а природата беше страхотна, а морето - близо. Усетихме се да накупим вафли, консерви, хляб, да храним в стола. Дори вечер пускахме телевизора за гостите. Никой не ни притесняваше. 

Юли месец дойде колега на тати от завода, който беше взел другите 8 бунгала. Тате му даде парите изкарани до момента, обеща му и още след края на сезона. Написаха на хартийката, че колегата ги подарява на тате, той му даде и ключовете. Удвоихме бизнеса. Септември завършихме с една торба с пари. Тате си беше купил бермудки, хавайска риза и едно радио на батерии и по цял ден обикаляше важно бунгалата, за да наглежда. Покрихме москвича с покривало, татко важно паркира един стар мерцедес, вървеше подмяна на автопарка. Дори мама смени своите дълги поли с едни цветни бермудки и джапанки. Те бяха селски хора, трудно свикваха с новото.

Първата седмица на октомври туристите изчезнаха, а ние цяла седмица изкарахме в комплекса, за да ремонтираме, поправяме, зазимяваме. Накупихме евтини одеала, кревати, огледала, предплатихме за боядисване и освежаване в ранна пролет. Бяхме готови да се върнем с мерцедеса в родния град и да разкажем на всички колко сме спечелили от късмета на тате.

Гоше, Гоше, ти и късмет. Една сутрин намерих между бараките да пълзи един човек със сиви панталони, вратовръзка, който мереше и записваше нещо. Помислих го, че не е добре нещо и го помолих да си тръгне. Той ни попита кои сме, аз го смъмрих и го изгоних. В ранния следобед той се върна, оказа се, че бил от общината. От този ден намразих всички държавни служители. За половин час през нашия скромен лагер се изсипаха 3 полицейски коли, енергото, водоснабдяване, не помня още кой. Тате размахваше хартиите и страшно крещеше. Чак сега бяхме разбрали, че татко и колегата му са получили...бараките, но не и земята под тях. И ако към тях претенции нямат никакви от страна на новите собственици, дължим наем за използването на земята. Енергото използваха момента, за да попитат за кабела. Тате го беше забравил вързан. Водоснабдяване ни набутаха една огромна сметка. 

Цяла вечер отговаряхме на въпроси, аз изядох и няколко шамара от мутрите, които собственикът беше довел да ни гонят. 

На сутринта ни пуснаха да си идем, като ни задържаха и колата. Тате извади от покривалото москвича, в него имаше 8 огледала, с тях си тръгнахме. В града ни бяха организирали цяло посрещане, за да видят мерцедеса. Ние се върнахме със старата кола, тъжни и смачкани.

Подарихме по едно огледало на най-близките, оставихме едно и за у дома. Гаджето ми не можа да преживее всичко. Още на Пловдив слезе, каза ми, че винаги е подозирала, че лошият ми късмет е изключително силен, но не е предполагала, че ще се предаде и на нея.  Взе ми 50 лв в заем и се качи на автобуса за София. Повече не я видях.

Тук таме още приятели ме бъзикат да ги водя на хотела в Обрзор, а аз стискам зъби. Ако Тодор Живков още управляваше България, щях да пиша до него. Но сега нямам на кого и да се оплача.

Научете повече

Колекция от 30 култови и незабравими цитати от филма "Опасен чар"

"Опасен чар"... това е един от най-обичаните български филми за вечни времена. На три поколения жени и мъже. 

Филмът е сниман през 1984 и разказва за чаровен измамник, който омайва лековерни жени с предложения за брак, а след това ги ограбва.

Ловък мошеник, той непрекъснато сменя имената си,  като дори успява да заблуди и родната милиция с мнимата си смърт. 

Ястребовски, Соколов, Илия Буревестников, Мисирков са само част от имената, които използва, за да избяга от отговорност. В главната роля е Тодор Колев.

Предлагаме ви колекция от 30 култови и незабравими фрази от "Опасен чар"

1.-Никога една жена не трябва да разбира, че друга е била повече обичана от нея.

Принцип.

2.-Ти защо караш държавна кола с книжка за любител шофьор?

3.- Това какво е?

- Куче. Куче-касичка.

- Куче? Старомодно...

- Имаме модерни! Зар-касичка и шлем-касичка.

- Това куче защо е зелено?

- Това е крокодилче!

- Така ли? Защо не пише?

- Заяжда. От влагата...

- Лошо! Лошо, другарю...

- Седларов.

- Лошо, Седларов, лошо!

4.- "О-о-о, Беатриче", както казваше моят приятел Франк Лойд Райт.

- Тъй вярно, другарю капитан!

5.- Вярвате ли във възкресението?

- Умерено. Като всеки марксист.

6.- Това какво е?

- Зимния Параклис...

- Тъпо! В България вече няма нито параклиси, нито зима!... Това е... носталгия по миналото...

7.-А казват, че при социализма милионерите били на изчезване.

8.- Сега ще ми покажеш пътя към тази ренесансова Флоренция на Софийски окръг!

9.- Сиси боата тази вечер да излиза без змията.

- Тя боата избяга... то всъщност беше смок.

10.- Бар, шампанско, шведски танци

11.- Ястребовски — свободен архитект, урбанист и еколог!

12.- Каква е програмата?

- Дуо Пластик, Сиси боата, Шведките и фолклорен състав.

13.- Една цветна оранжерия тип висяща градина на Семирамида

14.- Я въдим морски свинчета за лабараториите в София.

15.- Вървиш по улиците — фонтани. Някъде в ефира се чува лунната соната. Няма полиция, няма милиция.

16.-Какъв покрив? Това е въпросът!

17.- Всички сме от село

18.-Няма да работи моето кукувиче повече. Само ще си отваря човчицата, а мъжлето ще носи.

19.-Стига простотии бе, тате.

20.-Няма само аз да страдам, я!

21.-На нас гении не ни трябват.

22.-Не, дарлинг, ти си трезва като малко пухкаво пингвинче.

23.-- Лошо ... Седларов! Лошо!

24.- Куфарчето, ако обичате. - Това е портфейла ми.

25.- Роднина, милиционер, роднина, милиционер...

26.- Вече не се казва да построим кочина, вече се казва да реализираме кочина!

27.-Мирише ми на командировка в Софийския Централен Затвор… От мен един съвет - килия 213, втория етаж, Южното крило. При бай Ставри… познавам го лично… Човекът е строг! Но справедлив. Много обича майтапите. Вие сте млад, ще излезете запазен.

28.-Парите са тор, от която изникват красиви цветя.

29.-Икономията е майка на мизерията.

30.-А Вие, гражданино, били ли сте чиновник?

Погребение, траурен марш, Шопен.

На другия ден те забравят.

Научете повече