Някой спомня ли си дуплексните телефони? За тия дето не знаят, ще обясня

Телефонният сигнал минаваше по кабел. Кабелите – кът, не стигат. Та два телефона, обикновено на съседни апартаменти, ползваха един кабел. В края на кабела има една кутийка, която разделя сигнала. Единият телефон като заеме линията, другият не може нито да избира, нито да го търсят. В апартамент живееха по 3-4 човека, че и повече. Което прави 7-8 човека на една телефонна линия.

Умножено по две, защото и от другата страна някой като говори, също блокира 7-8 човека.

Не мога да опиша колко съседски войни се водеха всеки ден заради дуплексите.

Имаше и „прави“ телефони. Сиреч – един телефон, един кабел. Те бяха най-често за началниците, за връзкарите или по случайност ако има излишен кабел, нещо което рядко се случваше.

И за телефон се чакаше десетина години, да ти прокарат кабела. Планова икономика 

Работех по едно време в едно АТЦ и викам на шефа, шефе, като работещ в системата, няма ли да ми пуснете телефон. А шефа ми вика, е, Жоро, две години работиш тука, а хората чакат по десет години. Ей на, имаш слушалка, закачвай се на някой кабел и си говори. (имахме едни телефонни слушалки с шайба и две „щъркелчета“ на края на кабела, с които проверявахме сигнала). И така, нямах домашен телефон, като ми се налагаше да се обадя някъде слизах на улицата до разпределителния шкаф и закачах слушалката на някой случайно избран кабел за да се обадя. От стотици граждани съм взел по 2 стотинки, толкова беше цената на един разговор. Лошото беше, че мен нямаше как да ме търсят.

В централата имахме един грък, женен тук. Питам го, Лазо, как е в Солун? Е, как е, казва, има няколко конкурентни фирми, обаждаш се и на другия ден ти прокарват телефон. Лъжеш, Лазо, викам му, ти си капиталист и ми пробутваш вражеска пропаганда. Не може там за един ден да могат, а тук за десет години да не могат.

(на снимката съм аз със слушалката на шкафа, някъде в средата на 80-те)

–

ПП. Да спомена и още нещо. Както казах, стотици хора съм ощетил с по две стотинки за лични разговори.

Обаче в служебните ни задължения беше да крадем от хората.

Отиваш да провериш някой чифт на шкафа. Трябва да се свържеш с централата за да измерят напрежението в съответния чифт. Свързването става от случайно избран кабел. Демек от някой краен абонат – няма друга възможна опция. В централата работят няколко жени, които трудно обръщнат внимание на всички. Чакай сега, обади се по-късно и т.н. Понякога въртиш три-четири пъти.

Ако се наложат няколко измервания – това са няколко разговора.

Накрая трябва да прозвъниш чифта (номера) който е бил проблемен и едва като вдигнат отсреща, можеш да го отчетеш за оправен (отново с обаждане до централата).

Нормативът на ден беше 10 повреди.

Което приблизително прави към 60-80 служебни обаждания от шкафа. От нечии телефони. Някой в крайна сметка ги плаща тия 2 стотинки.

Разбира се, гледахме да се закачваме на различни кабели, за да не натоварим само една сметка. Но както и да го погледнеш – 80 на ден, това са над 1500 служебни разговора месечно за сметка на крайни абонати. По 2 ст. са 30 лева. От един монтьор.

С над 300 лева месечно само нашето АТЦ служебно е ощетявало крайните абонати.

И още едно последно допълнение.

В ония години службата ни беше абонирана за в-к „Орбита“, издание за научни и технически новости.

Събрали сме се и четем една сутрин на планьорката статия от някакъв си, дето обяснява каква е крайната цел на съобщенията – как в бъдещето, когато построим комунистическото общество, всеки човек ще има в джоба си персонален телефон и ще може да се свърже с всеки друг човек по земното кълбо, независимо къде се намира.

Ние се смеем колективно и викаме, тоа па къв е, за идиоти ли ни взема, ората чакат по 10 годин за телефон, тоа ни приказва приказки от 1001 нощ. Голяма веселба беше.

Ама излезе прав.

Ей на, не минаха и 30 години и построихме комунизма.

Всичко писано от философи и поети се сбъдна.

Георги Величков/Фейсбук/

Научете повече

Опашка за портокали през соца

Бях се наредила на опашка за портокали — опашката вървеше бързо, защото плодовете бяха пакетирани, но в малко количество и всички се безпокояхме дали ще стигнат до нас. 

Съвсем безцеремонно обаче отпред се нареждаха продавачки от съседните магазини, фризьорките, че дори и аптекарките от аптеката на ъгъла. Опашката гневно протестираше, но въпреки това всички продавачки си Взеха портокали, а аз и много други останахме с празни ръце.

Научете повече

През 1968 г. е премиерата на един от най-епичните "спагети" уестърни - "Имало едно време на Запад"

Този монументален епос се нарежда сред малкото истински шедьоври на уестърна. Филмът сам по себе си е грандиозен с перфектните си актьори, легендарната музика и изящната си визия. Хенри Фонда играе най-мрачния образ в дългата си кариера-един от най-хладнокръвните злодеи в историята на киното - и е крайно убедителен.

Той е Франк - безмилостен убиец -психопат, който не изпитва никакви угризения на съвестта, след като е избил цяло семейство. Джейсън Робардс е метисът Шайен, несправедливо обвинен за ужасното клане. Чарлс Бронсън е Мъжът с хармониката, който помни как брат му е бил безмилостно изтезаван.

Любопитен факт е, че и тримата главни герои са ветерани от Втората световна война, където са били на Тихоокеанския фронт - Хенри Фонда и  Джейсън Робардс са служили във флота, а Чарз Бронсън - бордови стрелец на бомбардировач Б-29.

Научете повече

Как започна "Асамблея Знаме на Мира"

На 16 август 1979 г. в София е открита Първата международна детска асамблея „Знаме на мира“, в която участват деца от 79 държави. В последния асамблеен ден, в подножието на Витоша е открит и парковия комплекс „Камбаните“, като символ на асамблеята. 

В центъра му се издига висока бетонна конструкция от еднакви правоъгълни тела, ориентирани към четирите посоки на света, като в най-високата част на монумента, наподобяваща планетата, са вместени седем камбани – символ на седемте континента. Освен като символ, те са предназначени като акомпаниращи инструменти при концертни изпълнения на основните музикални камбани – 18 на брой, монтирани в основата на пилоните. 

Монументът е създаден по идея на Людмила Живкова. Изпълнението е на творчески колектив с ръководител: склупторът Крум Дамянов, арх. Благой Атанасов и Георги Генчев, склупторът Михаил Бенчен и инж. Антон Малеев. Строителството е осъществено за 30 денонощия от строителната бригада на Никола Павлов. След смъртта на Людмила през 1981 г. в него е вграден барелеф в нейна памет.

При откриването на монумента в присъствието на ген. секретар на ЮНЕСКО Амаду Махтар М`Боу  там има поставени 68 камбани от държави от всички континенти, а строителите заравят в основите му капсула с обръщение на децата към идните поколения. Думите гласят: „Деца на бъдещето, приемете нерушимия огнен зов на безсмъртието – Единство, Творчество, Красота“. Децата от цялата планета вграждат в този уникален паметник своята вяра в доброто и светлия утрешен ден, без войни и насилие.

В първата асамблея, продължила до 25 август, участват деца от 79 държави. Изграждат се 18 структури в чужбина. Създаден е център „Знаме на мира”, който издава дори вестник. Инициативата е планирана като еднократна, но заради положителния международен отзвук е решено срещите да са през три години.

Асамблеята е приета като нова форма за дипломация и сътрудничество в името на мира и е подкрепена от ООН, ЮНЕСКО, УНИЦЕФ и други международни организации. През 1987 г. ООН удостоява „Знаме на мира“ със званието „Вестител на мира“.

 До 1989 г. в София се провеждат четири асамблеи и четири срещи на деца от целия свят. В тях са участвали общо 3900 деца от 138 държави и 14 000 деца от България. Асамблеята от 1988 г. постига рекорд, посрещайки участници от 135 държави. Заради „Знаме на мира“ в България гостуват Ленард Бърнстейн, Херберт фон Караян, Джани Родари и др.

Поради настъпилите събития в България при прехода към демокрация, на 30 август 1990 година българската страна прекратява международното детско движение „Знаме на мира“, като прекъсва международните контакти (закрити са изградените 18 чуждестранни структури „Знаме на мира“) и закрива координационния му блок в София – Център „Знаме на мира“.

През 1999 година, Евгения Живкова се опитва да възроди детската асамблея, но да се осъществи подобен проект без мощната подкрепа на държавата се оказва много трудно, почти невъзможно...  

Научете повече

Как Лили Ивановна стана най-известната певица на българската поп сцена

Лили Иванова е родена в българския град Кубрат на 24 април 1939 г. Баща ѝ Иван Петров Дамянов работи в кметството, а майка ѝ Мария Петрова Дамянова е домакиня. Лили Иванова завършва Медицинския факултет във Варна през 1959 г. и работи само една година като медицинска сестра. 

Талантът ѝ е открит за първи път в работническия хор, в който пее.През 1963 г. в Румъния излиза първият ѝ албум на винил, записан от звукозаписната компания Elektrecord, а изпълнението ѝ предизвиква сензация и тя е поканена в румънската държавна телевизия.

Първата ѝ песен е “Витоша”, с музика и текст, написани от Михаил Манолов. През 1964 г. излиза песента “В събота вечер” на известния тогава композитор Йосиф Цанков, с текст, написан от Димитър Василев.Първата си международна награда, “Златен ключ”, получава в Братислава през 1966 г. за “Адажио”, написано от българския композитор Ангел Заберски. Следват многобройни победи в други международни конкурси и певицата успява да спечели множество международни награди по целия свят.

Третият ѝ албум “Пее Лили Иванова” е издаден в Москва в студио “Мелодия” през 1968 г. През тези години кариерата ѝ в Русия расте с впечатляващи темпове, както и медийният интерес към личността ѝ. Същата година звукозаписната компания “Балкантон” издава албума ѝ “Camino”, като едноименната песен се превръща в емблема на цялата ѝ бъдеща кариера.От 1975 до 1991 г. пее в дует с партньора си Асен Гаргов, певец и композитор. Заедно записват албуми и изнасят концерти.

Лили Иванова выступает на сцене более 50 лет и записала более 600 песен в 35 альбомах, многие из которых были удостоены “Золотого граммофона” в Европе.

В 1997 году Международная женская ассоциация номинировала ее как одну из самых популярных женщин 20 века, а в 1998 году Лили Иванова получила высший орден Фонда Святителя Николая Чудотворца в России.През 2005 г. песента ѝ “Camino” е класирана на 40-о място в престижната класация на Sony Ericsson World Enduring Hits.

На 11 май 2006 г. получава звезда на българската Алея на славата в София.

През април 2009 г. излиза автобиографичната книга на Лили Иванова “Истината” (на български: Истината), издадена от младия журналист и талантлив писател Мартин Карбовски, в която тя описва своя житейски път от детството до триумфалното си представяне на Олимпиадата в Париж през януари 2009 г.

През 2013 г. Лили Иванова записва нови песни на руски език по текстове на поета Иля Резник, а по-късно участва в юбилейния му концерт в Кремълския дворец в Москва.

Научете повече

Ален Делон навършва достолепните 87 години

Името на френския актьор, режисьор, сценарист, продуцент и певец е анаграма на “le don” (дарбата) и често се смята, че е негов псевдоним. Това обаче е рождената фамилия на секссимвола на 60-те.

През 1958 г. при снимането на филма „Кристина“ Делон се запознава с австрийската актриса Роми Шнайдер, а от 20 март 1959 г. двамата са сгодени. По време на тяхната връзка Ален има любовна афера с немската певица и фотомодел Нико, която на 11 август 1962 г. ражда син на име Кристиан Аарон Булон.Делон е опровергал своето бащинство, но Нико продължава да твърди, че той е бащата. През декември 1963 г. след близо 5-годишен годеж Делон и Шнайдер приключват връзката си.

На 13 август 1964 г. Ален се жени за Натали Бартелеми, родена на 1 август 1941 г. в Мароко - известната френска актриса и модел, позната като Натали Делон. 

Един месец след това им се ражда син Антони. На 25 август 1968 г. Ален и Натали се разделят и от 14 февруари 1969 г. са разведени.Интимни приятелки на Делон са били актрисите Мирей Дарк и Ан Парийо. След това на 51 години той се жени за холандската манекенка Розали ван Бреемен и е с нея почти 15 години (1987 - 2001). По това време е удостоен с най-високите награди в кариерата си.

През последните години Ален Делон е известен не само като великолепен актьор, но и като успешен бизнесмен. Под неговата търговска марка "AD" се произвеждат много стоки като парфюми и цигари. Той управлява и собствена авиолиния. Почитателите на произведения на изкуството високо оценяват колекцията на Делон. В частност, през 2007 г. актьорът е продал част от своята колекция от картини за около 9 милиона евро.Той неведнъж е споделял, че вярва в джентълментството, че обожава жените, но е искал да даде цялата си любов само на една-единствена. Животът обаче има други планове за този мъж и той преживява доста в своя житейски път.

Днес ще ви запознаем с някои от най-мъдрите и истински мисли на актьора за живота, които със сигурност ще ви трогнат.

„Обичам да ме обичат така, както аз се обичам“ е един от любимите ни цитати от великия актьор.

Научете повече

Наш Манастир спасява от тежки болести,изтрива пороци твърдят духовници и миряни, изпитали чудото на гърба си

Светата обител е доказал чудодейната сила, която се крие зад неговите стени и променя съдби. Това е неоспорим факт , а доказателствата са безброй, твърдят духовници и миряни, изпитали чудото на гърба си

Известен е като като Черепишкия. Живописната света обител се намира в красивото Искърско дефиле, в близост до село Зверино.С горещи молитви към Бог и силна вяра в сърцето пристигнал жител от град Мездра, болен от рак на гърлото.Къде ли не ходил болния мъж, какви ли не светила го преглеждали, но всички лекари и знахари само вдигали рамене. Той чул за чудесата на манастира и като „удавник за сламка“ решил да пробва и това.

Зад дебелите манастирски порти той престоял седмица. После от болестта нямало и помен. Лекари не вярвали на чудото, че това наистина се случило. Тази невероятна история разказвали монасите, а и миряните, видели с очите си изцелението.

Свидетелствата за излекуване от тежки заболявания са безброй, но местните помнят още един ярък пример за Божието чудо, и за силната християнска вяра.Те дават за пример човек, който търсил потърсил изцеление от зависимостта си в Черепишкия манастир. Мъжът бил алкохолик.

Загубил работата си, семейството, приятелите си, бил на прага на мизерията. Останал сам и без перспектива, той се обърнал към Бог и той чул молитвата му. След кратък престой в светата обител си тръгнал като чисто нов.

След няколко години се завърнал, за да разкаже какво се променило в живота му. Бил пристигнал със супер скъпа кола. Оказало се, че започнал престижна и скъпо платена работа. В чужбина свил ново семейно гнездо, забогатял и сега бил много щастлив.Пред манастирските порти пристигнала и жена с високи стойности на захарния диабет. С молитви и здравословно хранене духовниците я смъкнали и тя се подложила на животоспасяващата операция, която преди била невъзможна.

В същия манастир близки довели и старец, почти обездвижен. Само след няколко дни престой и молитви към Господ, той се изправил на крака, захвърлил бастун и патерици.

Зъл затворник също получил помощ свише. Той имал няколко присъди за убийства, грабежи и изнасилване. След 40-дневен престой и постене, човека получил причастие и си тръгнал прероден, като агне.

Научете повече