Един стар сервитьор разказва:Малко преди да напусна България и да отида в Русия, в онова лудо време

Малко преди да напусна България и да отида в Русия, в онова лудо време, в което всички се разпиляхме по света. Работех си в оня ресторант, за който ви бях разказвал преди , правех пари, при това много. Вече ми бяха поверили по-отговорните задачи, като сервитьор със стаж. Какъв стаж, нямах и 24 години, но имах самочувствието на видял всичко.

Той идваше вечер, винаги стоеше сам, пиеше малка мастика със салата от маслини, поръсени с лимон. Правехме я за него специално. Винаги плащаше с 5 лева и ми казваше да си запазя рестото. Мъж без възраст, облечен и изпънат като по конец. Не знаех къде работи, нито пък нищо за него, освен името му - Злати (името е променено по молба на редактора). Мълчеше и зяпаше празно танцуващите хора, сякаш някаква голяма болка имаше в душата.

Собственикът се разприказва един път. Злати бил един от известните хора в града ни през 70-те години на 20 век. Красиво момче, като икона, всички ученички били влюбени в него. Той завършил училище и отишъл да учи в София. Специалност "математика", дори завършил. Там го открили и в модна къща "Валентина", станал звезда на всички модни ревюта на мъжка мода. Висок, с леко по-дълга русолява коса, хладен и неземно красив. 

Присъствал във всички каталози, бил на изложенията, жените умирали по него. Всички магазини в малкото градче имали изрязани негови снимки от списанията, залепени от влюбените магазинерки. Като се връщал у дома, пред къщата им дебнели полудели ученички. Мълвата вървяла, че е нещастно влюбен в красива софиянка от елита. Така мислели всички.

При едно от неговите пътувания в чужбина, в Австрия, охраната на хотела го хванала в стаята с лейтенанта от ДС, който следял тази група и пътувал с нея. Това за Австрия не било кой знае какво, извинили се, но партийният отговорник на модна къща "Валентина" веднага научил и вдигнал огромен скандал. Оказало се, че от години двамата млади мъже живеят заедно, на семейни начала, неподозирано за всички. Това обяснявало и непристъпността на Злати, поне що се отнася до жените.

Ръководството преценило, че такъв модел не им трябва и го уволнили. Дисциплинарното уволнение на моя съгражданин му затворило вратите за всякаква работа, освен дребен чиновник в статистиката в нашето малко градче. Жените го отбягвали, защото знаели, че сърцето му е другаде. Злати мълчал, непрекъснато, стоял сам в стаята си. Майка му и баща му починали, той сам живеел в огромната им къща, винаги добре облечен, стилен и някъде в друго време.

Казват, че лейтенанта от ДС го пратили на границата и го убили, уж в опит за бягство. Така поне разправяха хората.

Един ден Злати дойде, поръча си обичайното, но вместо 5 лв ми остави 2 банкноти по 5 лв. 

"Моето момче, този свят не е за живеене!Много страдах. Плащам си и за утре, да ми наредиш масата!"

На другия ден той не дойде, починал от инфаркт в неговата стаичка. Наредих му масата, както обичаше. И все усещах, че като минавам покрай нея, чувам гласа му.

"Много страдах моето момче, много!"

Научете повече

От мене да знаеш, бабе, никой на тоя свят не е по-голям от хляба. Никой!

Затуй хлябът обърнат на обратно не оставяй. На земята никога да не бъде, даже ако е в торбата с покупките. Сичко друго в краката си можеш да оставиш... грижите, неволите, дамската си чанта даже на пода можеш да оставиш, ама хляба никога.

Виж го моя къде е оставен - над хладилника! Най-високо да е в къщата. 

Повече хляб отколкото ти трябва не купувай, че да не хвърляш после. Най ми е грехота, когато хляб се изхвърля. Вярвай, всичко тъй ми се свива щом се сетя като бях дете как не достигаше. Жито няма! Брашно няма! Не можеш да омесиш... помня как децата не се радвахме на шоколади, а на бялото и пухкаво като сняг брашно. И всяка трошица събирахме, нищо се не хвърляше... Сега кофите пълни, а душите празни! Хубаво е, полезно е малко гладен да поседиш. Да го научиш и имането и нямането.

Айде да си разточим сега нашето тесто. То вече си обиколи нивичката! Ама и ти много хубаво меси, я! Браво! Кога се научи?

"Кога се научих ли... та нали всяка сутрин съм те гледала, бабо... все през твойте ръце минаваше хляба та и всичко останало. Помня как казваше: "Ръце дето умеят да месят, не стареят!"

Баба до ден днешен дори корите за баница сама си меси и разточва... За хляба да не говорим. Питите й като слънца греят! И гледам ги тези нейните ръце и се чудя, колко ли хляб е минал през тях, гледам и си мисля... Колко ли хляб още има да изям...

/от Мрежата/

Научете повече

Когато учехме по Коледа, а най-големият празник беше Нова година

„Коледата невъзможна“. Заглавие на популярен филм, който неизбежно присъства поне в няколко телевизионни програми около коледните празници. Защото носи атмосферата на очакването и сбъдването. Е, казват, че и всяка Коледа не може да мине без „Сам в къщи“ – цялата поредица и още рояк други филми, които оцветяват празничните дни. „Коледата невъзможна“ е романтично произведение на изкуството. Но ние, живелите в „рая“ на соца, дълги години бяхме участници в едно друго произведение – Коледата забранена.

Тогава декемврийските дни се точеха къси и сиви, като главно преминаваха под знака на вестникарските заглавия за преизпълнени годишни планове. Бяхме хлапета, учехме на три срока, първият завършваше на 30 декември и точно около 24-25 декември ни спукваха от изпитване за оформяне на срочните оценки. Коледа ли!  Какво е това? Даже не знаех защо, когато се прибирах изгладнял от училище и тренировки, на трапезата на 24 декември се „мотаеха“ някакъв боб, постни сарми и разни такива недолюбвани от гладни тийнейджъри манджи. Тогава по съветски образец знаехме

Нова Година,Дядо Мраз който още в детската градина идваше със Снежанка и раздаваше подаръци на добрите деца. Които са слушкали и папкали.

През 60-те години не само Коледа не съществуваше, но и Нова година минаваше някак по тъмно, тихомълком. Неофициално, но категорично, бе обявена за семеен празник, хората – по къщите, семейно или с приятели, трапеза, забавната програма на единствената телевизия, в която по-късно се появиха балетът на телевизията на ГДР и програмата на същата телевизия „Шарено котле“, със своя твърде странен за нас хумор. Нашенецът наблягаше на пържолите и на Парцалев, Калоянчев, Мутафова. Затова в онези времена твърде странно изглеждаше един заснежен двор на столичния булевард „Черни връх“, в който към 20 декември жива елха грейваше с безброй пъстроцветни светлинки. По-късно и на други места се появи новогодишна украса, но тогава тази беше непознато явление. Къщата беше на прочутия илюзионист Мистър Сенко и той всяка година превръщаше двора си в коледна приказка. Нямаше как това да не боде очите на правоверните другари, защото изглеждаше твърде „американско”“ но Сенко беше всепризнат и не смееха да го закачат. Тогава символът не на Коледа, а на Нова година бяха бананите и портокалите.

Писателят Георги Господинов е събрал в книга спомени на всякакви хора под заглавие „Аз живях в социализма“. Кой си спомня за пионерската организация, кой за комсомолските „поръчения“, но всички до един – за новогодишните банани. Пускаха ги в два или три магазина, наречени „показни“ и там се извиваха безкрайни опашки. Тъй като даваха само по два килограма, цели семейства се редяха, но се правеха, че не се познават, за да може всеки да се добере до заветния плод. Бананите ставаха дори обект на бандитски посегателства. Купили хората, но имало и зелени, оставили ги на масата да узреят, влезли крадци, прибрали каквото могат и най-вече – задигнали бананите от масата. Случаят е истински!

Сякаш Вождът и „човек от народа“, който се прегръщаше и целуваше с всякакви африкански „революционни“ лидери, а Ненчо Хранов от „Работническо дело“ припкаше след него из Мозамбик и пишеше възторжени заглавия „От Рувуми до Мапуто – вива Фрелимо!“, не можеше да внесе няколко кораба банани и да ги има поне през зимата, когато им е сезонът у нас? Явно „концепцията“ е била – ако хората имат банани, ще вземат още нещо да поискат.

През 70-те и 80-те години декемврийската тъмнина се поразсея и въпреки че Коледа продължаваше да не съществува, на централни места в столицата и в големите градове се появиха нещо като места за народно веселие. В София първо на площад „Славейков“, а след това затваряха и булевард „Стамболийски“. В импровизирани шатри замирисваше на кебапчета, а от бъчви се лееше наливно вино. Скапано, но евтино. Явно работеше теорията за „социалните отдушници“ на един тогавашен секретар на ЦК на БКП, който и сега още дава акъл по вестниците, а потомството му се опитва да се върне в политиката. Колкото и носталгиците да въздишат, четогава нямало престъпност.

Точно новогодишният базар на „Стамболийски“ стана обект на „престъпно посегателство“ в истинския смисъл на думата. За по-голяма „автентичност“ докарваха от ТКЗС-та в Драгалевци и Бистрица живи овчици и ги затваряха в импровизирани кошари, да изглежда „по-битово“. Добре, че някой идеолог не се е сетил за раждането на Исус в яслата, та да ги заклейми. Но и тогава се намерили предприемчиви хора, пристигнали с една молотовка“, заявили, че са от ветеринарните власти и вдигнали овцете. Явно за личен новогодишен курбан, та милицията бра ядове баш преди Нова година.

В тези по-късни години, без да се споменава думата Коледа, към 20 декември в учрежденските среди настъпваше оживление в очакване на традиционния новогодишен банкет. Колежките задължително се пускаха на обяд, за да отидат на фризьор и да са красиви вечерта. Останалото е показано и в доста филми от онова време, като „Маневри на петия етаж“ – конфети, финтифлюшки, осигурено от културномасовика забавление, водка, традиционната пържола, малко клюки, малко учрежденски флирт.

Накрая годината свършваше и се сядаше на празничната трапеза, за която падаше голямо тичане и блъскане, защото липсваха не само банани и портокали. Беше героизъм да се уредиш с прилично месо, а да намериш луканка, се искаха хъс, изобретателност и най-вече връзки с другарите от търговията.

Автор: ДОБРОМИР ПЕЛОВ,източник:armymedia.bg

Научете повече

Идат гости Коледари.Ето как беше някога

Коледуването е известно по всички български селища, само че на едни места коледуват възрастни момци, че дори и женени мъже, а на други – само малките деца. Навсякъде обаче коледуването се извършва само от мъже. Има и още една особеност – възрастните коледари са характерни повече за източните български краища, а малките – за западните.

Възрастните коледари обикновено ходят по групи, наричани на някои места “чети”, на други – “куди”, като групите са с определен брой коледари – 5, 6, 7 или повече. За всяко село числото на коледарите е точно определено. Пременени, тези левенти или мъже коледари, наметнати с ямурлуци, ходят нощем или рано сутрин по цялото село от къща на къща и пеят коледарски песни.

Коледарските песни са с различна тематика

За различни възрасти, за мъже, за жени, за женени или неженени, за земеделци, търговци или за различни занаяти и др. На коледари не бива да не се отвори, счита се за грях и срамота, този който не ги пусне в къщата си. С влизането си те изпяват песен на най-стария домакин, след това пеят на всеки от присъстващите в къщата.

Песните са венчални пожелания и благословии, възпяваният е окачествяван като богат и пребогат, като млад и силен, левент и даровит, често пъти с царски и божествени качества. Изпели песните, коледарите получават като дар по един кравай, нарочно омесен за тях, получават още и сланина или кървавица, пари и си отиват “по живо и здраво”. На отиване по някои места изричат дълги и предълги коледарски благословии, пълни с духовити сравнения.

Коледарската група се води обикновено от “кудабашия” или както по старому са казвали “станеник”.

На някои места коледарите са облечени в карнавални костюми: в тях има роли на младоженец, булка, трохобер, запевач и др.Този тържествен, мил и пълен със значение обичай на други места се изпълнява от малки деца. Те също ходят от къща на къща с тояжки “коледарки”, които в някои краища са богато украсени. Като влязат в къщата, в някои средногорски села питат: “Славите ли Бога?” – “Славиме”, отговарят, и затропват с коледарките и повтарят: “Славете Бога! Славете Бога!”. Най-често обаче повтарят: “Коледа, бабо колаче! Коледа Бабо, колаче!” или както е в кукушките села: “Коленде – меленде сурова година. Цинци, кака, дай м’една колака!”.

Коледуванията в една или друга форма са известни на всички източноправославни християни, особено на българите, румънците и украинците. И тия обичаи имат в основата си твърде стари новогодишни постъпки от рода на полазването, което по-късно се свързва най-вече с Игнажден. Големият празник на Рождество Христово е станал причина да се развие този обичай в тържествено драматично обхождане на селото.

Научете повече

Спомени от СОЦА:В предприятието една седмица преди Нова Година се започваха празнични мероприятия

В една голяма зала, като в театър, родителите водеха нас, децата, да се срещнем с Дядо Мраз. Той ни канеше по име, а ние трябваше да изпълним стихотворение или песничка. Той винаги оставаше доволен. Усмихваше се и обещаваше, че под елхата у дома, ще получим още подаръци. 

Защото сме били послушни. На тези мероприятия, всички деца получавахме еднакви подаръци - момиченцата кукли,  момченцата - автомобилчета. И торба със сладкиши, разбира се. Дни след срещата с Дядо Мраз, в друга голяма зала на предприятието, столова, доколкото помня, се провеждаше банкет за всички работещи и семействата им. Директор, началници на отдели, служители, работници. 

Всички. Жива музика - българска естрадна, италианска, руска и Бийтълс. Тогава се влюбих в песента "Момиче" . Бях на седем, което означава, че е било 1975г. 

Масите бяха отрупани с храна и плодове, музика, конфети, бенгалски огън. Смях и веселие. Доброто настроение не ни напускаше дълго време. У дома, за същинския Празник, се събирахме с роднини и приятелски семейства. Всеки носеше домашно приготвена храна. 

Масата отново беше отрупана. Музика от грамофона - Лили Иванова, Емил Димитров, Том Джоунс, Джо Кокър - конфети и бегалски огън. Опърлени гирлянди. Много усмивки. И, разбира се, аромат на цитруси и южни плодове.

Галина Томова/Бургас

*в статията е ползвана илюстративна снимка от интернет

Научете повече

Коледата на Живков или първата официална коледна нощ в НРБ

 

Снимка:168chasa.bg

Шумът от банкета на Политбюро постепенно стихна и посетителите в залата започнаха да се гледат в недоумение. Набързо отпратиха танцовите ансамбли с автобусите, паркирани пред планинската резиденция. Политическият елит на България не знаеше какво да направи - Главният, другарят Живков, се беше измъкнал тихо от шума и суетата и стоеше на терасата. Първи отсъствието му забелязаха Гриша Филипов и Милко Балев, които тихо започнаха да го търсят с поглед. Охрана му също я нямаше, което хем успокояваше, хем притесняваше хората от ЦК. Някой ги сбута и го видяха през прозореца - сам на терасата, на метри от охраната, която стои под декемврийския сняг и също не знае какво да прави.

Някой го беше обидил? Беше му лошо? Случваше се нещо в държавата?

Притеснението завладя празнуващите, шумът затихна и всички се смълчаха. Пенчо Кубадински и Добри Джуров, стари бойни другари на Живков, решиха да излязат на терасата.  Всички други се скупчиха на тясната стъклена врата.

- Другарю Живков, ще настинете, как така? - фамилиарно пое Кубадински.

- Тоше, как си, какво става, да не ти е лошо нещо? - подаде и Джуров.

Живков се обърна към тях и те двамата бяха готови да се закълнат, че това в ъглите на очите му не бяха разтопени снежинки. Беше трудна поредица от години. И в политически, както и в семеен план.

- Стоя тук на вятъра, студен вятър идва от севера, от Съюза. Почват промени.Всичко ще се промени, а ние готови ли сме? - отговори на въпроса с въпрос Живков.

И двамата стояха учудени, че обичайният оптимист и зевзек подема такава тема.

- Да, другари, имаме ли какво да ни стопли, съхрани или студеният вятър ще ни отвее? И след нас нищо...

В банкетната зала вече отсервираха всичко, радвайки се, че ще могат да занесат нещо и у дома. От резиденцията се изви опашка със западни автомобили, в които партийни ръководители недоумяваха какво се е случило. Започваше нещо, но какво...

Течеше спешно заседание на Централния комитет на БКП 

В студената зала за събирания (не бяха очаквали, че ще им потрябва точно тя) бе събран целият Централен комитет. Леко изтрезнели, те слушаха в недоумение...

- Другари, на народа му трябва надежда, топлина, да има около какво да се обединим, защото студеният вятър...Усещате ли го го, другари? Мен ме сви и ми стана страшно. Трябва ми и вяра. - бе болезнено откровен Живков.

И след това зазвъняха телефоните, първо на директорите, после те звъняха на главните редактори, печатниците, телевизията. Всички бяха учудени, но и обнадеждени. 

Случваше се нещо ново 

За първи път - във вестник "Работническо Дело" излезе малка статия със съвети какво да се подготви за вечерята на Бъдни вечер. По телевизията показаха рецепти за постни ястия и говореха за това колко е важно семейството да се обедини около трапезата на този празник. На комсомолците беше забранено да спират хората, които искат да отидат на църква. Православната църква не знаеше как да реагира на това чудо. Работниците получиха три почивни дни в повече, маскирани с три поредни съботи за отработване, но това беше наистина чудо за тях. Хиляди календари бяха препечатани, за да се отбележат Бъдни вечер и Коледа на тях. Падна сняг и за първи път в Народната република се празнуваше Коледа и Бъдни вечер. Официално, защото допреди броени дни, никой не можеше и да си представи това.

Студеният вятър, поразил другаря Живков, даде топлина и светлина на милиони български семейства. И вяра, без нея не можехме да продължим.

Научете повече

Един стар сервитьор от времето на соца разказва: Благодаря на кризата, че ми отвори очите

 

Не съм ви писал от много месеци, но при мен нещата не бяха много добре. Нали знаете, моята орисия каква е - с черния панталон и бялата риза, да тичам между масите и да обслужвам пияни. Дойде кризата и всички в ресторантьорството се охълцахме - и аз и шефа. 

Аз, защото се оказа, че са ме осигурявали на половин ден и нито помощи мога да получа, нито мога да се оправя с парите. Шефът си продаде джипа, за да не му вземат заведението, сам работи в кухнята. Оставахме сами - аз и той. По цял ден ми ревеше, че много му било зле и пак продължаваше да ми реже от заплатата. Сами работим и пак ме краде, ако може и себе си да окраде, ще го направи.

Една вечер стоим на празното заведение, вика ми, Гошо, айде по къщята, няма смисъл. Върнах се в 8 вечерта у дома, кога такова нещо ми се е случвало. Легнах да спя, мъча се, най-накрая заспах и кой да видя - Тодор Живков.

Идва едни такъв сериозен, загрижен, като баща. И ми вика - "Гошка, недей робува на частници, търси държавното. Стига се мъчи, ти сервира на Тръпм, на Путин, достигна върхове в кариерата. За какво ти е да се мъчиш, не си първа младост".

Събудих се по никое време сутринта, гладя ризата и...не ми се ходи на работа. Това никога не е било.

Пред очите ми е само бай Тодор и как ми вика - "Измъчи се, моето момче, почини си".

Звъни ми телефона и едно старо гадже ви вика "Гоше, сетих се за теб, трябва ми човек за една работа, на пропуск да работиш. Държавно!"

И както бях с ризата и панталоните, отивам на интервю. Взеха ме от раз, единствен бях бръснат и ухаех на парфюм. 

Вече минаха 2 месеца и мога да кажа - прав беше бай Тодор. Държавното си е държавно - заплата, осигуровки, почивка. Не бях излизал никога в отпуск, щях да се разплача, когато ми дадоха и още една заплата за Коледа и бонус. Няма пияни изроди, няма мрънкащи чорбаджии. Над мен е само държавата, а аз съм неин служител.

Заклех се - на следващата отпуска да отида до Правец и да оставя цветя на паметника на Тодор Живков, защото той ме напъти и спаси.

Звъни ми бившият ми шеф - ако можело и той да работи като мен. Заведението фалирало, той гладувал. "Няма, господине, държавната работа не е за всички" ми идеше да му отговоря, но нали съм учтив - замълчах си!

Научете повече