Спомени от СОЦА:Нова година с Любиша Самарджич и „Дай, рибу, рибу…”

Ех, какви новогодишни програми имаше едно време! А не скучни шоута с плоски шеги и преиграващи актьори като сега. Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Стефан Данаилов, Стоянка Мутафова забавляваха народа и го разсмиваха до сълзи. А царят на новогодишните програми беше Хачо Бояджиев.

Една от любимите ми беше неговата „Криворазбрана цивилизация“ през 1974 г. с Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Ружа Делчева и други. В него имаше незабравими реплики като “Pано или късно ще идат в таз циливилизацион, ще заживеят съвсем по францушки”.В програмата “Експрес танго” участваха български и чуждестранни звезди, а в скечовете голямото си майсторство демонстрираха недостижимите комедийни легенди Георги Парцалев, Стоянка Мутафова, Константин Коцев, Светослав Пеев…

Телевизията не пестеше пари и в новогодишното шоу се канеха големи актьори като Любиша Самарджич. Кой не помни „Дай, рибу, рибу, рибу, дай“? По онова време Самарджич беше голяма звезда у нас, тъй като телевизията излъчваше сериала “Горещ вятър”, от който не изпускахме нито един епизод. Градусът на настроението скачаше с „Иръпшъните“ начело с Тодор Колев и „Сто кила ракия давам, само да те притежавам…“. Не се минаваше и без прословутия балет на ГДР и забавната програма „Шарено котле“, които за онези времена бяха голяма атракция.

При социализма Новата година все едно не беше дошла, ако телевизията не излъчеше руската филмова класика „Ирония на съдбата”. Явно не е заснето нищо по-добро за случая, защото така е и до днес – и при демокрацията дават филма всеки път на празника.

Пет минути преди да настъпи новата година, всички чакаха другаря Тодор Живков да пожелае здраве и успехи през новата година.

Сега на Нова година по телевизиите е пълна скука и направо няма какво да се гледа. А БНТ излъчва всеки път концерт на открито с познати само на тийнейджърите изпълнители, които трудно могат да се нарекат певци, а камо ли да ни повдигнат настроението в празничната нощ.

Василка Ненкова, Русе/Ретро.бг/

Научете повече

Как с безсолна луканка намерих любовта на моя живот

Това е случка, която промени живота ми. Декември месец, 1982 година. Студена зима, а аз съм в седми клас. Хормоните бушуват, вече се заглеждам по момичетата, но в мен спи още хлапето. Всяка сутрин се строяваме отвън и дори в снега ни карат да правим упражнения. Училището ни е обградено с високи блокове, в центъра на града. И стоим ние в зимните якета, пада сняг и правим упражнения, докато учителят по физическо зиморничаво се свива в анцунга.

Въртим се, въртим ръцете, краката, клякаме. Само чувам Тишо, другият хулиган на квартала, да ми просъсква:

- Гуспа, гледай нагоре, майко, колко луканки.На последния етаж на единия от блоковете, имаше наредени два пръта със сочни луканки. Сочни, явно селски хора живееха там, бяха си ги сложили да съхнат.

- Тишо, аз мога или не мога, а, кажи?

- Не можеш, Гуспа, много е високо.

Две предупредителни изсвирвания със свирката и ние знаехме, че трябва да млъкнем. Но в главите ни вече имаше план - да оберем луканките. Нито бяхме гладни, нито нищо, но това беше келешлъкът ни през онова време - да откраднеш луканките беше героизъм. Луканки имаше много, дори милицията не се вълнуваше особено. 

Слънчевият следобед на покрива на блока 

С още поне 20 деца се качихме на покрива на блока. Времето беше такова, че никой не заключваше нищо и беше напълно нормално да влезеш във входа и да се качиш на тавана. Хората са на работа, кой ще ни забележи. Дори и пенсионерите спят.

Хвърлихме чантите на един куп, те насядали по комините, зяпат ме. А аз оставам по потник, сложих си гуменките и ще се правя на мъж. Достраша ме леко, все пак е 12 етаж, таванска тераса. Под мен е бездна. Какво ли ще е да се откажа?

Но как да се откажа, когато ме гледа с интерес момичето, новото момиче, което дойде от София тези дни. Руса коса, зелени очи и говори по софийски, забелязах я веднага. Умна е, не си пада по гамени, това го разбрах. Но днес явно имах шанс.

На мускули минавам по корниза, скачам и хоп, на терасата съм. Беше страшно, но оцелях. Краката ми треперят. Подават ми въже, на което вързах луканките и те ги издърпаха. Сега, по-трудното. За мой късмет - на терасата имаше столче, на което се повдигнах, прихванах се на ръба и на мускули над бездната - няколко страшни секунди, успях да се върна на тавана.

Приливът от енергия и адреналин ме направи безсмъртен, съучениците ми ме гледаха зяпнал. А аз направих най-голямата глупост - взех луканка, обелих я и приклекнал по потник, поднесох я на Тони - момичето със зелени очи и руса коса.

- За теб принцесо, от Гуспата!

Часове смях и ядене на луканки на покрива, Тони ме щипеше и ми се смееше. Всички жени обичат героите. 

Лудостта на успеха ме накара да бъда безразсъден. Пуснахме обелките на терасата и аз отгоре му пуснах ракетка, някакъв лист от чантата. На ракетката пишеше: "Луканката е супер, но леко безсолна. Старай се повече. Невидимият"

Спах като къпан, нямахме домашни, нямаше и причина да се притеснявам, петък щеше да мине бързо.

Петък - денят на страшния съд 

Нищо не предвещаваше, че ще ям шамари. Сутринта ме изкараха пред строя, на пожар с такси дойде баща ми и ме почна пред всички. Чак тогава разбрах каква глупост съм направил - за ракетка съм използвал една контролна по математика, на която имах двойка и дълга рецензия от другарката. Понеже я бях скрил в чантата, нашите не знаеха за нея и аз я бях забравил. Обаче, нали говорим за случайността, обрал съм луканките на учителката ни по математика, омъжена за учителя по физкултура. Върнали се вечерта, решили да се качат до тавана да видят луканките и намерили контролната, по която безпогрешно ме разкрили.

Баща ми ми удари три шамара, ама такива, че още ги помня. Стоях ревнал, а той тихо ме прегърна и ме отведе встрани, за да не ме видят съучениците ми. От него го знам, че героите не трябва да бъдат унижавани. Целият трепереше, от страх за мен и от обида, че съм го излъгал. Чак сега разбрах, че съм се подложил на глупав риск. Нямаше как, баща ми извади пари и плати луканките на учителите.

40 години по-късно 

Всъщност, имаше нещо хубаво в цялата история - аз и Тони сме заедно, вече точно 40 години. И децата и внуците ни са точно такива, каквито бяхме ние - луди, но умни глави. Тони често се шегува с мен, че ако не са били тези луканки, тя е щяла да избере друг. Кой знае, но наистина луканките бяха леко безсолни. По това и тя е съгласна.

Обичайте се и бъдете герои, истинските жени обичат това.

Научете повече

Почина Кралят на футбола Пеле

 

Снимка: twitter/@timothysykes

Почина бразилската футболна легенда Пеле. Новината съобщи неговата дъщеря в профила си в Instagram, съобщиха световните агенции.

Считан от мнозина за най-великия футболист на всички времена, трикратният световен шампион бе хоспитализиран в болница "Алберт Айнщайн" в Сао Паоло в края на ноември. 82-годишният Пеле се бореше с рак, като през септември миналата година беше отстранен тумор от дебелото му черво. По-късно обаче лекари съобщиха, че химиотерапията не дава резултати и той бе поставен на палиативно лечение,пише 24chasa.bg

Легендарният футболист прекара коледните празници в здравното заведение, заобиколен от близките си.

Едсон Арантес до Насименто, по-известен с псевдонима си Пеле е определян като най-добрия футболист на всички времена. От 1956 г. до 1974 г. играе в "Сантос", а след това – три сезона в "Ню Йорк Космос" в САЩ. С националния отбор на Бразилия става трикратен световен шампион – през 1958, 1962 и 1970 г. През 2000 г. ФИФА определя Пеле като футболист номер едно на XX век.

Подробности за Пеле:

Едсон Аранчис до Насименто е роден в Треш Корасоинш, щата Минаш Жерайш на 23 октомври 1940 г. Баща му е професионален футболист, но прекратява кариерата си след травма в коляното.

Едсон израства в бедност в град Бауру, където започва да играе в аматьорски футболни отбори. На 9-годишна възраст стои до радиото, за да слуша финала на Мондиал 1950, който Бразилия губи, и тогава се кълне със сълзи на очите, че ще докара някой ден купата в своята страна.

През 1956 г. на 15 години започва кариерата си в младежкия отбор на Сантош, а година по-късно вече играе в основния им отбор. Известен е с прозвището Пеле. Едва 16-годишен става голмайстор на бразилския шампионат и 10 месеца след подписването на първия си професионален договор е включен в националния отбор на Бразилия.

На световното футболно първенство в Швеция през 1958 г. печели за първи път световната купа с отбора на страната си. Вкарва два гола във финалния мач. По това време е 17-годишен и е най-младият футболист, печелил световно първенство. С фланелката на Бразилия печели още две световни първенства-през 1962 и 1970 г.

До 1974 г. Пеле е отбелязал 1087 гола в 1120 изиграни мача за своя отбор Сантош. На 19 ноември 1969 г. на стадион Маракана отбелязва своя гол номер 1000. По този повод в Бразилия е издадена специална пощенска марка, а президентът обявява деня за празник.

Пеле завършва спортната си кариера в Ню Йорк, където от 1974 до 1977 г. играе за местния клуб Ню Йорк Космос. До края на активното си спортуване той успява да отбележи 1281 гола в 1363 изиграни професионални футболни срещи. В 92 участия в бразилския национален отбор Пеле вкарва 77 гола.

Прекратява футболната си кариера с демонстративен мач между Ню Йорк Космос и Сантош на 1 октомври 1977 г.

Пеле е първи министър на спорта на Бразилия в периода 1 януари 1995 – 30 април 1998 г. В края на 2022, той се бори за живота си в болница в Сао Пауло./bg.wikipedia.org/

Научете повече

Помните ли ги тези незабравими игри?

"А бяха времена". Нямаше интернет фейсбук, инстаграм ,туйтър и другите социални мрежи. Децата играеха до полунощ пред блоковете в кварталите където живееха без да се притесняват родителите им и ги търсят. Нямаше ги  всичките мизерни средства за друсане които съществуват в днешно време. Емоции незабравими мигове. моменти и времена които за много поколения българи си остават незабравими и незаменими с днешните. 

Да играеш на джамини и кой имаше по хубава сирийки биренки или просто сачми метални беше неописуемо яко.

Да се целиш с фунийки и се преследваш в махалата с приятели беше луда работа.

За повечето момичета играта на дама и народна топка беше предпочитано.

Да се обикаля с Балканчето или Школника беше лудо препускане с часове из родния град или село.

Колко комшии и съседи деряха гърла докато им чупеха прозорците по грешка с прашките и жилките.

Скачането на въже беше също много любимо на всички ни, но играта на криеница с часове и търсене до побъркване беше най лудото от всички други игри.

Така минаваше свободното ни време усмихнати безгрижни щастливи от онова по истинско детство и живот без лимити. Някакси всичко беше по друго.

Добавете нещо друго ако съм пропуснал, но спомените ми са безкрайно много, ще спра до тук и се надявам и вие да имате много яки спомени от онова изминало детство и време.

Научете повече

Старият „Иж“ се завръща по-силен от всякога.Ускорява от 0 до 100 за 3,5 секунди!/снимки/

Първото серийно производство на мотоциклети „Иж“ излиза на пазара през първата половина на 2018 година.

Президентът на Русия Владимир Путин имаше възможността да се запознае с мотоциклета „Иж“, който концерн „Калашников“ разработи за нуждите на проекта „Кортеж“, по време на изложбата „Русия, устремена към бъдещето“ в „Манеж“.„Първата партида мотоциклети е планирана за първата половина на следващата година“, съобщи Василий Бровко, един от директорите на държавната корпорация на „Ростех“. „С теглото си от 500 кг „Иж“ може да развива скорост до 250 км/ч, а 100 км/ч вдига само за 3,5 секунди. Освен това машината е снабдена с бензинов двигател с мощност 110 kW“, добави той, като поясни, че мотоциклетът в момента е в процес на изпитания.

В рамките на проекта „Кортеж“ Научноизследователският автомобилен и автомоторен институт разработва за първите лица и високопоставените държавни служители няколко автомобила на една платформа. Проектът започна преди 4 години – в допълнение към НАМИ и „Ростех“ в него участват и „Росавто“, а инвестициите в „Кортеж“ съставляват 12,4 млрд. рубли (около 181,8 млн. евро)

Първите 12 лимузини ще бъдат сглобени до края на 2017 г., а през 2018 г. в продажба ще влязат SUV и седан. Автомобилите ще се произвеждат под марката Aurus (от лат. Aurum – злато) и Russia. Линията на двигателя ще включва няколко дяла, включително V8 с 650 к.с. и 4-цилиндров двигател с мощност 250 к.с. Най-голяма производителност ще има 12-цилиндровият турбомотор с 850 к.с. Всички ще работят с 9-степенна автоматична скоростна кутия.

Източник:bg.rbth.com

Научете повече

Голямото предновогодишно "пускане" или с какво пълнехме хладилника по времето на соца в НРБ

Вечерта преди Бъдни вечер се почерпих с един приятел и след като се разделихме, реших да се поразходя на път за вкъщи. Кварталът, през който вървях, минаваше за един от добрите пловдивски квартали  –  благоустроен, озеленен, но вече поовехнал и посивял. Почти нямаше вече минувачи, силуетите на сградите потъваха в декемврийската мъгла.

Неусетно започнах да се връщам назад във времето – това, което виждах,  с нищо не се различаваше от гледката на същото място отпреди 20 – 30, а може би и 40 години. В такъв случай човек не може да не се попита защо бездушните неща около нас, остаряват толкова бавно – за разлика от нас, хората, които ги одушевяваме.

Мъглата ставаше все по-гъста, уличните лампи едва я пробиваха вече, бях се пренесъл в 1968 или 78 година, когато някакво светло петно започна да прозира някъде пред мен.След малко открих, че това е кварталният  магазин. Ярко осветен и отворен. А беше полунощ.

Продавачът гледаше с надежда през витрината и се надяваше да хване още някой клиент. А имаше с какво – магазинът беше претъпкан догоре със стока. Само алкохолът беше стотици видове.

Познавах това търговско състояние. Възможно е на другия ден да имаха голямо плащане и всеки лев в касата беше важен. Или бяха останали пресни колбаси и руска салата, на които срокът изтичаше…Изпитах непреодолимо желание да вляза – ако в момента бях човекът от 60-те или 70-те години, влизането ми би било едно пътешествие в някакво бленувано бъдеще.

Бях изпил обаче три ракии, добре бях замезил – не ми трябваше нищо.  И хората в овехтелите блокове наоколо не искаха нищо и сигурно вече спяха.

Преди 30 години, ако в техния квартал беше кацнал такъв магазин, за минути щяха да се наредят на опашка пред светналата витрина. Първият, който щеше да открие чудото, сигурно щеше да тича от врата на врата и да вика:

–         Елате да видите какво са ПУСНАЛИ!

В онези времена основният момент в търговията беше ПУСКАНЕТО.По празниците задължително пускаха неща, които после цяла година нямаше и да помиришем.

По-късно разбрах, че всяка година на Министерството на вътрешната търговия и услугите Политбюро спускаше някакъв валутен лимит – за радост на хората. Такава бе системата във всяка социалистическа страна. Само че в Унгария, примерно, от сърцето на тяхното Политбюро се откъсваха десетки пъти повече валута. И не само по празниците.

Само че унгарците имаха повече износ по т.н. „второ направление” и валутните им постъпления естествено бяха повече.

За съжаление в никоя социалистическа страна на растяха портокали и не можеше да ги купуваме с т.н. преводни рубли. Единствено вирееха в социалистическа Куба, но техните  бяха сухи и жилави.

Пускаха и други неща – овче сирене, луканка, даже кока кола.

В нашия супер докарваха за Нова година 5-6 каси с малки коли, които се разграбваха  секунди, продавачът едва успяваше да скрие за себе си две каси.Пазаруването започваше още в началото на декември. Най-напред трябваше да се осигурят пържолите и Искра-та, защото точно те свършваха в момента, в който пък пускаха бананите и портокалите. Накрая хлебозаводът спираше работа за 4-5 дни и беше абсурд да се намери някъде и една филия.

Така че около 28-29 декември по улиците можеха да се срещнат хора с торби с по 7-8 хляба. Перонът пък на пловдивската гара късно следобед ставаше оранжев – всеки, който се връщаше от София с експресите, носеше по пет кила портокали. В столицата пускаха цитрусите по-рано и се продаваха почти без опашки.

Декември беше месецът на активизиране на старите приятелства. Един съсед тръгваше по селата, от някой набор купуваше току що заклано свинско, от бивш колега – наливно вино и ракия.

Още в първата седмица на декември се беше заредил с всичко, но тъй като много хора знаеха за неговото запасяване, започваха да му ходят на гости. И се оказваше, че към Коледа запасите се изчерпваха и трябваше да се направи нов тур по селата. Само че сега селските фондове пък бяха вече на изчерпване.Проблем бяха и подаръците. Магазините за детски играчки накрая приличаха на опустошено от бомби бойно поле.

На същото дередже бях и щандовете за парфюмерия и козметика. Ако познаваш някоя продавачка, все имаше надежда да се намери поне „Бич може” – легендарен полски парфюм, иначе  простолюдието трябваше да се задоволява с някакви руски одеколони.

Преди една нова година бяха пуснали някаква английска парфюмерия, влязох в ръкопашна схватка с чакащите и успях да се класирам малко преди да затворят.

Парфюмът, който подарих на жена ми, се казваше „Ябълков цвят” и миришеше по-гадно и от социалистическия „Магнит”.Баровците пазаруваха от Кореком.  Какво щастие беше да се намерят десетина долара на черно, да се превъзмогне страха от проверка – търговията с валута беше забранена, и да купи човек няколко шоколадови яйца и шоколадов календар.

Но и в Корекомите имаше опашки. Всяка от продавачките имаше поне по сто души приятели, на които беше задължена и трябваше да обслужи с предимство. А и да изкара нещо изпод щанда.

Нашата позната корекомска продавачка ни прошепна навреме, че на 30-и декември магазинът ще бъде затворен, но всъщност ще работи само за приятели. Щяло да се влиза от задния вход.

Омъкнахме се в тъмното и какво да видим – магазинът пак беше пълен с хора. Само приятели. Влезли от задния вход.

Тогава замечтах един ден да стана продавач в Кореком. И да имам толкова много приятели.

Не се сбъдна мечтата ми.

Сбъдна се обаче мечтата на онези, които искаха на всеки ъгъл да имаме по един Кореком.

И ето, тази мечта светеше пред мен в мрака, човек можеше да си купи всичко с прости левове.

Влязох, купих си един сладолед от хладилната витрина и веднага разбрах, че в цялата работа няма никаква коледна приказка.

Сладолед по Коледа, и то през нощта , не можеше да има даже в Корекомите!

Автор на текста: Евгений Тодоров, из „Наръчник на носталгика“

Научете повече

Един стар сервитьор разказва:Обслужвах Путин и от КГБ ми оставиха 10 долара бакшиш

Средата на 90-те години беше лудо време, в което всеки бе поел в някаква посока да избяга от България. Едни в Германия, други в САЩ, а на мен ми се отвори парашута за...Москва. С очите си видях разпада на Съветския съюз, империите, които изчезваха за една вечер, за да се появят на сутринта с друг собственик. 

Русия в периода 1992-1998 година беше като Дивия запад, но вместо каубои с коне, по улиците летяха джипове, пълни с момчета с калашников. 

Бях сервитьор в един ресторант, който тогава се опитваше да се развива по носталгията на руснаците по българската кухня. Или поне така смяташе нашият собственик, който правеше божествен таратор, мусака, шопска салата, скара. Но руснаците не си падаха по тях,или поне не толкова, колкото той очакваше. Ние бяхме облечени в народни носии, звучеше народна музика, ухаеше страхотно, но нямаше необходимата за онези дни лъскавина.

Бяхме близо до центъра на града и при нас идваха да обядват или да вечерят някои от работещите в институциите. С много от тях се познавахме добре, упражнявахме нашия руски, а те искрено се забавляваха. Володя идваше и за обяд и за вечеря, най-често с приятели. Такива като него, скромни, тихичко говорят, не пиеха, но хапваха мусака и салата. Обслужвах ги, успявах да ги усмихна с моя развален руски, за момент прекъсвах техните скучни разговори. Предпочитаха аз да ги обслужвам,  чудех им се, малки държавни чиновници, дори бакшиш не оставяха голям, но бяха много точни в сметките. Собственикът ме привика и ми пришепна - "КГБ, внимавай, не им се набивай в очите!"

Една вечер Володя остана последен, плати сметката сам, а после сложи отгоре 10 долара. Зяпнах, голяма сума за онова време.

Изправи се, леко приведе глава и тихо ми каза "Много ви благодаря за обслужването, отивам на друга работа и няма да мога да идвам често. Но винаги ще си спомням прекрасната храна и страхотното обслужване! Обичам България, нейните слънчеви хора и вкусна храна!". Благодарих му и аз.

След месец ресторантът изгоря, опитах се да продавам цигари на един пазар. Видях Володя по телевизора, беше вече шеф на ФСБ. Бях горд, че съм го обслужвал и че има добро мнение за България. И знаете ли, още пазя тези 10 долара бакшиш, от усмихнатия младолик човек, който обича България и беше така учтив с нас. Вярвам, че ми носят щастие, а и на целия български народ!

Научете повече