Ивановден и какво трябва да знаем за празника

Дните от Коледа до Ивановден са определени от народния календар специално за ходене на гости – ритуал, който се извършва ежегодно и е свързан с почитането – показването на уважение и признателност към близки и роднини.

Според народното вярване Св. Йоан е покровител на кумството и побратимството. Обредното къпане за здраве на Йордановден продължава и на Ивановден. В някои райони на страната то дори е по-характерно за този празник. Навсякъде обредът е за младоженците, като действието се извършва от кума или девера. Затова окъпването би могло да се разглежда като елемент от след сватбените обичаи, с който се затваря широкият кръг на сватбената обредност. 

На този ден ергените къпят момите, къпят се и младите мъже и имениците. В югозападна България къпят младоженките и малките момиченца на възраст до 1 година. Обредното къпане включва и разменянето на подаръци, както и гостувания и празнична трапеза. Народната представа за Св. Йоан като покровител на кумството и побратимството определя гостуванията у кумовете. Кумците носят кравай, месо, вино. Прави се обща трапеза.

На Ивановден е последният ден, през който ходят новогодишните маскирани дружини. В някои райони на страната коледарите отвеждат тържествено царя на чешмата и го окъпват. 

След това той устройва угощение, на което присъстват и маскирани като мечка, невеста и мъже облечени като баби. Накрая всички излизат на празнично хоро, с което приключва пълният цикъл на обичая Коледуване.

Много важен аспект от традициите Ивановденските обичаи и ритуали е появата в ранно утро на маскирани и предрешени мъже с маски, които преминавайки от дом на дом, по-специално в Северна България, но като цяло в цялата страна, със своите игри, музика и ритуали донасят разнообразие. 

Има радост и сигнал, че е време студът и снегът да дадат място на първите пролетни лъчения и цялостното преминаване на българската земя към ново начало. Кукерските игри и ритуали са индивидуални за всеки район, но като цяло целта им е да прогонят злите сили и да да донесат здраве и берекет за предстоящата година.

Използван е текст от /bg.wikipedia.or/*В статията е ползвана илюстративна снимка от интернет

Научете повече

Как "обрахме" селския магазин през 80-те

Преди много години когато бях дете се събрахме децата от селото и направихме удар хаха, удар по магазина в селото. Магазинера освен ,че беше мързелив се опитваше да бъде и тарикат.

 Когато му дойдеше стока ни лъжеше ,че ако му помогнем и внесем стоката в склада ще ни даде някой лев , ние внасяхме цял камион стока и той после ни се смееше и ни гонеше. Така един ден номера му не мина . Дойде камиона със стоката и той ни викна да внасяме. 

Стои отвън до стоката и ни наблюдава а ние внасяме във склада и през прозореца подаваме нещата на друг който е под прозореца. Така гепихме доста от стоката......шоколадови бонбони, шоколади"Кума лиса",чипс,салам бира и алтай - помня го този алтай харесваше ми и какви ли не други дебни неща . Когато внесохме ( изнесохме)  стоката , подадохме ръчички за да ни даде обещаните парички , а той се смееше и ни изгони отново. 

И като се хванахме всички ние и отидохме на една полянка до реката със "стоката" запалихме си огън , разпределихме си нещата от магазина поравно между над 20 деца ,.......па момчетата наловиха риба и раци , а момичетата изпекохме салама на огъня и настана голяма веселба ! Не ни хванаха , нямаше и как да ни хванат - ние изядохме всичко що бяхме гепсали . Опаковките хвърлихме в огъня , а бутилките му ги върнахме като амбалаж.Мили спомени от 80-те

Ева Стойчева/софия

Научете повече

Тодор Колев – български актьор, певец, шоумен Какво не знаехте за него

Тодор Колев (Адама) е български актьор, певец, шоумен и учител. Роден е на 26 август 1939 г. в Шумен, активен актьор в периода 1965-2012 г., умира на 15 февруари 2013 г. в София, България.

Тодор Колев е един от най-популярните български актьори, популярен с комедийните си роли във филми и телевизионни предавания.

На изпитите за актьорско майсторство той надхитрява комисията, като носи обувки с високи токчета и прави гласа си по-плътен – по онова време комисията избира актьори с по-едра фигура и по-силен глас. През 1965 г. завършва Академията за актьорско майсторство и изкуства “Кръстьо Сарафов”.

Кариера

Работи в няколко театъра в различни градове на България, първо в Смолян: в периода 1965-1966 г., след това в Шумен 1966-1967 г., в Пловдив 1967-1969 г., в софийския театър “Сълза и смях” през 1969-1971 г. и в театър “София” през 1972-1990 г.

Играе различни роли в българското кино, участвайки в повече от 30 игрални филма, сред които “Цар и генерал”, “Иван Кондарев”, “Козият рог”, “Господин за един ден”, “Опасен чар”, “Двойникът” и др.

Преподава актьорско майсторство във ВИТИЗ от 1975 г. като асистент. По-късно получава степента “доцент”.

През 1992-1993 г. става културен аташе в българското посолство в Канада.

През 1999 г. издава автобиографичната си книга “Варненски софиянец от Шумен” с подзаглавие “Животът и страданията на грешния Тодор”.

Автор и режисьор е на телевизионните предавания “Как да ги хванем…” с Тодор Колев 1994-1998 г. и “Свободен вход” 1998-1999 г.Последният му филм е сериалът “Сутрешен блок”, излъчен по TV 7 през 2012 г.

Получени награди

Първа мъжка награда на 5-ия и 7-ия национален преглед на българския театър и драматургия през 1969 и 1979 г.

Първа мъжка награда за ролята на Иван Денев и братовчед му Иван във филма “Двойник” на Фестивала на българския филм във Варна, 1980 г.Почетен артист през 1981 г.

Най-добра мъжка роля във филма “Опасен чар” на Международния фестивал на комедията и сатирата в Габрово, 1985 г.

Награда за най-добра мъжка роля във филма “Господин за един ден” на Международния фестивал на комедията и сатирата, Габрово, 1985 г.Специална награда на журито за ролята си във филма “Опасен чар” на XII Международен фестивал на комедията и сатирата във Франция през 1988 г.

Награда на Асоциацията на най-добрите български изпълнители през 1988 г.

Награда на БНТ (Българска национална телевизия) за най-добро телевизионно предаване “Как да ги настигнем… с Тодор Колев” през 1994 г.През 2005 г. е удостоен със златен медал от община Шумен и званието “Почетен гражданин на град Шумен”.

Почетен доктор на Шуменския университет

Награда “Икар” от Съюза на артистите в България – “За изключителен принос към българския театър”, 2011 г.

Научете повече

"Когато насила ни караха да ходим на бригада!"Истината в разказ от първо лице

Днес решихме да публикуваме писмото на 55-годишната бивша проектантка и настояща магазинерка Дафина Стоева.

„Здравейте! Вашата статия ме върна в миналото и ми стана приятно да си спомня кое как беше и колко много се изкривяват сега представите за соц-а – времето, в което сме живели. Повод за писмото ми стана и спор с четиримата ми племеници, които ми гостуваха на морето и непрекъснато ме питаха как съм живяла без мобилен телефон и таблет, как съм преживяла тормоза през „комунизма“ и не ми ли е било смачкано достойнството, когато с милиция и пушки са ни карали да ходим на бригада и да работим безплатно за комунистите.

Разсмях се, понеже помислих, че се шегуват. Но после разбрах, че това не е шега и те искрено вярват, че леля им е изкарала младостта си в концлагер.

Затова сега искам да разкажа на тези, които никога няма да знаят какво е било тогава и дано някой да ме разбере. Защото днес още една свидна за нас част от миналото ни е на път да бъде опорочена, смачкана, политически употребена и захвърлена на бунището.

Спомням си есенните дни, в които държахме учебниците и си спомняхме за лятото. Класната, а не милиционер с пушка, влизаше в стаята и обявяваше : Утре отиваме на бригада! В стаята вместо ропот и сълзи, се чуваше мощно „Урааааааааа“ и даже скачахме от радост. Ние бяхме градски деца и всяко излизане на полето за нас беше празник. Автобусите се подреждаха пред училище и ни закарваха в безкрайните памучни ниви. Всеки от нас получаваше чувалче и трябваше да го напълни с памук. Приклякахме край редовете и дърпахме красивите бели топки от разпуканите кутийки. Отпред – бяло поле, като обсипано със сняг, а зад нас пак бяло, защото бързахме да напълним чувала и избирахме само най-големите топки. Никой не ни правеше забележка.

Подире ни вървеше бригада от работнички, които дообираха всяко влакно от растенията.

Носехме си обяд, хапвахме на пикник на полето, после още час край чувалите… и ни натоварваха на автобусите за обратно. В 3 часа си бяхме вкъщи и излизахме да играем.

Веднъж случайно дочух работничките да си говорят. Едната попита защо ги мъкнат тези хлапета тук, като не берат както трябва и отварят двойна работа на хората след тях. Другата й отговори: „Нека се учат на труд дечицата! Те не разбират, че трябва да се обере качествено реда, който са захванали, но пък виждат, че памука не расте в аптеката и искрено вярват, че ни помагат“.

За бригадите в гимназията пък буквално се носеха легенди. Всички чакаха с нетърпение лятото, когато ще отидем в Айтос. 

Лагерът беше в борова гора над парка, бунгала с легла и нощни шкафчета. Имаше плац, шадраван с рибки, пилон и знаме. Сутрин се строявахме под знамето и потегляхме към автобусите, паркирани на поляната.

В консервната фабрика, която беше една от най-големите в страната и която сега отдавна е фалирала, разбита и ограбена, се правеха кисели краставички и икра за Русия, както и компоти за „второ направление“. За краставичките и икрата нямаше особени изисквания, но за „второто направление“ бяха доста строги. Трябваше да режем само здрави праскови и круши, останалите ги хвърляхме в други щайги за сладко. Крушите се почистваха идеално от семките. Вземаха ги с електрокар и бързо ги носеха в цеха да ги пълнят в буркани за компоти. Специална машина им лепеше етикети на английски или френски, а ако етикетът се залепеше накриво, компота отиваше за вътрешния пазар.

Такова ядене на сочни праскови и круши и на компоти на корем, никога не ми се случи повече. Следобед спяхме задължително два часа по бунгалата /по-скоро се кикотехме и си разказвахме истории за момчетата от другия клас/, а после имаше свободни занимания.

Вечер свиреше оркестър. Момчета от Механото, които после станаха музиканти и Ваня Костова, която им беше солистка.

Ако някой сега ми каже, че „Бийтълс“, „Ролинг стоунс“ и останалите световни групи бяха забранени у нас, ще му кажа да си гледа работата. Цялата световна класика, модерна по онова време, се пееше от оркестъра, а най-сложните парчета ги пееше Ваня. Тя е жива и здрава, всеки може да я попита. Танцувахме до премала, някои се целуваха под боровете и едва успяваха в полунощ да ни сложат по леглата да спим.

Беше толкова красиво, лагерния огън, китарите, вълшебната Ваня, танците, звездите над плаца, че когато свършваше бригадата, плачехме с глас, че се прибираме вкъщи. Да, плачехме за романтиката и за това, че половината сме се влюбили в командира, а той идея си нямаше.

В университета пък бригадите бяха международни. В огромен лагер в Девня се бяха събрали студенти от цяла Европа, имаше от целия соцлагер, плюс французи, финландци, шведи, по пет часа на ден събирахме реколтата в полето, а вечер дискотека на макс. Що интернационални любови се случиха, що сълзи се лееха при раздялата…

Самите нас пък ни изпратиха в ГДР и Унгария пак на бригади. Там пък се работеше по три часа и после лайф. Нашите десетолевки се котираха навсякъде и ги обменяхме в местна валута и скитахме по кръчмите. А вечер, забава, разбира се. И ако някой твърди, че момчетата са били стригани до голо, а момичетата задължително със сплетени коси, просто вижте снимките.

Това беше истината и цялата истина.

Никой не ни караше с пушки да ходим, никой не ни дебнеше да не избягаме от бунгалата, никой не ни слагаше вилата на врата, а бригадите ни учеха на две неща – на труд и да се социализираме и интегрираме в обществото.

Някои се „интегрираха“ и в близката горичка, затова след всяка студентска бригада следваше бум от сватби, а всичките ни бебета се раждаха я в шестия, я в седмия месец след венчавката, а имаше и рекордьори – направо в петия.

За това време си спомням с носталгия и умиление. Аз също срещах голямата си любов на бригада и до днес сме заедно.

И когато прочета, че някой ме е репресирал и тормозел да режа круши, или да се къпя в Балатон, ми става мъчно за поколението, което расте в момента. Без цел, без посока, с кумири фолкпевци, на 10 години гримирано, на 11 с 3000 приятели във Фейсбук и един от тях убиец, пушещо, пиещо, дрогиращо се, повръщащо из градинките, възпитавано в едно – отрицание и омраза към предишния строй в който наистина нямаше как петокласничките да отидат с изкуствени мигли и два пласта грим на училище, момчетата не можеха да бият учителите, а момичетата да удушат съперничка, защото имала по-модерен телефон от тях.

Но как да обясня на моите племенници, че живеех щастливо?

Няма начин. Те вече са промити, моделирани, глобализирани и като коне с капаци. И никой не ми вярва, че без маркови дънки и без „Шанел“ №5, без екстеншъни и силикнови ци*и бях просто щастлива!“

Източник:ФБ-ВЕЧНИТЕ СПОМЕНИ ОТ ЕПОХАТА НА СОЦИАЛИЗМА, ШЕГИ И ПРИЯТНИ ЗАБАВЛЕНИЯ!Автор:Дафина Стоева

Научете повече

3 неща които отдавна не съществуват в България

Полети Варна – Ст. Загора. Летял съм по този маршрут с Ан-24. Това през 1975-та и бе първият ми полет със самолет.

Същата година имах и друго вълнуващо пътуване от Варна до Бургас със свръх бързият кораб на подводни криле Комета.

И третото е, че си имахме каботажен флот с редовни рейсове лятно време на малки корабчета за около 100-тина пътника по маршрута Варна – Златни Пясъци – Албена – Балчик.

За последно се качвах на такова корабче през 1986-та. Долу имаше барче, където човек можеше да си поръча пържени картофи със сирене и да си вземе бира, примерно.Р.S. Допълнение: имало е няколко кораба от каботажния флот, които са били наричани хидробуси и са били за по 150-200 пътника, а не за 100 както написах по горе.

Научете повече

Каква заплата е получавал монтьор от ДАП-Велинград в периода 1950-1975 г.

Трудовата книжка съпътства работника или служителя през цялата му трудовата дейност. Тя е официален удостоверителен документ, съдържащ писмена информация, удостоверяваща съществуването на определени факти и обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или служителя и има доказателствено значение за фактите, отразени в нея.

Да се върнем назад в годините и да погледнем трудовата книжка на един работник в ДАП Велинград от периода на далечните 1950-1975 година.

Ето каква заплата е получавал работника там.

А Вие каква заплата сте получавали по времето на СОЦА в НРБ?

Научете повече

Изобретателят на уличния телефон спести на държавата над 6 млн лева

За Димитър Сеизов не е писано много, няма го и в библиотеките. Може би защото дейността му е стратегически важна за социалистическия строй и трябва да остане засекретена и осигурена откъм империалистически посегателства. А това е много трудно. Само до 1961 г. той е създал няколко изобретения и редица рационализации с икономически ефект за режима на Тодор Живков за над 3 милиона тогавашни лева.

Още като ученик Сеизов често ходи при баща си – майстор в жп работилницата в София. Там се научил да работи на струг и други машини. В училището проявява голямо влечение към физиката и изработва редица модели и прибори за физическия кабинет на гимназията, в която учи. След завършване на гимназия през 1923 г. по липса на средства не можел да продължи образованието си. Постъпил като телеграфен механик в Централната телеграфна станция в София. Благодарение на добрата си обща и техническа култура бързо изучил наличните телеграфни апарати и други уреди в станцията. Интересувал се живо от новостите в областта на свързочната техника и следял за постиженията на техниката в чужбина.

През 1926 г. Сеизов пръв у нас построява двулампов радиоприемник, който демонстрира в тогавашното кино „Хемус“ пред работници от железниците и пощите. След няколко години създава първото си изобретение – нов вид телеграфен апарат, с помощта на който може да се предават окръжни телеграми за цялата страна. По този повод вестник „Заря“ помества снимката на апарата и пише следното: „Досега в 12 часа по обяд Централната телеграфна станция в София даваше точно време на всяка една станция със съответния морзов апарат. На механика от същата станция Димитър Г. Сеизов е дошла идеята да изнамери един уред, с който да бъде възможно да се дава точно време от едно централно място едновременно на всички станции в България. Същият уред дава възможност да се изпращат едновременно из цяла България окръжни телеграми само чрез един морзов манипулатор. Това прави чест както на българската техника, така и на българския работник.“Оценявайки го като един от най-добрите специалисти в станцията, Дирекцията на пощите му издейства разрешение да бъде приет да следва във Висшето ПТТ училище в Париж. Поради липса на средства Сеизов не може да замине. През периода от 1940-1941 г. той полага големи усилия за установяването на далекопишещата връзка в България.

Пострадал със здравето през време на бомбардировките над София, той е принуден за дълго време да напусне работа. 

През 1950 г. е назначен за началник на ремонтната пощенско-телеграфна работилница. По това време се поставя пред нашите техници и инженери въпросът за производството на улични телефонни апарати. По собствена инициатива с тази задача се заема Димитър Сеизов. За целта разработва прототип на нов модел уличен монетен телефонен апарат на механичен принцип. При новия апарат, след като избраният номер-абонат се обади, за да се проведе разговорът, трябва да се пусне определена монета. Предложеният модел е бил приет и ремонтната ПТТ работилница се заема с производството на 200 броя апарати от този тип. Реализира се икономия от чужда валута два и половина милиона лева. По този начин част от нашите нужди от апарати са задоволени. Апаратите са произвеждани (от ЗАТ-София) и монтирани из България още от края на 50-те години, преди по-късно да се внесат известните съветски апарати, които много хора помнят от детството си.

През 1951-1952 г. Сеизов създава няколко рационализации: уред за отваряне на стар модел микрофонни капсули „Сименс“ и „Стандарт“, приет за техническо усъвършенстване, с годишен икономически ефект 560 хиляди тогавашни лева; автоматична брава за затваряне касетките на монетните апарати, приета също за техническо усъвършенстване, чийто икономически ефект е 380 хиляди тогавашни лева; уред за отваряне и затваряне на нов модел микрофонни капсули „Сименс“ и „Ворошилов“ с икономически ефект тогавашни 180 хиляди лева.

С цел да се автоматизират напълно уличните телефони, през 1954 г. Сеизов изработва нов тип уличен монетен телефон. В него индукционната бобина е конструирана по такъв начин, че освен своята функция тя играе и ролята на касиращо и задържащо реле. В старите апарати те представляват отделни органи, а това усложнявало електрическата им схема и правело действието несигурно. Сеизов успява да постигне голямо опростяване на предлагания от него апарат. Токовите кръгове и контакти се намаляват до минимум, което повишава сигурността на действието на апарата. От друга страна, изхвърлянето на задържащото и касиращото реле като отделни органи и опростяването на схемата довежда до значително опростяване на механичната конструкция на апарата и намаляване себестойността му. Характерното в механичната конструкция на апарата е и това, че монетният канал е направен на шарнир и при закачването на слушалката за момент каналът се разтваря на две части и от него изпадат както монетата при несъстоял се разговор, така и пуснатите предмети, чрез които се избягва задръстването на апарата.

Този апарат е признат за изобретение и на Сеизов се издава авторско свидетелство от тогавашния ИНРА (Институт по изобретения и рационализации, сега Патентно ведомство). В статия от 1961 г. (сп. ,,Наука и техника за младежта“) се отбелязва, че с внедряването само на това изобретение ще се реализират икономии над 3 милиона лева в чужда валута.

Научете повече