Ние сме свикнали да не слушаме никой и да не чакаме от никого нищо!

Обожавам моето поколение! Ние хванахме и грамофонните плочи и лентите. Превъртахме с химикалката касетките и говорехме по стационарния телефон. Помним и диапозитивите и дискетите. 

И въпреки това, днес, наравно с тинейджърите прекрасно усвояваме всички нови технологии. Харесваме и популярната БЪЛГАРСКА музика и знаем текстовете на всички песни и не изпадаме в епилепсия от съвременните ритми. Прекрасно знаем че в този свят повече никога НЯМА да има такива като Майкъл Джексън,  Queen и Led Zeppelin, и на никой още не му се отдава да замени изгубените Емил Димитров, Паша Христова и Леа.

Това сме ние които в детството си гладехме бодливата ученическа униформа с червената връзка, а днес трепетно се грижим да няма прах по обувките ни преди да излезем на вън. 

Ние никога няма да разберем как може да ти е скучно на улицата. Всеки един от нас може в движение да преброи десетина забавления „без нищо“, десетина игри с топка, няколко забавления с пръчка и консервна кутия. Да не говорим за други дреболии от фунийки до лъкове . Това сме ние които разговаряме употребявайки цитати от книги и филми, и съчувствено зяпаме към онези които ни питат „ от къде знаеш“.

За нас работеше цяла индустрия от детски филми и най добрите актьори пееха, танцуваха и какво ли не за да растем НОРМАЛНИ хора.

Ние все още можем да дружим и не прощаваме предателствата. Още помним че да обичаш човека – не е нужно да спиш с него!

Ние преживяхме РАЗРУХАТА на нашата СТРАНА – НРБ! Оцеляхме през 90-те! Преживяхме световни кризи.

Най накрая разбрахме че нашите родители правеха за нас всичко което можеха. Дори и да не правеха нищо!

Ние вече осъзнахме че думата ЯКО – това не са клубове и дискотеки всяка събота и неделя. Не са градуси в чашата – а ЗДРАВ ЦВЯТ НА ЛИЦЕТО! ЗДРАВ СЪН И БЛИЗКИ ХОРА ДО НАС.

Ние сме най закаленото и прогресивно поколение. На нас ни провървя да се родим, много преди да отнемат СВОБОДАТА НА ДЕЦАТА!

Ние сме свикнали да не слушаме никой и да не чакаме от никого нищо!

Източник:ФБ-Спомени от миналото2

Научете повече

Един бележник от 1984 година разказва

Учебната 1984/1985 година. Обикновено училище, някои дори го наричаха "селско", с дъсчени коридори, боядисани в червеникавокафяво, излъскани винаги до блясък и с училищна камбана, която кокетно висеше и се поклащаше в нещо като камбанарийка на училищния покрив -  точно над входа. 

Не знам, дали днес е запазена, но тогава всяка сутрин биеше звънко и весело, за да ни призове към класните стаи. Освен камбанка, имаше и училищен звънец, който оповестяваше края на часа. Песента на звънчето със сигурност беше любима на всеки ученик, защото  ясно и със звънлив глас зовеше за междучасие. Учителките имаха дълги дървени показалки, които служеха не само да показват написаното на черната дъска, но и да въдворяват дисциплина. 

А да задържиш вниманието на 33 - ма ученици, със сигурност няма да е било лесна задача. 

Та като започнеше прекалено да се говори и шуми в клас, учителката с един удар на показалката върху масата, връщаше мигновено и ред и дисциплина. Настъпваше пълна тишина, погледите вперени до един в дъската и се чуваше единствено детската глъч от двора навън. Естествено, от силния удар голяма част от върха на показалката се чупеше, но нечий баща - дърводелец, осигуряваше нова. До следващия път! А на някой, ако не му изнасяше, биваше приканван да се изнесе. Кой да посмее обаче, когато знаеше, че у дома показалката ще бъде заместена, я от шамари, я от поне час порицание, при малко повече късмет! По онова време вкъщи никой не ни наричаше принцове и принцеси и единствената „закрила на детето“ бяха бабите и дядовците. На практика „социалната закрила“ живееше вкъщи.

Така се възпитаваха 33 –ма подрастващи, всички в един клас в училището на село, в ъгловата класна стая с големи прозорци, през които слънцето денем любопитно надничаше. 

След 7-ми клас почти една пета от класа бяхме приети в елитни училища – аз в езиковата, други в математическата, трети –  в природонаучната и т.н.

По - късно в университета преподавателката по български език, мисля, че се казваше доц. Керемидчиева, след поредните упражнения и тестове, ме попита, къде съм учила. Викам: "На село. В селското училище." „А после“, казва? Замислих се. После? После надграждаш. Важен е стартът, началото. Там се дава основата и се възпитават и изграждат характерите. 

Преди всяко „после“ е закалката в основните класове. Моята е от училището на село, в Карабунар. В него някога имаше звънче и камбана, просторен двор и жълти пролетни лулички около чешмата. Пълно е със знания, със спомени и истории. В него учителите търпеливо и усърдно ни подготвяха да пристъпим смело в училището на живота. Същите, тогава в строги униформи и с дълги показалки. Наричаха ни свои деца и такива си останахме за тях и до днес. 

Учители с мисия и с истинско призвание! Тях - няма как да забравиш! Вижте още:Учителката по руски в основното ни биеше с една тежка връзка с ключове

Иванка Бечева-Кърджийска

Научете повече

Заради едно какао и 4 долара щяха да ме арестуват в „КОРЕКОМА“ през 70-те

В не толкова далечното соц. минало имаше една верига от магазини – „Кореком”, с която се свързваха мечтите на стотици хиляди младежи, че и далеч по-възрастни българи. В тези грижливо пазени от взора на простосмъртните с плътни пердета и специална охрана търговски обекти в центъра на София, на големите бензиностанции, на летището и по границата, можеше да се намери от пиле мляко. 

Поне така ни се струваше тогава, когато пазарът беше сив и повече от беден. Като се започне от красиви дамски блузки, модерни/ за онова време!/ шушлякови якенца – да ти изтекат очите, мохерени жилетки, ухаещи маркови парфюми, кремове и гримове, и се стигне до електроуреди от недостижимите за средния нашенец марки, млечни шоколади и прословутата „Фанта”. В кенчета. На подобни красоти се бяхме дивили единствено в дебелите каталози на „Некерман”, апокрифно примъквани от Германия през границата.

Само че в ухаещите на „гнил капитализъм“ родни „Кореком”-и не можеше да влезе всеки. 

А само хора, които притежават ЗАКОННА валута. Разбирайте големци, пътуващи често на Запад в командировки, работили в странство – минали през ситна връзкарска цедка все люде с партийни билети. А не лекари, инженери, учители, дръзнали, завалиите, да си купят 10-20 долара на черно пред кафенето „Магурата” на Витошка – там беше незаконната валутна борса. Трябва да имаш чужд, задграничен паспорт и разрешение за валута, за да влезеш в „Кореком”. Хванат ли те без тях, а с няколко долара в джоба, тутакси изхвърчаваш от работа, лепва ти се черна дамга в досието за цял живот и отиваш на съд.

Но „неправоимащи” смелчаци да пипнат поне с пръст хубавата стока винаги се намираха.

Ето как изглеждаше централният „Кореком” пред хотел „Рила“. Тук потокът от хора – влизащи и излизащи, не спираше. Още с първите крачки в те лъхваше ароматът на западни парфюми. И започваш да се блъскаш с лакти, за да се добереш до някой от щандовете, после чиннопреклонно искаш стоката. В джоба си стискаш доларите, т.нар. зелени човечета и мислено се молиш милиционерите поне днеска да не нахлуят в магазина да ловят „престъпни елементи” с американски пари. Стигаш до щанда. 

Посрещат те нелюбезни и груби момичета – те до едно са щерки или съпруги на големци. Да те назначат на работа в „Кореком” – ами трябват връзки по-големи, отколкото за министър. А и проучвания до 9-то коляно дали си от фамилия на наши добри другари. Същите тези продавачки никога не връщаха пари. Примерно, покупката струва 8 долара и половина. Подавате банкнота от 10 долара. Вместо ресто те подхвърляха като на просяк една дъвка и едно евтино бонбонче – и толкова. Върви се оплаквай, ако ти стиска…

Та, отиваме с мъжа ми в „Корекома” пред хотел Рила, годината е 1977-а. Имаме 4 долара, купихме ги от Стоянчо, наш приятел бензинаджия. 

Мечтата ни е да купим за детенцето – то беше на 4 годинки, какао. Бяха ни казали, че продават такова с меченце на кутията и обогатено с куп витамини. Тъкмо стигаме до щанда и се усеща някакво необичайно оживление. Вратите на магазина биват залостени, в него се вмъква шайка от 5-6 милиционера. За секунди всичко живо се измъкна от щандовете и трескаво започна да изхвърля долари от джобовете и портмонетата по кюшетата. Подът едва ли не позеленя от зелени човечета. Оказа се в крайна сметка, че и у никой нямаше валута, освен в някакъв заблуден германец. Човекът беше дошъл с паспорта си да купи с германски марки един касетофон за сина на хазяина си – момче, което навлизаше в журналистиката. 

Докато германецът стоеше онемял от почуда, милиционерите професионално преджобиха поне 25-30 души, между които и моя мъж. Изстинах от ужас, но за мое учудване, той много пъргаво беше успял да запокити фаталните 4 долара зад една олющена тръба досами вратата на склада. Боже, май отървахме кожите! Е, не успяхме да вземем за детето какаото с мечето на кутийката и с аромат на истински шоколад, а не на марципан. Но кой ти гледа, друг път ще дойдем на пазар с валута. И белким имаме повече късмет, си казахме с лекота в сърцата…

Калина Стаменова/Ретро.бг

Научете повече

Как НРБ уби разнообразието в кухнята

Преди 1944 година българската кухня е разнообразна и отворена към света. В НРБ обаче поне осем вида сирена и редица други продукти изчезват от трапезата. А на тяхно място идват „вкуснотиите“ на столовете.

С навлизането на европейските търговски вериги в България и покрай конкуренцията в хранителната и аграрната индустрия хранителните навици на българина се промениха. На масата му днес има италиански сирена, европейски колбаси и много други чуждестранни специалитети. Само преди 30 години нещата изглеждаха другояче: до края на 1989 в българските магазини можеха да се открият само по два-три вида сирене и кашкавал. Подобно беше и разнообразието от трайни и малотрайни колбаси – разбира се, не наведнъж.

Преди идването на съветските войски и налагането на „народната власт“ обаче изобилието от местни и вносни продукти по пазарите в България е било много по-голямо. Стандартизацията на храната по съветски модел, затварянето на пазара в рамките на СИВ, индустриализацията и налагането на любимия на Ленин модел на обществено хранене са довели до изчезването на десетки традиционни за България продукти. Продукти, които в наши дни вече не съществуват, поне не и масово.

Поне осем български сирена са практически изчезнали и днес са непознати, пише в книгата си „Производство на традиционни млечни продукти при домашни условия“ професор Петър Груев, публикувана през 1994 година. 

В рецепти от ловешката кухня от 1893, издадени от Регионалния исторически музей в Ловеч, откриваме продукти като октопод, миди, охлюви и китова мас. А това означава, че те са били нещо обичайно за пазара в първите години на Третата българска държава. От реклами на търговци в стари вестници се вижда, че в магазините и кръчмите е имало отбрани алкохолни напитки, вина и бири от цял свят.

Тънката книжка „Производство на традиционни млечни продукти при домашни условия“ на проф. Груев е написана с цел да се възстановят технологиите за производство на изчезналите млечни продукти. Шанс за това Петър Груев вероятно вижда в завръщането на частното животновъдство и малките мандри в началото на 1990-те.

Кои са изчезналите български сирена?

Да започнем с Куртмач (Куркмач) и неговата разновидност – куртмачово сирене. Интересното е, че технологията на производството на този продукт е открита в италианската специализирана литература. Приготвя се след изваряване на овче мляко и вкусът му се описва като близък до сладка, но гъста сметана. Ако продуктът се остави да узрее и ферментира, се получва куртмачово сирене. Ахчакът е друг изчезнал вид меко сирене, което узрявало при съхраняване в стомна. Поставянето му в този съд позволявало да се транспортира на далечни разстояния и да има необходимата за това трайност. 

Преди употреба стомната се чупела. Производството е възможно и в други съдове. Негов братовчед е катъкът – при него се добавяло бяло саламурено сирене. Сегашният катък по магазините няма много общо с оригинала. Разновидност на катъка е тулумското сирене, тоест катъкът узрява в тулум (торба от животинска кожа, наричана още мях). Смята се, че рецептата е останала от каракачаните. 

В Централните Родопи това сирене е известно и като „мяхово сирене“ или като „ядково сирене“ – заради това, че се образуват своеобразни ядки, в които са съчетани няколко консистенции и вкусове – от този на извара, през бяло сирене и кашкавал. Малки количества от него могат да се опитат и в наши дни – като атракция за туристи. Разбира се, тулумското сирене сега не се съхранява в мях, а в буркани.

Преди Първата световна война най-популярното сирене в Родопите е битата брънза. По пазарите в Пловдив е било известно и като Рупско сирене, тъй като предлаганото там се е правело в района, наричан Рупчос – около селата Хвойна, Павелско и Орехово.

Освен тулумското сирене, каракачаните приготвяли и сирене Стромботири, известно още като „кремик сирене“ или „жилавец“, което траело цяла година.

Освен изброените в книгата на проф. Груев сирена, преди 1944 в България са били популярни и рецепти за млечни продукти от съседните страни, чийто вкус отдавна е забравен. Каймакът например, който все още е специалитет в Сърбия, е бил част от българската трапеза до 9-ти септември.

Столовете като „кълнове на комунизма“

„В утвърдения от третата редовна сесия на Народното събрание доклад „За ускоряване на развитието на народното стопанство“ ние си поставихме задачата да подобрим и разширим мрежата на общественото хранене с оглед в перспектива постепенно всички наши съграждани да получават готова, евтина и питателна храна“, пише в доклад, изнесен пред Политбюро на 18 май 1959 година. В документа се прогнозира, че през близките няколко години ще се премине от „индивидуално-семейния към обществения начин на хранене“. „Този начин не само осигурява икономия на материални и трудови ресурси, но изменя коренно бита на семейството, освобождавайки жената от тежестта на домакинския труд“, се посочва още там. Както в почти всеки документ от соца, така и в този доклад се цитира Ленин, който наричал столовете „кълнове на комунизма“ и ги смятал за важен фактор за „социалистическото преустройство на бита на народа“.

Голяма част от работещите в столовете в НРБ нямат готварско образование, храната в повечето заведения за обществено хранене е с голяма надценка, а освен това съществуват и проблеми с необходимата техника.

От документа, намиращ се в дигиталната колекция на Държавна агенция „Архиви“, не става ясно кой е неговият автор. За негово съжаление, но пък за наше щастие „индивидуално-семейният начин на хранене“ е оцелял, а с него и част от кухнята и кулинарията. Общественото хранене в годините на социализма обаче е довело до почти пълно унифициране на рецептите и изчезване на много традиционни продукти.

Научете повече

По времето на соца пръскаха храните с ДДТ, а в зеленчуците имаше нитрати

През 50- години в България започва строежа на Голямата индустрия и Голямата химия, които замърсяват стотици хиляди хектара земеделска земя; злоупотребява се с азотни торове, с ДДТ, с пестициди и пр.Днес българите се оплакват от занижените стандарти на хранителните продукти. Каквото и да хване човек от витрината съдържа или опасен химикал, или е с ГМО. 

Всички ние казваме, че сегашните стоки са безвкусни и пълни с вредни остатъци от химически торове. После с носталгия си спомняме за вкуса на краставиците и доматите от едно време. Във всеки супермаркет ще чуете коментар за зеленчуците от рода на „Хем бяха по-сочни, хем по-полезни“…

Вкусът на храната може и да се е променил, но твърдението, че препаратите, с които днес аграрните културите се третират, са по-опасни от използваните в миналото вещества, може да се подложи на съмнение. В днешната статия ние ще разгледаме прекомерната и силно опасна употреба на ДДТ през 50-те и 60-те, за която повечето хора дори не подозират.

Нека първо разкажем накратко какво е ДДТ и защо химикалът е толкова вреден за здравето ни.

 

Дихлоро-дифенил-трихлороетанът представлява препарат за изтребване на всевъзможни вредители – от насекоми до мишки. Попадайки в организма на по-дребните животни, опасният пестицид води до моментална смърт. При консумация от хора обаче веществото се натрупва незабелязано в тялото, като постепенно води до появата на ракови образувания, както и до трайни увреждания по нервната система, цироза и дори психични заболявания.

Макар ефектите от ДДТ да са познати на човечеството от началото на 20-ти век, в България, както и в целия Източен блок, препаратът е широко използван до 80-те години. В първата половина на Социализма има дори няколко фрапиращи случая, при които с химикала е пръскано върху събраната и готова за продажба реколта.

През 1950-та година в хранителните складове на няколко места в България се появява напаст от гъгрици. Насекомите нападат зърнените запаси и за да се спаси огромното количество продоволствия с тегло около 250 хиляди тона, местните власти решават да напръскат целите хамбари с ДДТ.

От доклад на ДС, изваден наяве след падането на Комунизма, става ясно, че мерките, които държавата взима, са доста неефективни и натровената храна се появява на пазара.

От писмения документ разбираме, че пръскането на инсектицида директно върху зърнените пластове е одобрено от министерството, а не е решение на местните директори. Макар тогавашният главен инспектор на отдел „Хранителна защита“ да отрича заповедта да излиза от неговия кабинет, множеството донесения на агентите на ДС сочат друго…

Агенцията по Държавна Сигурност потвърждава, че пестицидът е използван неправилно, тъй като според техните информатори „Наблюдател“ и „Ташкин“ правилната употреба на ДДТ за третиране на растителни култури, отглеждани за храна, е само и единствено за обезпаразитяване на семената.

Самото използване на препарата става в няколко области – Русе, Ямбол, Бургас, Варна, Добрич и Стара Загора. След разследване на предприятията става ясно, че в складовете на Града на липите е масова практика зърното да се пръска с ДДТ с цел ликвидиране на паразити, след това зърното се мели и се пласира из цялата околия. Такива „традиции“ са открити още в хамбарите на Горна Оряховица, Пловдив и Плевен. След изследване се оказва, че същата година от тези градове са излезли около 2 000 тона хранителни продукти, обработвани с опасното вещество.

Това не е единствения случай, в който химикалът попада в храната на българина през периода. Из цялата страна се е считало за безвредно люцерната да се третира с ДДТ и после да се дава за консумация на селскостопанските животни. Същите тези хранени с отрова крави и прасета попадат под формата на колбаси на трапезата на всеки един гражданин. Ние само можем да си представим какво количество от веществото е отнасяно от вятъра и дъждовете в заобикалящите всички селища ниви и стопанства.Самото обезпаразитяване на домове в градовете по времето на „Соца“ се нарича „дедетизация“. 

От средата на 50-те се обособява нов самостоятелен отдел към предприятието „Всестранни услуги“ (в София от 1951 г., а във всички окръжни центрове от 1957 г.) с интересното название „Дедетизация“, за третиране на инсекти и паразити по домовете на гражданите (не ще и дума името иде от „ДДТ“, дихлоро-дифенил-трихлоретан, препаратът с мрачна слава от най-ранната фаза на химизация на нашето селско стопанство). Съвсем друг проблем е фактът, че децата и възрастни са дишали отровния прах след всяко пръскане с пестицида…

Едва през 1984 г. се прави първия централизиран опит за държавен контрол над нитратите в българските зеленчуци, но три години по-късно, през 1987 г., партийна проверка установява, че контролът всъщност не е осъществен. 

Ето какво казва поверителен партиен доклад от 1987 г.:

 „Събрани и обобщени, разните изследвания на зеленчуци в пределите на цялата страна за времето от 1981-1986 г., наред с тези от проверките през май 1987 г., показват, че „в над 40% от взетите проби наднормено съдържание на нитратен йон в милиграми на килограм свеж продукт“. Докладът посочва още, че надвишаването на допустимите дози нитрати в различните зеленчуци варира в „от 0,4 до 16 пъти по-високи от приетите хигиенни норми“; а специално в детските храни с моркови количеството нитрати надскача цели 19 пъти максимално допустимите стойности за деца!Освен това, което виждаме на таблицата, можем да добавим и факта, че през 1986 г. в оранжерията на института „Н. Пушкаров“ столичната ХЕИ установила неколкократно в пъти по-високо съдържание на нитрати в произведеното, което и наложило цялата налична продукция да бъде унищожавана; става дума за института, който научно разработва и контролира торенето на зеленчуковите култури в цялата страна. (всички данни са взети от изследването на Иван Еленков „Нитратите и социализмът“52).

Това е далеч от носталгията по „чистите храни“, нали?!

Ползван материал от Георги Динев и снимки https://desebg.com/Източник:www.istoricheskidnevnik.eu

Научете повече

Как се обличаше българският мъж през 70-те

Факт е, че ретро стилът всяка година започва да намира място под някаква форма в колекциите на големите модни къщи. Разликата е единствено в това, кое конкретно десетилетие преобладава или може би е по-правилно да се каже – надделява. 

Това е и най-лесният начин да характеризираме новите (или пък новите стари) тенденции – причислявайки ги към някое десетилетие. Заострените обувки и вталените сака принадлежат на 50-те, мини роклите са запазена марка за 60-те, подплънките в рамената са спомен от 80-те, лъскавите материи са асоциация с 90-те… Да, пропуснахме 70-те. 

Тях с какво ги свързвате? Може би с ярките цветове, многото деним, дългите ревери на саката. И с вечната класика за това десетилетие – чарлстонът. Или може би с разнообразието. Всъщност водещото, което се случва през 70-те години на миналия век е именно това, че модата вече не е така силно ограничаваща, ами на потребителя се дава възможност да избира. При това не просто да избира между това дали да си купи тъмносин или тъмносив костюм, ами сам да определя какъв стил ще носи.

Научете повече

Среднощен тур из нощните заведения в Пловдив и Стара Загора през 1983 година

 Брейк до изнемога и от време на време братя Аргирови за разтуха

Mясто на действието —Пловдив, хотел на „Балкантурист“ в центъра на града, дискотека към хотела. Екстериор, интериор. Време на действието — 23 часа и 15 мин.—  Да снимате искате?! — много неща е видял един нощен портиер през дългогодишната си практика, но подобни навлеци за пръв път му се случват.

— Тогава при управителя! — и като прикрива с широкия си гръб пътя за отстъпление, ни сочи тапицираната врата в дъното на коридора.

— Здравейте, момчета!

За управителя сме момчета… полуаматьори,полунаивници. Може би точно затова сме му интересни и е готов да ни изслуша.

—  Да се разберем, момчета. Това, дето сте го замислили, няма да стане. Статия пишете… за дискотеките, ваша работа. Само едно трябва да знаете — тук е хотел, с чужденци, с представителни гости. Хората искат спокойствие! — подава ръка за довиждане. — Мисля, че се разбрахме!

По-късно, странно защо, се сетихме за „Сладък живот“ на Фелнни и по-специално за онази сцена, когато Папарадо се криеше зад колоната, за да заснеме високопоставените гости в ресторанта, а двама мъжаги му измъкнаха филма от апарата. Вярно, снимки не направихме, но затова пък лентата е цяла.

А колкото до дискотеката — надникнахме. Чужди гости не видяхме — главно местна младеж на средношколска възраст.Място на действието — същият град, на около триста метра надолу по главната улица, вход на друга дискотека. Екстериор. Време на действието — 23 часа и 50 мин.

tn_20150914_133139 - CopyПардон! — безпардонно ни избутва едно от момчетата, докато приятелчето му прави поредния несполучлив опит да настъпи падналия от устата му фас. На свой ред той също иска да каже нещо, но това, което излиза от гърлото му, е по-скоро нечленоразделен звук.

—   Да-а-а — обобщава философски портиерът. И делово към нас: — Шестнайсет лева.

Парите изчезват в джоба му. Иначе не бърза да ни връчи кувертите. Може и да е забравил.

—   Кувертите — тупаме го по рамото.

Погледът му се плъзга от копче на копче, за да се спре на обемистата чанта:

—    Това какво е?

—    Два фотоапарата, светкавица и няколко обектива.

—    Джумбуши ще си правите!

—    Ще снимаме ,признаваме ние. И отново започваме за развлеченията, за това как се забавляват младите…

Тоз път няма дори: „Хайде при управителя!“ Той е от тези подчинени, които не препращат гражданите при началника и не се крият зад гърба му. Или с други думи — готови са да поемат отговорност.

—    На това дискотека ли му викате? — и сам си отговаря. — Мъжка баня!

После бърка с неохота в джоба, вади две банкноти по пет и десет лева и ни ги връчва с извинението: „Нямам дребни.“

Място на действието — Стара Загора, отново хотел на „Балкантурист“, интериор. Време на действието — 21 часа. Разговор е портиера на хотела.—  Само ще пиете или ще искате и да вечеряте? — портиерът е любезен с гости на хотела.

—  Да потанцуваме. — Не се изразихме както трябва, усещаме го по погледа му. Уточняваме: — Интересуваме се от дискотеката.

— Няма — прави жест „Само това не искайте от мен“. — В мазето е, но стана наводнение. От три месеца я ремонтират.

… Преди три месеца, в разгара на засухата, когато цяла България пести водата, в дискотеката — наводнение! Явно и тук не става за снимки.

Място на действието — София, подлезът на бул. „България“ и бул. „Емил Марков“, централният вход на бившия бар „Ритъм“, сега дискотека. Време на действието — ранна съботна вечер.

19 часът и 30 мин. Половин час преди откриването на дискотеката. Тълпата плътно е наобиколила входа. Пуши, коментира, закача се, флиртува… с други думи – търпеливо чака.

20 часът и 10 мин. Стъклената врата леко се открехва, колкото през нея ребром да се промуши сам човек. След две минути се затваря. Манипулацията се повтаря още няколко пъти на неравни интервали.

20 часът и 25 мин. На касата се появява предварително написана табелка: „Места няма“.

Няма, но има! И това го знае всеки, защото едва ли са влезли повече от тридесетина души. Следователно, дошло е време за изобретателност. Полупънкче показва през стъклото десетолевка, други се навъртат около служебния вход, трети чука на приятел да отвори прозореца… Ние от своя страна решаваме да си послужим с журналистическите карти.

tn_20150914_133127— Виждате ли какво става! — управителят току-що е позвънил в Районното управление за съдействие. — Така е всяка вечер, откакто барът премина към ЦК на Комсомола и входът е по един лев. Преди чак такова нещо нямаше. Осем лева и край. Който може — плаща. А сега кафе и кола. Иди, че изпълнявай план!

Съгласяваме се. Да облечеш сервитьор във фрак и вместо уиски с фъстъци да го караш да поднася кока-кола, това направо е обида за човека.

—  Заведение за стотици хиляди лева и да няма кой… — така и не разбрахме кой точно го няма и за какво е необходим, защото управителят не рачи да се впусне в подробности,а побърза да уточни.— Писмо имате ли?

—    Не.

—    Ето, виждате ли, а искате да снимате!

—    Но какво писмо?

—     От другарката Пейчева!

Без адрес, без служебно положение или наименование на институция. Просто „другарката Пейчева!“ Нещо като „другарят Петров“ от фейлетоните.

И отново сме навън,замислили се над онова, което всички така ревниво крият от фотообектива — всред тълпата, която не бърза да си тръгва. На какво ли разчита?

 — На традицията — пръв се отзовава на въпроса ни полупънкчето. — Видели ли сте нощен бар, пък макар и бивш, без пиене? До един час сума народ ще изпълзи навън на четири крака. Тогава е наш ред!

Полупънкчето си има своя логика, но едва ли е валидна за всички.

—   Не сме толкова наивни, но навсякъде е същото. Не е ли без значение пред коя затворена врата ще висиш?

—  Шофьорка съм. Ако не отида седмично поне веднъж на дискотека, нощем сънувам кошмари… лирата се откачила, ръката ми се поти в гумената ръкавица, а зад мен са се наредили поне още пет тролейбуса!

—   Предпочитам в дискотека. Иначе отидеш на терен и все ще се намери някой хитрец да загаси осветлението… Какво се смеете, така е!

—   Чичковците питат защо сме ходили по дискотеки? — (При управителя сме момчета, тук — чичковци. Няма как, въпрос на гледна точка.) — Защото не ни е дошъл редът да седнем пред телевизорите!

—    Един въпрос може ли?

—     Винаги! — момчето с лъскавото яке е готово да отговаря на всякакви въпроси.

—     Сигурно сте студент?

—      От Йелския университет — разкопчава якето за доказателство и показва надписа на фланелката.

—       Как си представяте идеалната дискотека?

—      Нещо като зала „Фестивална“. – Мисли: 

С разноцветни прожектори, брейк до пълна изнемога и от време на време братя Аргирови за разтуха…

Първото изречение, което ми хрумна на другия ден и най-точно отговаряше на разнопосочните ми мисли, беше: „Трудно се пише за дискотеките.“ Сетих се, че не е мое, а перифраза в известна книга. Да, трудно се пише за дискотеките и трижди по-трудно се снима в тях, на свой ред ще възкликнем ние, макар добре да си даваме сметка, че всякакъв паралел между двете теми е невъзможен. И ако все пак си го разрешихме, то идва от желанието да уверим читателя, че сме далеч от „всяко съчинителство“, тъй като дискотеката с колосален произвол натрупва пред нас неправдоподобности, тъй че не бе възможно нито да ги преместим, нито да ги преодолеем, а трябваше само да търсим пролука, през която да се проврем, както се казва по-нататък в книгата.Вижте още:Как непълнолетните и алкохолът съжителствали с благословията на сервитьорите през 80-те

Списание "Отечество"1983 г.

Научете повече