Тираджия на 90 години работи по 12 часа на ден, няма нито един инцидент

90-годишният енергичен шофьор на камион, който е обявен за най-възрастния британски шофьор на камион и работи на 12-часов работен ден, казва, че докато се чувства в добра форма, ще продължи да работи.

След преглед от лекаря си Брайън Уилсън, който през март навършва 91 години, е получил отговор, че може да продължи да работи поне още една година.

Г-н Уилсън започва кариерата си като шофьор на камион през 1953 г., когато започва да доставя бензин за Esso.

70 години по-късно бащата на четири деца все още се събужда в 4 часа сутринта за 12-часовите си смени, когато доставя на различни места в Обединеното кралство, като Рочдейл, Бирмингам и Нюкасъл.

Също като камиона си, Брайън се нуждае от пълен здравен преглед от лекаря си всяка година, който му позволява да шофира по пътищата.След като е преминал годишния преглед, Брайън казва, че се радва, че все още не му се налага да слага спирачки на кариерата си.

„Ами ако се чувствам достатъчно здрав, тогава ще продължа, въпреки че съм на голяма възраст“, казва той. „Трябва да ходя всяка година и се радвам, че издържах.“

Брайън започва да се занимава с бронирани камиони по време на националната си служба през 1950 г., когато е настанен в Германия, преди първата му работа като шофьор в Esso.

След това работи в транспортната компания на баща си, E. Wilson & Sons, и в крайна сметка поема фирмата, когато баща му умира през 70-те години на миналия век, и оттогава я управлява.

Брайън от Шефилд е навъртял милиони километри през годините, но сега се ограничава до „кратки пътувания“ – около 150 мили.

Той казва: „Всичко зависи от това колко съм зает, но тази седмица бях зает. Работя всеки ден и вероятно тази седмица ще работя повече от 40 часа.

„Утре ще работя около 12 часа, тъй като ще тръгна за Бирмингам около 5 часа сутринта, а когато се върна, ще е 17 часа, но вече свикнах.„Работя за себе си и нямаше да го правя, ако работех за някой друг. Толкова съм свикнал с тази работа, че просто продължавам да я върша.“

Въпреки че шофира повече от 70 години, Брайън обмисля да се пенсионира през следващата година и планира да отиде в Тайланд със съпругата си Мейвис, на 89 години, с която се запознава, когато е на 15 години на панаир.

„Може би ще се пенсионирам догодина, но не знам, защото всичко зависи от това как е жена ми, която навършва 90 години“, казва той.„Но когато се пенсионирам, искам да отида в Тайланд за няколко месеца, защото едно от момчетата ми живее в Тайланд. Той има собствен бизнес там и е там от около 15 години.

„Били сме около шест пъти, но през последните пет години не сме били там заради Covid, всъщност не сме били никъде заради него.“

Двойката се омъжва шест години след първата си среща и Мейвис, която според Брайън се е пенсионирала „преди години“, го насърчава да продължи да работи.

Той казва: „Тя ми казва да продължа, докато все още се чувствам достатъчно здрав. Освен това заради всички сметки за газ и електричество, които се увеличават, трябва да продължа да работя.“

Удивително е, че Брайън никога не е имал злополука през всичките си десетилетия на шофиране, а най-дългият период, в който е отсъствал от работа, е седем седмици, когато си счупил крака на 40-годишна възраст.Вижте още:Професия международен шофьор или т.нар. „тираджия” в годините на социализма

Научете повече

Зимните ваканции на село, при баба и дядо-топлина,вкусна храна и забавления безкрай…

 

Спускане с шейна от "Биличкия харман" в чирпанското село Златна Ливада,1984 година

Денят започваше още от около 5ч. По тъмно. Дядо ставаше рано, вземаше дървената лопата - гребло, и изриваше снега от пътеките, докато шарките на плочките се виждат отчетливо. Отстрани се натрупваха големи купчини сняг. Ние с брат ми спяхме под дебелите завивки, а печката в стаята беше “Вулкан”. Бяла, висока колкото мен /в трети клас  си спомням, че не можех да видя горната й част/. Въглените в нея пазеха топлината от нощта. 

Закуската беше попара от препечени филии хляб, натрошени в паница, парче краве масло, 2-3 лъжици захар , сирене и липов чай.

После пада едно метене на “спалното” на кокошките, цепене на дърва, зареждане и чистене при козата и магарето, още изриване на снега, тайна дегустация /само с дядо/ на виното в мазето. Със стъклено бурканче от кисело мляко. От онези, дето ги покриваха навремето с алуминиева капачка.

Обедните и вечерните ястия на баба бяха истинско вълшебство…

Помагал съм на баба и в късния следобед при преденето на овча прежда. Тогава най-много ми се доспиваше. 

А по стария лакиран радиоприемник “Хармония” най-често звучеше една песен “мила ваканция…” Вечерта беше пълна с коментари от деня, заръки за утрешният ден, вкусотии на масата и пращенето на дървата в печката.

Който не го е преживял, е пропуснал. 

Алекс Недялков

Научете повече

В памет на Гинка Станчева!

Като малка бъдещата артистка мечтаела да стане балерина, защото била крехка и фина. Когато убиват баща й, всичките й мечти посърват. Едно лято майка й я изпраща със своя колежка на курорт във Велинград. Точно на тази почивка среща съпруга си Пейчо. Той почива във вилата на адвокатите, а тя – в тази на банковите служители, каквато е майка й. 

Пейчо се влюбва в нея от пръв поглед и всеки ден изминава по 14 км пеш, за да я вижда за по 5 минути. Любовта им пламва изведнъж, а след година той е приет в театралната академия. Тя обаче е още ученичка в гимназия. Пътищата им се разделят и въпреки волята на майка си Гинка решава да кандидатства за актриса. 

На изпитите отново се среща с Пейчо, а когато е в трети курс, се женят, за да не го изпусне. И сега чувала от време на време почукването на бастунчето му, но се тешала с грижите по внука си Андрей-Константин, син на дъщеря й Хермелина.

Актрисата от „Любимец 13“ е единствената, която на кинофестивала в Кан през 1956 г. френски вестник нарича „ла ведет булгар“ – българската звезда.

„Запомнила съм една будка за вестници в тогавашната градска градина, където се продаваха и снимки на артисти. И хората казваха: „Дайте ми един Апостол и една Гинка за 6 стотинки“, спомня си актрисата.

Актрисата Гинка Станчева ни напусна завинаги на 4 февруари 2023 г. на 90-годишна възраст.

Тъжната новина разпространи Съюзът на артистите в България в своята Facebook страница. В публикацията си САБ пише: „Една от най-обаятелните актриси от българската сцена и кино ни напусна на 90 годишна възраст. Сърцата ни са разбити!“

Научете повече

Свидетелство за управление на моторни превозни средства

Някога този документ се вземаше трудно след доста месеци обучение , а при някой и години , и придобиването му ставаше след успешно положен изпит теория и практика устен , листовки , кормуване - полигон , градско и извънградско !

За категория "С" се учеше шест месечна школа -държахме изпит пред ДАИ и после цял месец с придружител задължително практика и чак тогава оценка от изпитна комисия... Общо мнение и чак тогава ни даваха книжка с категорията...

Какви са вашите спомени?

Научете повече

Вноска от 1500 лв за ЛАДА 1500 от времето на соца в НРБ

По времето на социализма в България,преди 1989 година можеше да се купи нов автомобил само по два начина. 

Основният, достъпен за широките кръгове от населението, бе да направиш авансова вноска от около 1000 лева в държавното дружество "Мототехника" и после да чака да дойде редът - като за престижните тогава модели като ВАЗ-2103 чакането можеше да продължи и десетилетие.

 Вторият начин бе да се купи свободно автомобил от Corecom - само че за целта бе нужна конвертируема валута, а достъп до нея имаха само онези, работили в чужбина, примерно в Либия,Ирак или моряци от търговския черноморски флот.

Но дори и в Кореком, както ще видите, автомобилите имаха по две цени. 

Едната бе официалната, "показна" или "рекламна" цена - но за да платите нея, пак трябваше да сте чакали реда си с години, или да ползвате някакви други служебни предимства. 

Другата бе т. нар. "цена за свободна продажба", и именно нея плащаха завърналите се от гурбет работници. Така споменатият ЗАЗ 968А струваше 1250 долара официално, но на практика купувачите плащаха по 1500, а за други модели разликата между рекламната и реалната цена дори надхвърляше 500 долара.

Научете повече

Атмосферата на 70-те в 12 точки и една лична история от 80-те

1.Имаше обществени бани

2.В неделя най-често срещаната гледка по улиците беше мъж легнал под кола с отворен преден капак?

3.Автобусите бяха мръсни, течаха отвсякъде като валеше, а зимата беше по-студено от навън?

4.Българските безалкохолни бяха супер, ама всички се редяха на опашка при циганите за сиропите

5.Училищната зъболекарка ми извади зъба, вместо да го лекува

6.В детската градина си премазах пръста, а другарките ме наказаха и дори не ме пратиха на лекар?

7.Ябълките в магазина все бяха малки и полуизгнили

8.Алкохолът беше супер, ама всички си варяха домашна ракия и вино

9.Почивните станции приличаха на казарми

10.Често в училище ни откриваха въшки 

11.Здравеопазването беше уж добро, а масово имаше епидемии от шарка

12.От дъвки идеал и дъвчащи бонбони падаха пломбите

Лична история от 80-те:

Бях се наредила на опашка за портокали — опашката вървеше бързо, защото плодовете бяха пакетирани, но в малко количество и всички се безпокояхме дали ще стигнат до нас. Съвсем безцеремонно обаче отпред се нареждаха продавачки от съседните магазини, фризьорките, че дори и аптекарките от аптеката на ъгъла. Опашката гневно протестираше, но въпреки това всички продавачки си Взеха портокали, а аз и много други останахме с празни ръце.Вижте още:Един ден на опашка за банани през 80-те:Англичанин пита,какво дават тук ?

Споделете и ваши преживявания и лични истории от времето на соца в НРБ

Научете повече

На село при баба и дядо! Игри,незабравими приключения и свобода

Свободията си я „заработвахме“. Всички малчугани бяхме от ранни зори, още преди изгрев слънце, на нивата, на бостана или на тютюна. Като свършехме работата по кошовете с тютюн (нанизан и проснат да съхне) и… по реката, по лозята, по овощните градини – никой не питаше къде сме.

През зимата, основно по Коледа, наставаше цялата залисия около клането на прасето и правенето на разни неща (които сега наричаме деликатеси), за да има за през годината… Да не говоря за всичките други празници, когато се колеха петли, кокошки, агнета, овце и т. н.

Дядо беше овчар в ТКЗС-то, а и той си гледаше около 30-ина собствени овце. 

Всяка есен се заколваше овцата и започваше една суетня, в която ние, децата, се забавлявахме и в същото време с удоволствие помагахме. След заколването и оцеждането на кръвта се насичаше заедно с костите на късове. Слагаше се в голям казан и го носехме до кладенеца – заливаше се със студената кладенчова вода, която няколко пъти се изливаше и сменяше с друга. Поне 12 часа – абе до другия ден. 

След това започваше голямото бъркане! Казанът върху огъня с нова вода, която точно покриваше месото. Отначало на силен огън и като завреше, се оставаше само на жар – да си къкри. Така няколко часа – на практика, докато водата почти изври и месото остане на собствена мазнина. Голяма част от костите се отделяха сами от месото и падаха на дъното.

В този момент казанът се махаше от огъня и месото се прехвърляше в една дървена копаня. Месото се обезкостяваше и обратно в казана пак на слаб огън, докато изври останалата вода и започне да се пържи. Тогава Баба слагаше солта, зърната бахар, черен пипер и дафиновия лист. Още топлото месо се прехвърляше в буркани, натъпкваше и след малко се заливаше с още топлата мазнина. После цяла зима се вадеше месото от бурканите и така, както си е студено, се хапваше или пък се готвеше с него./Ретро.бг/

Научете повече