По времето на социализма хората бяха други, добронамерени, услужливи, не се заключваха или ако, то всички знаеха, че ключовете са под чергата. Рейсовете бяха препълнени от ученици втора смяна с различни униформи, от работници, чиновници, морски офицери, милиционери, лекари, учители, инженери и пенсионери. Разговорите се въртяха или около това, къде има хляб, месо, или портокали, кой какъв филм е гледал в кино „Благоев“ и „Република“, какво са ни дали за домашно, кой по какво са го изпитали или на кого ще ходим на рожден ден. Тихо си шепнехме по някой политически виц и негодувахме против строя.


Публично никой не смееше да се целува и прегръща. Младите правехме място на възрастните в автобусите и не се обръщахме на „ти“ към тях, а да не говорим за учители, или треньори. Респектът беше важен.


Вятърът брулеше често в студените зимни нощи и ушанките, абите, балтоните, ботите и ватираните шушлякови якета затопляха варненци и никой не зъзнеше. Звездата на Морското училище, фарът на Галата и на Вълнолома, светлините на търговските кораби, танкери и сивите военни фрегати, изгладените като на китайци, изпънати, изрядни униформи на морски офицери, моряци и студенти от престижното Морско училище сияеха.


Механите гъмжаха от шум, излизащите от опера, театър, или балет бяха винаги с костюми, а жените с копринени блузи, тъмни поли с високи ботуши, начервисани, ухаещи най-вече на руски или български парфюм. Някои се прибираха у тях си, а други сядаха в култовите ресторанти „Севастопол“, „Варна“, „България“, „Казиното“, „Хоризонт“, „Орбита“, „Черно море“ с панорамата или в механа „Евксиноград“. Най-фините ходеха в клуба на архитектите или в този на художниците. И за двата трябваше да имаш връзки, а връзките в онези години означаваха повече от пари. С връзки можеше да получиш това, което не можеше да имаш с пари.

 

Краси Енчев, Варна


 

– Бабо, разкажи за онова, твоето време, когато… Моля те!      

„Време, като време! Беше даденост, беше вече минало, къде възхвалено, къде изопачено, но е част от историята ни и няма как нашето поколение да го забрави“ – мислех си аз и се чудех какво да разказвам, но спомените просто нахлуваха в главата ми и започнах като  сравнявах нещата със настоящето, а внукът ме гледаше и не вярваше на ушите си:

– Може да сме имали тежки години, но животът ни беше безгрижен… 

Може да не сме ходили по чужбина, но се наслаждавахме на природните красоти на България и ги пазехме… Може заплатите ни да са били малки, но имаше работа за всички… Може дрехите ни да са били тип конфекция, но бяха чисти и не бъркахме в кофите за боклук… Може да сме живели на квартири, но вратите ни бяха отворени за всички и нямахме решетки на прозорците… 

Може да не сме знаели какво е компютър, мобилни телефони и интернет, но тичахме наволя, ритахме топка и висяхме с часове в библиотеките, а после се веселяхме с приятели… Може да сме седели в училище на обикновени чинове, но уважавахме учителите си и бяхме благодарни на знанията, които ни даваха… Може да е било зле здравеопазването ни, но бяхме здрави, а лечението на болните – безплатно… 

Може да не сме яли шоколади и разни деликатеси, но бяхме сити, а хлябът ни вкусен и истински… 

Може сме нямали играчки, но ходехме по 20 дни през лятото на море за 10 лева на ония, старите пари, които днес са хиляда пъти по-малко… Може да сме гледали само съветски, немски, сръбски или индийски филми, но го правехме два пъти в седмицата най-малко и то с по 20-30 стотинки и пазехме там тишина, защото за изкуството нямаше нужда нито от пуканки, нито от шумяши бонбонени хартийки… Знаеш ли, ходехме и на театър, и на цирк, и на танцови забави…– Бабо, ти да не си живяла в приказка? – прекъсна ме внучето.     

– Каква ти приказка, чедо? – отвърнах аз, въздъхнах и продължих – В приказките има чешми, от които тече мед, мляко и масло и там се срещат принцове и принцеси, както феи и вълшебни неща. Ние бяхме обикновени хора и с честен труд изкарвахме хляба си. Не лъжехме, не крадяхме,/поне мен така са ме възпитавали/, а ако случайно го сторехме, ни пращаха на съд и в затворите. Имахме страх, но почитахме и възрастните и законите… 

Виж, мечтите ни бяха големи – искахме децата ни да имат всичко, което ние сме нямали и да могат свободно да работят и учат навсякъде по света. Бяхме големи идеалисти… Нямахме право на това… 

Бяхме нещо като роботи /не че сега не сме, но робувахме на други идеали и ценности/. Нашите управници се страхуваха да не напуснем страната си, след като открием, че навън е по-хубаво от тук… Вчера беше едно, днес е друго – магазините са пълни, но ръцете ни празни, пък и всеки си прави каквото иска… Чужд ми е тоя свят, чужд! Де да можех да върна и времето, и младостта си!…– Бабо, къде се отнесе?… Ти щастлива ли беше?

– Щастието, чедо, е относително нещо. За всеки е различно – според разбиранията, възможностите и желанията му. На мен ми стигаше – имах любовта на дядото ти, работехме, сити бяхме, здрави и доволни, че децата ни са добри и разумни хора…

– Ех, бабо, бабо! Ама на теб ти е трябвало толкова малко! Я се събуди! Твоят свят е отживелица… Зарежи го вече!

Автор: Рая Вид



Това е трагичната съдба на Мирослава, която остава завинаги на 17 години. Тя е застреляна преди 11 години, а тялото ѝ не можеше да бъде открито повече от 2 месеца. 

През това време близките ѝ получават SMS-и, в които се иска откуп от тях. Те обаче не знаят, че Мирослава вече е убита брутално.

Висш шеф от ГДБОП заявява, че въпреки есемесите, които близките ѝ получават за откуп, девойката не е отвлечена, а вероятно е избягала с приятели в чужбина. Истината обаче се оказва зловеща – Мирослава е убита и заровена на безлюдно място край село Планиница.Полицията стига до двамата килъри, но единият от тях се самоубива пред служители от ГДБОП и то, докато е с белезници. Покрай самоубийството му все още има куп неясноти, които ще останат тайна завинаги.

17-годишната Мирослава е ученичка в елитна гимназия в Перник. Красивото момиче тренира таекуондо. Само след няколко месеца предстои да стане абитуриентка. На 7 ноември 2011 г. вечерта отива на тренировка в местната спортна зала. Отвън в тъмното я причакват двама души – Марио Любенов–Заека и Стойчо Стоев–Чочо. Вторият е познат на момичето, именно той решава, че трябва да я отвлекат, пише „Труд“.

Двамата са научили, че приятелят на сестра ѝ Елеонора – Борислав Чолев, е получил огромно наследство от починалия си баща, с когото не общувал от години. Похитителите смятат, че няма да е проблем да получат половин милион лева откуп от парите на Чолев.

Стойчо е въоръжен с незаконен пистолет, който купил специално за целта. Мъжете са с маски и се нахвърлят върху ученичката, събарят я на земята и връзват ръцете ѝ със „свински опашки“. Докато я влачат към автомобила им „Фолксваген Голф“, Мирослава познава Чочо по гласа. Той сваля маската и ѝ шепне: „Спокойно! Нищо няма да ти се случи.Само трябва да вземем едни пари!

Това се оказва лъжа – бандитите са решили предварително за по-сигурно да убият заложницата, преди да получат искания откуп. Карат Мирослава да напише писмо до сестра си, че е отвлечена и колко пари ще спасят живота ѝ. Момичето е било спокойно – Чочо не е чужд човек, той е работел като шофьор при Чолев, значи няма да ѝ стори нищо лошо.

На 15-ина километра от Перник, в района на с. Батановци, Чочо и Заека карат Мирослава да звънне на сестра си, за да ѝ каже, че е отвлечена, че не трябва в никакъв случай да се обажда в полицията. Момичето не знае, че му остава още минути живот.

„Голфът“ с престъпниците и жертвата спира в гората над с. Планиница. Похитителите нямат план някъде да я скрият и после да се освободят, а носят в багажника въже с халки. 

Извеждат Мирослава навън и Чочо я събаря на земята. Притиска я силно, в това време Заека премята примка през врата ѝ, усуква въжето и започна да тегли двете халки. След няколко минути Мирослава притихва и тялото ѝ се отпуска. Двамата копаят плитък гроб, събличат момичето голо и заравят трупа му.След това изхвърлят дрехите в кофа в близкото село Братановци. Притеснени, че Мирослава не се прибира след тренировката, близките ѝ започват да я търсят. Отначало при приятели и съученици, след това заявяват в полицията, че им се обадила, че е отвлечена. Разпитани са 30 човека, десетина са подложени на детектор на лъжата.Заека и Чочо не са под подозрение, в първите дни те чакат поисканите от Борислав половин милион лева.

Заедно с второто писмо, което пишат, оставят и сим-карта, на която да се свързват. Още на следващия ден агенти на ГДБОП намират откъде е била купена. Бандитите помолили случайна жена да я плати, но тя успява да опише външността им подробно.

„Взимате парите, ако сестра ми е жива“

Телефонът се подслушва, докато Чочо се обажда на Елеонора. Тя се съгласява да им даде парите, но само при едно условие – доказателства, че сестра ѝ е жива. Разговорът е от уличен автомат и полицията успява да засече Чочо в района. Той е задържан. Вечерта на 11 януари 2012 г. – два месеца след убийството, признава, че в съучастие с Марио Любенов-Заека са отвлекли Мирослава и са искали откуп. За да проговори обаче, той има условие – да стане защитен свидетел. Разследващите му го обещават.

Чочо води полицаите до гроба на девойката, където тялото е намерено. Заека е задържан, а Чочо започва да разбира, че ченгетата няма да изпълнят обещанието си.През цялото време той е окован с белезници на гърба. Полицаите от ГДБОП го водят в дома му за повторен оглед. Той моли да го откопчаят, за да отиде до тоалетната. Полицаите преместват белезниците отпред. Стойчо излиза в коридор, в който има метален шкаф за оръжие. Той и баща му са ловци и там са длъжни да си държат пушките. Там е и пистолетът „Глок“ на Чочо. Той успява да отвори вратата на шкафа, грабва пищова и се гръмва в главата.

Смърт без отговор – как Чочо се самопростреля?

Единият от похитителите се самоубива мистериозно – с белезници на ръцете и пред очите на полицията.

Антимафиотите, които придружават Чочо по време на самоубийство, са наказани, но въпросите около смъртта така и не намират отговори. И до днес има хора, които смятат, че е бил застрелян от служителите на ГДБОП, за да се приключи случая. Извършено е прецизно разследване, множество огледи и експертизи.

Марио Заека се оказва по-твърд от двамата, мълчи месеци наред и се прави на луд. Едва в съда през юни 2013 г. признава участието си в убийството на Мирослава и иска делото да се гледа по съкратената процедура. Получава 25 г. затвор и обжалва присъдата, след което Софийският апелативен съд му добавя още 3 години. Върховният касационен съд потвърждава убиецът на Мирослава да прекара 28 години зад решетките.

МВР издало разрешителни на мъж с крими досие

През годините криминално проявеният Стойчо Стоев – Чочо е получил 5 разрешителни за оръжие от полицията в Перник. Така той се е сдобил с 2 карабини, една ловна пушка и два пистолета – единият от тях „Глок“-а, с който се самоубива.

На 19 декември 2003 г. Стойчо получава първото разрешително за купуване на „Берета“ с цел самоотбрана, второто е на 31 август 2005 г. – за ловна пушка. На 25 февруари 2008 г. получава разрешение за пистолет за спортни цели. Купува си и карабина – ловният вариант на автомат „Калашников“. Отговор как на криминално проявен са издадени разрешителни за оръжия и има ли някой наказан старшина, така и не беше даден от МВР.

Източник: Блиц



От известно време в главата ми се въртят мисли, свързани с едно явление от съвременния ни градски живот, чието главно действащо лице е наемодателят. Това явление — и социално, и психологическо не ми дава мира, интересува ме и ме вълнува. 


За мен наемодателят не е „изследвано лице“ — аз съм другият елемент на отношението и наблюденията ми не са научни. По-скоро принудителни. Защото, за да съществува той, наемодателят, трябва да съществувам аз — наемателят. Кой ни създаде, какви механизми на обществения ни живот всекидневно разлепят по стълбове, спирки, подлези, магазини малки бели листчета, на които се чете: „Давам…“или „Търся…“?


Да приемем, че основанията, за да ни има нас — наемодателят и наемателят, — са достатъчни.


И така, стиснал обявата „Дава се квартира под наем…“, бързо намираш телефонен автомат, набираш номера и когато слушалката оттатък се вдигне, може да се каже, че вече си се срещнал с него, наемодателя. Започва разговорът, който в деветдесет процента от случаите протича под формата на разпит. Наемодателят пита, ти, щеш-нещеш, трябва да отговаряш. Обикновено най-напред — за кого търсиш квартира. Не е „желателно“ да имаш семейство, че и деца на всичко отгоре! После — какво работиш или учиш. За предпочитане е да си студент, още по-добре, ако сте двама, защото няма да можеш да си плащаш наема, пък и стаята е голяма за сам. 


Е, ако пък толкова не можеш да си намериш съквартирант, то си е твоя работа, но стаята струва 100- 120 лв. Или за сам — 100 лв., за двама — 120, сякаш от това, че сте двама, квадратурата на стаята се увеличава. Питането продължава — пушач ли си? В повечето случаи на този въпрос трябва да се отговаря категорично отрицателно или пък бързо да се избира между квартирата и проклетия навик. Да речем, че някак се стигне до поканата да видиш това, което се дава под наем. Насрочват ти час за посещение, защото това е часът на огледа й поканеният не си само ти. Изслушваш кротко обясненията как да стигнеш до жилището, обещаваш да бъдеш точен и затваряш телефона с надежда.…


Намираш дома, вземаш стъпалата и запъхтян заставаш пред вратата, Поемаш дълбоко въздух, натискаш звънеца и… Вратата не се отваря веднага. Чувствуваш невидимо око да те оглежда през шпионката. Все пак ключът изщраква и най-после той е пред тебе в цял ръст и тялом, и духом. Въвежда те ето, това е стаята, вижте колко добър изглед има, там отсреща живеят прочутите еди-кои си, ето кушетката, дюшекът е почти нов, столовете и масата скоро са боядисвани, гардероб няма, но тази закачалка е достатъчна и т.н. За килима, който трябва да се пази, нищо че не е съвсем нов, за храненето, което е най-добре да става навън, защото заради храната се събират хлебарки… Но не всичко важно е казано. Един от най-невралгичните моменти в разговора са гостите. Най-добре е да не посрещаш гости, да нямаш приятели и лични празници. Колкото по-необщителен и саможив се представиш, толкова повече ще се харесаш.


Да допуснем отново, че си попаднал ако не на идеалната, то поне на приемлива квартира с приемливи претенции на наемодателя. Остава най-неприятното за тебе — да чуеш каква част от месечния си доход трябва да отделиш, за да заплатиш квадратните метри площ, върху която се надяваш да намериш спокойствие. Да се пазариш не смееш, защото колонката на търсещите във вестника от ден на ден се удължава, а на даващите се скъсява. Най- добре е да приемеш. Приемаш, още повече че по някакъв начин си вдъхнал доверие на собственика. Броиш парите и той — вече твоят хазаин ти връчва ключа.


Идеален вариант! Защото другите, неидеалните, са много, пък и не са толкова редки. Някои се отклоняват от идеалния някъде по средата: баня ли, че каква баня, нали има обществени бани… Или пък, че тези тапети са съвсем чисти; е, ако толкова искате, направете ремонт, само че за ваша сметка. Направил си някои подобрения в квартирата, потрудил си се здраво, за да почистиш, настанил си се и вече не сънуваш кошмари. Из-невиделица обаче се появяват непреодолими за хазаина /да не говорим за теб/ обстоятелства, които налагат да освободиш още на другия ден жилището, нищо че не си живял и пет дена в него. Или пък много бързо започват да ти намаляват хранителните продукти, тоалетните и козметичните принадлежности, или, прибирайки се късно, разбираш, че в ключалката е оставен превъртеният ключ, или забележките за това-онова зачестяват…


Но едно е ясно. Че двете страни на отношението са далеч неравностойни и за договор между тях със съответните им права и задължения — такъв, какъвто трябва да бъде — не може да става и дума. Отношенията се дирижират изключително от наемодателя и не се контролират от никого.

Нима трябва да бъдат толкова стихийни механизмите, които всекидневно разлепват обяви: „Давам жилище…“, „Търся жилище…“

сп. София-1987 г.



Спомних си преди над 40 г. като служител на БНБ как ходехме на бригади, какъв културен живот кипеше.

От комсомолската организация ни изпращаха на работа в консервната фабрика в град Бяла Слатина, макар навършили годините, водеха ни като почетни членове. Това много ни радваше. По това време строителството във Враца беше в своя апогей. На много места се издигаха и строяха многоетажни блокове – на химиците, на циментовия комбинат „Вилхелм Пик“, младежкото общежитие и др.

Служителите от банката се редувахме по 45 дни в строителството на блоковете „Околчица“ и големия жп блок с големите тераси срещу гарата. От техните строители научихме – измазване на стени, боядисване, изливане на мозайка и други дейности. Помня, че след завършване на бригадата си излях един висок праг на външната врата на жилището, да спира ветровете. С това ни участие

ние се обогатихме със знания за живота и се гордеехме,че сме дали нещо от себе си за нашия роден град Враца

В онези години имаше работа за всички, спокойни и сигурни бяхме за утрешния ден.

Слънчеви, засмени и пременени, хората се движеха бодро по улиците. Участвахме във всички манифестации. Най-отпред вървяха отличниците, ударниците на петилетките, детските учителки с акордеоните,

медицинските сестри с камиона, след тях учениците с плакатите от училищата, служители и работници от предприятия. Трибуната с официалните лица беше срещу проектантската организация. Срещу нея подредени стояхме хористите от представителен хор „Орфей“ при читалище „Развитие“ с диригент Бойчо Димов и пеехме химна на България „Горда Стара планина“. Беше хубаво и тържествено. Духовата музика под палката на маестро Димитър Асенов (Дидията) свиреше. На площада се виеха кръшни български хора. С Дико-Илиевото Дунавско хоро завършваше празникът.

Незабравими ще останат тия мирни и трудови години

Имахме си стопанства, пълни с животни, машинен инвентар. От там ни идваха месото, млякото и вълната. Денонощно се трудеха овчари, доячи, фуражири, комбайнери. Засяваха се нивите с ръж, ечемик, пшеница, слънчоглед и други култури. Царевични блокове се ширеха надлъж и шир. Благодарение на тия бригади, които се организираха от учреждения, предприятия и квартални организации, се успяваше във всичко. В ОФ организация „Андрей Николов“ се честваха Бабинден, 8 март, 1 май, 9 септември и Нова година. По склоновете на Бърдо Веслеца бяха старите врачански лозя с хубавите сортове, които също ходехме да прибираме. Тези културни и трудови постижения останаха в далечната ни младост. Те са немислими в днешното време на демокрацията.

Днес пустеят селата и родните поля

Арендаторите на безценица изкупиха родната земя. Младите избягаха в чужбина. Сега слушаме жалбите на останалите младежи. Няма я войнишката служба да закали и ангажира момчетата, както и ОВТПН на полковник Димитров институцията. Момичетата и момчетата по цял ден посещават заведенията. За такова ли бъдеще мечтахме като родители за нашите деца и внуци?

Безработица, безхаберие и безотговорност цари навсякъде

Бяхме свидетели на ликвидационните комисии, на приватизацията и прехода. Това ли е животът, който трябва да живеем, докато сме живи?

Нека станем по-добри, та и Бог да наспори бъдните ни дни!

Дора МАНЧЕВА, Враца


 

Снимка:Marin Marinov

За всеки от нас, които сме били войници - деня на влизането в казармата беше специален. На никого не е било лесно /вероятно с малки изключения/. Спомняме си и до ден днешен първите дни. Събуждането в 5.20. Физзарядката. Високите команди. Маршируването по плаца. Апетита. Умората. 


Мигновеното заспиване. Опознаването ни. "Увисналите носове" от получено или неполучено писмо. Спонтанното сприятеляване. "Войната" стари-млади. Шиенето на якички. Допира до леката материя на лятната униформа. Новобранското "самочувствие". Отпуснатия колан като "стара капа". Калната пот по време и след тактика. Смазка за автомата. Боята за обувките. И така две години до радостта - Уво! Но си струваше.


Казармата беше най-добрия университет за бойна дружба, взаимопомощ, мъжество и проверка на собствените сили.

Учеше да уважаваме реда, да можем да защитаваме себе си, близките си и Родината. Да боравим с оръжие, нещо, което в този объркан и непредсказуем свят ,днес, е необходима наука. Всяка минута от воениклъка си заслужаваше и никакво друго учение не може да замести това.

Иван Божков/София



Те добиха голяма популярност навремето, но славата им бе за кратко.

Когато чуем думата поп-фолк в главата на всеки от нас изникват образите на Галена, Преслава, Азис, Анелия, Емилия и т.н., които доказаха, че могат да се задържат на сцената готини наред и продължават да взривяват клубовете с хитове, присъствие и стайлинг. Някои от по-възрастните представителки на поп-фолка, като например Камелия, Малина, Глория и Лияна, също често имат запазено място в светските хроники.

Само покойната Румяна и Сашо Роман си остават някак вечни...


Никой обаче не говори за певците от зората на този жанр, които добиха голяма популярност през 90-те, но славата им бе за кратко, а след това изчезнаха безследно. 

Може би голяма част от вас си пускат старите им ретро парчета по празници и купони, но едва ли си спомнят ликовете им, че дори и имената. Разбира се, има и такива, които се появяват в публичното пространсво по една или друга причина, но други са изчезнали сякаш в дън земя и към днешна дата не се знае нито как изглеждат, нито какво се случва с тях. 

А някога чалгата си беше просто чалга, а не лайфстайл! Някога тези хора не бяха нито ВИП, нито брадъри, нито звезди, а най-хубавото беше, че не бяха ничии идоли! Бяха просто хората, които ни забавляваха, разсмиваха или натъжаваха с песните си. Събирахме плакати и картички от списание "Нов фолк", а за да си направим снимка с тях трябваше да изчакаме да дойде време за море и да посетим някоя от откритите кръчми по курортите. 

Вижте ги:

Петра, която оглави музикалните класации през 90-те с мега хита си "Хищна хиена".

 В репертоара си обаче има и съвсем друг тип песни химн за Иван Костов и парче по стихове на Гео Милев. Петя Атанасова, както е родното й име, е родена на 8 октомври 1963 г. в град Хасково в семейството на гръцки емигранти. След дипломирането си работи като учителка в Хасково. Там създава музикална група, с която работи в ресторант, а после пее в тракийския ансамбъл на Хасково. Развива музикална кариера за фирма „Пайнер“ в периода от 1998 до 2002 година. Омъжва се за писателя и критика Стефан Цирков, от когото има 2 дъщери, но по-късно се разделят. На летище София Петра среща голямата си любов - гръцкия бизнесмен Димитрис, с когото искрата на любовта пламва от пръв поглед. Така, вече 15 години те делят един покрив в Кипър и се радват на щастливи моменти заедно.


 Сани, която не се смути да изпее „Ах, банана”. 

Днес тя е на 43 години, все още е червенокоса, но имиджът и е доста по-различен от този, който създаде пред 90-те. От години тя работи като учителка, а през изминалата година изненада не с хит с палав текст, а със сърцераздирателна балада „И на оня свят”.



В списъка попада и певицата Мира, която нашумя покрай мустака на Републиката Милко Калайджиев и тяхното съвместно парче "Хей, малката". Несъмнено щом чуем името на Мира обаче се досещаме и за друг нейн хит - "Летвата". 

Станимира Костова, както е истинското и име, е родена на 22 декември 1983 г. в Стара Загора.

В момента певицата е с 11 години по-млад от нея мъж, от когото има дете - момченце, което носи името Дидко. През лятото на 2020 тя дори се завърна на музикалния небосклон и посвети песен на любимия си, като го снима във видеото. „За всички бивши“ направи премиерата си навръх рождения ден на приятеля на Мира на 5 юли.Често Мира се среща и със свои колеги, с които е останала приятелка във времето и все още поддържа отношения. Сред последните и публикации в мрежата попадат снимка, на които е в компанията на Емилия и Таня Боева. 


Таня Боева... да, тя също беше от онези нашумели изпълнители, когато бяхме деца. 

Тя е родена на 3 ноември 1973 г. в Тополовград, но живее, учи и израства в Димитровград. Голямата си популярност и успех Таня Боева получава след като издава албума „Дама пика“ през 1999 г. От 2002 г. до днес Таня Боева е самопродуциращ се изпълнител. От 1999 г. до 2017 г. е омъжена за композитора и аранжор Михаил Бургуджиев, от когото има един син – Росен, роден през 2008 г. 

Днес тя има нoвa любoв в живота си, за който се говори, че е доста по-млад от нея. Ceгa тя твъpди, чe нaй-нaĸpaя e paзбpaлa ĸaĸвo e дa бъдe oбичaнa и щacтливa. Междувременно, Таня Боева в момента няма нищо общо с предишната си визия и почти не прилича на себе си. Сред първите корекции, които фолк изпълнителката направи беше ринопластика, но години по-късно тя е пипнала почти всяка част от лицето си.  Повторна ринопластика, устни, ботокс, филъри и скули са само малка част от интервенциите, до които е прибягнала изпълнителката на "Лошо момче".

Ина, прочула се с песента "Зелено, зелено", както и с факта, че е първата поп-фолк певица, позирала за корица на Playboy в далечната 2003-та година. 

Според последна информация, зеленооката брюнетка от Кюстендил, чието истинско име е Антонина, днес работи като учител в една от най-големите и хубави детски градини в София.

Ина е завършила специалност „Поп и джаз пеене“ в НБУ, а след това и магистратура със същата специалност в СУ „Св. Климент Охридски“ в столицата. Омъжена е, през 2010 г. ражда първия си син, само година по-късно ражда и втория си син.

Понякога приема участия за ретропартита, но не смята да се връща на сцената. 


Мая и Магапаса остават вечни с хита си "Ти пак си жива". 

Парчето на Моя "Щом си мъж" също не е за пропускане, говорейки за хитовете от зората на фолка. На върха на кариерата си, Мая взема важно решение - не само да напусне поп фолка, но и България. И така, през 2007 г. тя заминава за Лас Вегас, където живее и в момента заедно с дъщеря си Кристияна, която учи Наказателно право.Мая работи като диджей, танцьорка, певица и дори се е специализирала в поставянето на екстеншъни. Танците на пилон са сред основните й занимания и благодарение на тях певицата изглежда толкова убийствено в тяло.

След повече от 13 години мълчание, някогашната суперзвезда даде първо интервю през 2019 година. Чалга легендата Добрин Петров, по известен като Магапаса, пък съвсем наскоро стана баща за втори път. Музикантът, който покоряваше музикалните класации през 90-те години на миналия век, в момента е по-влюбен от всякога. През месец април той отбеляза 45-годишния си юбилей заедно със своята любима Денислава, която родом е от Хисаря, но живее в Чикаго, където се запознават с Магапаса. 


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив