Чирпанската есен е ярка, топла и пълна с плод. Тази година още от август се заредиха едни тежки мъгли. Ароматът на топла земя се смесваше с мократа влага във въздуха. Есента се усещаше, но лятото все още не искаше да избяга. В града дойде панаира - приятно шарено разнообразие за децата и за възрастните.

Във времето на нашата история (края на 70-те години на 20 век), панаирите пътуваха от град на град в дълги колони от автомобили и камиони. Няколко дни да се устроят и в града вече гърмеше диско музика, светеха светлини, вечерта се събираха всички около лъскавите въртелешки и сергии. Хората от панаира живееха своя живот на номади, неподчиняващи се на законите на социалистическа България, облечени шарено и в западни дрехи, неразчитащи на заплата, аванс, непритеснявани от началник и партиен секретар. 

Един ден са тук, на другия ден на друго място, къде да ги хванеш, как да ги спреш?

В една мъглява сутрин панаирът пристигна и веднага започна да се устройва на голямата празна поляна. Това бе събитието на годината, нямаше как да го изпуснат. След два дни гръмнаха Boney M и градът се събра на преобразената поляна, пълна със светлини, аромати, шум, въртележки и атракции. Какво можеш да правиш там, да ядеш пуканки и фъстъковки, да се люлееш на люлките, да играеш на безбройните игри или да стреляш с пушка, за да спечелиш някоя от атрактивните награди. Пушкаджийницата беше нова, в огромен бляскав фургон, който за първи път идваше в града ни. Пред нея се тълпяха момчета, мъже и старци, за да стрелят и да спечелят награда. Но причината съвсем не беше в любовта на чирпанлии към стрелбата, нито в шарените кутии с карти за игра, пакетите Малборо, дънките или сребристия касетофон, които бяха главните награди.

Момичето на пушкаджийницата успя да плени сърцата на всички - около 25-30 годишна, с игрив смях, лек акцент. Стоеше непрекъснато с една разкопчана карирана ризка и къси дънкови панталони, особен матов тен, който всички приписваха на произхода й - баща италианец, майка българка, цирков артист. Това знаеха за нея в Чирпан, казвала се Сара, от малка обикаляла с панаирите.

Разкопчаната карирана ризка и късите дънкови панталони, които показваха изпечените стройни бедра на Сара успяха да подлудят чирпанлии. Бе онова време на годината, когато лозов сок тече във вените на мъжете от този край, а всяка емоция можеше да го накара да ферментира и да полудеят. Още на другата сутрин "младата на пушкаджийницата" беше най-обсъжданата тема в града. Вечерта панаирът беше още по-грандиозно посетен, като тълпата стоеше тихо и като в храм пред пушкаджийницата, за да не изпусне нито една дума или късче от смеха на Сара, която откровено се забавляваше и леко флиртуваше със своите стрелци. Излизаха мъжете, плащаха си своите левчета и стреляха, зяпайки бедрата й, осветени от цветомузиката, която проникваше в полумрака на фургона. Не печелеха нищо, но даваха пушките на следващите, с топли и потни приклади. Сара се смееше и им подвикваше окуражаващо.

На другия ден Сара и още няколко жени от панаира бяха видени в града из магазините. Представете си страхопочитанието и дистанцията, как на метри от нея се тълпяха мъжете, уж случайно, но без да съберат куража да я докоснат. Защото на слънчева светлина тя беше още по-красива, с изрязани сандали и изпечени от слънцето бедра, неземно еротична за Чирпан през 1979 година. Та тогава жените още ходеха със забрадки и дълги поли, които метяха улиците.

Валеше топъл септемврийски дъжд, но мъжете пред сергията не намаляваха, стояха и чакаха своя ред - всяка вечер панаирът беше пълен. Уж идваха само заради панаира, но най-големите опашки бяха пред Сара, за Сара и след Сара. Тя откровено бе подлудила мъжете в града, ако се говореше нещо друго, то бяха някакви несъществени неща.

Течеше последната вечер на панаира. Част от атракциите вече пътуваха за Стара Загора, където скоро щеше да се пренесе всичко. Сара с нейната пушкаджийница все още стоеше, пълна с мъже, които искаха да я погледат. Мъжете обикновено мълчаха, чакаха тя да говори.

Затова и се изненадаха, когато един от опашката застана до сергията и извика "Сара, обичам те! Остани да живееш с мен в Чирпан". Разшумяха се, позасмяха се, стар ерген, пък къде се е навирил за Сара. Къде точи зъби, не е това за него хапка. 

Сара само се засмя, каза "Стреляй, стреляй, само така ще ме задържиш - ако уцелиш."

Никой сякаш не забеляза, че той се прицелва, но пушката му не е от тези в пушкаджийницата, а я извади от дългия калъф, който носеше със себе си. Не го забеляза и Сара, докато изведнъж една червена роза не цъфна на гърдите й и тя се свлече на пода, все така усмихвайки се игриво, сякаш готова да подвикне - "Момче, уцели, твоя съм!"

И изведнъж настана тишина, ухаеше ужасно много на земя, на жадна за влага пръст, на лудост, която се е стаила в замлъкналия панаир. Милицията дойде първа, а линейката минути след нея. Лекарите само поклатиха глава и посочиха към мъжа, който стоеше прав до пушкаджийницата, обграден от стотици мълчащи негови съграждани. Ако беше направил само и едно движение, тълпата щеше да го разкъса, но той стоеше като омагьосан и гледаше Сара, свлечена на дъсчения под.

Изгаснаха светлините на другите фургони и започнаха да се подготвят по никое време да пътуват. Панаирът беше свършил.

Никой не разбра къде изчезна убиецът. Никой не коментираше, дори и градските милиционери мълчаха. Пред очите им беше още осиротелият светещ фургон на пушкаджийницата, от който се чуваше веселия смях и "Опитайте пак, момчета. Да заредя ли?"

Когато след десетина години се появи в града в болнав вид и с движението на ръце си имитираше пушка и правеше "Пам пам", малцина вече си спомняха за онази нощ и за Сара. Бе лежал в затвор за душевно болни и си беше привършил престоя - или по-скоро, с идването на демокрацията нямаше кой да го храни и лекува. Поживя като куче на улиците на града и една сутрин през зимата го откриха замръзнал извън града. Все не го свърташе и обикаляше, сигурно за да намери Сара, която не пожела да бъде негова.

Но бяха вече други години, никой не помнеше звънкия смях на Сара и онзи изстрел, който накара червената роза да цъфне на гърдите й.

*в статията е ползвана илюстративна снимка от панаир в Луковит през 80-те



Чичо Митко бе дърводелец със златни ръце. Обичаше работа си и във всяка къща на Златна Ливада имаше по нещо от него - шкаф, маса, сандък. Той беше един от малкото цигани тогава в селото, който имаше най-чистата къща и огромно семейство, учтиви, скромни. Вече беше на възраст, а Златка беше най-малкото му дете. По онова време - на 19, заедно учехме с нея в Чирпан в гимназията. Златка беше неземно красива, съчетала черните очи на чичо Митко и буйната кестенява коса на майка си. Кой бях аз ли? 

Иван от Теневите, буйният род на хулигани, разбойници, войводи и четници. И тогава - съученик на Златка. Всяка сутрин с нея пътувахме с рейса и вечер се връщахме. Чичо Митко ми имаше огромно доверие и ми казваше, че косъм не трябва да пада от главата й. Защитавах я от всички, а тя ми помагаше с уроците. Защото там изоставах, поне в сравнение с нея - отличничката на класа. Харесвах  я, но не знаех как да й го кажа. Срам ме беше, защото я усещах повече от сестра. 

Училището завършваше и най-накрая събрах куража да я поканя на дискотека в Чирпан. Исках да й призная за моите чувства, въпреки, че не знаех какво да й кажа. Разбирах от футбол, от мотори, но не и от жени. Поне така бях тогава. Вечерта беше важна, аз се бях нагласил с нови дънки, тя с красива рокля. Изглеждахме възрастни.

Вечерта започна добре, изведнъж Златка се натъжи. Запитах я какво се е случило? Оказа се, че пиянска компания я е обидила с "мръсна ц*га*ка".

Внезапен приток на кръв в главата ми, хванах едно шише с вино (бяхме пили малко), излях виното и го скрих в ръкава. Зад чупката на Г-образната зала стоеше въпросната компания - трима на около 25-35 години. Много пиян гигант и още двама, порядъчно подквасени, но по-слаби. Приближих ги, а те дори не ме забелязаха, обсъждаха как искат да ....моето момиче. Прецених, че гигантът трябва да е първият и просто му разбих шишето в главата. Докато се освестят двамата около него, той падна в безсъзнание на земята. Внезапно отрезнях, затичах се да извадя Златка от залата и да тръгнем бързо към село с такси. Но не бяхме достатъчно бързи, още в предверието отгоре ми скочиха двамата,с някакви летви в ръце и пиянски закани. Златка се разпищя, а аз откъртих една дъска от стол започна някаква страшна битка. В първата минута се блъскахме по стените, в следващия момент в боя се намесиха още хора и стана наистина страшно. Десетина човека, които се бият в тясно предверие. Изпочупихме прозорците и боят се пренесе отвън. След минути се чуха сирените и дойдоха две коли с милиционери.

Милицията в малкия град бе изключително директна и не похаби време да ни увещава да спрем. С ритници и удари от палките те ни разтърваха, набързо ни сложиха в белезници и с шамари зад врата ни подкараха през градинката към участъка. Сигурно сме изглеждали много смешно - няколко синджира охкащи и виещи младежи, сритвани от време на време от старателните охранители на реда.

Вкараха ме в една килия с гиганта и неговите приятели, всеки от нас с белезници в четирите ъгъла на стаята, оковани, да не се "избием". Ритахме се, плюхме се, но май се поуморихме и заспахме. Пък и те отрезняха.

На другата сутрин след кратка (но респектираща среща) с началника на милицията ни освободиха с наказание - 10 дни обществено полезен труд. На слънчева светлина, да ни видят какви сме. Пред участъка ни чакаше половината село, начело с плачещата Златка още в нейната бяла рокля и баща й - чичо Митко.

10 дни изкарахме четиримата да копаем и да украсяваме с цветя Чирпан. Трудът украсява не само улиците, но и душите на хората. Те ми се извиниха, било глупост от тяхна страна. Аз бях много доволен, въпреки моята пък глупост, защото Златка ме беше целунала, с онази огнена първа целувка, която винаги се помни.

Минаха много години. Когато минаваме със Златка през Чирпан, спираме на тази алея, на която аз и побойниците садяхме цветя и копаехме. Спомняме си онези луди години.

Златка отиде да учи за лекар, аз я последвах и сега и двамата сме лекари в едно село в Благоевградско. Имаме деца и внуци, съчетали нейната екзотична красота и моят луд, луд, чирпански характер.

Чирпан много се е променил, но и ние се променихме. Побойниците отдавна ги няма на този свят, чух, че двама загинали в пиянска драка, а гигантът издъхнал на полетата в Англия, там го отвял вятърът. От дискотеката нищо не е останало, само развалини. Но в спомените ни все още стои онази вечер и последвалата огнена целувка.

*В статията е ползвана илюстративна снимка на младежи в чирпанското село Златна ливада през 80-те



Не знам дали има друг случай на човек, който да е осъден заради любовни стихове. Но нека да ви разкажа моята история. През 1980 година се върнах на село. Почти завършено висше образование Българска филология и най-прозаичната причина за завръщането - мама и тате нямаха достатъчно пари. Аз работех в София като хамалин, но парите не стигаха. Наложи се да се върна и по семейни причини обратно, като отложих дипломирането. На село ме чакаха с радост, даже и работа ми бяха намерили - тиха и спокойна, уредник в читалището. Хем някакви пари да събера за останалата половин година в София, хем да имам време да уча. По тогавашните размери - селото ни беше почти с населението на град и имаше огромно читалище, в което се случваше какво ли не - пееха баби, деца играеха, имаше даже и библиотека, пенсионерски клуб, кино-зала и малка книжарничка. Започнах  да си изпълнявам задълженията, вечно с едни листове с хартия след председателката - това да запиша, онова. Стигнахме и до книжарничката - малка, пълна с топки, тетрадки, книжки за училището, пластелини. Там книжарка беше кака Р. (имената са умишлено скрити). Тя беше меланхолична красавица с очила, оказала се в нашето село покрай щастлива любов. След три деца и няколко години семеен живот, любовта бе заминала за Коми и не даваше никакви признаци на желание за връщане. Кака Р. много се зарадва, че има млади хора в читалището. Почнах да се отбивам при нея и да гледам книгите, докато си говорим. Млад мъж бях, тя беше много красива и какво друго да говорим, освен за книги. Когато тя се отпусна малко, един ден ми каза, че иска нещо да ми покаже. Вкара ме в едно малко складче, което не бях забелязвал. За моя изненада, там беше пълно с книги. Надали можете да си го представите, но в онова време имаше "дефицитни книги", за които хората се редяха на опашки. Плановата икономика зареждаше с еднакво количество всяка книжарница, а книгите, които в София свършваха за минути, тук стояха в склада и даже не се продаваха - нямаше интерес. Моят наивен ентусиазъм по интересните книги в склада леко обърка кака Р., която изведнъж ме прегърна и така ме целуна, че мравки попълзяха по краката ми. И ако до този момент не бях сигурен какво е да си мъж, в обедната почивка на този ден аз го разбрах. Връзката ни продължи тайно няколко месеца, като складчето беше много удобно за срещите ни. Всичко в читалището беше наред, а аз се готвех и да се върна в София.

Наложи се да посетя университета за едни документи. Направи ми впечатление, че някои от дефицитните книги, които ставаха ежедневен свидетел на нашите страсти, струваха няколко пъти повече от коричната цена в антикварните книжарници. Подбрах си няколко, попитах, нямаше проблем да ми изкупят всичко - но да са нови. Нещата бяха прости - още на другия ден попитах кака Р. как да взема книгите, че "приятели от София искат да четат". Тя се учуди, че  ги няма в големия град и ми връчи няколко кашона с книги - "да им занеса". Заедно направихме протокол, че от теч книгите са унищожени.

Продадох ги бързо, дори не се наложи да нося всички до София - още във влака пътниците поискаха да си купят. Пред очите ми се отвори златна възможност. След няколко курса до София вече имах 1000 лева спестени, а таванът на малкото складче беше прогизнал от вода и непрекъснато капеше и унищожаваше книгите. Така поне излизаше по документи.

С тези дефицитни книги успях да вляза и в кръга на нелегалните търговци на книги, които искаха свежа стока и плащаха на ръка, без много въпроси. Ако исках още пари, трябваха ми още книги. Реших да си пробвам късмета и в книжарницата на съседното село. Там ме чакаше с ококорени очи младо момиче, наивна, руса и добронамерена. Ще я нарека П. Оказала се в селото покрай своя съпруг, той бил много зает, нямал време за нея. Няколко вафли пред книжарницата, разговор за Павел Матев, едни цветя за празник и разбрах, че е "поетеса, обичала стихове за любовта, но била недолюбена, искала повече". И както предполагах, книгите пак бяха в складчето, а всяко влизане там бе съпроводено от преживявания, от които комплектите за рисуване и плажните топки можеха да почервенеят от срам. Излизах си с едно-две кашончета книги, които тя ми подаряваше. Не знаела и без това какво да ги прави.

Бях млад и наивен и си вярвах в късмета, но това ми е било и грешката. Няколко месеца преминаха безоблачно, пачката в скрина, а и двете книжарници изписваха всички нови книги и ми ги доставяха веднага щом излизат. Търговията се развиваше. 

Оказа се, че веднъж годишно в окръга имали събрание и на него наградили П. и кака Р. за "най-много поръчани книги от световни автори". Двете се гледали малко странно, но взели грамотите. Привидно нищо, но в главата на П. се появили съмнения. За да ги успокои и за да изненада приятно влюбения в нея български филолог (тоест, аз), тя започнала да вкарва във всяка книга, която ми дава, по едно красиво стихотворение за любовта. Естествено, посветено на мен. Аз въобще обаче не отварях книгите, а директно ги пусках на черната борса, където пък те тръгвали по различни платежоспособни клиенти. Готвех се да се върна обратно в София, с достатъчно пари за кола, апартамент и да завърша образованието. 

Но кой да предположи, че в една и съща седмица, при П. дошла ревизия да видят къде са поръчаните книги и защо не се продават, при кака Р. дошли на проверка за тавана в склада, защото загубите от течовете вече били огромни, а при моите хора в борсата дошла Икономическа полиция и конфискували всичко.

И докато аз съм си стягал багажа, унесен в мъжки мечти, П. признала на своя съпруг, че има друг и заради мен ревизията й не излиза с много левове. За мой лош късмет, съпругът на П. бил милиционерът на селото, който се усетил емоционално и професионално жегнат. Веднага подал към началниците, че жена му е жертва на измама, а измамникът е П.Т.Т. от село В. Сигналът му се сблъскал в управлението със запитването от София "кой е П.Т.Т. от село В. и какво търсят романтични стихотворения за него в конфискувани книги". Кака Р. само изплакала и припаднала, когато след комисията дошли и от Икономическа полиция.

Не ме арестуваха с показна акция, дойде милиционерът и вика "айде П, каквито си си ги надробил, да ги сърбаш". И аз си тръгнах с него. Със спестените пари успях да върна част от откраднатото, лежах година и половина в едно затворническо общежитие с най-долната сган на света. За зла ирония - направиха ме библиотекар. Няколко пъти идваха кака Р. и П. (вече се беше развела, мъжът й не беше издържал позора). Молех да им кажат, че съм болен, че не искам. После спряха. На излизане ми подариха бройка от "Богат-беден", в който с красивия си почерк П. бе описала любовта ни, с моите три имена и село. Откъснах страницата и хвърлих книгата.

Поех по своя път към един от големите индустриални градове, в които работата е черна и не питат нищо - за минало или за бъдеще. На село се връщах рядко, за да не ме види кака Р. по улиците, срам ме беше. След години разбрах, че и тя не е там, тръгнала бе с трите деца да си търси късмета в големия град. При едно от многото премествания загубих и страницата със стихотворението на П., заради което ме бяха разкрили. Не ми трепна, вече живеех друг живот.




Площадът на селото беше пълен с хора. Бихте казали, нормално, Великден е. Но в средата на 60-те години, Великден не беше официално толериран. Нищо, че църквите бяха пълни с хора, всичко ставаше в атмосфера на полулегалност. 

Хората си бяха свикнали да почитат празника, далеч от очите на официалната власт. Която също тайно ходеше в църквата, но гледаше да не я видят много много. Този Великден бе различен - в село Златна Ливада очакваха самия Тодор Живков да дойде да посети селото, да види новите сгради на магазина, на читалището. Очакваха Главния, но не знаеха какво да правят - идването му съвпадаше с празник. Нямаше как - партийният секретар сложи комсомолци на пътя към манастира, за да връщат хората. Махнаха сергиите от площада, всички в нови дрехи и със знамена очакваха Живков.

Откъм Чирпан се зададе кортежът от черни волги. Кметът и партийният секретар буквално трепереха - да мине и това гостуване, за да пуснат народа да отиде до манастира. Грях е, все пак е Великден. Но и пред Тодор Живков не трябва да се излагат. Засвири оркестъра, докато Живков слизаше и вървеше към трибуната, хората на площада танцуваха и махаха с ръце. Хората на село обичаха държавния ръководител, знаеха за него много, но не го бяха виждали никога в селото.

Охраната пробиваше пътя, а всеки искаше да го прегърне, да го пита как е, да му даде цветя. Обичта на народа не можеш да я имитираш, нея или я има или я няма.

Най-накрая на трибуната се качи и започна да говори по микрофона, за българското село, за обичта му към прясно разораната земя. Хората плачеха.

Малкият Тишко от Теневите трябваше да изпее песен за селото, това беше част от програмата. Но никой не очакваше, че той е подготвил изненада след нея.

От широките джобове на своя народен костюм (беше му малко по-голям, но по-малък в читалището нямаха) той извади две яйца и каза на микрофона:

- Другарю Тошо, аз у дома съм с борака. Давай да се борим да те видим.

И момчето връчи второто яйце на другаря Живков. Кметът и партийният секретар настръхнаха, за момент хората на площада замълчаха. Никой не знаеше как ще реагират от УБО и от милиционерските коли, които бяха обградили площадчето.

Живков буквално грейна, пое яйцето в ръка и прегърна момчето. 

- Другари, днес е Великден, защо не казвате, а какъв хубав манастир имате. Защо не ме заведете там, след това ще видя всичко друго ново. Да почетем празника първо.

От селото тръгна странна процесия - отпред вървяха охраната от УБО, кмета, партийният секретар, Живков и малкият Тишко. Живков държеше за ръката момчето и го разпитваше за училището.

Зад тях вървеше цялото село и пееше песни, а най-открая бяха колите на УБО и милицията. Като чуха гълчавата, комсомолците изскочиха от храстите и зяпнаха, защото пред тях се изправи самият Живков с неговата охрана. Не го очакваха, но Живков се засмя.

- Я, те най-младите били вече тук и не се обаждат. Я бързо да предупредите дядо поп, че идваме. Бързо, бързо, да отваря вратите!

Много неща могат да бъдат казани за този ден, в който манастирът беше пълен с хора, смях, музика и светлина.

Живков си тръгна по някое време, никой не го усети. Програмата му беше натоварена, чакаха го в София за важно събрание. Но той не забрави село Златна Ливада - скоро дойдоха майстори да обновят манастира, Тишко и неговите съученици получиха голям кашон с детски книжки. И така, години наред хората говореха за това, че Тодор Живков е посетил селото, за смелото дете и как самият министър-председател е разгонил комсомолците. Те много не се срамуваха, все пак, да те гълчи самият Живков не се случва на всеки. Всеки от селяните имаше своята история за този ден, която обичаше да разказва. 

Изминаха години, някогашното богато и светло село Златна Ливада е вече само в спомените на по-възрастните. Тежка тишина товари дори и най-празничните дни, а само слаб шепот от тъмните улици припомня, че някога, някога...


 


1. Кафе „Нова Бразилия“

2. Млечно-кисел продукт с вкус на кисело мляко

3. Имитационен продукт с вкус на бяло саламурено сирене

4. Кашкавал от палмово масло

5. Колбас от животинска мембрана

6. Слънчогледово олио от рапица

7. Ябълки с химическо консервационно покритие

8. Майонеза без яйца

9. Хималайска готварска сол

10. Доматено пюре от Китай и магданоз от Израел

Иван Григоров



1. Като вървиш по улицата, всички те познават.

2. В случай че някой не се сеща кой си, се обръща към теб с въпроса "Ти на кой беше?" 

3. Когато в селото дойде непознат човек, той автоматично се превръща в най-интересния и обсъждан човек. 4. Никога не се обаждаш на комшията си по телефона. Вместо това му викаш през терасата, въпреки че къщата му е на 200м от твоята. 

 5. Съборът е най-важното събитие в годината и за него се говори поне три месеца след това. 

6. Всеки събор остава в историята с поне едно голямо меле. 

7. Знаеш как се държи мотика. 

8. Вместо кафе, сутрин баба ти пие греяна ракия.

9. Всички жени от семейството ти могат да цепят дърва. 

10. Баба ти те предупреждава за студеното време с думите 

” "Обличай се, че ще настинеш.

11, Задължителното ти облекло през зимата са вълнени терлици и елек, изплетени от баба ти. 

12. Съседката ти дава цвика за прасето. ..

 13. Знаеш какво е "цвика". , 

14. Баба ти готви много вкусни манджи, . 

15.През зимата за десерт редовно ядеш компот. 

16. Поне веднъж в живота си си ял сурова сланина. 

17. В мазето ви има поне 2 бъчви вино, 1 дамаджана ракия и 1 каца кисело зеле. 

18. Имаш мазе! 

19. Карал си се с баба ти, защото ти е закърпила скъсаните дънки. 

20. Баба ти не се гримира

Източник:ФБ-Спомени от миналото 2



Опашка за билети ....Това беше едно от развлеченията ни когато бяхме Млади.

Прожекциите обикновено бяха всеки ден от 10, 12,14,16,18,20...и късна прожекция от 22 часа.


Гледахме "Винету", Сбогом Гринго, Един пробит долар, филмите на Луи дьо Финес и мн. др. интересни филми.


Една лична история:

Учителката ни по история живееше на ъгъла на бул. Вл. Варненчик и бул. Съборни. От прозореца си виждаше двете кина - "Корабостроител" и "Култура". И когато ни види да отиваме на кино, на другия ден ни изпитваше. И ние се чудихме, как винаги ни уцелваше, когато не сме учили. Каза ни "ТАЙНАТА", когато завършихме,споделя в коментар Antonio Buhtiyarov от Варна.


А Вие кои незабравими филми помните и какви са спомените ви от атмосферата в кината от времето на соца в НРБ?


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив