11:04
Admin
Ваканции Лагери
No comments
Носехме си газирана вода в малки зелени стъклени бутилки, защото водата в бунгалото не всякога беше добра... Прекрасни спомени от едно друго време, необременено от идеята за ненужен лукс, 5 звезди и олинклузив ...
1. Цъкни, майна, ВЕФ-а, да чуем Кидика!
ВЕФ е латвийска компания, а съкращението се превежда като Държавна електротехническа фабрика. Освен популярните преди 3-4 десетилетия радиоприемници тя произвеждаше телефони, фотоапарати, а в някои етапи от живота си дори…коли и самолети. ВЕФ е създадена през 1919 г. През 1924 г. тя произвежда и първото си радио. През 1934 г. вече носи името ВЕФ.
2. Дъвката за балончета „Идеал“
Последни остатъци на пазара от старата дъвка „Идеал“ е имало в далечната 1995 г. Тогава обаче сладкото изкушение за деца и възрастни бе твърдо, с неправилна форма и трудно за дъвчене. Балончета от тях почти не ставаха, освен ако не сдъвчеш 4 наведнъж. Въпреки това навремето повечето хлапета упорито събираха картинките от дъвките „Идеал“ с герои от приказки, които бяха мерило за детски комфорт и щастие.
3. „Москвич“ – най-масовият автомобил
„Москвич“, което на руски означава московчанин, бе дело на Автомобилния завод „Ленински комсомол“ (АЗЛК) между 1945 и 1991 г., а между 1991 и 2001 г. на ОАО „Москвич“. Житието и битието на марката „Москвич“ започва след войната, след като СССР пренася буквално цялата производствена линия на „Опел“ от Бранденбург. Във фабриката Московски завод за малолитражни автомобили (МЗМА) „Москвич“ започва производството на първите модели – „Москвич 400“, базирани на „Опел Кадет“. По-късните модели се разработват от съветски инженери. Автомобилът очевидно няма за цел да печели конкурси за дизайн и удобство. Предназначението му е да е здрав, надежден, издръжлив по доста тежките пътища на СССР и Източния блок. Винаги има дефицит на предлагането, така че снабдяването с автомобила е въпрос на „записване“ и дълго чакане. Петдесетте и шестдесетте години се смятат за „разцвета“ на марката, като през 2-3 години излиза нов модел.
4. Тракторите „Беларус“
След края на Втората световна война съветското стопанство е в тежко състояние, а липсата на техника – основен проблем. На няколко места в страната започват да се правят трактори, като първоначално за това се пригаждат танкове. Белорусия се оформя като основен производствен център, със своя Мински тракторен завод (МТЗ). Всички трактори, правени в завода, излизат под марката „Беларус“, макар често да се различават по дизайн. Тракторите бързо намират приложение в СССР и целия Източен блок, въпреки че от качеството им има какво да се иска. Трите основни концепции при производството им са да са прости, евтини и надеждни. През 80-те тракторите „Беларус“ се изнасят и на западните пазари, но не успяват да пробият заради ниското качество в сравнение със западните конкуренти.
5. „Каро“ – кремът за бръснене на българския мъж
Кремът за бръснене „Каро“, който и до днес навява спомени за младостта на всеки български мъж над 60 години, е марка на козметичната компания „Рубелла бюти“. Известна е както други популярни марки на фалиралия пловдивски завод „Ален мак“, като детските шампоани „Па-па“ и пастата за зъби „Поморин“.
Марките на компанията бяха популярни не само на българския пазар, но и на територията на бившия Съветски съюз. „Каро“ започва производство през 1969 г.
6. Цветни телевизори „Рубин“ – 850 лв. и само с връзки!
Във времена, когато по света гледат телевизия на приемници като „Сони“ и „Панасоник“, в България телевизорите основно са съветски и български. „Рубин“ са серия телевизори, които се произвеждат в Московския телевизионен завод „Рубин“. Те струваха около 850 лв. Най-популярните модели от цветната му ера, продавани и у нас, са „Рубин-401“, „Рубин-Ц 201“, Ц-260 и Ц-266. Както и „Рубин-714/Д“, който изкарва на конвейера 9 години – от 1976 до 1985-а. За този период от него са произведени 1,44 милиона бройки, като 172 хиляди са продадени в страните от Източния блок. Габаритите на това чудо са 550х545х796 мм и тежи 60 килограма, което е малко над средното тегло на нежната половинка през соца.
7. Цигарите „Стюардеса“ – мечтата на съветския пушач
Цигарите „Стюардеса“ със сигурност са една от малкото български марки, които бяха по-популярни извън България, отколкото у нас. Разбира се, основно в рамките на бившия Съветски съюз. Сигурно помните, че Белов и компания пушат именно „Стюардеса“ в първите серии на „Бригада“, преди да пробият в престъпния свят и да я заменят за по-високопрофилни марки. „Стюардеса“ е марка цигари с филтър, която се произвежда от 60-те години. Тя се продаваше в разновидности в и без целофан, като бе масова и не особено качествена. Кутията вървеше по 40 стотинки.
8:28AdminЛЮБОПИТНО, ПО СВЕТАNo comments
Зеленски е роден е на 25 януари 1978 г. в еврейско семейство в град Кривой рог,тогава в Украинската съветска социалистическа република на СССР.
Майка му Рима Володимировна Зеленска (род. 16 септември 1950) е пенсионерка, работила 40 години като инженер. Баща му Олександър Семьонович Зеленски (род. 23 декември 1947)е математик, програмист,доктор на техническите науки, професор[8][9]. Живял и работил 20 години в Монголия, където е строил минно-обогатителен комбинат в град Ерденет.
След завръщането си в Кривой рог учи в кривойрожката гимназия № 95 с усилено изучаване на английски език. Активно участва в училищната самодейност, бил е китарист в училищния ансамбъл.
В училище мечтаел да стане дипломат, но постъпва в Кривойрожкия икономически институт, филиал на Киевския национален икономически университет, в който получава юридическо образование. По специалността си никога не е работил.
Политически възгледи
Поддържа Евромайдана и изнася представления пред негови участници.По време на ескалацията на конфликта в Украйна Зеленски поддържа действията на украинската армия и на доброволческите батальони,изнася концерти пред украинските военнослужещи, участващи в бойните действия в Донбас, заедно с другите участници от „95-и квартал“ дарява за нуждите на доброволческите батальони един милион гривни.
Президентски и парламентарни избори 2019 г.
На 31 декември 2018 г., няколко минути преди Нова година, Володимир Зеленски се обръща по телевизията към украинците, като заявява, че ще участва в президентските избори през 2019 г.
На 21 януари 2019 г. партията „Слуга на народа“ издига Володимир Зеленски за кандидат за президент на Украйна. На 22 април 2019 г. той печели на балотажа със 73.2% от подадените гласове
Имущество и доходи
Зеленски е собственик на къща в село Иванковичи, Киевска област, купена за 29,3 хил долара, и земеделски парцел с площ 1200 кв. метра на стойност 25,2 хил. долара. Освен това, членовете на неговото семейство притежават общо 5 апартамента – 4 в Киев и един в Ялта. Съпрузите Зеленски са наели във Великобритания два апартамента. Зеленски има автомобил – „Land Rover“ на стойност 4,7 млн. гривни.
Семейство
Съпругата му (женят се на 6 септември 2003) Олена Володимиривна Зеленска (род. 6 февруари 1978) е архитект по образование, завършила Криворожкия технически университет с червена диплома, но работи като сценарист в „Студия квартал 95“.
Дъщеря му Олександра (род. 15 юли 2004) от 2014 г. се снима в киното. През 2016 г. участва в шоу „Разсмей комика. Деца“ и печели 50 000 гривни.Синът му Кирило е роден на 21 януари 2013 г.
Източник:bg.wikipedia.org
15:48AdminЛЮБОПИТНО, ПО СВЕТАNo comments
Само си представете картина: Северният Атлантически океан, безкрайният океан е спокоен и ленив, а сред ледените вълни плува шамандура, на която има стар телефон и безкрайно звъни. Кристално чистият въздух се разпростира върху няколко кабела, това смразяващо душата, искане за помощ. На другия край на линията … на дълбочина от 60 метра … 28 души много се надяват, че някой ще чуе това обаждане, вдигне телефона и ще ги спаси. Било двудневено звънене. И цената на 28 живота. Заинтригувани ли сте? И така да караме под ред.В началото на 20-ти век в Съединените американски щати са проектирани подводници от серията S, и са построени 36 броя. За времето си това бил доста успешен проект. Някои подводници от серията S оцелели до 40-те години и дори участвали във Втората световна война – патрулирали около Алеутските и Соломоновите острови в Тихия океан.Любопитно е, че американските конструктори дори са се опитали да проектират на борда място за разузнавателни самолети. Тези редки снимки потвърждават това.
На палубата на подводницата с номер S1 имало оборудван цилиндричен хангар. В него се помещавал сглобяем биплан Martin MS-1. Но по-нататъшните тестове не показали никакви предимства на подводницата имаща хидроплан и експериментите в тази посока спрели. Моряците позирали на неговия фон за спомен и след това бил изпратен за скрап.Подводницата, героиня на нашата историята била с номер S-5. Тя била пусната на вода през 1919 г., а през август на 20-и започнали изпитанията. Изпитването на всички системи и механизми се провело в северната част на Атлантическия океан, близо до нос Делауеър. Всичко продължило както обикновено, екипажът свикнал с военния си кораб и точно изпълнявал заповедите на капитана. Всички задачи били изпълнени и останал само последният изпит – аварийно потапяне.Капитан Чарлз Кук дал командата за потапяне. При тази команда най-важното е да не забравите да затворите вентила на главната вентилационна линия, която доставя на подводницата въздух. Но старшината, който отговарял за този клапан, или се поколебал, или объркал и не му стигнало времето да го затвори. Водата започнала да нахлува през вентилационната система във всички отделения на подводницата. Докато успели да блокират необходимите клапани, в подводницата се натрупали тонове вода и я потопила на дъното. Най-силно пострадало носовото отделение с торпедни тръби – то било напълно наводнено. Дълбочината на това място била само 60 метра, но това не правело нещата по оптимистични. Било технически невъзможно да се изпрати радиосигнал за бедствие през водния стълб. Екипажът знаел, че никой няма да ги открие в този забравен от Бога ден в Кейп Делауеър.
Сред екипажът на подводницата S-5 имало един радист или електротехник, който намерил дълъг кабел, свързал го към корабния телефон, прикрепил телефона към сигнален буй и го изпратил на повърхността. Така в открития океан се чувало обичайното телефонно позвъняване. Над ледените вълни звучало вледеняващия звук „Дрън-н-н…”.Телефонният сигнал „Спаси душите ни!“ звучал дълго време. Много дълго. Десет часа. За хората, уловени в дълбините, всяка минута изглеждала като цяла вечност. Проблемът се утежнил от факта, че тази зона била ниско плавателна и само чайки и албатроси можели да чуят телефонния SOS. И тогава капитанът, носещ чудесната морска фамилия Кук, взел много важно и решително решение. Дълбочината е 60 метра, а дължината на подводницата е 70, което означава, че ако успеете да я поставите вертикално, с нос на земята, кърмата ще се показва над водата. Такъв “поплавък” трудно ще остане незабележим.Идеята, разбира се, била много рискована. Основната опасност при такава маневра е киселинен електролит от батерии, който може да се разлее и отрови хората с изпаренията си. Но екипажът се доверил на своя капитан. Заедно офицерите и механиците разработили подробна процедура за всеки моряк и можели само да се надяват на точно изчисление и координация на действията на целия екип.
И тогава екипажът чул, нечувана до този момент в морската практика заповед: “Пригответе се за изплаване на кърмата!” Стоманената пура на подводницата плавно започнала да издига кърмата… и след няколко минути подводницата вече стояла почти вертикално, с лек наклон и забит нос в дъното. Можете ли да си представите какво се случвало вътре в това време? Тоновете вода се изливали в носовите отделения, понасяйки всичко по пътя си. Моряците едва успели да залостят люка, водещ надолу. Екипажът се събрал в задната част на отделението. Всички били живи. И самотният и тъжен телефонен сигнал продължавал да се чува отвъд океана … Той плашел летящите чайки и минаващите косатки в продължение на почти два дни.А внезапно на подводницата и провървяло – по щастлива случайност наблизо минавал военният транспорт „Алантус“.Отначало вахтения моряк видял на повърхността огромна шамандура с изумителна конструкция с изпъкнали винтове, а после чул да звъни телефон. Тогава си помислил, че полудява.
Когато моряците на „Алантус“ се приближили, един от тях вдигнал телефона и попитал: „Здравейте, какъв кораб е това?“
Получил отговор: “Американска подводница S-5” …
Морякът бил изключително изненадан, объркан и обезкуражен, но след като не можал да измисли друго, попитал: „Къде отиваш?“
Получил остроумен американски отговор: “Право към ада!”Но на този ден нито дяволът в ада, нито ангелите в рая не дочакали 28 души, които вече били в списъците им. Командирът на подводницата и моряците на “Алантус” объркали всичките им планове. Моряците били спасени. Последният, който напуснал кораба си, бил капитан Кук. Този смел офицер след 20 години щял да стане командир на линеен кораб “Пенсилвания” и с него да оцелее от въздушната атака на японските камикадзе в Пърл Харбър. След войната, Чарлз Мейнард Кук-младши, се издигнал в ранг на адмирал и бил назначен за командир на 7-ия американски флот в Тихия океан.
Как бил изваден екипажът? Моряците от „Алантус“ бързо подготвили за работа всички инструменти, които имали, и направили дупка с необходимия диаметър в подводницата. В еуфория, породена от отчаяние и надежда, моряците с трудност изпълзявали от подводницата.
В последствие боен кораб „Охайо“ се опитал да изтегли подводницата в ремонтните докове. Но, очевидно, през това време още повече вода е проникнала през дупката, в резултат на което буксирният кабел се скъсал на половината път, а злощастната подводница S-5 отишла на дъното.А през 1921 г. Потъналата подводница S-5 била зачеркната от морския списък и напълно забравена. Днес някъде в Америка, в някакъв малък град, в нечия къща се съхранява древна семейна реликва – корабен телефон, който в продължение на два дни е сигнализирал за помощ.
Източник:svetovnizagadki.com
8:44AdminСТАТИИNo comments
Помним как ни стрижеха в училище, как ни разпаряха тесните панталони, как забраняваха да слушаме „упадъчна западна музика“ („Бийтълс“)! Помня как за децата на „активните борци“ имаше специална квота за влизане във ВУЗ – приемаха ги с тройки, докато ние трябваше да имаме бал отличен 6, за да влезем в МЕИ-то. И аз го имах, защото приемните изпити по физика и математика издържах с отличен.
През 1966/67 г. живях в общежитие в кв. „Дървеница“, в 10-и блок. В стаята 3,7 на 4,20 м, или 15 кв. м, бяхме четирима! Аз, момче 1-ви курс, момче от Пловдив 2-ри курс, един от Тунис и един 50-годишен партиен деятел, който учеше икономика по партийно поръчение. Имаше една масичка в стаята. За кого по-напред! А Саллих от Тунис и „партягата“ все се караха. Това ме накара да ида в селото Дървеница на квартира в къщата на един шоп! След три месеца напуснах, защото ми се караше, че съм ползвал банята да си избръсна лицето! Така и не ми върна предплатата за цяла година.
После на квартира в таванска стая – без чешма и тоалетна! Вярно, купоните в стола бяха 60 ст., но какво ядяхме? Вечерята често беше ориз с домати в една желязна чинийка и купичка компот! Голямо ядене! Вечер, когато окъснявахме да чертаем проекти, към 23 часа отивах в близкия ресторант и купувах един хляб. Пътьом забърсвах солница, а ако имах късмет, и олиото от оливиерата. Там в ресторанта съм виждал как от отсервираните чинии връщаха в тавите ганитурата, дето не е изядена, за да я продават отново!
Сприятелих се с едно свястно момче от Русе – също студентче. То не беше виновно, че баща му беше партиен големец. То се хранеше не в стола с мен, а се разделяхме пред хотел „Рила“, където се хранеше в специалния стол за партийните велможи!
После, преди да се дипломирам, започнах работа в ЗЗУ-то и получавах заплата 150-200 лева. Но когато защитих дипломната работа и се сдобих с титлата „инженер“, заплатата ми стана 110 лева! Социализъм ! После бригади, бригади – всяко лято по десет дни трябваше да окопаваме цвекло!
Карта за море? Може да се уредиш, но не за почивната станция, която се ползваше от директорите, партийния секретар и фамилиите им. За нас беше лагерът с дъсчените бунгала. В тях имаше две легла и един стол. И няма как повече! Те бяха с размер 2,50 на 3 метра. Банята е обща и представлява пак заградено с дъски място и издигнат варел за вода да се топли от слънцето. Когато след петнадесет години заплатата ми стана 200 лева, пожелах най-после да купя за семейството пералня. Купих „Татрамат“ – чешка, за 630 лева. Със заем! Изплащах я две години!
През всичките тези години три пъти подавах молба за държавно жилище, защото бяхме младо семейство с дете, но... отговорът дойде чак през 1988 г. – тоест след 16 години! През това време на неженения син на съседите ми – баба и дядо „активни борци“, му дадоха тристаен апартамент в нов блок!
Да добавя ли още как ми „орязаха“ премията на два пъти по разпореждане на заводския партиен секретар, защото си пуснах брадичка и не я махнах, както ми заповяда той! И има много още какво да се разкаже за „красотите“ на онзи строй.
Св. Горанов/Ретро.бг/
7:22AdminСТАТИИNo comments
Тогава се пренасяхте на испанския бряг в Андалусия, пътувахте във времето с едно момиче с вълшебен пръстен, летяхте над незнайни градове с Чесмир, слизахте в подземията с костенурките Нинджа или пътувахте из морета и океани с Васко да Гама от село Рупча.
Това бяха любимите детски филмчета, познати ни от Първа програма на БНТ. Тези от вас, които са живели в онова време с една телевизия, имат нещо много общо общо детство едни игри, едни филмчета, едни герои. И днес малко пораснали (но не чак дотам), когато се връщаме там назад в детството ни, се появява една носталгия, която изпитваме всички.
Времената бяха други, а деЦките бяха само по първа програма. Чакахме Сънчо с нетърпение с малките зайчета, които се скриват от дъжда… и приказките на Педя човек, лакът брада…Повечето от нас си спомнят как след дългата игра навън заставаха с притаен дъх пред телевизора и с нетърпение очакваха началото на „Патето Яки и Чопър“, „Джейми и вълшебното фенерче“. „Ум, белият делфин“, „Барбароните”, „Пинко, розовата пантера“, „Зайчето с карираните ушички“, „Смехораните“ и много други. А игралните „Синьо лято“, чешкото филмче „Арабела“, „Бенджи, Закс и звездният принц“, „Летящият Чесмир“, „Чоки“…..?
А помните ли кака Лили, бате Влади и накрая кака Лара с тяхното „Милион и едно желание“. Емблематичното детско предаване на БНТ стартира през далечната 1986 г. Децата се обаждаха по телефона или пращаха писма и казваха какво искат да гледат, защото нямаше къде другаде. Предаването се излъчваше по Първи юни и Нова година и бе с продължителност между 5 и 6 часа, като бе разделено в две части, с прекъсване по обяд. Днес милион и едно желание го има само с хващането на дистанционното.
Едва ли сте забравили и най-ранния сутрешен блок „Добро утро“ по Канал 1 и как един водещ с очила, който за жалост вече не е между нас, с папка в ръцете заявяваше: „И сега малко време за децата“. След секунди се появяваха малки симпатични сини човечета с бели шапки и чорапогащи. Да, това са познатите смърфове. Между другото малките човечета вече са на 52 години. Нарисувани са в комикс за първи път през 1958 г. Започват да се мърдат по екрана през 1982 г.
Това бяха деЦките по първа, с които повечето от нас израснахме и имахме едно по-простичко, но и по-истинско детство!.
15:10AdminЛЮБОПИТНО, ПО СВЕТАNo comments
В края на 40-те години на миналия век съветски учени затварят заедно петима човека в херметична камера и изпробват върху тях експериментален газ, който предотвратява заспиването. По този начин те искат да проучат последствията от продължителното лишаване на организма от сън.
Първоначалната цел на т. нар. Николаев газ е да държи войниците будни на бойното поле за продължителен период от време по време на военни действия. Това би позволило на правителството или да използва по-малко войници, или да увеличи силата и способностите им.
Предполагаем войник, за когото до нас е достигнало ограничено количество информация, но името му присъства в записките на експеримента.
В продължение на 15 дни съветските учени държат будни 5 човека, използвайки експерименталния газов стимулант. Учените внимателно следели нивата на кислород в залата, за да не убият обектите си, тъй като газът бил токсичен в големи количества. По това време все още не съществуват камерите за наблюдение и руснаците разполагат само с микрофони и малки кръгли прозорци с дебелина 15 см. В херметичната камера затворниците разполагали с книги, походни легла без завивки, течаща вода, тоалетна и храна за месец.
"Опитните свинчета" били политически затворници, обявени за врагове на народа по време на Втората световна война.
Първите 5 дни
През първите 5 дни от експеримента всичко вървяло гладко. Затворниците не се оплаквали, защото им било обещано, че ако участват доброволно и не спят, ще бъдат освободени. Учените следели действията и ежедневието им и забелязали, че започнали все повече да обсъждат помежду си травматични инциденти, които са преживели в миналото. След четвъртия ден разговорите им станали още по-мрачни.
След петия ден те започнали да протестират срещу ситуацията и обстоятелствата, довели ги до тук и започнали да показват признаци на засилена параноя. Спрели да си говорят един с друг и вместо това шепнели в микрофоните и срещу непрозрачните кръгли прозорчета. Всеки от тях смятал, че може да спечели доверието на учените, доносничейки за останалите. В началото учените смятали, че поведението им е резултат от експерименталния газ…
Деветият ден
На деветия ден единият експериментален обект започнал да крещи. Той тичал из залата, крещейки непрестанно в продължение на 3 часа, като в даден момент вече само скимтял, защото не можел да произведе по-силен звук. Учените стигнали до заключението, че е скъсал гласните си струни. Но по-странно е поведението на останалите затворници… всъщност те не реагирали по никакъв начин. Те продължили да шепнат в микрофоните, докато друг от тях не започнал да крещи. Други двама некрещящи затворници започнали да късат страници от книгите, да ги мажат със собствените си изпражнения и да ги лепят по прозорчетата. Крещенето спряло, както и шепотът в микрофоните. Учените вече не виждали какво се случва в стаята.
Дванадесетият ден
Учените проверявали микрофоните на всеки час, за да са сигурни, че работят, защото не можели да повярват, че е възможно при петима души нито звук да не излиза от залата. Нивата на кислорода сочели, че затворниците са живи. Само че отчетената консумация на кислород се равнявала на количества, характерни при тежки силови упражнения. В ранната утрин на 14-тия ден учените направили нещо, което обещали да не правят. За да получат някаква информация, те включили интеркома и се опитали да комуникират със затворниците. Те заповядали на затворниците да се отдръпнат от вратата и да легнат на земята или в противен случай ще бъдат застреляни. Учените също така обещали, че единият затворник ще си спечели незабавно освобождение. С изненада те чули едно единствено изречение в отговор: "Вече не искаме да бъдем свободни."
Между изследователите и военните ръководители на проекта възникнал спор какво следва да се направи. Тъй като не успели да провокират никакъв друг отговор по интеркома, те решили, че в полунощ на петнадесетия ден ще отворят вратата на залата.
Петнадесети ден/полунощ
Учените прекратили изпускането на Николаевия газ в камерата и я напълнили с чист въздух. По микрофоните веднага се чуло роптаене. Три различни гласа започнали да се молят, сякаш за живота си, газът отново да бъде пуснат. Залата била отворена и в нея нахлули съветски войници, които да извадят навън опитните субекти. Затворниците започнали да крещят още по-силно отпреди.
Един от мъжете лежал мъртъв в 20 см кървава вода. От тялото му били откъснати парчета плът, с които бил запушен сифонът на пода. Всъщност всички обекти на експеримента били с жестоки наранявания. По-ужасното в случая било, че всички се били самонаранили и дори яли от собствената си плът.
Живите затворници били ужасени, че ще заспят и отказвали да напуснат камерата, молейки учените да пуснат отново газа. Двама били откарани до медицинско заведение за лечение. Единият дотолкова се противял на упойката, че чупел кости и късал плът и мускули. Веднага след като анестезията подействала, сърцето му спряло и той умрял. Другият обект бил подложен на хирургични интервенции без упойка. В крайна сметка всички тестови обекти намират смъртта си, а експериментът се оказва неуспешен.
Реалност или не
Поради естеството на материята, достоверността на този разказ не може да бъде доказана. Историята достига до нас благодарение на анонимен разказ, публикуван в известен американски сайт за ужасяващи случки и мистериозни явления. За момента автентичността му не е потвърдена от нито една официална институция.
Но съществуват сведения, че различни усъвършенствани версии на газа днес се използват по света като хипнотични катализатори или серум на истината. Поради тази причина всеки от вас сам трябва да прецени дали историята е реална или не. Ако е истинска, остава един въпрос – газът или лишаването от сън са отговорни за поведението на опитните субекти? Вероятно никога няма да разберем…
Източник:www.news.com.au
