Аз моя живот го живях в две епохи. Помня училищата с най-силната образователна система в света – изучавал съм всички български и възрожденски автори.


1.В училище имаше доктор, медицинска сестра и зъболекар – безплатни.


2.Ходехме на лагери, посещавахме детски школи.


3.Можех да паркирам москвича на баща ми без „синя“ зона.


4.Униформеният мъж все още будеше уважение и респект.


5.Толкова заводи се построиха, язовири, инфраструктура, че вашият сегашен асфалт с ремонт на ремонта ми е жалък.


6.Музиканти, певци, актьори, таланти, свободни професии можеха да работят и да се развиват.


7.Плащаха се символични стотинки за транспорт, храна, ток.


8.Всеки имаше работа.


9.Обиколих Германия, Турция, Холандия – половин Европа и дори бях в САЩ.


10.Нямаше кражби и заключени домове.


11.Имаше само два пола – мъже и жени.


12.Можеше да намериш чисти места за плаж и разходка. Хотелите с цел печалба ги имаше, но не бяха един върху друг.


13.Имахме развит туризъм, селско стопанство, животновъдство. Заводи, производствен комплекс, фабрики.


Аз познавам и помня една друга България и си я искам обратно!

 

Деян Милев



През далечната 1951 г. постъпих като млад войник в новосъздаденото военно поделение 45590 в гр. Кюстендил. След едногодишен престой в сградата на гимназията ни преместиха в построената нова казарма в края на града до китното село Лозно. Лятото бързо дойде. Житата узряха с натежали класове. В околностите бяха изписани лозунги: „Да ожънем навреме нивите“, „Ден година храни“ и др.


На нашата свързочна рота бе поставена задача да се включим в жътвата за прибиране на богатата реколта. В една ранна лятна сутрин около 60 човека пристигнахме в съседното на казармата село Лозно. Това бе доста голямо и уредено село, в което наскоро бе образувано ТКЗС. Посрещнаха ни доста хора, начело с Председателя и бригадира на стопанството. Раздадоха ни сърпове и паламарки и ни заведоха на кооперативния блок, чийто край не се виждаше. Към нашата група се присъедини младежкото звено, състоящо се от двадесетина девойки. Те бяха опитни и работливи жътварки, които със своята сръчност в жътвата увличаха и нас, войниците. По-неопитните жътвари под ръководството на бригадира събираха ръкойките и ги връзваха в снопи. Вечерта ги подреждаха на кръстци по 13 снопа на кръстец.Неусетно дойде обяд. Донесоха баките с храна. Седнахме на сянка да обядваме. От стопанството донесоха топли баници и разни сладкиши.


На нивата всичко е сладко. Наобядвахме се и отново започнахме работа. До вечерта стигнахме средата на нивата. На другия ден отново дойдохме. Ожънахме и останалата част и приключихме жътвата. По стар народен обичай в края на нивата от неотрязани житни стъбла две девойки изплетоха „коса“, наричана още „брада“, като я украсиха с цветя. Това показва, че жътвата е привършена. Накрая кооператорите ни благодариха за оказаната помощ, а ние – за хубавите баници и сладки. Отидохме си, изпълнени с радост и задоволство, че сме помогнали в жътвата на пшеницата и обещахме следващата година пак да дойдем на помощ.


Пенчо Пенчев, Трявна



„Родена съм през 1956 година и доста време поживях през социализма. Първото, което помня, са самуните бял хляб в магазина, сандъчетата с мармалад и масло, както и гюмовете с мляко. Хлябът беше току-що изпечен и ухаеше страхотно. 

Баба ми ме гонеше с маслото да ми намаже, но аз слагах сирене в краешника и го хапвах с удоволствие. Масло слагах на филиите с шипков мармалад, ама той нямаше нищо общо със сегашната полутечна каша, която продават, че са й лепнали и етикет „еко“. Навремето шипковия мармалад беше твърд и страшно вкусен.

Не помня да са ми мазали филията с мас, както говори господин премиерът. С мас се готвеха някои манджи. Баба ми стоеше до печката и въртеше гювеч, или телешко със сини сливи, или пиле яхния с много лук. Миришеше божествено! И беше вкусно, облизвахме чиниите. Дори картофената й супа беше супер. А най-много обичахме копривената каша – с много масло и сирене, която се топеше в устата. И сладките, разбира се. Дебнехме край фурната да се изпекат и ги нагъвахме топли.

В Халите продаваха всякакъв вид месо. Там месото на животните висеше на ченгели и хората посочваха откъде да им отрежат кило-две. Два пъти седмично и задължително в неделя у нас се ядеше манджа с месо, а на другия ден – постна.

Да, нямаше шоколадови яйца и тублерони, нямаше бисквити „Орео“ и всякакви вносни, натъпкани с палмово масло, оцветители, набухватели, че даже и гума боклуци. Имаше шоколад „Крава“. Огромен, млечен, страхотен! Имаше аерошоколад и шоколад „Кума Лиса“. Имаше „Чайки“, „Байкалчета“, сухи пасти. Имаше бонбони „Балкан“ със страхотен крем, бонбони „Таралежки“, бонбони „Морско дъно“ на два реда с черен и млечен шоколад. Имаше марципан „Люлин“, който топяхме на водна баня, слагахме масло и се получаваше отличен течен шоколад. Нямаше близалки, имаше захарни пръчки и петлета. И много захарен памук. Имаше бонбони „Лакта“, бисквити „Детска радост“ и „Еверест“, фъстъчени вафли, локумени вафли, наслада за небцето.

Искате ли, млади хора, да ви опиша една соц. сладкарница? Имаше следните неща – три вида целувки… едните – огромни и слепени с крем. Имаше паста „Букет“, паста „Дънер“, паста „Тунелче“ и не мога да изброя всичките, защото действително бяха много. Имаше изобилие от сиропирани сладкиши – охлювчета, бадемки, кадаиф, баклава, саралии, толумбички, реване, имаше „Ежко Бежко“, „Миньорки“, направени от бишкоти, еклери с различен крем, шоколадки, меденки, ореховки, масленки, дребни сладки – каквото ти душа поиска. И направени от истински продукти, без оцветители, подобрители, разни Е-та, глюкози, палмово масло, царевична захар и какви ли не фалшификати.

Ядяхме на корем, защото бяха евтини, чак ни прилошаваше. А после тичахме из парка да изразходим калориите.

Лично аз най-мразех срядата, защото е рибен ден и гледах с отвращение мерлузата в стола, а след години тя се оказа една от най-скъпите риби. Мразех и един десерт в стола – малеби и особено млякото с ориз, защото му слагаха канела.

Но това не значеше, че се влача полугладна по улицата. Можех да си купя милинка, баничка, тутманик, принцеса с кайма, хот – дог, ами да – имаше хот дог, но с истински кренвирши, не със сегашния, направен от боклуци.

През лятото нямаше банани, наистина. Но, то, до 83-та година и в Западна Европа не е имало банани през лятото, защото чак тогава е изобретен и внедрен фризерът за съхранение на фрукти. Западно изобретение е. И чак след като го измислят, става възможно съхранението на бананите в Европа през лятото. До 83-та година и те са яли банани само през зимата.

И киви-та нямаше, и манго, и пъпеши от Аржентина, и още няколко вида екзотични плодове, които и сега застояват по щандовете.

През зимата имаше ябълки, огромни, уханни, сушени сливи, портокали, мандарини и страшно много сладка и компоти.

Още ли мисли някой, че гладувахме?

Не, ядяхме истинска храна и не боледувахме. Нямаше затлъстели, нямаше алергични, нямаше нито една от тези модерни болести, които сега ни мъчат и убиват.

Но тогава бяха други времена.

Времена, които в момента някой много иска да изтрие от съзнанието ни, за да пише нова, фалшифицирана история в умовете на идните поколения. С едничката цел – да се тъпчем с огризките на Европа и света и да благодарим на демокрацията. За да работим в големите им корпорации като роби, за жълти стотинки… и пак да благодарим на демокрацията.

Благодарим, но си искаме нашата храна, чистата, вкусната!

Искаме си и свободата. Онази свобода, при която всички бяхме солидарни, сплотени и не се мразехме. Даже се обичахме

Но тия времена вече ги няма…“

Дарина Стоева



Радж Капур и Наргис - филмовите икони на Индия


Боливуд бълва над 1000 продукции на година. Бившият соцлагер въздиша по „Бродяга“ и „Господин 420“

Индия е свят, където красотата, движението, цветовете, песните и танците магично присъстват навсякъде. Един калейдоскоп от екзотика, контрасти и древна история. И сред многото чудеса на Индия изпъква Боливуд,пише Телеграф

Името и думата Боливуд е сътворена през 70-те години на ХХ век от неизвестен колумнист, макар да има разногласия кой точно е журналистът, но историята на тази Мека на индийското кино е над 100-годишна. Името е по аналогия с Холивуд, но с първата буква на филмовия град Бомбай (сега Мумбай). За разлика от Холивуд първоначалният растеж на филмовата индустрия в Индия върви по-бавно. Допреди Акта за индийската независимост от Великобритания през 1947 г. кинотемите са от индийския епос и древни санскритски драми като Махабхарата и Рамаяна. Но постепенно огромният пазар на Индия, която е 1,4 милиарда жители, кара филмовите производители да засилят производството.

Боливуд започва да прави над 1000 продукции всяка година. Героите са злочести любовници, зли роднини, гневни родители, сложни семейни връзки. Те звучат като мюзикъли - с много песни, хореография и разкош за очите.Златен век

Хинди киното има своя Златен век между 1940 и 1960 г., когато индустрията процъфтява. Вдъхновение й дават идеите на Бащата на нацията Махатма Ганди с неговата концепция „сатяграха“ - от хинди, непротивене на злото. Продуцентите се фокусирали предимно върху социалните проблеми - живота на обикновения човек с неговите страдания, радости и тегоби. Периодът е известен като „Индийска вълна“. Индийските филми стават известни и много гледани извън Индия, в САЩ, Европа. Особено известни стават социалните им филми в страните от социалистическия лагер. Българският зрител от онова време се е радвал на филми като „Бродяга“, „Господин 420“, „Майка Индия“ и др. А най-известните индийски звезди, чиито имена почти всеки е знаел, са на Радж Капур и Наргис. Те стават икони на Индия и прославят хинди филмите далеч извън пределите на страната.

Радж Капур е роден на 14 декември 1924 г. в Пешавар (сега в Пакистан) с името Ранбир Радж Капур. Той е потомствен актьор, от артистично семейство. Баща му е прочутият киномагнат от зората на хинди филмите Пратхви Капур. Радж навлиза във филмовия бизнес едва 11-годишен, като започва да се снима. На 24 години прави първия свой филм - „Огънят“, на който освен актьор звезда е и режисьор, и продуцент. През 1950 г. вече е собственик и на свое собствено студио в Бомбай. Неговата емблема - немощен старец, държащ в ръцете си умиращо дете, става толкова популярна, колкото ревящия лъв на „Метро Голдуин Майер“.

През 1953 г. филмът „Бродяга“ е награден в Кан. Много успешен е и „Господин 420“. Историята на веселия и беден младеж, чиито идеали са разбити от суровата действителност, но който не губи оптимизма и вярата си в доброто, завладява сърцата на публиката.

Песен

Хората си тананикат песента: „Гуменките ми са японки, панталонът ми е англичанин, шапката ми е от Русия, но сърцето ми е Индия“.

След този филм Капур получава прозвището Индийския Чарли Чаплин. Носител е на 9 престижни филмови награди. Още в първия си голям хит - „Сезонът на мусоните“ (1949) той среща своята най-добра екранна партньорка - Наргис, която ще стане негова муза и вдъхновителка. Наргис е родена на 1 юни 1929 г. в Калкута, също в актьорско семейство. Истинското й име е Фатима Рашид, тя е мюсюлманка. А Наргис е артистичен псевдоним и значи нарцис (цвете). Тя става световноизвестна именно с ролите си във филмите на Радж Капур. Той я прави звезда с имиджа на млада, красива и благородна жена, готова винаги да помага в беда. Ролята на живота й е в епоса „Майка Индия“, отличена с награда за най-добра актриса в Карлови Вари през 1958 г.

Двамата стават екранна двойка и се сближават. Тогава се разнасян слухове, че те са двойка и в живота. Много зрители са смятали дори, че те са женени. Но по това време Капур вече е бил женен за Кришна и имал деца. Той обаче наистина се влюбва в 20-годишната Наргис. Обещал й, че ще се разведе. Тя отдавала сърце и душа във филмите му, също и пари, и се надявала 9 години да стане госпожа Капур. През 1957 г., докато снима „Майка Индия“, на снимачната площадка избухва пожар и колегата й Сунил Дут я спасява. След инцидента двамата се влюбват и се женят. Радж е отчаян и съкрушен от вестта, смята, че Наргис му е изневерила. Всяка вечер се напива и плаче. След брака си Наргис се отказва от филмова кариера на 39 години и се отдава на семейството и трите си деца. Тя умира на 3 май 1981 г. от рак. За нея Индира Ганди пише: „За милионите й зрители Наргис ще остане символ на огромен талант, самоотверженост и родолюбие“.

Муза

Макар напуснала киното в разцвета на красотата си и на върха на славата, Наргис получава национална награда за принос в развитието на индийската култура. Години по-късно пред медиите Радж Капур ще признае: „Тя беше моето вдъхновение. Имахме любов и прекрасни отношения и извън работата. Жените винаги са били важни в моя живот, но за мен Наргис означаваше повече от всяка друга. Казвал съм й: „Кришна е моя съпруга и майка на децата ми, а ти си майка на моите филми, моята творческа муза“.

Радж Капур продължава филмовата си кариера в семейната киностудия на клана Капур. Двама негови синове стават много известни актьори и продуценти, а трима от внуците му са звезди в Боливуд. Капур от дете страда от астма. На 2 май 1988 г. по време на церемония за награждаването му с Голямата награда на индийската филмова индустрия той получава остра астматична криза и припада. Умира месец по-късно - на 2 юни. Гордостта на хинди филмите и Боливуд има издигната статуя в Мумбай.

Източник:Телеграф



По време на финалната фаза на Втората световна война през 1945 година САЩ хвърлят над Япония две атомни бомби: на 6 август над град Хирошима, а на 9 август – над Нагасаки. Тези два акта си остават първата и последна употреба на ядрени оръжия във военната история на света.

Според сведенията броят на убитите в Хирошима е между 42 000 и 93 000 и се основава само на наличните тела, поради което е толкова нисък. По-късни проучвания, които включват броя на откритите тела и изчезналите хора през първия месец след бомбардировката, довеждат до по-приемлива цифра – около 130 000 души. Загиналите в Нагасаки са между 60 000 и 70 000, тъй като въпреки че плутониевата бомба е по-мощна, обхватът на разрушенията й е ограничен от околните хълмове и планини.

Около 90% от хората в периметър 500 м от епицентъра на взрива загиват моментално. В периметър от 1.5 км са ранени 2/3 от хората, като 1/3 от тях умират. Озовалите се в близост до епицентъра на взрива приемат високи дози радиация и умират още през първия ден на бомбардировката. Една трета от всички смъртни случаи са регистрирани до четвъртия ден след взрива; 2/3 – до десетия ден; 90% – до края на третата седмица. Общият брой на смъртните случаи вследствие на радиацията е неизвестен, тъй като тя взема своите жертви след дни, седмици, месеци и години.Фази на нараняванията, причинени от атомната бомба

А: Първите две седмици – основно изгаряния от пламъците и радиоактивното лъчение, рани от взрива и падащите сгради.

В: От 3-та до 8-та седмица – симптомите са свързани с радиоактивното облъчване – загуба на коса, анемия, загуба на бели кръвни телца, кървене, диария. Около 10% от случаите в тази група са фатални.


С: Между 3-я и 4-я месец – известно подобряване на раните от изгарянията и радиацията. Но се появяват вторични увреждания – тежки белези (келоиди), кръвни аномалии, стерилитет (и при двата пола) и психосоматични разстройства.

Дори днес са налице много заболявания, свързани с ядрените взривове: левкемия, катаракта, рак на щитовидната жлеза, на гърдата, на белите дробове и слюнчените жлези, родилни дефекти – включително умствена изостаналост, келоидни белези и др.

Какво причинява радиацията?

Острите фази протичат от момента на излагането на радиационно облъчване до четвъртия месец след това и се състоят както от първични, така и от вторични изгаряния. Много от хората умират в момента на взрива, а нараняванията и смъртните случаи намаляват пропорционално с отдалечаването от епицентъра.

Радиационна (лъчева) болест

Радиационното облъчване прониква дълбоко в човешкото тяло и уврежда клетките и молекулите, което води до клетъчна смърт, потискане на деленето на клетката, аномалии на вътреклетъчните молекули и мембрани;

Клетките, които отговарят за възстановяването на тъканите и възпроизвеждането при хората, са най-чувствителни към радиацията, т. е. младите кръвни телца, лимфоцитите, сперматозоидите и яйцеклетките; следващите по ред са мукозните епителни клетки на устата, хранопровода и стомаха и епителните клетки на очната леща и клетките, които оформят космените фоликули.

Радиационно увреждане на кръвта – летална доза

При 1 000 рада облъчване се появяват тежки заболявания, причиняващи разрушаване на костния мозък – броят на левкоцитите пада, появява се анемия, кръвотечение, унищожаване на стомашните и вътрешните течности (слуз). Повечето жертви умират за около 30 дни;

При 10 000 рада се появява дезориентация и кома, а смъртта настъпва за няколко часа.

При острата лъчева болест се наблюдава загуба на коса, обезцветяване на кожата на петна и др. Най-засегнати са костният мозък и лимфната тъкан. Най-тежките случаи на кръвни заболявания приключват със смърт в рамките на 40 дни след излагането на радиация.

Симптоми:

Първи ден: гадене, повръщане, общо неразположение;

От 10-ти до 14-ти ден: загуба на коса, общо неразположение, треска, намаляване на броя на белите кръвни телца, анемия, намаляване на тромбоцитите, гингивит, орофарингит, кожна пурпура;

При хората, оцелели след 20-я ден: намаляване на броя на червените кръвни телца, но симптомите започват да намаляват и постепенно се възстановява броят на белите и червените кръвни телца.

Вторична радиационна болест

Хората, извън обсега на първичната радиация (около епицентъра на взрива), също са засегнати от радиоактивното изтичане. Точният им брой не е известен, но освен местните жители, сред пострадалите са екипите на Бърза помощ и Гражданска защита. Според едно проучване броят на засегнатите жители на Хирошима е 57 839 души, а на спасителите – 9 184. В Нагасаки цифрите са съответно 21 315 и 3 035.

Незараснали белези – келоиди

Хората, намиращи се в периметър от 1 до 2 км от епицентъра на взрива, получават различни видове изгаряния, които довеждат до образуването на специфични белези. По-голямата част от термалните наранявания оставят малки, тънки белези в началото. Но изгарянията в резултат от лъчението се променят значително, надебеляват и се превръщат в келоиди след 3-4 месеца.

Келоидите са разраснала се тъкан на белег на повърхността на раната. Образуванието наподобява черупката и краката на рак, откъдето и произлиза термина "келоид" (гръцката дума за рак). Тези белези са вследствие на първично термално изгаряне.

Катаракта

При катаракта очните лещи стават непрозрачни. Това състояние се появява няколко години след взривовете. В Хирошима е регистрирано през 1948 г., а през следващата година – и в Нагасаки. Развитието на заболяването зависи от възрастта на човека и местоположението му спрямо епицентъра на взрива.

В Хирошима са регистрирани около 100 случая на катаракта от 869-те, изложени на радиация оцелели, намиращи се в радиус от 1 км от епицентъра на взрива. До 1954 г. броят им нараства с още 116.

Левкемия

Левкемията е злокачествено заболяване на кръвните клетки, при което се наблюдава значително увеличаване на броя на младите бели кръвни клетки. След това червените кръвни клетки и тромбоцитите намаляват, появява се анемия и кървене. Левкоцитите губят нормалните си функции, което намалява устойчивостта на индивида към инфекции и накрая води до смърт. Възможно е да се постигне ремисия с медикаменти, но за съжаление не съществува радикално лечение.

До 1975 г. са регистрирани 1 838 случая на левкемия в Хирошима и Нагасаки. От тях 512 човека са се намирали в 10-километровата зона около епицентъра на взривовете. Пикът на случаите на заболяването е регистриран през 1951-1952 г.

Рак

Рак на щитовидната жлеза: първият случай е регистриран през 1957 г. При жените заболяването се среща много по-често;

Рак на гърдата: процентът на случаите при този вид рак сред изложените на радиация е много по-висок в сравнение с останалите. Наблюдава се пик при жените на възраст между 20 и 30 години;

Рак на белия дроб: първият случай, за който се смята, че е причинен от радиацията, е регистриран през 1954 г. в Хирошима. През 1972 г. едно проучване преброява 3 778 случа на рака на белите дробове и общо 10 000 смъртни случая, които могат да се свържат с високите дози погълната радиация.

Изменения в хромозомите

Броят на хромозомите е точно определен и те се намират в ядрата на клетките. При хората той е 46. Хромозомни отклонения се наблюдават за първи път през 1960 г. при оцелелите при атомните взривове в Хирошима и Нагасаки. Последвалите систематични проучвания показват съществени отклонения в кръвните клетки и лимфоцитите при зародишите, изложени на големи дози радиация, в майчината утроба и при бебетата, скоро след раждането.

Увреждане на зародиша и микроцефалия

Според проучване, проведено в Нагасаки, при 98% от бременните жени, изложени на радиацията в радиус от 2 км от епицентъра на взрива и при 113 жени, намирали се в радиус от 4-5 км, се наблюдава смърт на детето веднага след раждането или няколко години след това. Оцелелите деца страдат от загуба на коса, кървене, лезии в устната кухина. При 25% от оцелелите новородени се наблюдава умствено изоставане.


При оцелелите деца се регистрира изоставане в растежа, ниско тегло, малка обиколка на главата – микроцефалия – едно от най-ужасяващите последствия от ядрените взривове, съпътствано от умствена изостаналост.


Проведените генетични изследвания не дават неоспорими доказателства за генетични изменения вследствие на радиацията от атомните бомби, но вероятно такива също съществуват.

Източник:framar.bg


 


Да ти продадат пресни кремвирши, сирене или кашкавал и завият в амбалажна хартия, да те изпрати майка ти до магазина със списък за пазаруване и да се върнеш с всички покупки и правилно върнато ресто, че и понякога с вафла от продавачката за награда, да чистиш надписи от химикал по чина с тебешир, в голямото междучасие да бързаш да извадиш ластик и да играеш на "ема, есаса.."

Момчетата да бързат да играят на лимки, сутрин преди да влезеш в училище, първа смяна да правите всички заедно в двора физ зарядка, да се строявате преди първия час по класове и да ви проверяват за връзки и бележници, да си носиш в джоба текстилна носна кърпа, а не хартиена, шоколад кума лиса да е най-вкусният на света.




Непрекъснато реформирана и непрекъснато наникъде – това е българската образователна система сега. Резултатите са просто катастрофални, смазващо неграмотни ученици и зрелостници, студенти с почти никаква обща култура. Писанията във фейсбук показват въпиюща неграмотност и ограниченост в мисленето.


По времето на соца със сигурност ни учеха така, че и до ден днешен всичко, което знам като обща култура по история, география, биология, литература, се дължи именно на моите учители. А те бяха строги и същевременно добри хора, умееха не само да преподават, но и да ни запалят, да ни накарат да учим не по принуда, а от интерес. 


Един от най-ценните навици, формирани в училището през 60-те и 70-те години, е да се чете.


Едно преклонение към писменото слово, което за цял живот ни свърза с книгите. Днес, когато честваме празника на писмеността, всички знаем, че има хора, недокосвали книга през живота си. Тогава всяка учебна година завършвахме със списък с книги за следващата. А родителите ни зорко следяха за прочитането им през лятото. Днес е достатъчно да минеш пред едно училище през междучасието, да видиш кълбата дим от струпаните пред входовете учители и ученици, да се заслушаш в разговорите, които водят помежду си, и езика, който използват, и да направиш извод за съвременното обучение в реформираното българско училище.

Тихомир Илиев, Русе


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив