„Студени досиета”, така е прието да се наричат всички случаи на престъпления, които са забравени, отдавна приключени или трупат прах, принудително спрени заради изтекла давност. Една история на бивш мой колега разпали любопитството ми към такива, непознати за широката публика случаи, като този за серийния убиец Христо Георгиев. В следващите редове ще се опитам да ви разкажа за перипетиите, през които преминава Народната милиция преди случайността да тикне в ръцете на правосъдието автора на четири кървави престъпления.


Предполагам, че писанието ми ще разбуни отново духовете, които нашепват в главите на нашите читатели положителни или отрицателни емоции за онова време, но целта ми е да представя 3колосалния труд извършен по разкриването на тези убийства и характера на работа на тогавашната система на МВР, а не да правя политическа оценка на дейността им.


Ще видите как са се използвали тайни агенти, нещатни сътрудници, как са се разпитвали близки и съседи на заподозрените, как хомосексуалистите и хората с аморално поведение са били обект на специален надзор, как са се реализирали мероприятия по подслушване, как се изграждат версии и колко отделни престъпления се разкриват, успоредно с преследването на мистериозния садист.


Всичко започва през 1974 година в квартал Момкова махала, близо до Северния парк. Сега тази част на София е известна като Надежда IV част. Там на ъгъла между улиците „Г. Костов” и „П. Михайлов” е намерено тялото на 35 годишния Захари Христов. Дата, на  която се предполага, че е извършено престъплението е 23 срещу 24 август, между часовете 22 и 01. Трупът е намерен от ранобудни граждани, а гледката е трудно поносима дори и за най – хладнокръвните следователи. Счупени ребра, разкъсани вътрешности и обезобразено лице. Това е резултата от грубото насилие довело до смъртта на жертвата. Загиналият носи прякора Фурнаджията, затова и делото разследващо смъртта му е със същото име. Захари е с основно образование, алкохолик, с разбито семейство, а последната му месторабота е като хамалин на свободна практика. Живее в къща в същия квартал, на която предстои отчуждаване.Това кара разследващият ст. л–т Г. Дилков да започне работа по 4 основни хипотези. Първата е, че всичко е станало по хулигански подбуди следствие на злоупотреба с алкохол (с цел грабеж или сексуално насилие), втората е, че става дума за дело на психопат, третата предполага неуредени дългове с приятели и четвъртата намесва семейството и роднините, с които Захари е в доста лоши отношения, а и имат имотен спор.


Огледът на местопрестъплението е направен в 9:10 сутринта от следовател Хр. Мишев. Тялото е проснато по гръб със смъкнати панталони и раздърпана риза. В джоба му има кутия цигари „Стюардеса”, 8 билетчета от по 4 ст., 2 банкноти от по 1 лев, лотариен билет и фиш за Тото 2. Алкохолът в кръвта е със забележителна стойност 2.83 промила.Без да се бавят, започват с разпит на ватмана Павел, който последно е возил Захари. При съпругата му е изпратен да подпита агент „Ана”, проучват се Саро, Горчо, Синето и други интересни на милицията стари познайници. Екипи обикалят по заведенията „Харков”, „Хъшовете” и пиаците за строителни работници. Нещатни сътрудници донасят за влюбените двойки, които са се разхождали до късно във въпросната вечер. Изготвя се списък на всички хомосексуалисти в района, а от психо диспансерите се изисква справка на всички агресивни лица, които са на отчет при тях.


Захари Христов (Войнов) е в София от 1948 г, като отначало работи като фурнаджия. В последствие сменя доста работи, като постоянно е начетен с пари и в крайна сметка всичко това се плаща от съпругата му, а сумата е огромна за онова време – 1800 лв. За 2 години успява да посети и 22 пъти отрезвителното отделение. В семейството му не са рядкост побоищата, като през 1972 г., голямата му дъщеря го удря с чук по главата.


Интересен момент от свидетелските показания представляват думите на Н. Станков, който вижда съседа си пиян в компанията на няколко младежи, единият от които видимо се преструва. Висок е около 180 см, слаб, със светла коса и вид на „гъзарче” с бабаитска походка. По неясни причини тази следа обаче скоро е изоставена.


Тук ще направя малко отклонение, преразказвайки обясненията на заподозрения Цветомир Енев. Те водят до задънена улица, но са интересни, защото показват някои черти на тогавашния подземен свят, сходни със съвременния. Цветомир е заподозрян, защото на 22.08.1974 идва в София, за да подаде молба за постъпване в МК „Кремиковци”.  Не успява да се срещне с началника, който му трябва и започва да скита из столицата. Привечер вижда пиян мъж на земята и се опитва да му помогне да стане. Той обаче решава, че се опитват да го оберат, развиква се и на помощ му се притичва милиционерски патрул. Те отвеждат Енев за разпит. Тази случка дава повод същият да бъде заподозрян като нападател на граждани злоупотребили с алкохол. След като е освободен, той решава да преспи в Парка на свободата, днес Борисовата градина. Там се събужда с откраднати обувки. На следващия ден отново обикаля забележителностите на София и когато решава да си почине отново в същия парк, става неволен свидетел на разговор между няколко младежи, които се хвалят със скорошен побой. Оказва се, че при този случай единият си къса обувките и заради това открадва тези на Цветомир Енев. Той неразумно се обажда и си ги иска обратно, при което е заплашен с нож и обран. Лошият късмет го изпраща в лапите на бандата на Лудия от Перник, които обаче са толкова благородни, че му оставят 6 от 9 – те му лева, за да има за обратен билет към родното място.


Следващите заподозрени са братята от Орландовци, известни като Гробищарите. Те са редовни побойници, а жертвата е и прокурорски свидетел срещу тях. Внедрен е агент „Пламен”, но те се оказват с добро алиби.В крайна сметка се стига до реализацията на т. нар. мероприятие „Родопи”, касаещо семейството на Захари Христов. Агент „Алб4ерт” става близък до съпругата му Веска Войнова и през 1976 г. подава точна информация кога жилището ще е празно, за да се внедрят подслушвателните устройства. Покрай това, за да накарат заподозрените да изпуснат някоя дума пред микрофоните, зетят на Захари е подложен на натиск. Разпитван е. Взети са му проби от косата и кожата, отпечатъци, домът му е обискиран. Използва се трик с фалшиво писмо изпратено до съпругата, в което „анонимен свидетел” и казва, че знае всичко и ще я издаде на милицията. Всичко това стресира дъщерята Емилия и майка й, но само до степен да започнат да си измислят глупаво алиби, притеснявайки се, да не ги набедят и измият ръцете с тях. В крайна сметка и всички версии за изчерпани, а убиецът остава на свобода.


Усилията обаче не са напразни. В хода на разследването са разпитани 17 криминално проявени лица, 25 психично болни, 8 близки на Захари Иванов и 9 заподозрени. Разкрити са 13 стопански престъпления и две хулигански прояви.

Както виждате, уважаеми читатели, подземният свят на София е кипял от дейност, но органите на МВР не му отстъпват по активност. В следващата част, ще Ви разкажем за останалите деяния на все още мистериозния убиец, като чрез дейталното описание на работата по случаите, ще Ви дадем и по – подробна картина на дейноста на Народната милиция.Народната милиция се сблъсква с неуловим сериен убиец през 70-те.Оказва се милиционер

Автор: Стоян Гълъбов, със съдействието на архива при МВР./socbg.com/



Днес се говори с ужас за старите ТКЗС-та, но аз си спомням, че моите баба и дядо до края на живота си получавах купони, с които взимаха безплатно от хлебарницата всеки ден първокласен, вкусен бял хляб.


И така беше до тяхната смърт в началото на 80-те години. Освен това всяка година получаваха по няколко декара, засети с царевица и фасул, от кооперацията. Вярно е, че те се грижеха за тях, обработваха ги, а с добитата продукция отглеждаха животните в личното си стопанство.


Тогава нямаше къща, в която да няма поне стотина пилета и кокошки, прасета или дори овце и крави. Хората си помагаха, спомням си дните с окопаването на царевицата, когато на полето се събираше почти цялото градче. Същото беше и есента по време на брането на царевицата.


А най-вкусният боб и до днес в съзнанието ми е бабиният. Вярно е, че хората понякога с носталгия говореха за други минали времена, дочувал съм и ядни реплики по адрес на ТКЗС. Но и до ден-днешен помня пълните дворове на хората с животни, асми, зеленчуци и какво ли не още. Днес вече не е така. Всички се оплакват, всички недоволстват, всички от политика разбират, а дворовете им празни и буренясали.



Какви сватби имаше едно време ей,

на касетофона - Лепа Брена ти пей,

в стола на ТКЗС - то - ред маси,

етър, швепс и лимонада - каси,

кебапчета, кюфтета с картофи,

бирата се изстудява в кофи, 

кумицата - дебела и дашна,

ракията - огън, домашна,

младоженците - от срам си умират,

мигат и не знаят къде се намират, 

горките те - така чисто се обичат, 

а всички дрехите им с пари кичат, 

гердани с Георги Димитровия лик, 

или левовете се подават в плик, 

някои плюят и лепят смело

цели петолевки на чело... 

Звучи "Ела се вие, превива...", 

майката едва сълзите скрива, 

цял стол вика дружно "Горчиво!", 

личи, че го хваща огненото пиво,

усеща се, че расте напрежение, 

всеки пита другия за уважение, 

отнякъде се чува вой:

"Кумата яде бой!"...

И всички "тръпнат друг път невидели, 

ведно да се бият живи и умрели" . 

На фона на "Камъните падат... ", 

едните другите нападат, 

пеят Сребърни крила

някой вика "Ела ми, ела!", 

а на "Не долази... "

кумата наред гази

(може да е дашна, 

ама и страшна!)

Накрая побеждава алкохола, 

"багер ги товари в една лека кола" .. 

И сватбата е чудесна, 

свършва с хит на Весна,

"И да имам сто живота, 

а не само този един... " 

ще помня, ще търся

това време до амин. 

Автор: Петър Донкин



Това далеч не отговаряше на моите очаквания за работа, особено свързано със заплата и условия на труд. Но времето минаваше, а на хоризонта нямаше нищо особено, въпреки бурния кипеж наоколо. 

С учудване разбрах, че познат от основното училище ме търси да говорим по бизнес. Направихме среща в кафене, дойде с костюм и куфарче, поговорихме за пари, икономика, бизнес, общи приказки. И двамата бяхме на мнение, че всеки ден ни дава възможности за растеж и трябва да хванем момента. Млад, зелен и много наивен. Разбрахме се, че ще го посетя в офиса, за да ми предложи работа. Леко се учудих, че в офиса му се живееше. Посрещна ме по костюм с чехли (втори алармиращ сигнал) и ме въведе в стая с бюро, компютър  и стена от  кашони. Започна с представяне, че притежава печатница, специализирана в учебни помагала. И ме покани да му бъда партньор. 

Как? Като продавам тези помагала на учениците и директно печеля от това. Топ подход за 1997 година, който все още работи.

Той правеше едно учебно помагало - въртящ се кръг с неправилните английски глаголи (част от тях). Продавайки го, той беше разбрал, че купуват картинката и нуждата от помагалото, а не самото помагало. В кашоните имаше различни дизайни - с баскетболисти, Мики Маус,  поздравления за поводи, смешни картинки. Беше си направил сметка, че всеки ученик ще си купи което му харесва. Разбираше, че комбинацията от картонено кръгче върху  основа с тенекиен държач в центъра даваше максимум десетина завъртания.

Тук идваше и хапката - учителят да го изисква и като се скъса, директно пак да го продаде. 

Имаше и още една линия- със строги цветове, за възрастни.

"Знаеш ли, човек, купуват ги всички, дори не знаят английски, но искат да са подготвени. Носят ги в себе си, все едно са икони."

Бизнесът му определено вървеше, защото докато си говорехме, мина една жена и си тръгна с кашонче. Плати на ръка в долари. Събра си от всичко, като сложи и от "сериозните" разцветки. 

Отказах му, струваше ми се прекалено добро, за да е истина. Виждах неговите кръгчета ежедневно. Носеха ги учениците, учителите, виждах ги и в ръцете на родителите. Луди години, парите буквално се изливаха и изтичаха за секунди. 

Виждахме се по ресторанти, пишеха за него във вестниците, пускаше обяви за работа, кимахме си, все ме поздравяваше и казваше, че съжалява, че не работя за него.

После изчезна, сякаш никога не е съществувал. Понякога се сещах (като видех такова кръгче) и се чудех къде ли е сега.

Наскоро го видях да пие бира на една скамейка. Поздравих го, припомних кой съм. Гледаше ме абсолютно безизразно, после се сети. Усмихна се, върна се нещо от младежа, който помнех. 

"Ама само как ги въртяхме, помниш ли? Имаш ли една цигара да почерпиш?"

Не пуша, поиска пари. Отказах, след което той с жест показа, че няма проблем и продължи да си пие, загледан без посока. Животът е странен и понякога много шарен. Въртейки кръгчето, никога не знаем на кой глагол ще попаднем.



Може да не ви се вярва, но през 60-те години на миналия век българите изобретиха социалните мрежи. 

Някъде през 1966 г. Узнах за това от приятелката ми Е.Т. , която живееше до нас. Тя дойде у нас развълнувана и ми съобщи за откритието. В социалната мрежа се влизаше така: набираше се тел. 092, на който се съобщаваше програмата на столичните кина. 

След като се извъртеше записът, на който безстрастен женски глас съобщаваше къде кой филм се върти, нещо щракваше и човек се включваше в нещо, което, според съвременния жаргон, беше "групов чат". Всички, които бяха набрали 092 и слушали до края, можеха да разговарят помежду си. Естествено, обикновено говореха по двойки, тройки и четворки. 

Ние с приятелката ми главно слушахме. Понякога се опитвахме да участваме в някой разговор, но детските ни гласчета не будеха доверие и не се получаваше. Помня един разговор между двама, който след това се коментираше в мрежата. Дама и лице от мъжки пол си определиха среща. Тя се представи като д-р Димитрова от "Пирогов" и каза, че ще дойде на срещата със собствената си кола. След този разговор завистливи мъжки гласове коментираха късмета на щастливеца. 

Не знам колко време продължи тази повреда, в резултат на която беше изобретена социалната мрежа. Години след това в един вестник журналист писа във вестник, че е хубаво телефонната управа у нас да предостави една линия за запознанства. Даваше пример с тел 092, като сочеше, че повредата там успешно е изпълнявала една социално важна роля. 

От телефонната управа отговориха, че не могат да предоставят специална линия поради претовареност. Така те саботираха едно велико откритие, направено от любознателните и предприемчиви българи. 

Абе, не мислим стратегически!



Решението да се построи такъв паметник е взето на 4 октомври 1949 г. от доминирания от БКП Министерски съвет с председател Васил Коларов. В протокола от заседанието на Столичната голяма община и Градоустройствения съвет от 6 юни 1947 г., когато е взето решението за построяването, пише, че паметникът се изгражда с цел „да бъде на централно място, за да се минава постоянно покрай него и да упражнява своето политико-възпитателно значение“. Средствата за построяването му са набрани с доброволни дарения от работнически колективи и най-различни хора. Кампанията по набирането на средства продължава повече от 5 години.

Първата копка е направена на 5 юли 1952 г., а при откриването през 1954 г. присъства съветският маршал Сергей Бирюзов.

По композицията работят най-добрите български скулптори от онова време. Създаден е от колектив с ръководител скулпторът Иван Фунев. Автори-архитекти са арх. Данко Митов, арх. Иван Васильов, арх. Любен Нейков и арх. Борис Капитанов. Автори-скулптори са Иван Фунев, проф. Любомир Далчев, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Васил Зидаров и Петър Дойчинов. Художник график е Борис Ангелушев.

Паметникът и политиката

От началото на прехода на България към демокрация паметникът е обект на разгорещени спорове относно неговото значение и бъдеще. Както и на посегателства.

В негова защита се изтъква аргументът, че той символизира уважението към приноса на Червената армия в победата на Съюзниците над нацистка Германия през Втората световна война, както и фактът, че подобни паметници има и в други страни в Европа.

Противниците му подчертават, че въпреки оказвания от Германия натиск, България, която е страна от Оста, не обявява война на СССР, а в началото на септември 1944 г. обявява неутралитет, като дава ултиматум на германските части да напуснат страната и започва да ги разоръжава. Независимо от това, на 5 септември Съветският съюз обявява война на Царство България. Изтъква се и ролята на съветските войски в насилственото налагане в страната на комунистическо тоталитарно управление в съветски стил. В допълнение на последното също се отбелязва, че не е приемливо в суверенна държава паметник на чужда армия да е разположен по-високо и на по-централно място от националните символи.

В хода на споровете противниците на паметника започват да го наричат съкратено МОЧА – от Монумент на окупационната Червена армия. Но едва ли случайно избират точно такава абревиатура, по-скоро се търси съвпадението с руската дума моча – пикня.

В пика на антикомунистическите настроения в началото на прехода – през 1993 г., Столичният общински съвет, доминиран от групата на СДС, взема решение за премахване на паметника. В него пише, че Столичният общински съвет „възлага на кмета на Столичната голяма община да проведе необходимите процедури за демонтаж на скулптурните фигури и барелефи от паметника на Съветската армия“.

Решението обаче не се ползва с обществена подкрепа и не е реализирано.

През същата година скулпторът Любомир Далчев, участвал в създаването на паметника, пише писмо, в което отбелязва, че Паметникът на Съветската армия не трябва да се извисява в центъра на столицата, а да бъде преместен на по-скромно място.

В споровете по премахването се намесват и правни аргументи. Като това чия собственост е паметникът. Допълнително въпросът е утежнен от това, че самият монумент е от 1954 г., а актът за държавната му собственост е от 1947 г.


И така до септември 2010 г., когато се създава инициативен комитет за демонтирането на Паметника на Съветската армия.

Инициативният комитет смята, че паметникът е построен в чест на една армия, която без да има сериозен повод навлиза на българска територия, вследствие на обявена едностранно война срещу България. Така от международноправна гледна точка съветската армия е агресор, а не освободител. Според ИК монументът изразява окончателната победа на комунистическа партия над Горянското движение.

Нахлуването на Русия в Украйна на 24 февруари 2022 г. събуди отново 30-годишния спор за мястото на паметника. Всички политически сили без БСП казват, че са съгласни ПСА да бъде преместен от центъра на София, но не успяват да постигнат съгласие по въпроса кой трябва да свърши тази работа. Тъй като паметникът е държавна собственост, се произнася и областният управител. Иван Кючуков (ИТН) изтъква, че според Договора за приятелски отношения и сътрудничество между Република България и Руската Федерация трябва да има консултации с Москва.

И така до днес, когато по темата взе отношение лидерът на ГЕРБ и бивш премиер Бойко Борисов. И поиска монументът да бъде разрушен, нещо, което и наричащите го МОЧА не са искали.

Историята помни, че докато е кмет на столицата, Борисов е на друго мнение. През 2007 г. посланикът на Русия тогава Анатолий Потапов му връчва орден „Михаил Ломоносов“ заради огромните му заслуги за укрепване на двустранните отношения. Посланикът изразява благодарност и за твърдата позиция на софийския кмет, че докато той управлява столицата, няма да се бутне Паметника на Съветската армия.

Поругателствата

Споровете къде да стои ПСА са съпътствани с поругателства върху него, най-скорошното е от 23 февруари, когато мъж счупи паметната плоча с надписа „На Съветската армия освободителка от признателния български народ“.

На 17 юни 2011 г. статуите на скулптурната композиция от западната страна на паметника са оцветени като американски комиксови и попкултурни герои: Маската, Жокерът, Върколакът, Дядо Коледа, Супермен, клоунът Роналд – символът на „Макдоналдс“, Капитан Америка, Робин – помощникът на Батман, Жената-чудо. Знамето е изрисувано в цветовете на американското, а под графитно-скулптурната композиционна група е поставен надписът „В крак с времето“.

През нощта на 10 февруари 2012 г. върху лицата на съветските войници от паметника са сложени маски на британския революционер Гай Фокс, които се ползват като символ на хакерската група „Anonymous“.

На 17 август 2012 г. на главите на няколко от скулптурните фигури са поставени цветни качулки. Акцията е в подкрепа на групата Пуси Райът, членовете на която носят подобни качулки при своите изпълнения.

На 1 февруари 2013 г., в деня за почит към жертвите на комунизма в България, три от лицата на фигурите на паметника са оцветени в цветовете на националното знаме – бяло, зелено и червено.

На 21 август 2013 г. паметникът на Съветската армия в София отново осъмва боядисан, като този път монументът е покрит изцяло в розова боя и е с надписи на чешки и български, съответно „Bulharsko se omlouva!!!“ и „България се извинява!!!“. По другите страни на паметника има призив „Извинете се, бе“ и „Прага ’68“.

На 23 февруари 2014 г. паметникът осъмва с надписи „Слава Українi“ („Слава на Украйна“) и „Капутїн“ и изрисувано над тях знамето на Украйна. Скулптурните фигури на войник и знамето над него също са боядисани в цветовете на Украйна – синьо и жълто.

На 7 септември 2014 г. през нощта четирима души, сред които и кандидат-депутатката от Реформаторския блок Марта Георгиева, са арестувани от органите на МВР, след като написали „Окупатори!“ върху паметника.

Какво представлява паметникът?

Самият паметник представлява висока 37 м пресечена пирамида, върху която се извисява 8-метрова фигурна скулптурна композиция – съветски воин, български работник и майка с дете, изработена от Васка Емануилова и Мара Георгиева. Целият мемориален комплекс включва и други скулптурни композиции около основния монумент. Източният орелеф представлява композицията „Октомври 1917“, изработена от проф. Любомир Далчев по рисунка на Борис Ангелушев. Изобразени са матроси, войници, работници, девойки – тези, които сформират Съветската армия. Орелефът на южната страна представлява композицията „Тилът“ („Всичко за фронта, всичко за победата“) и показва целия съветски народ в тила, вложил всичките си усилия в помощ на своята армия. Работа е на скулптора Петър Дойчинов и колектив. На западния орелеф „Великата отечествена война на Съветския съюз“ е показан бойният устрем на Съветската армия във войната. Скулптор – Васил Зидаров и колектив.



Някои истории са толкова необикновени, че изглеждат по-скоро като сценарий за филм, отколкото като реалност. И все пак те са истински, напомняйки ни, че любовта не познава граници и може да победи и най-страшните предизвикателства. Една такава история, споделена от pik, се развива в германски военнопленнически лагер по време на Втората световна война, където двама души от различни светове се намират един друг и се впускат в любовна история, която не се поддава на времето и разстоянието.

Срещата:

През 1943 г., в разгара на войната, се случва една забележителна среща. Пътищата на Луиджи Пердуто, италиански войник, и Мокрина Юрзук, украинка, се пресичат в пределите на германски лагер за военнопленници. Въпреки мрачната обстановка, между тях разцъфва красива любов – мигновена връзка, която преодолява езиковите и културните бариери.Любов сред изпитания:

В продължение на две дълги години Луиджи и Мокрина преодоляват заедно трудностите на лагера. Неспособни да общуват с думи поради езиковата бариера, те разчитат на мълчаливи разговори, нежни докосвания и разбиращи погледи. Любовта им процъфтява сред изпитанията, тъй като споделят моменти на подкрепа, състрадание и грижа един за друг.

Раздяла и обещание:

Когато войната приключва през 1945 г., светът празнува победата, но за Луиджи и Мокрина раздялата става неизбежна. На италианския войник е отказано влизане в Съветския съюз, а на Мокрина е забранено да влиза в Италия. Силите на обстоятелствата ги разделят, но не и преди Луиджи да запази заветното листче с адреса на Мокрина и тайно да отреже кичур от златната ѝ коса в знак на тяхната непреходна любов.Неразрушимата връзка:

Въпреки желязната завеса и времето, любовта на Луиджи и Мокрина остава непоклатима. Те създават отделни животи и семейства, но пламъкът на първоначалната им връзка никога не угасва. Минават повече от шест десетилетия, но сърцата им остават преплетени, недокоснати от разрушителните сили на времето.

Чудодейно събиране:

В необичаен развой на събитията, в годините на своя залез, Луиджи, който вече е на 81 години, се обръща към руските медии в отчаян опит да открие любимата си украинка Мокрина. С надежда и несигурност във въздуха, репортерите издирват Екатерина Пинян и след като чуват името на Луиджи, очите на Мокрина се изпълват с признание и радост. Вярна на непоколебимата си вяра, тя знае, че Луиджи ще я намери.Възстановяване на любовта им:

Дългоочакваната среща най-накрая се случва, предизвиквайки сълзи от щастие и чувство на удивление. След всички тези години Луиджи и Мокрина възобновяват връзката си, като се срещат редовно и си гостуват. Тяхната любовна история продължава, като не се поддава на ограниченията на времето и на препятствията, които животът поставя пред тях.

Символ на истинската любов:

Любовната история на Луиджи и Мокрина служи като свидетелство за силата и издръжливостта на истинската любов. Тяхната непоколебима отдаденост и вяра един в друг доказват, че любовта може да преодолее всички бариери. Тяхната история е докоснала сърцата на много хора, а в Киев се издига паметник като символ на тяхната непреходна любов, който ни напомня, че истинската любов може да възтържествува над всички препятствия.


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив