Ученици под пагон в Средно милиционерско училище „Ф. Дзержински"— Пазарджик

А защо пък не, ще се опровергая сам. И те са като всички останали във възрастта, когато детството си е отишло, а юношата не е станал още мъж. Но им се иска! Иска им се да имат момиче и да се забавляват като другите младежи. 

Иска им се да бъдат силни, да се похвалят с нещо. Такива бяхме — такива сигурно са и сега момчетата на тази може би най-хубава възраст, когато светът е твой, преди още да си го опознал отвътре. И нищо, че докато фотографа ги снима серийно, те се правят на по-сериозни, отколкото върви на годините им.

Простено им е: те са под пагон!

Тук си ученик, както всички други, но и нещо по-различно от тях.Тук ставаш и лягаш под час и докато другите може би четат Чандлър или се шляят по движението. ти преговаряш по психология или регулираш движението.Тук нямаш време да скучаеш и да търсиш приключението на улицата — то е включено в учебната програма.

И преди да си станал мъж, почваш да вършиш мъжки работи — разбира се, по специалността. Както миналото лято, в „Албена", когато Тодор и Димитър подгониха по време на практика един истински крадец, опитал се да влезе по аварийната стълба в хотел „Славуна“, и

едва сами не изядоха боя в нощния бар, където ги взеха за хулигани, тръгнали да се саморазправят с „невинен“ човек. Цивилни бяхме, ще каже Тодор, а класът вече ще се огъва от смях, макар да е слушал тази „героична“ история най-малко сто пъти. Но какво да правиш — момчета са още!

Момчета, които освен теорията на Питагор, учат етика. И вървят по „горещи следи“, оставени от грайфер или обувка. И овладяват хватки на самбо и джудо, които обезвреждат дори лъснал в ръката нож. И съставят словесни портрети на търсен престъпник. И се потят с часове в „деветия кръг на ада“, маскиран иначе като най-съвременно обзаведен кабинет за изучаване на френски, английски или немски език.

Те се готвят за милиционери!

Момчета са оше, а респектират — със знания, с вид. с поведение... И със своя формула за труд и живот: за да изискваш от другите, най-напред трябва да възпиташ себе си! Чак да не вярваш, че могат да мислят така - уж като всички други на същата възраст, и не като другите! Така беше в средно милиционерско училище „Ф. Дзержински" — Пазарджик

ПЕТЪР СТАНЧЕВ 

Научете повече

Спомени от соца:Когато отидох да уча в града учителите 99 % бяха прекрасни специалисти и хора

Учехме изключително полезни неща, получихме високо образование и висока обща култура. Ако някое дете усвояваше по-бавно материала-практиката беше  към него да  се прикрепи друго дете да му помага. 

-Водеха ни на екскурзии, лагери, имахме карнавали, празнуваха се нашите прекрасни български празници, подготвяхме за целта литературно-музикални програми, играехме пиеси, народни танци, все неща интересни, които направиха детството ни незабравимо. 

-Учебният процес беше така направен, че нямаше нужда родителите ни да ни доучват в къщи по нощите или да ходим на допълнителни уроци. Не бяхме претоварени с излишен материал, не учехме глупости и растяхме нормални и умни деца.

-Голяма част от нас станахме станахме добри и стойностни  хора. Никой не ни е биел и стрижел в училище за провинения.Намаляха поведение на побойници за отсъствия и други подобни неща.

Сава Василева,Ловеч

Научете повече

Ти помниш ли "Триъгълника на смъртта"

А онези поделения във Странджа? Как цинтите се впиваха в плътта!Как стръвно гълтахме казармената манджа!

Очакваха ни старите войници като в опашките за топъл хляб.Нареждаха ни локвите да пресушаваме с лъжици. С нас правеха това, което правили са с тях.

     

До кръста голи виззарядките пробягвахме до десет километра...Ти помниш ли? Спомни си, мили дядка! И престани осополен да креташ!

     

По бронята на танка се залепяхме като вендузи по гърба на монахиня.По куполите плъзгахме подметките.Ах, зимата тогава беше зи.С гъбини се въртяха офицерите.Пести снарядите! – нареждаха.

     

Те, звездораменните цербери,за уволение убиваха надеждата.Отиваш в отпуска след осемнайсет месеца.Заплатата ни беше 10 лева.

     

Тежеше загорялото ни семе...Но никога не бяхме вече ревльовци!Вижте още:Триъгълникът на смъртта: Грудово-Елхово-Звездец

     

Веселин Д. Делчев

Научете повече

От връзкар защитник на Родината? /Разказ по истински случай/

Роден съм в едно от селищата, които според казармената митология образуват т. н. "Триъгълник на смъртта". Баща ми не беше военен, но имаше много връзки сред офицерите. Година преди да отида войник, той ме попита като какъв искам да служа. Искам да съм офицер – отговорих без замисляне.

    

– Офицер се става с повече учене и с по-малко учене. Ти не си от много ученолюбивите, та трябва да те пратя в ШЗО-то. Ще те уредя да да станеш старшина-школник с някоя скатана специалност.

    

Така и стана. Изкарах школата в Плевен. Станах "фазан" и пак опрях до връзките на баща ми. А той беше толкова "гъвкав", че ме разпределиха за поделение в родния ми град. Спях си вкъщи и ходех да отбивам военната повинност през деня.

    

Даже нещо повече. Направиха ме батареен командир. Изпълнявах длъжност на редовен офицер, завършил висше воено училище.Още не бяха направили новобранците два месеца и командирът ми нареди да започнем стрелби на Пънчево.

    

Заведох батареята от 9 човека над китното странджанско селце. Застопорихме за бой ЗКУ-то /зенитна картечна установка/. Нивелирахме ги. Новобранците се повъртяха на лафета. А снарядите с машинката за нареждането им в барабаните на картечниците стоят в джугана.

    

И хоп! Не щеш ли – спира край нас един военен джип и от него слиза полковник Йовчев. Командир на ПВО-то на дивизията. Бил разбрал, че сме на полигона над Пънчево – поискал да ни види. Майко, мила! Ами аз не знам как се зареждат със снаряди тия оръдия ли са, картемници ли са! В школата бях с един авер голяма скатавка. 

А и ни учеха отгоре-отгоре. Все пак имитирах готовност. Изкомандвах на редниците да свалят мунициите и пособията. Запретнах ръкави, нагодих някак на по-ачик машинката за напъхване на снарядите в лентата и започнах да натискам една ръчка нагоре, надолу. Нищо не се получаваше, ам аз нямах друго какво да измисля – щракам ли, щракам, сякаш не аз, а механизмите са виновни, че не влизат "скатавките" /така на жаргон казвахме на 23 милиметровите снаряди/ в патрондашоподобната лента. Полковник Йовчев позеленя!

    

– Така родина не се защитава! – викна той като странджански боримечка, ама само сгушеното Пънчево го чу, поококори се сякаш селцето и пак "удари канчето", та пак заспа.Вижте още:Абсурдът, наречен казарма и защо не трябва да се връща

    

Веселин Д. Делчев

Научете повече

А бяхме деца, с ведри лица и чисти сърца

Бяхме скромни и игриви  деца  .Прилежни в  училище и ненаситни в игрите на вън.Имахме  детство свободно ,нямахме страх от кражби,убийства ,агресия ,насилия ,отвличания и  измами.

Имахме си пари от листа,а родителите  ни даваха стотинки за марципани с боза.Живеехме във семейства задружни ,с баби и дядовци, вуйчовци, лели и стринки с братовчеди и с  братовчедки.

Ходехме скромно облечени .С плетените жилетки ,елечета и блузки от бабите и майките  ни изплетени  с много любов .Бяхме красиви ,радостни и засмени!

Бяхме волни  деца!

Зная,отдавна  било е всичко това,но било е истинско и прекрасно  !Затова и до днеска ,  пазя го в себе си с много  любов!Искам да извикам с най-силният  глас който имам:

-Мили деца ,играйте ,играйте на воля  ,не на игри от компютри ,а на вън с топки ,с въжета ,на криеница , на мач ,на дама ,на ластик.......

Играехме с топка и падахме в клопки, създавахме лодки, стояхме до късно, с тениски мръсни. В локвите кални скачахме жадни,

правехме карти и пакости малки, болеше ни често, но се смеехме лесно, беше чудесно, като любимото детско. Колелетата бързи, срещите късни, кодова дума и спукани гуми.

Дървета високи с усмивки широки, катерехме смело из цялото село. Сокче от десет и животът е весел, огньовете топли в студените нощи, истории страшни за хора безстрашни. Най-прекрасното нещо е нашето детство...

Просто имайте истинско детство!

Научете повече

Спомен за един култов ресторант и неговата разруха

В разруха от доста години е легендарният ресторант „Извора на Белоногата“, който навремето бе част от комплекс покрай международния път Е-80. С модерния си стил в началото на 70-те години на м.в., ресторантът бе едно от най- посещаваните заведения в областта.

През деня паркингът пред него едва побираше автобусите с туристи и ученици от цялата страна и чужбина. Вечер в ресторанта имаше шоу програма, която много хора искаха да видят. 

Двете зали на обекта едва смогваха с посетителите, разказват паметливи харманлийци.Ресторантът е построен в началото на 70-те години на м.в., негов архитект е Тенчо Димов. Постройката бе удивителна и модернистична за времето си, а в същото време това се съчетаваше с битови елементи в интериора. Много светлина в горната зала и огромни тераси с изглед към гората, правеха мястото много приятно. Ресторантът се появява след построяването на Герганината чешма и парка около нея.

Само 3-4 г. след откриването му той става част от националните туристически обекти. По- късно зад него били изградени нощен бар и мотел с бунгала. Мястото било посещавано от групи от различни социалистически страни.Накъде през 80-те години на м.в. като крайпътен, комплексът става част от „Балкантурист“. През 90-те години на м.г. районът бе поле на криминални действия и групировки. Днес ресторантът е западнал, а причината съвсем не е в магистрала „Марица“, която пое трафика от Е-80. Ресторантът замря доста преди строежа на магистралата.

Той имаше злополучната съдба на „Балкантурист“. 

Купи го турски бизнесмен, който притежава и други обекти от бившата държавна фирма в Хасковска област. Всички те са в разруха. Пример е хотел „Аида“, който въпреки че е в центъра на Хасково, е едно западналото място, чиито помещения се отдават под наем.

Тези дни се заговори за обновяване на Парка на Белоногата, който се намира под ресторанта. От паркинга пред него надолу право в парка води стълбище. Той вероятно ще бъде обновен, но туристи едва ли ще има, ако липсва заведение. Факт, който не бива да се подценява. Навремето обаче много от „перлите“ ни бяха продадени за жълти стотинки без ангажименти за инвестиции и поддържане, а резултатите са факт. Ресторантът „Извора на Белоногата“ е само един от примерите за недалновидност и безотговорност, които водят до разруха.

Източник:marica.bg

Научете повече

Селата почнаха да се обезлюдяват още през 70-те години с повелята на БКП

Започна усилено да се развива така наречената тежка индустрия. И докато селата се обезлюдяваха в градовете с ускорени темпове се строяха панелни жилища, всяка година никнеха като гъби след дъжд нови квартали с обитатели от селата които трябваше да са работническа класа. 

Пазарната икономика, въведена след 1989 г., даде нов стимул за обезлюдяването на много села. Колкото и да ни е мъчно, от емоционална гледна точка много села ще изчезнат или силно ще намалят населението си. Но днес в противовест на обезлюдените райони се оформиха и региони с относителен просперитет и естествено част от населението се насочи към тях. А също и към чужбина, след като изчезнаха пречките за това. НСИ, съобщава че 35 български градове са увеличили рязко населението си след 1989 г. за сметка на нерадостното демографско състояние в което са стотици български села. 

И все пак какво ще стане с тези обезлюдените села. Ще мине време но няма да са същите но няма да останат и празни. Ще се случи това, което се случи със селата в италианските планински области Тоскана и Умбрия, почти тотално обезлюдени след Втората световна война вследствие на италианската индустриализация. От началото на 70-те години на ХХ век изоставените селски къщи започнаха да стават т. н. „втори дом” за италианци, германци, австрийци, изкупили ги на безценица или заселили се там (ако са пенсионери) или пътуващи за уикенда, прекарван в тях от всеки петък следобед. За обслужването им се заселват и други хора и така животът в тези села и градчета се възроди отново. 

Нещо подобно виждаме и вече и у нас, макар и в зачатък. В странджанските и в сакарските села се виждат обновени къщи, виждат се биоферми за биволи, за черните прасета мандри с европейски лиценз за истинско сирене и т. н. Чува се английска и немска реч на постоянни заселници пенсионери. А и българска. Изселилите се в Бургас и вече пенсионирали се селяни се връщат по селата си, за да правят селски туризъм. Така че място за униние няма. Просто животът следва своя неумолим ход , едно се ражда друго умира. "Panta rhei, panta chorei” Всичко тече всичко се променя - Хераклит

Любомир Запрянов

Научете повече