След като гледах „Всичко е любов“ споменът за онова мрачно време ме депресира

„Започнах тази сутрин да гледам “ Всичко е любов“. Може би беше твърде рано през деня. След 20-тина минути се почувствах толкова депресиран, че се наложи да спра. Депресия, която няма нищо общо със смъртта на Иван Иванов. Споменът за онова време ме депресира. Онова мрачно и безперспективно време, по което толкова хора въздишат.

Героят на Иван се казва Радо. Живее в ТВУ откъдето бяга…

Вторият съпруг на майката на Радо я налага, Радо отива да я спасява, а се оказва, че мъжът й я бие защото не пускала Радо в къщата… Колега на Радо в бягството е преследван от група ловци. Те го застигат. Той се хвърля на земята и заема ембрионална поза. „Защо си на земята бе, момче?“ – питат го ловците. „Защото ще ме биете.“…Радо и Джипси нямат пари. Набелязват две дечица от атракцията с количките, закарват ги под измислен предлог в някакъв вход и със заплахи за побой им отнемат малкото пари, които децата имат. Радо седи на някаква пейка заедно с двайсетина връстници. Идва Албена ( Янина Кашева). Радо първо заплашва Джипси, че ще го бие, после удря як шамар на Албена ( тя му отвръща малко по-късно), а след това разкарва всички близко стоящи, заплашвайки ги с побой.

Всички проблеми се решават с насилие. Внезапно, спонтанно безкомпромисно насилие. При това Радо по сценарий не е насилник, а положителен герой.

Така беше тогава. В мирната, идилична Народна република всъщност властваше юмручното право. Биеха децата си, децата се биеха помежду си, милицията биеше всички наред, мъжете биеха жените си. Който можеше да се защитава с бой, се считаше за голяма работа. В това отношение Радо е продукт на Народната Република. Жертва е на семейните си обстоятелства, но е принуден да оцелява в джунглите на соца. Чудя се как изобщо са го пуснали този филм. Може би тогава това „дребно“ насилие не е правило впечатление на никого защото беше нормата.

Пак там, в началото на филма, има една сцена с „терен“ – алкохол, цигари, някаква музика и тежка, нерадостна обстановка. Уж се забавляват, уж се свалят, а във въздуха витае заплаха от насилие. Момчетата на купона не се кефят на Радо и Джипси, които са изгорили дневниците на целия випуск в гимназията и би трябвало да са им благодарни. Побоят се разминава като се обявява край на „терена“ – всички си тръгват, но след малко виждаме как основната група се връща. Инсценирали са край за да изгонят Радо и приятеля му – Джипси, който изведнъж се нахвърля върху случаен минувач и го бие. “ Защо го биеш, бе?“ – пита Радо. “ Ей така. Не го познавам.“ отговаря Джипси.

Не знам дали темата за насилието е била изобщо осъзнавана тогава. Може би. Някой, познаващ Борислав Шаралиев, може и да знае. Подозирам обаче, че не е търсена съзнателно. По-скоро филмът е замислен максимално реалистичен. Битовото насилие беше ежедневие. Идеята, че е било мирно и тихо, а физическата саморазправа е рожба на демокрацията е смехотворна.“

Yassen Botcharov

Научете повече

Почина големият български актьор Иван Иванов

 

Иван Иванов с Ваня Цветкова във филма "Комбина" 1982 г.

Емблематични за него филми са "Всичко е любов", "Лавина", "Комбина" и "Мярка за неотклонение"

Почина големият български актьор Иван Иванов, съобщиха от Съюза на артистите в България. Емблематични за него филми са „Всичко е любов”, „Лавина”, „Комбина” и „Мярка за неотклонение”.

„Актьорството не е лавина. Не е нито комбина, нито мярка за неотклонение. То е просто едно тихо и самотно занимание без заглавие. И в това е парадоксът - природата му е публична, а се ражда в самота. С кого бих искал да снимам ли? Ами, със себе си“, споделя преди години актьорът.

За едно цяло поколение той е не просто секссимволът на българското кино през 70-те и 80-те години, а цяла епоха. Иван Иванов е човекът, в когото милиони зрители припознават себе си, актьорът, с чиито реплики жадуват любовта – онази чистата, непоклатимата и вечната, любовта на Радо и Албена от "Всичко е любов" (1979).Иванов е роден е на 16 декември 1951 г. в Асеновград. Завършва актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ в класа на проф. Димитрина Гюрова през 1979 г.

Играе на сцените на Народен театър за младежта (1979 – 1981) и Военния театър (1981 – 1983), както и във филмово студио СИФ (1983).

„Всичко е любов“ е филмът, който превръща Иванов в секс символ на българското кино. Освен Радо от „Всичко е любов“, той играе и Асен в „Лавина“ (1982), Вас/Христо в „Комбина“ (1982) и Траян в „Мярка за неотклонение“ (1983).

​

Снима се във филми на режисьори като Борислав Шаралиев („Борис I“, 1985), Зако Хеския („Нощем с белите коне“, 1985), Иван Андонов („Мечтатели“, 1987) и др.

След телевизионния сериал „Гори, гори огънче“ (1994) актьорът издава първата си книга с разкази и стихове – „Този живот, онзи живот“. После идват още две – „Отговори“ и „Седем часа разлика“.

Източник:nova.bg

Научете повече

Българските трамваи Комсомолец и някои интересни подробности за тях

Комсомолец е модел български трамвайни мотриси и ремаркета, пуснати в производство през 1959 г. от Тролейбусния и трамваен завод Шести септември в София.

Те са първите произведени у нас четиримоторни трамваи. Двигателите имат мощност по 50 киловата всеки. Максималната скорост на тези трамваи е 60 км/час. Мотрисата е четириосна. Дълга е 14 м.

Комсомолците са и първите български трамваи с магнитно-релсова спирачка, която при тях е аварийна. Тя е нискоефективна поради това, че действието ѝ зависи от акумулаторните батерии, а токът от тях е слаб. Тази спирачка се включва чрез педал при десния крак на ватмана. Този модел трамваи имат и електрическа спирачка (т.н. електрическо спиране), на която накладските са дискови. 

Също така са съоръжени и с ръчна спирачка, нямат обаче въздушни. Ако мотриса Комсомолец тегли трамвайно ремарке и се яви нужда да спре, това ще направи само мотрисата, не и ремаркето. Ръчната спирачка се нарича френ и се задейства с лост, както при тролейбусите. Той стои отдясно на ватмана. 

Тъй като въздушни спирачки тук няма, трябва да се работи най-често с нея и това става така: при всяко спиране на трамвая – без значение поради каква причина – ватманът трябва отново да навие ръчно френа, което при всекидневно каране е изморително. Тези факти уточни за нас дългогодишният ватман и запален почитател на трамваите Георги Александров. Затова ватманите не са обичали много трамваите Комсомолец.От 1959 до 1962 г. са произведени 25 мотриси от този модел, които носят инвентарни номера от 701 до 725. До 1962 г. от завода излизат и над 16 ремаркета, номерирани от 1001 до 1016. 

Ходовите колела при Комсомолец са с диаметър 700 мм, което прави трамваите ,,нископодови“ – 800 мм над релсите. Това е удобно, улеснява качването, а и го ускорява. При този модел разстоянието между осите на тележката е само 1600 мм, което позволява по-лесно вписване в кривите на релсите и сериозно намаляване на шума, когато те се преминават при намалено триене и износени релси и бандажи. Вместо в центъра, както е досега, натоварването на тележките се понася от двете странични опори, които, заедно с използваните две спирални пружини и маслени амортисьори, правят хода на тези трамваи плавен.

Трамваите Комсомолец остават противоречива страница в историята на българската транспортна техника. От една страна, в конструкцията им има някои ценни нововъведения и усъвършенствания, които правят работата им по-добра, направени са с ентусиазъм, но от друга, са налице и не съвсем домислени неща – преди всичко проблемите с температурата и с постоянното използване на ръчната спирка поради липсата на въздушна. Затова много пътници и ватмани не ги харесват особено.

Използван е текст от сайта sandacite.bg

Научете повече

Първата пътна помощ у нас е създадена през 1957 година

В началото на автомобилната ера, собствениците на автомобили не са били много а работилниците в които всички велики марки започват са били всъщност обикновени гаражи,не са могли да произвеждат много, тъй като са били малко хора и са изработвали всеки един детайл ръчно. 

Времето за изработка е било доста голямо, привилегията да имат такива автомобили в повечето случаи била на по-заможните хора. Малко по-малко след години се появяват и първите фабрики за масово производство на автомобили, както и по-нови модели. Автомобилите не са били много сложни и с повечето проблеми собствениците са се справяли и сами. С времето се появяват все по-сложни автомобили и все повече. 

Инцидентите с автомобили зачестявали, особено в по-големите населени места. Това наложило събирането на групи които обмисляли създаването на система в помощ на водачите. Освен всичко преди налагането на контрол върху водачите, са се появили и доста неопитни шофьори.

Във Англия и САЩ положението с автомобилите е било доста плашещо, освен инцидентите, се появили несъобразителни шофьори, които тръгвали на дълъг път без дори да се замислят за сигурността си и за евенуални проблеми, като свършване на гориво и други неприятни случки.

Исторически първата организация занимаваща се с подпомагане на аварирали, катастрофирали автомобилисти със извозване, сервизна дейност и други е създадена през 1897 година във Лондон – Кралски автомобилен клуб, който е облужвал Лондон.

След това е създаден първия частен немски клуб през 1902 година, обслужвайки големите градове в Германия. Последват ги и американците през 1927, които пък създават един в Америка и втори в Канада. По-късно във вече САЩ се създава и държавен департамент отговарящ за натоварените пътища на които често е имало инциденти.

В България в началото подобни дейности са извършвани от полицията или гражданска защита особено при природни бедствия или други тежки случаи.Първата българска организация с подобни и други услуги е създадена през 1957 г. на 3 юли, като тогава е била с име „Български автомобилен и туринг клуб“ (БАТК). След това е преименувана на Съюз на българските автомобилисти (СБА). По това време в тази дейност, но предимно при бедстващи от природни катаклизми, са се включвали и от Гражданска защита.

Организацията е представлявала група от български автомобилисти, някои от тях инженери, състезатели и обикновени граждани. Първоначално дейността й била предимно спомагателна, а впоследствие променя статуса си изцяло на технически. В големите градове на страната са създадени технически пунктове. По улиците са се движели основно самоделни машини, като предимно сервизите имали такива, Професионалните навлизат малко по-късно.

През 60-те години например, в рамките на населеното място с пътна помощ е пристигал и опитен автомонтьор. Ако повредата на закъсалия автомобил е била дребна я е отстранявал на място. Ако не е можело да бъде отстранена, колата се е откарвала в сервиз.

Средата на 90-те започват да се създават частни организации предлагащи главно услугата Пътна помощ.

Историята на наименованието не е ясна, но в началото не се е наричала така, а само клубове или спатилетни екипи. След това се очертава roadside assistance ( в превод пътна помощ ), доста по-късно towing services ( изтегляне на боксир, изтегляне, дърпане ), car  / vehicle repatriation ( репатриране на МПС ). При нас е прието предимно да се нарича Пътна помощ или вместо репатриращо МПС за кратко – репатрак. Теглене на боксир е слабо познато словосъчетание за този вид дейност, но също е правилно, предимно означава превоз на вилица или дърпане с въже.

Автор:Kristiyan Naydenov/www.roadhelp.bg

Научете повече

Третокурсник по българска филология, каратист и същевременно затворник е намерен мъртъв в 7,30 часа на 8 септември 1996 година

Коматевският убиец отнася всичките си тайни в гроба.

Студент в трети курс българска филология е намерен мъртъв в 7,30 часа на 8 септември 1996 г. в леглото му в пловдивската Първа градска болница. Според официално съобщение на следствието каратистът Христо Бекирски, известен още като коматевския убиец, издъхва след операция, предизвикана от силни болки в корема.

„Истината за смъртта на сина ми никога няма да излезе наяве” – казва майката на 24-годишния младеж, прочул се като тартор на т. нар. кървава седморка.

Докато погребват коматевския убиец заедно с ужасните му тайни, двама от неговата банда – Георги Гаджев и Красимир Делипетров, вече гният под земята в ковчези. Според криминалисти и двамата са умъртвени от техния лидер с присъщата за него сила и жестокост.

В хода на разследването Бекирски, неговите жертви Гаджев и Делипетров и съучастниците им Костадин Танев, Йордан Урумов, Виолин Вачуров и Димитър Ковачев са уличени в убийствата на сарафите от чейнджбюрата „Типо” и „Скиптър”. Гаджев и Делипетров са ликвидирани на 7 май 1996 г. по подозрение, че доносничат на полицията за злодеянията.

Роднините на Бекирски днес са убедени, че арестантите Танев, Урумов, Вачуров и Ковачев са пратили в небитието своя водач, за да му припишат всички „мокри” престъпления.

И петимата са арестувани на 14 май 1996 г. – 7 дни след насилствената смърт на техните двама авери. При разпитите обаче четиримата неохотно говорят, а тарторът им непреклонно мълчи. „Той ни подведе и е автор на всички убийства” – твърдят разговорливите по адрес на мълчаливеца.

„Бекирски е роден лидер, със забележителен интелект, висока степен на комбинативност и бързина в мисловния процес” – преценяват психолози след прегледи на злия гений.

„Злобно извънземно се е вселило в мен. Коварно същество от непознати светове се е вселило в мен от ранно детство”, разказва убиецът от пловдивския квартал „Коматево” приживе, опитвайки да симулира лудост в килията. Извънземното изсмуквало положителната му енергия и командвало неговата деятелност в престъпна посока.

Задържаният няма истински симптоми на психично разстройство и твърденията му са обосновани от напълно адекватното намерение да се представи за болен, отсичат психиатри след тестовете. Според лекарите краен егоизъм и силен стремеж към изява доминирали в характера на Бекирски, в темперамента му се разпознавали смесени черти на сангвиник и холерик.

Малко преди да умре в болнична пижама, арестантът Бекирски прави един от най-драстичните опити за бягство в правоохранителната ни история.

Към 19 часа на 30 август 1996 г. сержантите Георги Гочев и Сребрин Георгиев от охраната на окръжния следствен арест невъоръжени тръгват с баките да разнасят вечеря на задържаните. Сребрин влиза в единичната килия на Бекирски и се навежда да сипе храната в чинията му. В този момент заострената дървена лъжица раздира левия клепач и лицето му. Изкрещявайки неистово от силната болка, 23-годишният полицай пада окървавен. По-възрастният му колега се притичва на помощ, но шишът, движен от ръката на Бекирски, се забива в лявото му око. „Дай ключовете от килиите, ако ти е мил животът! – крясва арестантът на ослепения и го използва за щит, когато на шестия етаж пристигат по тревога трима униформени. Ако стреляте, ще го убия!” – заявява терористът по адрес на заложника, осигурявайки си нужния за бягството му коридор.

От страх за живота си пленникът събира неочаквано сили и избива острието от ръката на своя похитител. Макар и майстор по бойни изкуства, Бекирски е надвит в двубоя и вързан с белезници с намесата на подкрепление от ІV РПУ.

По тялото му остават синини от битката, определени по-късно от негови близки като „следи от жесток побой над вързан и безпомощен човек”.

Часове след опита за бягство екзекуторът на сарафите от „Типо” и „Скиптър” е прегледан от съдебен лекар. По-късно е наблюдаван ежедневно от фелдшерката на ареста. Оплаквания от неразположения обвиняемият няма. Добро здраве демонстрира и пред окръжния прокурор.

За първите болки в стомаха Бекирски съобщава два дни след покушението над охраната. Няма разкъсвания на вътрешните органи, установяват хирурзи след резекция и зашиват отново корема му. Пациентът обаче издъхва неочаквано, преди да свалят конците от операцията. Тройна съдебномедицинска експертиза документира причините за леталния изход. Поставен под подробни наблюдения на патоанатоми, трупът е погребан едва на 4 октомври.

Кончината на основния свидетел неизбежно ще предизвика промяна в хода на следствието, коментират единодушно юристи. Близките на покойния килър вероятно ще търсят съдебно възмездие. Без самопризнанията на Бекирски съдебните заседатели едва ли ще приемат безусловно тезата, че само неговите ръце са оцапани с кръв. Пострадали сарафи са готови да платят и за гибелта на останалите живи от седморката, гласи упорита мълва.

Как кървавата седморка праща чейнчаджии в гроба?

Двама братя сарафи са покосени от куршуми на автомат „Калашников” в 8,20 часа на 14 септември 1995 г. пред чейнджбюро „Типо” на пловдивската улица „Преслав” № 40. На място е убит и 39-годишния собственик на бюрото Георги Караджов. По-големият му брат Димитър е откаран спешно във ВМИ. Хирурзи спасяват живота му, изваждайки куршум, проникнал в коремната кухина и разкъсал червата.

Братя Караджови пристигат пред офиса си около 8,00 часа с мерцедес. Те прекосяват улицата и отключват неохраняваното бюро. Измитат и сядат на масичката на тротоара в очакване на трития си брат Ангел. Той обаче закъснява, а междувременно Георги и Митко са обсипани с дъжд от куршуми от четирима маскирани стрелци. Според очевидци екзекуторите стрелят от движеща се с около 40 км/ч бяла лада комби. Други свидетели твърдят, че убийците излизат от колата и тогава натискат спусъците.

Според полк. Благовест Гюлев от РДВР изстрелите са около 15 и са произведени от автомат „Калашников” 7,62 мм и 9-милиметров пистолет със заглушител. Той и колегите му са убедени, че разследват не показен разстрел, а смъртоносен опит за грабеж. По време на престъплението касата на братята сарафи, известни с прозвището Щъркелите, съдържала 4,5 милиона лева.

Три месеца след погребението на Георги Караджов при въоръжен грабеж в Пловдив загива и 50-годишният дилър Вълко Челев. Той е нападнат около 19,50 часа на 11 декември до касата в чейнджбюро „Скиптър” на бул. „Руски” 96. Три попадения от куршуми на пистолет са открити в гърлото му при аутопсията. Осем милиона лева са задигнати от касата му.

В разстрела на Челев криминалисти разчитат почерка на покушението в „Типо” и нападението над чейнджбюро „Каре”, което се намира също на бул. „Руски”. Оттам около 13,40 часа на 17 август 1995 г. двама маскирани задигат 2 милиона лева във валута. Прийомите на разбойниците напомнят и се свързват по-късно с инсценираната катастрофа между пощенска уазка и краден бордови военен ЗИЛ на 16 ноември 1995 г. По пътя между селата Строево и Труд тогава въоръжени с „Калашников” бандити отмъкват чували с 2 милиона лева, предназначени за пенсии.

Възелът от престъпления започва да се разплита след Гергьовден следващата година. На 12 май в пловдивското му жилище е намерен мъртъв след разстрел от упор Георги Гаджев от град Раковски. Четири попадения на 9-милиметрови куршуми от „Макаров” откриват в сърцето му експерти по съдебна медицина.

По полицейски данни 25-годишният мъж е свързан с регионален трафик на крадени автомобили и е обявен за полицейско издирване през януари заради влязла в сила присъда за грабеж. Трупът му е открит в неделя на първия етаж в квартира на ул. „Братя Бъкстон” № 95 в квартал „Кючук Париж”, увит в окървавен килим. Престъплението вероятно е станало във вторник, след като Гаджев отпразнувал именния си ден с шумен купон. Глухи гърмежи чува към полунощ будна съседка, но смята, че гуляйджиите трошат мебели в пияно състояние. Оттогава шумовете в жилището рязко секват, а след няколко дни през вратата започва да се процежда тежка воня.

Междувременно става ясно, че съквартирантът на убития – Красимир Делипетров – Йозо, е изчезнал безследно седмица по-рано с обявен за издирване краден фолксваген. По версията, че Гаджев е ликвидиран от съжителя си, се работи само 48 часа.

На 14 май сутринта 21-годишният Делипетров е намерен бездиханен в дере край родопското село Лилково. Той е прострелян и разкъсан от вързана за врата му тротилова шашка, става ясно при огледа. Под дъжда наблизо се валя и туба бензин, предназначена вероятно за заличаване на следите.

В хода на разследването примката около студентската банда се затяга неудържимо. Във връзка с образуваното заради смъртта на Гаджев и Делипетров дело прибират зад решетките Бекирски, Урумов, Вачуров и Ковачев.

Полицаи наблюдават шайката от около месец по подозрение, че е замесена в сарафските „мокри” дела, се разбра в последствие. Гаджев и Делипетров „пропели” пред полицията и платили за това с живота си.

От снетите подробни показания се изяснява, че Бекирски е „мозъкът” на разбойниците. Той е роден в Пловдив на 29 април 1972 г. Завършва техникума по механотехника „Калини” с отличен 5,79. Записва да учи славянски филологии, но във втори курс се прехвърля при българистите. Майка му Катя е бивша работничка в завод „Елпром”, а бащата Петър (който по-късно е привлечен като съучастник по делото) е бивш моряк от „Океански риболов”. Семейството е заможно, самият Христо управлява собствен фиат. Пред близките си той не издава нелегалните си занятия. От квартирата му на ул. „Драговец” 22 А в кв. „Коматево” е иззета видеокасета с части от екшъни, ползвана като пособие за грабежи и разстрели.

Заедно с родителите си на същата улица живее Урумов, съученик на Бекирски от техникума. Приятелят им Танев пък е възпитаник на английската гимназия в града.

Бандата е действала в продължение на две години – самостоятелно, без методическа помощ от чужбина и без връзки с „борчески” формирования, уверяват от РДВР. В разрез с такова заключение обаче е супермодерното оръжие на бандитите, намерено в тайници и в подмолите на Марица. В арсенала влизат над 50 кг 400-грамови пресовки тротил с възможност да вдигнат във въздуха цял квартал, куфари с патрони, автомати „Калашников” с гилзоуловители, пушки помпи, пистолети „Макаров” със заглушители, арбалети, бронежилетки, полицейски униформи, шокови палки и дори противотанков гранатомет.

Версията, че коматевските убийци са самотна глутница вълци, не издържа – произходът на пушкалата остава неизвестен и необяснен.

Съучастниците на Бекирски твърдят като един, че оръжието е било доставяно от него. Погребаният вече коматевски тартор няма никога да отговори на въпроса, откъде го е взел.

От книгата на Анна Заркова „Големите убийства“

Научете повече

Как чаках 5 часа на опашка за маратонки "Адидас" в ЦУМ и още за живота през 80-те

Напоследък синът ми на няколко пъти ми споменава как негови приятели говорят с умиление и носталгия за времето на социализма. И понеже тези младежи няма как и да са помирисвали годините на всенародно добруване, явно е, че са слушали за това от своите родители и близки.

Ето какво разказах на сина си. През 80-те години живеех в София, в квартал „Младост“. Беше времето на „развитото социалистическо общество“ и ние живеехме под мъдрото ръководство на БКП и лично на другаря Тодор Живков.

В такива случаи винаги се споменаваше и за СССР, ама аз сега ще го пропусна, понеже има по-малко носталгия по него. Но тогава наистина кебапчетата бяха по 30 стотинки. С ръка на сърцето ще кажа: истина е, хубаво си живеехме! Бяхме млади и пълни с енергия. Имаше обаче неща, които никак не бяха наред. 

Бяха направо ненормални и се радвам, че ги няма вече.Откъде да започна? Аз обичах да слушам хард рок. И досега го обичам. Само че едно време не беше лесно да го слушам. По радиото (имаше точно две станции) не пускаха такова нещо. Имаше предимно българска и съветска естрада и народна музика, ама не чалга. 

По едно време взеха да пускат италиански и френски стари естрадни парчета. Толкова. За телевизията изобщо да не говорим. Там видеоклип пуснаха за пръв път след 1989-а. Ние пак бяхме щастливи и си обменяхме тайно касети (младите едва ли знаят какво е това, ама да речем, че е като CD). 

Тогава нямаше интернет и аз не познавах никой, който да има компютър. Е, тогава още не бяха измислени, вярно, ама ако питате някое кубинско или севернокорейско дете за тези неща, ще ви кажат, че на тях още им е забранено. Извън всякакво съмнение е, че и да имаше интернет, ние в най-добрия случай щяхме да имаме достъп до съветските сайтове. Да ви кажа от собствен опит, те не са много интересни, така че забравете и за това занимание.

Днес всички прекарват доста време със смарт телефоните си. Такива, естествено, тогава нямаше. Като се замисля, всяка копирна машина се водеше на строг отчет, за да не може да се използва за вражеска пропаганда, така че шансът някой да ти разреши да имаш устройство, дето снима и изпраща всякакви неща, бе абсолютно нулев.

Днес хората обикалят по моловете. Там има много неща, които обаче са ужасно скъпи и не могат да си ги позволят. Ние нямахме такъв проблем! В България при соца нямаше мол. Имаше един ЦУМ в София, ама там не помня и един път да сме отишли просто защото не продаваха абсолютно нищо, което да съм искал да имам. Да, дори дрехи. Може да ви звучи странно, но дънки нямаше. 

Ей така, изобщо не продаваха. Може би бяха упадъчни или цъфтящата ни икономика имаше по-важни задачи, ама моите първи дънки бяха от Кореком. Веднъж си купих от магазина маратонки „Адидас“, правени у нас за износ. Чаках 5 часа на опашка. Един познат ми беше казал, че може да пуснат. Имах чувството, че съм спечелил от тотото. Вие може би сте свикнали да имате дънки, маратонки, други парцалки като нормалните тийнейджъри по света.

Ние много играехме футбол. Познавахме 2-3 деца в блока, които имаха топка. Те бяха много популярни. Ходехме да им звъним на вратата да искаме топката да поритаме. Не, нямаше в магазина да си купим.Та такива неща помня от онова „щастливо“ време.

В. Кирилов, София

Научете повече

Как партизани, преоблечени като полицаи, арестуват Богдан Филов в Чамкория(днес Боровец)

Богдан Филов дава показания пред Народния Съд/снимка 168chasa.bg/

Министър-председателят, присъединил България към Тристранния хитлеристки пакт, след 9 септември 1944 г. бил арестуван в Чамкория (сега Боровец – бел. авт.) от бъдещия академик Евгени Каменов. Тогава той е бил главен секретар на Министерството на външните работи.

Смяна­та на влас­тта на 9 септември 1944 г. мотивира но­ви­те ОФ уп­равл­ява­щи да арестува­т члено­ве­те на последни­те няколко правителства и на­родни­те представи­те­ли, гласу­ва­ли фа­шистки и антисемитски за­ко­ни. Новосформи­ра­на­та още на 10 септември народна ми­ли­ция бързо приби­ра в столичния хо­тел „Славя­нска бе­се­да“ по­ве­че­то от прови­ни­ли­те се български влас­тници от пе­риода 1940-1944 г. Но за няколко де­но­но­щия неот­криваем за ми­лиционе­ри­те ос­та­ва един от глав­ните об­виняеми в бъ­де­щия Народен съд – бившият ми­нистър-пред­се­да­тел и тогавашен ре­гент проф. Бог­дан Филов. Още в началото на септември, с прибли­жа­ва­не­то на Съветската ар­мия към българските грани­ци, от страната из­чезват няколко из­вестни по­ли­ти­ци. Потъ­ва вдън земя и полицейският шеф Нико­ла Гешев. Последният български премиер преди ОФ прев­ра­та Констан­тин Мура­виев, уп­равл­явал стра­на­та само 7 дни (от 2 до 8 септември), се приби­ра вкъщи, ка­то очаква всеки момент да бъ­де арестуван. В те­зи размирни дни той се об­ръ­ща към позна­ти ко­му­нисти да из­пратят при него свой чо­век, за да преда­де ключове­те от ка­са­та на Министерския съ­вет. Според него в сейфа му имало важни държавни до­ку­менти и те трябвало да по­паднат в на­деждни ръ­це. На след­ва­щия ден при Мура­виев ид­ва младият елеганте­н главен секре­тар на външното министерс­тво Евге­ни Каме­нов (бъ­де­щ учен иконо­мист и академи­к). Сва­ле­ният премиер е смаян от ин­те­ли­гентнос­тта и ко­ректнос­тта на Каме­нов и в ме­моари­те си пи­ше, че младият дипло­мат му е направил добро впечатле­ние.

Евге­ни Каме­нов се появява още веднъж на възло­во историческо място през те­зи дни. На 12 септември нова­та власт науча­ва, че търсе­ният под дърво и камък проф. Бог­дан Филов се крие във ви­ла на турското по­солс­тво в Чам­ко­рия. По време на бомбарди­ровки­те в София дипло­ма­ти­ческа­та ми­сия на южна­та ни съ­седка се евакуира в зимния ку­рорт и споменатата ви­ла­ де факто е би­ла те­ри­то­рия на Турция. В нея именно по­търсил убежи­ще Филов, а както по-късно се разбрало, и още двама министри от не­го­ви­те прави­телс­тва. Новият ка­би­нет ре­ша­ва да изпрати в Чам­ко­рия Евге­ни Каме­нов с ми­сия­та да преда­де проф. Филов на властта. Дип­ло­ма­ти­ческият служи­тел трябвало да влезе във ви­ла­та при турския посланик с десетина милиционери и да поис­ка да му предадат регента и бивш премиер.

Изникал обаче проб­лем – в турската ми­сия трябвало да влязат официал­ни ли­ца. А би­ло ед­ва 13 септември и още не би­ли ушити но­ви­те униформи на Народна­та ми­ли­ция. Начални­ците из­да­ли за­по­вед момче­та­та да се об­ле­кат в ом­разни­те стари по­ли­цейски униформи и незабавно да тръг­ват за Чам­ко­рия. Милиционе­ри­те, доско­рошни парти­за­ни, ремсисти и ко­му­нисти, се опънали. За ни­що на света те не ис­ка­ли да об­ле­кат по­ли­цейските куртки. Започна­ли увеща­ни­я и запла­хи с партийни на­ка­за­ния. Най-сетне гневните милиционери­ навлекли си­ните по­ли­цейски униформи и отишли да из­пълнят за­по­ведта.

В турската ми­сия посрещна­ли Евге­ни Каме­нов уч­ти­во, но хлад­но. Той се пред­ставил официално и пред­явил ис­ка­не­то Бог­дан Филов да бъ­де предаден на но­ва­та власт. Ока­за­ло се, че в ре­зи­денция­та са се скри­ли още двама търсе­ни от милицията по­ли­ти­ци – Доб­ри Божилов – бивш ми­нистър на фи­нанси­те и експремиер, и инж. Дими­тър Васи­лев – бивш министър на об­ществени­те сгра­ди, пъ­ти­ща­та и благоус­трой­ство­то. Тур­ските дипло­ма­ти предали и трима­та и конвоят потеглил към София. В Само­ков ми­ну­ва­чи позна­ли арестувани­те и ед­ва не ги измъкнали от ко­ли­те за линчу­ва­не. Мили­ционе­ри­те с по­ли­цейски униформи ус­пе­ли да удържат тълпа­та и бившите ми­нистри би­ли от­ве­де­ни в ареста на „Славянска бе­се­да“. Там тога­ва се на­ми­рал ща­бът на ми­ли­ция­та. На въпрос на следо­ва­теля за­що не е избягал навре­ме с от­стъп­ва­щи­те германски войски, Богдан Филов отгово­рил: „Ние бяхме си­гурни, че ще се разбе­рем с ан­глича­ни­те и американци­те...“.

Така бил арестува­н проф. Бог­дан Филов – един от глав­ни­те об­виняеми пред първия върхо­вен състав на Народния съд. Едно от ос­новни­те обвинения срещу Филов е, че ка­то ми­нистър-пред­се­да­тел с подпи­са си е присъеди­нил Бълга­рия към Тристран­ния пакт на Гер­ма­ния, Ита­ли­я и Япони­я. Пре­ди да влезе в политика­та, той е бил известен ар­хеолог, профе­сор в универси­те­та и пред­се­да­тел на БАН. Куриоз­ното е, че ос­та­ва на­че­ло на акаде­мия­та и ко­га­то е ог­лавявал две български прави­телс­тва. Още по-интересно е, че акад. Филов е бил арестува­н от един бъ­дещ член на БАН – Евгени Каменов. Смъртните присъ­ди на Бог­дан Филов и другите осъде­ни ми­нистри са изпълне­ни през 1945 г.

А как се разви­ла съдба­та на Евге­ни Каме­нов – другият участни­к в случ­ка­та на 13 септември 1944 г. в Чам­ко­рия? Анти­фа­шистът Каме­нов започва науч­на ка­риера, става профе­сор по иконо­ми­ка и социоло­гия, после за­местник-министър на външните ра­бо­ти и посланик в Париж. Рабо­ти из­вестно време и във вътрешното ми­нистерс­тво. Той е един от учредителите на Съю­за на учени­те в Бълга­рия. Избран е за акаде­ми­к през 1961 г. и по­лу­ча­ва всич­ки най-ви­со­ки прави­телс­твени и науч­ни отли­чия. Евге­ни Каме­нов си отива от то­зи свят през 1985 г. на 77-годишна възраст./Ретро.бг/

Научете повече