Няколко поколения са израсли с този съд за храна

Бяха много удобни и практични.Обядвахме в стола и си вземахме понякога и храна за вечерта.

Така наричаните Сифертазчета. Понеже са емайлирали и неръждаеми може директно да се храни от тях да се топли на газов или електрически котлон.

От столовата за вкъщи. Под управлението на "Горското" във Варна, имаше столова / в моето детство/. 

Готвеха много вкусно и предлагаха разнообразни ястия, всеки ден имаше меню за следващия. 

Записваш се и на другия ден имаш желаните ястия. Мил спомен от детството ми. Може би и днес съществува тази столова, но времената са други.

Олга Илиева/Варна

Научете повече

Лютеницата от нашето детство произвеждана по някогашния държавен стандарт

На пазара днес няма лютеница, която дори малко да се доближава по качество и вкус до продукта, произвеждан по някогашния държавен стандарт.

Това заяви директорът на Института за изследване и развитие на храните – Пловдив доц. д-р Павлина Параскова, цитирана от „Фокус“.

По думите й истинската лютеница от преди 1989 г. е съхранена благодарение на домашното производство, а сега масово продаваната на пазара лютеница е направена от вносно китайско доматено пюре. Според д-р Параскова лютеницата, която уж е по стандарт, задължително трябва да се прави от българско доматено пюре, което в момента обаче не се произвежда.Първоначално масовото производство е започнало през 50-те години на 20-ти век, а през 80-те БДС е претърпял частични промени, с които се разрешава влагането на различни пюрета – от пипер, чушки, моркови, патладжан.

След 1989 г. и до днес лютеницата не се произвежда по някогашния БДС.

„Първо се промени вкусът й, заради промененият състав на продуктите, които се слагат в нея. Вече в България никой не произвежда пиперково пюре. Нещо повече – ние внасяме откъде ли не доматено пюре и заменяме пиперковото пюре с други продукти, които наподобяват неговия вкус. 

В лютеницата започнаха да се поставят много от тези хранителни добавки – различни „Е”-та за цвят, за вкус, стабилизатори”, категорична е д-р Параскова.Според нея, ако страната ни иска да запазим българската лютеница, заедно с производителите и преработвателите на зеленчуци, трябва да се разработи документацията за защитата на лютеницата като традиционен български продукт пред ЕС. 

Такъв продукт в момента е горнооряховският суджук.

Освен в България лютеница се произвежда още и в Македония, в Сърбия и в Гърция. Но има разлики в съдържанието и състава на продукта. Българската лютеница например се отличава не само по състав, но по начин на приготвяне. Всички съставки на българската лютеница се пържат в олио до съдържание на сухо вещество около 65%.

Научете повече

Защо цели поколения изпитват носталгия по Татово време

Много негови съвременници все по-често се обръщат с носталгия към живота по онова време, когато са били млади, когато са ходели всяка година на море, на излети сред девствената природа с новия Москвич, спомнят си за първата целувка на задължителната бригада, за опашките преди Коледа за бленуваните цяла година банани, за аромата на домашната лютеница, която се вари пред блока…

Ето някои от най-разпознаваемите символи на социалистическия начин на живот.

Манифестациите

Социализмът имаше свои утвърдени ритуали като вечерна заря-проверка, отраслови празници, рецитали, но най-представителни бяха манифестациите на трудещите се. Хората от цялата страна засвидетелстваха своята преданост към партийното и държавното ръководство четири пъти годишно – на 1 и 24 май, на 9 септември и на 7 ноември, когато се демонстрираше и вярност към другаря Ленин и братския СССР.

Преди манифестациите жените другарки черпеха модни съвети и кройки от култовите тогава списания „Некерман“ и „Квеле“, които носеха на шивачките си. Във всеки град имаше изградена трибуна, подобна на тази върху мавзолея. След официалното тържество народът продължаваше да празнува в местните ресторанти и бирарии. Последната манифестация у нас беше на 24 май 1987 г.

Чушкопекът

Чушкопекът е едно от най-гениалните български изобретения в епохата на социализма. Той е създаден през 1974 г. от инженера от Велико Търново Николай Пиперков и майстора Дочо Дочев. Съоръжението е измислено в гаражна работилница, а след това произвеждано серийно в местния промкомбинат във Велико Търново. Спряганият за баща бивш заместник-кмет на София Велизар Стоилов всъщност бил човекът, който изготвил чертежите на оборудването, така че да покрива изискванията на БДС.

Всичко става с връзки

Да си купиш цветен телевизор, хладилник или пералня, беше почти невъзможно, ако нямаш връзки. Ако ви трябва хладилник „Зил“, какъвто има в склада на Районната потребителска кооперация в града, обаждаш се на съседа, който работи там и може да го осигури. Той пък има нужда от кожени обувки, а за късмет вашата жена работи в местния обувен завод. Сделката е сключена, така и двете страни са доволни и материално осигурени. По втория начин можеше да се сдобиеш и с карта за почивка, както и с домашен телефон.

Бригадите

Бране на пипер, домати, розов цвят, миене на буркани в консервен комбинат – всичко това беше задължително за пионера и комсомолеца в рамките на националното бригадирско движение.

То започва с националната бригада за строителството на Хаинбоаз – Прохода на републиката, през 1946-а. Средношколците и студентите работят без пари или за символични суми близо месец през лятото. Отделно в прибирането на реколтата се включват и по-малките ученици в началото на всяка учебна година. Званието „бригадир“ със значка се дава след положени 25 безплатни трудодена от младежите и девойките и 20 от средношколците.

Карта за море

През социализма всяко по-голямо предприятие има база на морето. Обядът в стол с първо, второ и трето в почивна станция край брега се смята за едно от най-високите постижения за времето си, по което сега мнозина с мизерни заплати въздишат. Цените бяха достъпни и почти всеки можеше да летува на морето всяка година. Менюто в стола бе скромно, но питателно – таратор, мусака, зеле с месо, зелен боб, кисело мляко със захар за десерт или макарони на фурна.

Тоалетната в много от станциите беше обща. На плажа можеше да се опъне хавлия, гумен дюшек или дори чаршафа, на който спиш в станцията. И никой не ти искаше пари. 14-дневен лагер на море за дете пък през 80-те излизаше средно 20 лева.

Москвичът

„Москвич“ беше мечтата на българина от 70-те и 80-те години на миналия век, когато настъпва бумът в разпространението на личните превозни средства в България. Тогава обаче леките коли са дефицит, защото се осигуряват от внос, затова и продажбата им е лимитирана.

Тъй като мераклиите са много, а колите – малко, продажбите стават по реда на внесения в ДСК депозит от 1500 лева – вноска за кола. Получавате номерче и чакате. След 2-3 години ви излиза редът за „Запорожец“, след 3-4 – за „Москвич”, за „Жигули” или „Лада” се чакаше и до 8-10 години. Нова кола не можеше да се продава до 3 години.

Научете повече

Помните ли Маргарита Михнева? Ето какво се случва с една от първите разследващи журналистки в България

Михнева е родена  на 21 април 1952 г. в София .През 1974 г. завършва право в Софийския държавен университет. След дипломирането си е разпределена като прокурор в Търговище, но не практикува като юрист.

Явява се на конкурс в БНТ за редактор – водещ на тогавашната Втора програма (Ефир 2)

През 1975 г. започва работа в телевизията. Включва се активно в пропагандната кампания на т.нар. „Възродителен процес“, проявявайки се с „настървените“ си репортажи от границата по време на етническото прочистване през лятото на 1989 година.

От 1992 до 1999 г. прави рубриката си „Конфликти“. Уволняват я от БНТ и тя отива в bTV, заедно с рубриката си, но след около година я свалят от екрана. След това е водеща на предаването „Пуканки“ по Нова телевизия.

Тя е един от първите разследващи журналисти в България.

Към днешна дата журналистката е на тежки успокоителни, които би трябвало да подобрят психическото й състояние. Изолирана е и й е забранено да общува с хора.Първите сигнали за случващото се с нея дошли още около 12 декември, когато журналистката започнала да пише на свои познати, че животът й е в опасност и била заплашвана с убийство. 

Като основен източник на заплахите към нея тя сочела Тони Иванов – Парфюма и живееща във Варна бизнес дама Ивана Денчева – Хюнгербюлер, която според думите й била дългогодишна любовница на Парфюма. По време на европейското му издирване от българската прокуратура, Иванов се укривал именно в апартамента на бизнес дамата в Мадрид, Испания.

 Припомняме, че Парфюма бе издирван от родната прокуратура по разследване на заговор „срещу държавата“, което пък започна в последните седмици от управлението на Иван Гешев в ролята му на главен прокурор. В него Парфюма и още няколко души бяха обвинени, че с пари на убития в ЮАР Красимир Каменов – Къро, са подготвяли заговор за дискредитация на няколко висши прокурори и полицаи. Впоследствие Парфюма се прибра в България, като след като прекара 24 часа в ареста, бе освободен под гаранция.

Според твърденията на Михнева, през последните няколко седмици Денчева-Хюнгербюлер умишлено дала личния й телефонен номер на Парфюма, който пък й се обаждал неколкократно с директни заплахи за живота й. Михнева дори разказвала пред свои близки, че Парфюма й се обаждал неколкократно с директни заплахи. Според разказите на Михнева пред нейни близки, Парфюма отишъл директно на домашния й адрес на ул. „Оборище“, където й заявил в прав текст, че ще я унищожи и ще й счупи ръчичките, както и тези на дъщеря й.

В резултат на цялата тази история психическото състояние на журналистката се усложнило рязко и по този повод Михнева подала сигнал до градския прокурор Илиана Кирилова, в който в доста сбъркан текст изложила страховете си. 

 На 21 декември, когато подава сигнал до Прокуратурата и е разпитана от прокурор от СГП, Михнева подава сигнал по телефона до редактор на Уикенд и го уведомява, че е заплашвана и в момента я разпитва прокурор. Дори изпраща подадения сигнал до редакционната поща на изданието. В него журналистката информира за ОПГ в района на „Оборище“, която я заплашва с убийство и цитираме: „Нено Димов – бивш министър на околната среда, Настимир Ананиев –  сменил сума политически партии, сега в ПП, Васил Цолов – бивш кмет на район „Оборище“, Георги Кузмов – настоящ кмет на район „Оборище“ и… отвсякъде наднича Лорер“

„Предполагам, че всичко идва от факта, че „Лукойл“ е вече продаден на американците и изиграни останаха групата „Капитал“. За сведение тази информация ми сподели лично моята приятелка Анелия Атанасова, бивша съпруга на генерал Атанас Атанасов. Благодарение на интригите на генерала, тя загуби българското си гражданство и днес работи за ЦРУ. Атанас Атанасов провокира бившата си жена Анелия Атанасова, за това, че той се изказа по телевизията, че се грижил за децата в Америка. Анелия настояваше да направя интервю с нея за това, че децата не бива да бъдат замесвани и употребявани в политиката. Всички отказаха да публикуват това интервю“, пише още в хаотичния си сигнал до прокуратурата Михнева.

Според близки на журналистката психическото й състояние е влошено в резултат на терапиите срещу рак. Припомняме, че Михнева се бори с второ онкологично заболяване и е категорична, че се чувства на ръба на силите си. по всяка вероятност агресивното вливане на медикаментите е причинило сривът в психиката й. Освен това станало ясно и че е с критично ниски нива на витамин В12.

Използвани източници: Уикенд  plovdiv24.bg   Укипедия

Научете повече

Увивах с кабел дърветата в градината на къщата на село да хвана западни радио-станции на стар ВЕФ през 80-те

Да си призная, не помня как открих радиото. Сигурно е свързано с меломанските ми занимания, когато дебнех да си запиша някоя песен по радиото, което в началото на 80 те бе все едно да търсиш златен пръстен сред тонове пясък. 

Но радиото беше стар ВЕФ, в чиято чест увивах с кабел всички дървета в градината на къщата на село и се мъчех да хвана какви ли не чужди радио-станции. Очаквах чудеса, но те трудно се случваха. И въпреки това, представете си вечер в една стара селска къща, в която винаги има какво да шуми или да създава странен шум. 

И едно хлапе на около 12-14 години, което е наредило една камара книги от селската библиотека и вече уморено, не му се чете, седи в тъмната стая посред нощ и върти копчето на апарата. Вой и стонове от заглушителните станции, но въпреки това...понякога тайно хващах турски радиостанции, по които въртяха от техните, протяжните песни. 

Вечер попадах и на радиотеатъра по Христо Ботев, по който слушах ту бойки социалистически реализми, ту странни неща, които по-късно разбирах, че са на Рей Бредбъри. Дълги часове вечер, отваряш очи, навън нещо шуми, вятър ли, не разбираш, но от радиото звучи някаква странна съветска военна музика. Отваряш очи и ти говорят нещо за пчелите или за отглеждането на бубите или някаква такава абсурдна тема за ранна утрин. Имаше дори и утринна гимнастика, която спря по едно време, времената вече не бяха в подкрепа на колективните занимания.

Много си харесвах тези вечери, летни или зимни, в тази стара къща.

После продължих да слушам радио и то само и предимно едно – Христо Ботев. Единственото радио, което ми напомняше и все още ми напомня за онези хубави вечери, с радио театъра, със странните концерти с музика на народите, с шантавите тематики по никое време.

Научете повече

Как през 90-те продавах тениски с дизайн "Национална служба за борба с чалгата"

Преди много години бях захванал интересен бизнес – продавах бутиков трикотаж, предимно тениски. Използвахме различни платове и дизайни, получаваха се единични бройки, които продавах аз лично. Страхотна школа за директен маркетинг. 

Беше ми хрумнала една идея – да направим и по-крупно производство, имах идея и за дизайн. Посланието беше просто и ми беше хрумнало една вечер – анти-чалга дизайн – „Национална служба за борба с чалгата“. Беше още времето на борците, национални служби, а чалгата беше навсякъде, както и сега. Просто сега не вони на оцет и пот, а ухае на дубайски парфюми.

Направихме 200 бройки, които тръгнаха като топъл хляб. Всеки купуваше и за приятел, а вечер в града беше интересно да виждаш тениските на напълно непознати хора.  Забавно усещане.

Избухваха повечето в смях, но приемаха и напълно сериозно, че чалгата трябва да се унищожава. Нищо, че тя беше нарочно анимационно изглеждаща, сякаш си прави майтап и с двете привидно противоположни позиции.

Позвъни ми клиент, че от местна медия искали много да се свържат с мен и да ...пишели за мен или да ме питали нещо. И той не знаеше за какво. Моите сметки бяха прости – за да им продам тениски, затова напълних раницата и в уречения час бях пред редакцията. 

Посрещнаха ме много дружелюбно, с интерес, мериха, питаха от какъв материал. Викам си, ще продам поне няколко.

Тогава рекламният им агент (още облечена с тениска, която показа на всички в редакцията) ме запита нещо много странно „От коя партия ви се довериха??“, при това напълно сериозно.

В серията от въпроси и отговори пролича, че тя смята, че това е някаква партийна формация, която започва агресивно анти-чалга, но има интерес и към местните избори. 

Разочаровах я, при което обаче тя продължи, че идеята е страхотна и най-малкото трябва да я развия до партия, а да им „оставя тениски, за да популяризират идеята“. Усетих, че прекалено дълго време стои облечена с тениска над роклята и вече е започнала да я усеща като нейна.

Казах, че не се интересувам и накратко, I'm just a humble merchant trying to make an honest buck , а тениската е 12 лева. Парите няма да събирам за някакви идеални цели, а с тях смятам да живея малко по-добре, отколкото ми се е случило.

Те зяпнаха, а тя си свали тениската и я набута в найлоновия плик. Демонстративно. Тръгнах си от редакцията в тишина, но ми беше много смешно. Леле, какви луди хора има по този свят. От днешна гледна точка съм готов да се обзаложа, че и те са помислили абсолютно същото. Сигурно сме били прави. И аз и те.

Научете повече

Как моята съседка на 35 за първи път опита банан

Бананите в Русия се появяват на рафтовете на хранителни стоки в средата на 19 век. Екзотичният плод бил много скъп и бил достъпен само за аристократите. След Октомврийската революция бананите напълно изчезват от рафтовете. Те започнаха да се внасят само по специални поръчки за партийни лидери.

Бананите се връщат на рафтовете едва през 1938 г. благодарение на Йосиф Сталин. Появата на плодове се смяташе от мнозина за знак за подобряване на живота в СССР и това значимо събитие е пряко свързано с известната фраза на Бащата на народите „Животът стана по-добър, животът стана по-забавен“.

Самият Сталин обичал да има тропически плодове на масата си и нито едно угощение не минавало без банани. Те започнали масово да се внасят в страната, но само в големите градове. Жителите на селските райони дори не са чували за тях.

По време на войната плодовете не се внасят, но веднага след края й Йосиф първо нарежда на Анастас Микоян да закупи голяма партида. Тогава министърът на външната търговия не се и опитал да спори със Сталин дали това е целесъобразно.

Китай става основният вносител на плодове за СССР. Оттам ги носели още неузрели и зелени. Това било направено, за да не се влошат по време на дългосрочно транспортиране. Директорите на универсални магазини трябвало да отделят отделна тъмна стая, в която плодовете се съхранявали, докато узреят.

В средата на 50-те години отношенията между Китай и СССР се влошават значително и бананите започват да се внасят първо от Виетнам, а след това от Куба. Тъй като тежката военна индустрия е слабо установена в тези страни, страната на Съветите им предложи бартер - те ни дадоха банани, а ние ги снабдихме с оръжие.

Зрителите за първи път видяха банани на екрани през 1957 г., когато беше пуснат филм за стареца Хоттабич. Никой не може да предположи, че бананите в една от сцените са направени от папиемаше, тъй като служителите на Ленфилм не могли да купят истински, а сценарият го изисквал.

Сушените банани в пластмасови опаковки били особено популярни в СССР. Беше почти невъзможно да се купи деликатесът, тъй като те били изкупвани в първите часове след „пускането“ в магазините.

До 70-те години вече нямало как да изненадате гражданите с банани. Те станали много по-евтини - килограм струвал 2 рубли. Точно преди перестройката в Съветския съюз бил  подписан митнически указ, който гласял, че екзотичните плодове вече не подлежат на вносни такси и те започнали да се продават на всеки ъгъл.

И една история за бананите...

Годината е приблизително 1980. А комунизмът или вече е победил, или е на път да победи.

Прибирам се от училище и на масата има бележка:

"Дима! Наредих се за банани. Нашият номер е 1278. Обядът е на масата. Яжте и отивайте направо в магазина за зеленчуци! Татко"

Този ден баща ми работеше втора смяна. Аз от своя страна оставям бележка на майка ми, която работеше първа смяна и оставям да стоя. Между другото, дадоха 1 килограм на ръка. И тогава дори оставиха баща ми да напусне работа по-рано. За добра причина, за да можем да купим допълнителен килограм банани. Опашката се простира болезнено бавно. 19:30 часа. След половин час зеленчуковият магазин затваря. В Маяк звучи тревожна музика...

Хората започват да се притесняват, всички разбират, че утре, на откриването, вече няма да има банани за продажба. Всичко ще се нареди от само себе си, чрез връзки. Искането е спонтанно формулирано:

Отделът трябва да работи до последния банан!

Сформира се инициативна група, която да постави ултиматум на ръководството на търговския център. Ръководството й отговаря с нещо като следното:

- Майната ви, другари хегемони!

Тук трябва да се отбележи, че малко по-рано в Толиати имаше стачка на шофьорите на автобуси, която беше съобщена от всякакви BBC, Free Europe и други „гласове“. Тогава градският комитет получи първия номер.

Ето го. Опашката веднъж тревога, опашката втори път... Започват да се чуват призиви търговският център да се разруши „по дяволите“. Не минават и 20 минути, преди да пристигнат представители на окръжния партиен комитет. След като оцениха ситуацията, те дават инструкции, които напълно съвпадат с исканията на тълпата и мен, по-специално:

- Търгувайте до последния банан!

„Пазарувахме“ около полунощ. Мама, татко, аз - три килограма. Три килограма дървени флуоресцентни зелени банани. Тук трябва да се отбележи, че моите родители са купували банани за втори път в живота си, така че те са били опитни потребители на банани. Натъпкахме тези зелени шушулки във филцови ботуши и ги сложихме на килера - „да достигнат“, т.е. зрял. Там минаха няколко дни. И ето, родителите ми ми взеха жълти, меки, вкусни банани от шкафа!

И ето ме, дванадесетгодишно момче, излизам на улицата с оскъден банан в ръка и усмивка, по-широка от раменете ми.

Запознавам се със съседка, леля около 35г.

- Дима, какво ядеш?

- Лельо Света, това е банан. Стояхме заедно на опашка.

- Значи са зелени и дървени!

- Бяха незрели. Те, като доматите, също се слагат да узреят на шкафа.

"По дяволите!" - каза леля Света. „И ние стояхме на опашка осем часа, прибрахме се в един през нощта, опитахме го: парчето дърво ме задави.“ Решихме, че не трябва да ядем банани сурови и ги сварихме. Оказа се някаква паста. Всичко беше излято в тоалетната. И се оказва, че това са!!! Дим, нека поне опитам?

Подадох й банана. Тя се наведе, внимателно взе върха в устата си, отхапа... И промени лицето си, прошепна:

- Бла! Какви сме тъпаци, ама кой  да знае...

Научете повече