Помните ли това момиче? Една от великите български спортистки с два медала от олимпийски игри

Една от великите български спортистки, единствената българска плувкиня с два медала от олимпийски игри. Спечели ги в Сеул през 1988 г., когато взе първо бронз на 200 м бруст, а после и сребро на 100 м. В Южна Корея шампионка стана Таня Богомилова. 

Това всъщност са и единствените олимпийски отличия на българското спортно плуване. Антоанета живее със семейството си в Монреал. Много години не е давала интервюта за български медии. Изключение направи само за специализираното издание „Плуване & Водна топка”.”Заминахме за Канада през 2000-ата година – разказа Френкева. – Прибрахме се за първи път в България през 2004-а и оттогава не съм си идвала у нас. Следващия път не знаем кога ще е. Решаваме спонтанно нещата. По принцип родителите ни са се затъжили доста за нас. Навиват ни да си дойдем.  Децата ги изпращаме редовно лятото при бабите”.На въпрос дали не се чувства забравена от приятелите на спорта в България, голямата спортистка отговаря: “Не знам дали хората в България ме помнят. 

Все пак отдавна живея извън страната. Не съм избягала в Канада, не съм се крила. Пробвах със семейството ми по-добра реализация – в личен и професионален план. Факт е обаче, че още като бях състезателка и печелех медали, също не се шумеше около мен. Не съм го и искала. Винаги бях в сянката на Таня Богомилова. Иначе не бих казала, че съм забравена. Дори и тук, в Канада, понякога хората ме разпознават. Да не говорим за хората в Смолян. Те са съпреживели успехите ми. Тези от моето време и поколение. Не само от плуването, но и в спорта. Те помнят. Все пак от олимпийските игри в Сеул мина вече четвърт век…”

Антоанета Френкева с двата олимпийски медала от Сеул 1988 год. – бронзов на 200 м. бруст и сребърен на 100 м. бруст

Съпруг на Френкева е 202-сантиметровият исполин Димитър Тончев – един от добрите български състезатели по академично гребане през 80-те години на миналия век. Той е пети на двойка без кърмчия на световното за юноши в Кьолн през 1987 г., заявен е за олимпийските игри в Сеул 1988 на осморката, но не участва.След като свършва със спорта, двукратната олимпийска медалистка не продължава да се занимава с плуване. Като ученичка желае да работи в научно-приложна лаборатория. Завършва Техническия университет в София (б.а. – тогава ВМЕИ). “Така ми потръгна животът, че си намерих работа в друга област, която няма нищо общо със спорта – разказва Антоанета. – 

В Монреал си изкарвам хляба в сектора на администрацията – бизнес аналитик на информационни системи съм. Митко работи във фирма за търговия на едро. В Канада много уважават успелите спортисти, но на мен не ми се е налагало да изтъквам този факт при търсенето на работа. После, ако споделя с някои от колегите ми, определено ме гледат с други очи и оценяват положените усилия.”Семейството има две деца – Юлия (16 г.) и Никол (9 г.). Спортуват, но само за здраве и удоволствие.

Антоанета Френкева обаче се връща с удоволствие към най-щастливите си мигове в спорта отпреди 25 години. Особено от посрещането, устроено в родния Смолян. “Бях шокирана още на летището. Не очаквах, че има толкова много хора – спомня си Антоанета. – Не само съграждани, но и такива, които нямаха нищо общо със спорта, но искрено се радваха. През целия път до Смолян течаха срещи, разговори. С влизането на автобуса в центъра на града останах като гръмната при вида на толкова много хора, събрани на едно място. Нито по време на манифестации, нито пък на празника на града се беше събирал толкова народ. Причината бях аз. Беше толкова впечатляващо и грандиозно. 

Никога няма да го забравя, а вероятно няма да го забравят и хората, които присъстваха.” Ботко Трендафилов, личният треньор на Тони, разказва интересна история как тя като младо момиче е научила английски език, за да може да разбира песните на любимия си изпълнител Майкъл Джексън. “Ха-ха. По-скоро ме мотивираше стремежът да ползвам наличната си литература на английски. Звучи странно, но като се замисля, може би разказаното от Ботко Трендафилов е вярно – много обичам песните на Майкъл Джексън и до днес – признава Френкева. – В момента английският ми не е перфектен, пък и в провинция Квебек се говори френски.”

Накрая Тони прави странно признание: “В басейн не съм влизала от години. Просто часовете за свободно плуване не са ми удобни. Нямам хоби. Обичам музиката, гледам концерти на запис и слушам с часове. Излизаме често със семейството при всяка възможност. В последния момент. Ние не правим планове. Решаваме и тръгваме. Често заедно караме колела.”

Василен Димитров и Николай Кръстев, bgswim.info

Научете повече

Продавач на печена тиква в София през 80-те години

Изпичаха ги в една фурна в близост до кръстовището с "Евлоги Георгиев" и дядото ги караше с тази количка и ги продаваше в градинката на "Седмочисленици"

Казваше се Сашо. Лека му пръст. Печена тиква /на дърва/ се предлагаше и пред градинката на Нотариата, и на още десетина места по улиците на София.

Имаше поне десетина фурни, които печаха тиква на дърва, всяка от които събираше около 500 кг.на зареждане. Точно парата и аромата на това голямо количество придаваше неповторимия вкус на печената тиква. Който няма нищо общо с боклуците, предлагани от топлите витрини. Печена тиква, варена царевица, печени и варени кестени сега в София са табу.

P.S. 1980-89 по "Жданов"/Пиротска/, от Халите до Пазара към "Обществено хранене"- Димитровски р-н/Възраждане/ , всеки ден се продаваха 4500-5000 бр. млечно-зелена варена царевица

Научете повече

Имаше за жена една от най-красивите българки а до 2013 г. е в емлематичния "Канал 3“

Роден е на 25 юли 1952 г. в село Бели Осъм, община Троян. След завършване на 7-и клас се премества да учи в София и да тренира в ЦСКА. Завършва с отличие 12-а елитна гимназия в столицата. През 1977 г. завършва Висшия институт за физическо възпитание и спорт (ВИФ) в София.

Състезава се и става републикански шампион по ски алпийски дисциплини. През 1976 г. участва на зимните Олимпийски игри в Инсбрук (Австрия), където се състезава в слалома на ски алпийски дисциплини. Отпада във втория манш.

От 1978 до 1993 г. работи в спортната редакция на БНТ. От 1996 до 2013 г. е в телевизия "Канал 3“, където е водещ на спортните предавания "Едно към едно“ и "Спорт в обектива“, както и на политическото "Пет за четири“.

От 2000 до 2013 г. е програмен директор на телевизия "Канал 3“. От 2013 до 2015 г. е водещ на предаването "Дикoff“ по Нова телевизия. От ноември 2015 г. прави авторското си предаване "Просто Диков“ по BiT (Би Ай Телевизия), а от 11 април 2017 г. до февруари 2018 г. е програмен директор на BiT. От 13 април 2018 г. води предаването "ЕвроДикоФ“ по телевизия Евроком.

През 2019 г. участва в процедурата за нов генерален директор на БНТ, но тогава СЕМ избра Емил Кошлуков. През 2022 г. е сред осемте кандидати за генерален директор на БНТ.

Има предишен брак с Аня Пенчева, който е прекъснат с развод. От брака си с Пенчева има дъщеря – Петя Дикова, водеща на предаване по БТВ. На 22 април 2019 г. се ражда първородният му внук Александър.

Научете повече

„Балкантурист“ или как социализмът създаде туризма в НРБ

Началото на международния морски туризъм в България е поставено след историческия Априлския пленум през 1956 г. Дотогава морският пейзаж е напомнял на дива джунгла. Черноморското ни крайбрежие е било девствено и екзотично. Идиличната горска тишина, наруша­вана само от равномерния плясък на вълните и от идващите да изтеглят мрежите си рибари е прекъсната след посещението на съветския лидер Никита Хрушчов у нас, който дава акъл на Тато да построи големи курортни комплекси, за да може да печелим от така дефицитната тогава западна валута.

Започва мащабно строителство, което завинаги променя облика на Българското Черноморие. Първият ни социалистически морски курорт е Златни пясъци, който допреди това е имал славата на змиярник, но съчетал по неповторим начин девствена гора и просторен плаж. След него иде ред на Слънчев бряг. Преди създаването му неговото място е било заето от младежката лагер-школа „Лиляна Димитрова“, която после е изместена в с. Равда. Инвестиците в новоградящия се модерен туристически комплекс са огромни за времето си. Благодарение на тях обаче за година са построени първите 30 хотела,  а за три десетилетия – до 1989 г. техният брой надхвърля сто. Изградени са и над 130 ресторанта, почивни станции и бунгала, заведения от всякакъв тип и плажни зони.

В края на 60-те първите си гости приема и емблематичната със своята архитектура  „Албена“. Замисълът на проектантите и строителите е той да бъде най-модерният в страната курортен комплекс. Последните курорти построени преди 1989 г. са вилните селища Дюни и Елените.

Символът на българския соцтуризъм безспорно е „Балкантурист“. Създаден през далечната 1948 г., той има за цел да привлича чуждестранни туристи в страната ни, за предпочитане от Западна Европа. Чрез тях българинът започва да придобива макар и бегла представа за живота на Запад и въпреки че в големите курортни комплекси гъмжи с ченгета от ДС, мнозина нашенци дръзват да въртят забранена търговия с валута и чужди стоки.

Зад фасадата на лъскавите бетонни постройки по морето лъсва и истината за неравенството между българина и западняка дошъл на курорт у нас. Тъй като цените там не са били никак по джоба на обикновения нашенец. За него държавата създава почивни станции и бунгала на предприятията, в които се труди. Съсредоточени предимно в малките градчета на Южното Черноморие, те предлагат сравнително сносна двуседмична почивка срещу карти на символични цени.

Китен и Приморско се превръщат в емблема на масовия летен туризъм у нас. С над 180 почивни станции, хотели и къмпинги там се е намирала най-голямата туристическа леглова база в България. 

Бурното развитие на родния туризъм по онова време като цяло дава възможност на всяко българско семейство да ходи всяка година на море, което се превръща в показател за покачващия се жизнен стандарт на населението след десетилетия на оскъдица и ограничения.

Едно българско селище ставаше истински град, когато на площада – редом с Партийния дом, се издигаше и хотел на „Балкантурист”. Вечер там можеше да бъде открит цветът на младежта, а в банкетната зала – градския елит.

„Балкантурист” беше като „Макдоналдс” – всички хотели и ресторанти си приличаха, менютата бяха стандартни, цените – също.

Където и да влезеше човек, знаеше, че може да намери кока-кола на цена 0,26 ст., водка по 0,55 ст., а спането ще струва 2,50 лв. Най-много 2,70.

Първият хотел на „Балкантурист“ в Пловдив например е „Република”.

През 1956 г. отваря врати емблемата на града „Тримонциум”, пет години по-късно – „България”. После идват „Марица” и „Ленинград” – ресторантите не ги броим.

Научете повече

Мистериозна военна база край Ловеч пази тайни от времето на СОЦА в НРБ

„Не разпитвайте – никой нищо няма да ви каже! Все пак става въпрос за секретна информация, отнасяща се до националната сигурност“. Това казват всички, когато човек  попита какво има в подземния военен комплекс от соца край ловешкото село Лесидрен, станал известен и като „Обект 17“. Фасадата му като на хотел била само за маскировка. Носят се легенди за неговото предназначение – от военновременен команден център, бункер за другарите от ЦК до ракетна база.

Бивши и настоящи служители в Лесидрен са подписали декларация за мълчание. Те продължават да държат устата си затворена с простото обяснение: ,,Българи сме. Просто забравете“. Тази тайнственост дава храна за какви ли не слухове и предположения. Жителите на селото също не са наясно какво се крие в горските дебри, където е обектът.

,,Преди години имаше войници и знам, че там е пълно с ракети. Май досиетата са крили там за известно време, ама не знаем колко“, казва местна жителка.

Съмненията за подземен град в пещера, в който е имало психотронни оръжия се приемат с насмешка от запознати с военното дело. Те уточняват, че базата край Лесидрен не е поделение, тъй като в нея няма войници, съобщава soc.bg. Категорично отричат някога да са били складирани ракети или пък да са пазени досиета там.

Секретното съоръжение е разположено на около 3 км от Лесидрен. До него води асфалтиран път в окаяно състояние. От вековната гора не е останало почти нищо – поголовна сеч е оголила баирите наоколо. Изключено е цивилни лица да влязат в денонощно охраняваната територия. Там се пропускал само микробус без отличителни знаци, с който идвали на работа квалифицирани специалисти.

След знак "Задължително движение направо“ веднага вдясно се появява бариера. Металната порта и къщичката за охранителя са зад нея. Местните разказват, че подземният обект е построен в края на 70-те години по поръчка на държавата. Специално проучени и подбрани хора са участвали в изграждането му. Предвид конфиденциалността, те също са дали обет за мълчание. ,,Обектът е вдигнат върху 5000 дка, които са опасани с метална ограда. Поне там гората е съхранена“, обясняват запознати.

Други подробности обаче не се знаят. Твърди се, че със сигурност са излети тонове бетон, гарантиращи стабилност и защита на съхраняваната техника. Няколко етажа са построени под земята.

Научете повече

Сеул’ 88 – зенитът на българския спорт

 …или как развитието на спорта през социализма доведе до най-успешното българско участие на олимпиада.

Развитието на спорта в България през годините на социалистическо управление често е изтъквано като един от добрите примери за правилна намеса на държавата в дадена сфера. Истина е, че за кратко време след промените от 1944 година, развитието на спортът у нас претърпява значителни промени, които в крайна сметка водят до сериозни спортни успехи за България. Неговото значение нараства значително, а желанието на тоталитарната власт да го използва като част от своята пропаганда правят логично влагането на сериозни държавни средства в областта. 

Всичко това прави възможно на олимпийските игри през 1988 година в Сеул малка България да спечели цели 35 медала (от които 10 златни), което да я нареди на 7-мо място в класирането по медали пред държави като Франция, Италия и Китай. Зад тези успехи стои последователно провеждана държавна политика, чието детайлно разглеждане буди интерес.Промените от 1944 година заварват българския спорт в едно доста незавидно състояние. 

Поставените основи от швейцарските учители, които идват в България в края на XIX век, не са развити по най-правилния начин и до началото на 40-те години на XX век българската държава няма междрународни успехи в повечето спортни дисциплини. Въпреки участието на първите модерни олимпийски игри през 1896 година това не се превръща в традиция за страната и следващята изява на български спортисти на олимпиада е чак през 1924 година. Тези факти имат своето логично обяснение и то се намира в характерната за първата половина на XX век  липса на целенасочена държавна политика в областта на спорта – нещо, което ще се променя след 1944 година.

Новата власт идва с ясната представа, че спортните успехи могат да бъдат използвани както като средство за вярност към политиката на партията-държава, така и като доказателство пред останалия свят за предимствата на строя. Скоро след взимането на властта всички съществуващи спортни клубове и организации са обявени за „фашистки“ и съответно забранени. Въпреки това обаче промените  в спорта не протичат с бързи темпове, особено в първите години на новата власт. Той все още остава сравнително в страни за политическия елит, като единственото, което се прави е да бъде копиран изцяло съветския спортен модел, без да се вземе под внимание до колко той е подходящ за България. Постепенно нещата започват да се променят, доказателство за което намираме в думите на професор Петър Слънчев (пръв ръководител на студентската организация „Академик“), който казва:

„Първоначално Академик беше изцяло доброволческа и независима организация, пълна с любители на спорта. Постепенно обаче, особено след 1952-1953 година, всичко започна да се  променя главно по политически съображения и новите лидери на организацията бяха изцяло отговорни пред Партията.“

Първите стъпки за централизация в управлението на спорта са предприети в края на 40-те години. През 1948 година ВКФК (Висш комитет по физкултура и спорт) е утвърден като държавно-обществен орган с основна цел да насърчи участието на работещите в различни спортни организации.Това дава резултат и от близо 600 спортни клуба със 170 000 участници през 1944 година през следващите няколко години тяхната бройка достига до 2 260 клуба с близо 362 000 участници. Междувременно през 1952 година България отново участва на олимпийски игри и печели първото си отличие – боксьорът Борис Георгиев взима бронз. Само четири години по-късно България има и своя първи олимпийски шампион, след като Никола Станчев печели злато в свободната борба. 

Междувременно в България навлизат Спартакиадите, а броят на местните Дружества за физическа култура и спорт (ДФС) нарастват значително.  Държавата все повече започва да вижда дивидентите, които може да извлече от спорта и логично влага нови и нови средства в развитието му. Постепенно България се превръща в традиционен медалист от олимпийските игри, а в дисциплините вдигане на тежести, борба и художествена гимастика страната става абсолютен хегемон. Стига се дори и до ситуацията, в която български гимнастички са на първите три места в многобоя на Свеотното първенство по художествена гимнастика във Валядолид, превело се през 1985 година.

Безспорен връх българският спорт бележи на олимпийските игри в Сеул през 1988 година. Постиженията на родните спортисти се подсилват и от факта, че това са първите игри, в които задължително участват професионалисти, което ги превръща в едно наистина сериозно спортно предизвикателство за всеки един участник. До момента широко застъпена практика (особено за страните от Западна Европа) е в някои спортове да се изпращат аматьори, което неминуемо довежда до занижаване на нивото. Игрите в Сеул са уникалния и с рекордния брой участници на тях, както и с близо 3-те милиарда души, които ги наблюдават по целия свят и които стават свидетели на българското спортно чудо. 

Със спечелените 10 златни медала, 12 сребърни и 13 бронзови страната се нарежда на престижното 7-мо място в общото класиране по медали, пред редица световни сили. Не са малко специалистите, които заявяват че страната ни е била сериозно ощетена вследствие на допинг скандала, разразил се в лагера на родните щангисти и че реалният брой на български златни медалисти е по-голям. Със сигурност обаче не това е нещото, с което българите ще запомнят летните олимпийски игри в Сеул. Фактът, че и до днес те остават най-успешните за родните спортисти, както и емоциите завладели народът през лятото на 1988 година завинаги им отреждат челно място в спортната историография. За специалистите пък остава доказателството, че при желание от страна на държавата и правилна политика, успехите не закъсняват.

Използвана литература:Vassil Girginov, „Bulgarian sport policy 1945-1989: A strategic relation perspective“

Банков, П. „Физическо възпитание и спорт в България“ (София Прес: София, 1988)

Източник: „Българската история в 100 събития“/bulgarian-history.org

Научете повече

Народната република асфалтира пътищата на България

Пътното строителство започва при управлението на Ал. Стамболийски (1919-1923) с приемането на Закона за трудовата повинност, но на Девети септември в пътната мрежа от 22 195 км едва 409 км са покрити с трайни настилки, предимно паважни. 

Само девет километра от Варна до Евксиноград са асфалтирани. Около 1 400 населени места въобще не са свързани с редовни пътища. За да се стигне до околийския център, най-близката жп гара, училище или лекар се ходи пешком много километри – обикновено с багаж на гърба или с болно дете в ръце. Такава е картината в равното Софийско поле, на един хвърлей от столицата. Какво остава за Трънския край, Родопите, Делиормана, Странджанския регион или за другите планински селца и махали.Новата власт бързо извършва съществени подобрения в организацията на проектирането, строителството и поддържането на пътищата. През 1948 г. се създава проектантският институт “Пътпроект”, през 1950 г. е учредена специализираната строителна организация “Пътни строежи”.

В края на 1989 г. пътната мрежа достига 37 560 км. От тях 32 597 км са пътища с трайна настилка, преди всичко с асфалтово покритие. Дължината на въведените в експлоатация автомагистрали е 274 км. Построени са 3589 нови мостове и виадукти, а 3468 дървени мостове са заменени с масивни. Сред тези обекти са най-големият и най-висок (128 м) мост на Балканския полуостров край р. Бебреш, Ботевградско, на магистрала “Хемус”, Аспаруховият мост край Варна, под който минават морски кораби, и мостът на дружбата при Русе.

Научете повече