Ден на народните будители

Първи ноември е общобългарски празник на историческата памет и национално самочувствие, отстоявани с години и десетилетия. Принос за това имат стотици и хиляди знайни и незнайни книжовници, наставници и просветители, борци за национално освобождение, вдъхвали вяра в собствените сили на народа за трудностите, пред които пътят на историята ги изправял неведнъж.

Денят на народните будители възниква в трудното време на душевна разруха и национална покруса след неуспеха в Първата световна война. Сринатият възрожденски идеал за мнозина вещае разпадане на националната ни ценностна система. В такъв момент българите избират историческия опит да ги води. Те се вглеждат в най-светлите имена на българското духовно минало. Търсят съприкосновение с онези, които в трудно и безперспективно време с мощта на своята мисъл възстановяват равновесието и духовния уют на българите:

Йоасаф Бдински, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, поп Пейо, Матей Граматик, Св. Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги С. Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Иван Вазов, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов и още стотици радетели за народна свяст и българско самосъзнание.

Инициативата за въвеждането на подобен празник за първи път тръгва от група учители от Пловдив, в края на учебната 1908-1909 г. Тъй като нито един от българските възрожденци не бил канонизиран за светец, учителите решили да честват Деня на будителите на 19 октомври, когато се прекланяме пред паметта на небесния закрилник на българите - св. Йоан Рилски. След установяването на Григорианския календар като държавен през 1916 година, Българската православна църква, не извършва поправка на църковния календар и продължава да извършва служението по Юлианския календар, според който денят 1 ноември по държавния календар съответства на 19 октомври по църковния Юлиански календар, който е Ден на св. преподобни Йоан Рилски Чудотворец.

На този ден точно е решено да се отдаде почит и на всички български възрожденци от Паисий Хилендарски до героите на Илинденско-Преображенското въстание.

Министерството на просвещението също подкрепя и покровителства тази инициатива и празникът постепенно се налага в цялата страна. Цел на честването му е да се прославят хора на перото и книгата, на мислители и вдъхновители на ценностите на българската национална революция, на българското прераждане от етнос в нация, от средновековни хора в модерни граждани.

Така от местно събитие скоро честването се превръща в национално. Узаконяването му става през 1922 г. Подписаният три години по-рано Ньойски мирен договор, откъснатите от територията ни български земи, тежките репарации и поруганото ни национално достойнство довеждат отчаянието и нихилизма в българското общество. Загрижено за упадащия дух, земеделското правителство на Александър Стамболийски се заема с учредяването на празници, които да повдигнат националното самочувствие. Пряк изпълнител на тази заповед е министърът на просвещението, писателят Стоян Омарчевски. Под негово ръководство все по-тържествено се чества празникът на Кирил и Методий. Организират се юбилейни тържества, посветени на Иван Вазов и на заслужили дейци като Стефан Бобчев, Борис Христов, Кръстьо Сарафов. Така Стоян Омарчевски и интелектуалците по онова време – народният писател Иван Вазов, позабравеният в наши дни професор Беньо Цонев, професор Любомир Милетич и др.стават инициатори и за деня на народните будители

На 31.10. 1922 г. Министерският съвет издава постановление, с което узаконява 1 ноември като Ден на народните будители. Определен е и редът и начинът на честването в столицата. То започва с молебен на площад „Св. Ал. Невски" в присъствието на високопоставени държавни служители начело с министър-председателя, министъра на просвещението, министъра на войната, минава покрай двореца и завършва на площад „Св. Неделя". С подобни шествия и прояви, но с участие на местни високопоставени лица, се чества Денят на будителите и във всички градове на страната.

Наскоро, в Деня на народните будители в София през 2010 г. студенти от СУ изобразиха като тиква и кратуна тогавашните министри Симеон Дянков и Сергей Игнатов и връчиха на бившия финансист номер едно на държавата диплома за антибудител. Година след това, през 2011 г. имаше не Ден, а Нощ на будителите. Тогава българските ученици излязоха тихо и със свещи в ръце, за да припомнят думите на Апостола на свободата "Всекиму ще се държи сметка за делата"

А какво е първи ноември днес ?

Първи ноември е онзи ден, в който спокойно можем да седнем и да обърнем поглед назад, в десетилетията, във вековете и да помислим за миналото, за да видим не само празника, но и символа. Символът на вярата, символът на спомена за миналото, което ще проправи пътя на бъдещето, символ на онова, което стои точно пред нас, но върху което ние така и не се замисляме. И най – вече да ни накара да си спомним, да се поучим, да се преклоним и да подражаваме, да продължаваме и никога да не забравяме. Поклон пред паметта на всички светци, възрожденци, революционери, творци, борци и герои.

Да не забравяме и дълбок поклон пред всички учители , на които думата будител най – приляга. "Будител" има санскритски корен - буда, който означава зрящ, буден. Това ни дава основание да приемем, че „народното звание" будител имат честта да носят всички учители, „зрящи" духовни водачи, изковаващи от слово най-мощното оръжие и да допълним руския учен акад. Дмитрий Лихачов че: „Плътта на българската държава създаде Аспарух, нейния дух - Кирил и Методий, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх. И чуждите завоеватели не можеха да поробят тази държава на духа, защото в защита на българския народ в плътен строй застанаха писмеността, езикът, литературата..." и българскте учители.

Източник::www.standartnews.com

Научете повече

София,80-те

Научете повече

Модата през 80-те в 11 снимки

Научете повече

Ресторанта край Ястребино,80-те

Научете повече

Каспичан,80-те

Научете повече

Как скочът навлиза в България (Статия)

Бар на "Балкан турист",70-те

Първият автомобил, първият трактор…
А първото уиски в България?
Удивително, но то става популярно чак по време на комунизма. Започва да прониква като един забранен плод от Запад…
Милениум 1900 г. в София започва с първия ток и първия трамвай. От този момент по света постепенно става нещо непревидено. Филоксерата продължава да унищожава лозята в Европа. И френският коняк, който тогава е най-престижният по света твърд алкохол, свършва. Започват да правят ментета и той губи авторитет. Тогава изгрява звездата на шотландското и на ирландското уиски. Те постепенно завземат място на пазарите по цял свят, не само във Великобритания, САЩ.
Но България още въобще я няма на картата на уискито. Уиски се пие само в няколко посолства в София.
Чак в началото на 60-те години български дипломати, шофьори от международния транспорт и др. работещи на Запад започват да носят бутилки уиски и да черпят гости и приятели.

Бутилки от гроздова и водка от началото на 80-те години (вляво), руска водка "Столичная" от социализма - без винтова капачка и "Джони Уокър".
Новото питие за няколко години става най-престижното, което пие цялата т. нар. художествено-творческа интелигенция, както наричат по онова време писатели, художници, кинаджии и т. н.
Тодор Живков по това време още ходи с каскет на официални посещения из страната. И има побеляла коса и златно зъбче встрани като се усмихва – има го запечатан на някои снимки. А към края на 70-те вече е с мека шапка, косата му е черна и никакви златни зъбчета.
В този няма и 10-годишен период, докато Живков махне каскета, уискито става символ на престиж, вдъхновение, любим наркотик на интелигенцията, с който тя забравя глупостта на режима. Уискито също така става най-представителната форма на благодарност и рушвет в страната на развития социализъм. Според размера на услугата, като най-висока категория подарък за благодарност е бутилка уиски. Подаряват я на лекари (въпреки че тогава е забранено да приемат за подарък повече от цветя и бонбони), на майстори, които ти ремонтират колата (тогава сервизите са държавни), на приятели за услуга и т. н.
На който от тогавашните вождове му е хрумнало да създаде “Кореком” и безмитните магазини, едва ли е съзнавал, че забива първия як пирон в ковчега на комунизма.
Какво пият писателят, режисьорът, професорът, лекарят, докато се появи уискито? Трагедия.

Композиторите Тончо Русев (вляво) и Митко Щерев пият уиски "White Horse" - около 1970 г. Снимка: "Изгубената България" - lostbulgaria.com
Социалистическият пазар е залят с евтина ракия, която се прави само от остатъчни продукти от винопроизводството – джибри, винена кал, винена утайка и др. На гроздовата, с грозен етикет с изобразена чепка, й викат “Витамин Г” – 3,90 лв. бутилката към началото на 80-те години. Ужасна е. Тук-там от някой винпром се случва хубава партида и всички тичат да търсят точно от тая партида, ама свършила… Неслучайно е толкова висок престижът на домашната ракия.
Представителното българско питие е “коняк” “Плиска”. Нелошо, но тежичко, грубо (поне някои партиди), обикновено от него боли глава. По-масовият „коняк“ е „Слънчев бряг“ – по-евтин вариант на същото, направен предимно от спирт и оцветен с карамел. „Коняците“ на социализма не могат да съперничат на уискито като питие и то някак естествено се нарежда като най-престижно.
По-хубавите специални ракии – мускатови и др., направени от вино и от грозде, се появяват чак към 80-те, когато уискито вече е утвърден фаворит и с най-голям престиж.
Разбира се, на пазара присъства и руската водка – “Столичная”, отначало по 1,73 лв. бутилката, после по 4 лв., а накрая на режима – по 8 и 10 лв. бутилката…
Но по българските магазини уиски няма чак до края на 70-те години. Само в “Кореком” и безмитните. В гастронома на ъгъла през 70-те се появяват първите перверзии, измислени от социализма – уиски, произведено в Германската демократична република. Ге-де-ер-ско. Отврат. Даже не е подобие на шотландското.
Появява се японско уиски “Сънтори голд”, което бегло прилича на шотландско и от него можеш да се издрайфаш, ако изпиеш половин бутилка. Появяват се и странни марки уиски като “Жокей клуб”, произведени кой знае къде… По 12 лв. бутилката. А тогава минималната заплата е 80 лв., средната – 250 лв. После тук-там из по представителни магазини в София и по баровете на „Балкантурист“ се появяват и 2-3 марки шотландско уиски, първо по 12 лв. бутилката, после – по 18 лв. (Нека читателят допълни във форума по темата кога и къде са се продавали различни марки уиски през 70-те и 80-те, за да напишем историята на уискито у нас).

Сладкарницата на хотел "София" (сега "Радисън") в края на 70-те, началото на 80-те години. Снимка: lostbulgaria.com - "Изгубената България"
А истинското уиски се продава в “Кореком”. Класическото “Джони Уокър” червен етикет, “Балантайнс”, “Тийчърс” ,”Уайт хорс” и др. Отначало е по-евтино – 4-5 долара бутилката (моля, който има точни спомени за цени, да допълни). Но в последните 10-ина години от социализма бутилката струва 6-7 долара, или в т. нар. бонове – валутни лева, хартийки приравнени към долар, които българската Външнотърговска банка раздава на вложителите, вместо да им дава долари.
През 70-те и 80-те уискито сатава символ на западно, вносно, на фона на оскъдния социалистически пазар. От златистия цвят в бутилката сякаш пробива светлина отвъд Желязната завеса и свободния западен начин на живот, по-високият стандарт, по-качествените стоки…
И така – от трибуната на партийни конгреси и писателски форуми говорят за светлото бъдеще на комунизма, а след това сядат в бара и поръчват уиски. Заветните бутилки със златист цвят и атрактивен дизайн и етикети привличат погледа и неминуемо се сравняват с бутафорното родно производство. Първенците на режима тайно и явно пият уиски. За тях има специално снабдяване от магазин към правителствения хотел “Рила” с най-елитни вина и ракии от избата в резиденция “Евксиноград”, каквито ги няма на пазара. Включително и няколко марки уиски, които трудно се намират с български пари в магазина. Там се продава и 20-годишен коняк “Евксиняк” и марки вина, които никой не е виждал. Но, партийният елит предпочита уиски. Зетят на Живков, Иван Славков, е като рекламно лице на шотландското уиски. Отначало експериментира с различни марки, накрая се спира на “Чивас Ригал” и навсякъде пие такова.

Заведението в подлеза пред ЦУМ около 1980 г. Снимка: "Изгубената България" - lostbulgaria.com
Има обаче една любопитна подробност – за дипломати се прави 50% отстъпка от цената на уискито в „Кореком“. Има и специални дипломатически магазини, но в „Кореком“ можед да купиш на половин цена, като покажеш дипломатически паспорт. А комунистическата държава отглежда много дипломати. Мисиите са пълни с всякакви измислени длъжности, част от които шпиони (тоест – разузнавачи по тогавашната терминология). И много номенклатурни кадри вътре в България пък имат дипломатически паспорт, без да работят в посолства. Огромен брой деца на въпросните дипломати и номенклатура, също притежават дипломатически паспорти. С тях в “Кореком” уиски се купува на половин цена. Ако сред състудентите ти има някой с дипломатически паспорт, само купуваш от някой арабски колега 36 долара (на черно долара върви по 2,50-3 лв. към 80-те), водиш го в „Кореком“, и за тия пари ще си купиш цял кашон уиски – “Уайт хорс”, “Балантайнс”, “Паспорт”, “Тийчърс” и т. н. Червеното “Джони” е 1 долар по-скъпо – 7 долара бутилката (3,50 с отстъпката), но е най-популярно. Даваш 1-2 бутилки за услугата на колежката с дипломатическия паспорт и след това черпиш мадамите. Направо си като онези, които жулят уиски всеки ден… Като Иван Славков – Батето…
Е, някои правят и търговия по този начин, но това са обичайни явления в икономиката на социализма…
В този период, до края на 90-те години, малцовите уискита са непознати в България. Изключение прави “Гленфидих” (Glenfidich), с характерните еленови рога на етикета, който се появява от време на време в “Кореком” и безмитните магазини. По време на социализма по-популярните малцове никой не ги внася, не ги търси и не ги познава. Впрочем до 90-те години малцовете не са толкова популярни и по света, пият ги само ценители. Ако нещо малцово се е появило в “Кореком” и безмитните, то е било само случайно, като част от някаква партида за внос, покрай масовите марки.
След 10 ноември 1989 г. има една кризисна година, след което започва тотален контрабанден внос на всякакви марки уиски и те се продават на сравнително достъпна цена около 7-8 долара бутилката. Символът на Запада вече е навсякъде, по всички рафтове и павильони. Всеки магаазин съперничи на някогашния „Кореком“, най-малкото защото продава уиски. В края на 80-те и началото на 90-те вносът на уиски в България по данни на Скоч уиски асосиешън (SWA) е около 230-250 хил. кашона (по 12 бутилки) годишно. После нараства, но сметката се губи, защото вносът е тотална контрабанда, с реекспорт, с нелегално вкарани контейнери, първоначално експедирани за другаде и т. н. По същото време, в средата на 90-те години, официалните данни на министерство на финансите за внос на уиски показват, че той е около 12 хил. кашона годишно, за които е платен акциз. Тоест – контрабандният внос е около 95%. Безмитните магазини по границите реализират огромни обороти, които практически не е възможно да продадат в тях. Всъщност те са само витрина, а количествата се продават на вътрешния пазар. През 90-те започва и масово производство на менте-уиски, от най-продаваните марки.
Уискито превзема България. Българинът започват да го бомбардират и с реклама по телевиизията. Борбата вече е само между марките. Съперник на пазара са само разните видове водка. В барове и дискотеки националното питие ракия не се продава. Но и никой не си го поръчва. Ракията не е прeстижна и е за „по-низшите“ класи, и за домашна употреба. Масовото питие все още е ракия, но представителното е уиски.
Източник:http://whisky-taste.com/

Научете повече

Харманли,80-те

Научете повече

Харманли-Корекома,80-те

Научете повече