15:11
9:29
Admin
СТАТИИ
No comments
Казвам се Валя. Родена съм преди петдесет лета в едно малко градче сгушено в полите на Странджа, по едно време прочуло се като столица на Републиката на младостта. С моя разказ ще ви върна 35 години назад, в годината на моето последно пионерско лято. Всъщност за миг да ви подведа…
Беше месец май на 1980 г., а аз 15 годишната ученичка от няколко месеца вече се бях вляла в редиците на Димитровския комсомол, загърбвайки пионерските поръчения. По това време на годината с трепет очаквахме Дружинната да ни каже къде ще ходим на 20 дневен летен лагер. Много обичах пионерските лагери и винаги бях сред първите записали се. Те започваха от III клас, но родителите ми за първи път ме пуснаха, когато завърших V клас. Тогава бяхме в созополското село Равадиново. Спяхме в местното училище, където класните стаи се бяха превърнали в голями спални помещения. Всяка заран един пораздрънкан автобус ни караше до плажа на к-г „Златна рибка“ и към обяд ни връщаше. В VI клас вместо на море отидохме на планина в родопското село Бойково, в близост до Пловдив. Там ни настаниха в едни бараки. Най-яркият ми спомен е, че се разхождахме по поляните край селото и беряхме малини и боровинки, а отрядните ни ръководителки си правеха сладко от тях. В VII клас знаех, че ще ми е за последно и затова бях много радостна, когато разбрах, че ще ходим пак на море. Лагерът ни беше в Мичурин, а незабравим спомен оттам за мен си остава отличното представяне на пионерския ни отряд „Митко Палаузов“ във вечерта на отряда.Така неусетно бяха преминали последните ми три лета, а с тях и моето детство. За комсомолците не се предвиждаше лятно лагерно безгрижие, а поемането на отговорни задачи. Ето затова бях приятно изумена, когато класната ни съобщи, че и ние осмокласниците също ще излъчим отряд в тазгодишния летен лагер в Несебър, а отрядна ще ни бъде моята любима учителка по математика. Бяхме много развълнувани от новината и почти целият ни клас се записа. Вече бях сигурна, че този път наистина ще ми е за последно.
В цената се включваше спането, храна (закуска, обед, следобедна закуска и вечеря), медицинска сестра и спасители. Последните обикновено бяха студенти от ВИФ. Пътните си ги плащахме отделно. Ръководството на лагера се състоеше от началник-лагер, отрядни ръководители и физкултурник. С тази нелека задача се заемаха нашите преподаватели от училище.Начало / Лица и истории / Детство мое / Моето последно пионерско лято
Моето последно пионерско лято
Казвам се Валя. Родена съм преди петдесет лета в едно малко градче сгушено в полите на Странджа, по едно време прочуло се като столица на Републиката на младостта. С моя разказ ще ви върна 35 години назад, в годината на моето последно пионерско лято. Всъщност за миг да ви подведа…
20150708_174021
Така неусетно бяха преминали последните ми три лета, а с тях и моето детство. За комсомолците не се предвиждаше лятно лагерно безгрижие, а поемането на отговорни задачи. Ето затова бях приятно изумена, когато класната ни съобщи, че и ние осмокласниците също ще излъчим отряд в тазгодишния летен лагер в Несебър, а отрядна ще ни бъде моята любима учителка по математика. Бяхме много развълнувани от новината и почти целият ни клас се записа. Вече бях сигурна, че този път наистина ще ми е за последно.
Започнахме да събираме парите. Цената на лагера се определяше според доходите на семейството, но средно излизаше 20 дена за 20 лв, като за семейство с три или повече деца, третото дете ходеше за 0.40 ст! От тази година обаче престоят беше намален с шест дни, така лагерът за първи път се очертаваше да бъде 2 седмици. Към края на предишната година цените в държавата за първи път скочиха драстично и с цел запазване на съществуващата цена било решено да се намалят дните за престой. А и 14 дни си бяха напълно достатъчни.
В цената се включваше спането, храна (закуска, обед, следобедна закуска и вечеря), медицинска сестра и спасители. Последните обикновено бяха студенти от ВИФ. Пътните си ги плащахме отделно. Ръководството на лагера се състоеше от началник-лагер, отрядни ръководители и физкултурник. С тази нелека задача се заемаха нашите преподаватели от училище.
И дойде денят. Беше средата на юли и точно бе започнала олимпиадата в Москва. С три претъпкани автобуса „Чавдар“ озвучавани от песни и радостни възгласи се отправихме към заветната дестинация. Към обяд вече бяхме в новия град на Несебър пред ЕСПУ „Любен Каравелов“, което щеше да бъде нашият дом в следващите две седмици. Взехме си багажа, строихме се по отряди и се отправихме към класните стаи, където вместо чинове бяха разположени около двайсетина легла. Отрядната остана да спи при нас момичетата, а момчетата бяха в съседната стая.Условията бяха мизерни, но кой ли пък обръщаше тогава внимание на това. Важното беше да има за всички! За стаите вече споменах, че от класни се превръщаха в спални. Имахме по едно легло с пружина, един голям общ гардероб и радиоточка. Почти всички държахме багажа си под леглата. Така нареченият санитарен възел беше далеч, в дъното на коридора. Той представляваше едно дълго и тясно помещение с много чешми и няколко тоалетни, разделени за момичетата и момчетата. Баня нямаше. По-скоро имаше пригодено място за такава, но ми е трудно да я нарека баня. Имаше по няколко душа, под които трябваше да се „изкъпеш“ буквално за норматив, за да има топла вода за всички, която все не стигаше. Най-голямата борба за тях наставаше след плажа, а целта беше кой първи ще свари топлата вода, за да свали солта и пясъка от тялото си. Някои пък се подмиваха набързо и на студените душове на плажа и това им беше къпането. Такива бяха условията – спартански!
От нашето училище бяхме най-многобройни, имаше и ученици от други училища. Над 200 деца, юноши и девойки озвучавахме коридорите с жизнерадостната си глъч. Всички лагерници бяхме разпределени по отряди. Най-малките бяха в III клас, а най-големите ние. За патрон на отряда си избрахме „Петимата от РМС“. Имахме дневен режим, който задължително трябваше да се спазва. Съгласно него ставахме всяка сутрин в 7 ч. измивахме си очите набързо и се строявахме в двора на училището. Следваше сутрешната проверка придружена с физзарядка. На първата сутрин от лагера, тържествено издигнахме родният трибагреник, който щеше да се вее там до нашето заминаване. После се отправяхме към училищния стол за закуска. След нея, строени по отряди заминавахме на плаж. Беше голяма атракция особено за чужденците, като ни виждаха така строени вървейки към плажа. Мястото на плажа за нашия лагер беше точно определено и предварително обградено с въжета. Тази работа я вършеше физкултурника. Никой извън лагера нямаше право да влиза на наша територия, както и ние нямахме право да излизаме от очертанията й.
Когато пристигахме разпъвахме хавлиите си и опъвахме телата си под парещите лъчи на слънцето. Чадърите бяха рядкост тогава, а да не говрим за плажни масла. Жаждата си утолявахме от чешмичките с вода наоколо. Тогава нямаше такива луксове като пластмасови шишенца с минерална вода. Докато се печахме под слънцето играехме карти, четяхме книги, разказвахме си вицове или играехме на плажа.Най-ярко в съзнанието ми обаче се е запазил момента с влизането в морето. А то не ставаше току-така по желание. Всеки отряд се потапяше във водата под строй и под зоркия поглед на спасителите, физкултурника и отрядният. Чуеше ли се да отеква свирката на физкултурника се втурвахме към водата, стига да ни бе дошъл редът. Първо влизаха най-големите, а през това време другите отряди с нетърпение чакаха да излязат, за да им дойде и техният ред. Дойдеше ли им редът като наперени петлета се втурваха към морските вълни. Спасителите зорко бдяха над нас, а учителите стояха непрекъснато нащрек.
Когато наближаваха предвидените двайсетина минути за престой във водата, най-чуваните възгласи бяха:
– Хайде излизайте!
– Още малко, другарко!
За четирите години, през които съм била на лагер инциденти не е имало. Ние слушахме и безпрекословно изпълнявахме нарежданията на отрядните си.
Времетраенето за плаж продължаваше около два часа и половина, от 9.00 до 11.30. Прибирахме се към стаите, който успееше да вземе душ взимаше, изгорелите от слънцето се плескаха с кисело мляко, в тежки случаи с Дефламол. После се отправяхме към стола, където ни чакаше обяда.
Всеки ден някой от отрядите беше дежурен по стол. Задълженията им бяха да зареждат масите с храна, да подреждат приборите по масата и да следят за дисциплината в стола. След това оставаха да помагат в почистването. Всички изпълняваха съвестно задълженията си.
Храната не беше кой знае какво. Готвеха ни някакви манджи, имаше рибен ден, а за десерт ни даваха кремове или плодове. След обяда ни се полагаше почивка, като всички трябваше да сме си по стаите, без право да излизаме навън, освен по изключение с разрешението на началника на лагера. За нея беше предвидено времето от 14 до 16 ч. През това време едни спяха, други си четяха книгите от задължителния списък, трети си разказваха разни весели историйки. По наше желание отрядната бе издействала от началника на лагера разрешение да ходим на плаж и след обяд. За нея това си беше своеобразен риск, защото бяхме без водните ни спасители и тя поемаше цялата отговорност за нас. А и вече бяхме големи и й доказахме, че може да се разчита на нас. Никой път не я постваихме в неловко положение.
След обедната почивка следваше закуска и имахме на разположение 4 часа свободно време докъм 20.00 ч., когато започваше вечерята. Уплътнявахме го по най-различен начин. Едни играеха в училищния двор на народна топка, други на мач, трети на стражари и апаши. Някои се криеха да пушат, а други се натискаха влюбено. В училището имаше и помещение, където имаше и телевизор. Ставаше голяма стълпотворение, когато някой българин взимаше участие в някоя от десетките олимпийски дисциплини в Москва. Тогава непрекъснато имахме поводи за гордост с нашите спортисти, които завоюваха челните места.Начало / Лица и истории / Детство мое / Моето последно пионерско лято
Моето последно пионерско лято
Казвам се Валя. Родена съм преди петдесет лета в едно малко градче сгушено в полите на Странджа, по едно време прочуло се като столица на Републиката на младостта. С моя разказ ще ви върна 35 години назад, в годината на моето последно пионерско лято. Всъщност за миг да ви подведа…
Беше месец май на 1980 г., а аз 15 годишната ученичка от няколко месеца вече се бях вляла в редиците на Димитровския комсомол, загърбвайки пионерските поръчения. По това време на годината с трепет очаквахме Дружинната да ни каже къде ще ходим на 20 дневен летен лагер. Много обичах пионерските лагери и винаги бях сред първите записали се. Те започваха от III клас, но родителите ми за първи път ме пуснаха, когато завърших V клас. Тогава бяхме в созополското село Равадиново. Спяхме в местното училище, където класните стаи се бяха превърнали в голями спални помещения. Всяка заран един пораздрънкан автобус ни караше до плажа на к-г „Златна рибка“ и към обяд ни връщаше. В VI клас вместо на море отидохме на планина в родопското село Бойково, в близост до Пловдив. Там ни настаниха в едни бараки. Най-яркият ми спомен е, че се разхождахме по поляните край селото и беряхме малини и боровинки, а отрядните ни ръководителки си правеха сладко от тях. В VII клас знаех, че ще ми е за последно и затова бях много радостна, когато разбрах, че ще ходим пак на море. Лагерът ни беше в Мичурин, а незабравим спомен оттам за мен си остава отличното представяне на пионерския ни отряд „Митко Палаузов“ във вечерта на отряда.
20150708_174021
Така неусетно бяха преминали последните ми три лета, а с тях и моето детство. За комсомолците не се предвиждаше лятно лагерно безгрижие, а поемането на отговорни задачи. Ето затова бях приятно изумена, когато класната ни съобщи, че и ние осмокласниците също ще излъчим отряд в тазгодишния летен лагер в Несебър, а отрядна ще ни бъде моята любима учителка по математика. Бяхме много развълнувани от новината и почти целият ни клас се записа. Вече бях сигурна, че този път наистина ще ми е за последно.
Започнахме да събираме парите. Цената на лагера се определяше според доходите на семейството, но средно излизаше 20 дена за 20 лв, като за семейство с три или повече деца, третото дете ходеше за 0.40 ст! От тази година обаче престоят беше намален с шест дни, така лагерът за първи път се очертаваше да бъде 2 седмици. Към края на предишната година цените в държавата за първи път скочиха драстично и с цел запазване на съществуващата цена било решено да се намалят дните за престой. А и 14 дни си бяха напълно достатъчни.
В цената се включваше спането, храна (закуска, обед, следобедна закуска и вечеря), медицинска сестра и спасители. Последните обикновено бяха студенти от ВИФ. Пътните си ги плащахме отделно. Ръководството на лагера се състоеше от началник-лагер, отрядни ръководители и физкултурник. С тази нелека задача се заемаха нашите преподаватели от училище.
20150708_174329
И дойде денят. Беше средата на юли и точно бе започнала олимпиадата в Москва. С три претъпкани автобуса „Чавдар“ озвучавани от песни и радостни възгласи се отправихме към заветната дестинация. Към обяд вече бяхме в новия град на Несебър пред ЕСПУ „Любен Каравелов“, което щеше да бъде нашият дом в следващите две седмици. Взехме си багажа, строихме се по отряди и се отправихме към класните стаи, където вместо чинове бяха разположени около двайсетина легла. Отрядната остана да спи при нас момичетата, а момчетата бяха в съседната стая.
Условията бяха мизерни, но кой ли пък обръщаше тогава внимание на това. Важното беше да има за всички! За стаите вече споменах, че от класни се превръщаха в спални. Имахме по едно легло с пружина, един голям общ гардероб и радиоточка. Почти всички държахме багажа си под леглата. Така нареченият санитарен възел беше далеч, в дъното на коридора. Той представляваше едно дълго и тясно помещение с много чешми и няколко тоалетни, разделени за момичетата и момчетата. Баня нямаше. По-скоро имаше пригодено място за такава, но ми е трудно да я нарека баня. Имаше по няколко душа, под които трябваше да се „изкъпеш“ буквално за норматив, за да има топла вода за всички, която все не стигаше. Най-голямата борба за тях наставаше след плажа, а целта беше кой първи ще свари топлата вода, за да свали солта и пясъка от тялото си. Някои пък се подмиваха набързо и на студените душове на плажа и това им беше къпането. Такива бяха условията – спартански!
От нашето училище бяхме най-многобройни, имаше и ученици от други училища. Над 200 деца, юноши и девойки озвучавахме коридорите с жизнерадостната си глъч. Всички лагерници бяхме разпределени по отряди. Най-малките бяха в III клас, а най-големите ние. За патрон на отряда си избрахме „Петимата от РМС“. Имахме дневен режим, който задължително трябваше да се спазва. Съгласно него ставахме всяка сутрин в 7 ч. измивахме си очите набързо и се строявахме в двора на училището. Следваше сутрешната проверка придружена с физзарядка. На първата сутрин от лагера, тържествено издигнахме родният трибагреник, който щеше да се вее там до нашето заминаване. После се отправяхме към училищния стол за закуска. След нея, строени по отряди заминавахме на плаж. Беше голяма атракция особено за чужденците, като ни виждаха така строени вървейки към плажа. Мястото на плажа за нашия лагер беше точно определено и предварително обградено с въжета. Тази работа я вършеше физкултурника. Никой извън лагера нямаше право да влиза на наша територия, както и ние нямахме право да излизаме от очертанията й.
Когато пристигахме разпъвахме хавлиите си и опъвахме телата си под парещите лъчи на слънцето. Чадърите бяха рядкост тогава, а да не говрим за плажни масла. Жаждата си утолявахме от чешмичките с вода наоколо. Тогава нямаше такива луксове като пластмасови шишенца с минерална вода. Докато се печахме под слънцето играехме карти, четяхме книги, разказвахме си вицове или играехме на плажа.
20150708_174314
Най-ярко в съзнанието ми обаче се е запазил момента с влизането в морето. А то не ставаше току-така по желание. Всеки отряд се потапяше във водата под строй и под зоркия поглед на спасителите, физкултурника и отрядният. Чуеше ли се да отеква свирката на физкултурника се втурвахме към водата, стига да ни бе дошъл редът. Първо влизаха най-големите, а през това време другите отряди с нетърпение чакаха да излязат, за да им дойде и техният ред. Дойдеше ли им редът като наперени петлета се втурваха към морските вълни. Спасителите зорко бдяха над нас, а учителите стояха непрекъснато нащрек.
Когато наближаваха предвидените двайсетина минути за престой във водата, най-чуваните възгласи бяха:
– Хайде излизайте!
– Още малко, другарко!
За четирите години, през които съм била на лагер инциденти не е имало. Ние слушахме и безпрекословно изпълнявахме нарежданията на отрядните си.
Времетраенето за плаж продължаваше около два часа и половина, от 9.00 до 11.30. Прибирахме се към стаите, който успееше да вземе душ взимаше, изгорелите от слънцето се плескаха с кисело мляко, в тежки случаи с Дефламол. После се отправяхме към стола, където ни чакаше обяда.
Храната не беше кой знае какво. Готвеха ни някакви манджи, имаше рибен ден, а за десерт ни даваха кремове или плодове. След обяда ни се полагаше почивка, като всички трябваше да сме си по стаите, без право да излизаме навън, освен по изключение с разрешението на началника на лагера. За нея беше предвидено времето от 14 до 16 ч. През това време едни спяха, други си четяха книгите от задължителния списък, трети си разказваха разни весели историйки. По наше желание отрядната бе издействала от началника на лагера разрешение да ходим на плаж и след обяд. За нея това си беше своеобразен риск, защото бяхме без водните ни спасители и тя поемаше цялата отговорност за нас. А и вече бяхме големи и й доказахме, че може да се разчита на нас. Никой път не я постваихме в неловко положение.
След обедната почивка следваше закуска и имахме на разположение 4 часа свободно време докъм 20.00 ч., когато започваше вечерята. Уплътнявахме го по най-различен начин. Едни играеха в училищния двор на народна топка, други на мач, трети на стражари и апаши. Някои се криеха да пушат, а други се натискаха влюбено. В училището имаше и помещение, където имаше и телевизор. Ставаше голяма стълпотворение, когато някой българин взимаше участие в някоя от десетките олимпийски дисциплини в Москва. Тогава непрекъснато имахме поводи за гордост с нашите спортисти, които завоюваха челните места.
20150708_174255
В свободното ни време имахме право да излезем и да се помотаме из Несебър. Винаги обаче трябваше да вземем разрешението на отрядната. Нямахме право да напускаме лагера, без да предупредим и никой не си позволяваше да го направи. Разхождахме се из магазинчетата или сядахме на сладкарница, за да си похарчим джобните, които не бяха особено много, около 20-25 лв. Да имаш фотоапарат по това време беше рядкост, но все пак някои носеха и си правехме снимки, които после чакахме с нетърпение да излязат.
След вечерята имахме пак малко свободно време. Преди лягане следваше вечерната проверка и се отправяхме изморени към леглата и мигновено заспивахме в очаквания на следващия ден.
Така бързо се нижеха дните, че не ги усещахме. Сутрин ни будеха с една гръмогласна тръба. Ставахме, измивахме се кой колкото свари, сутрешна поверка, физзарядка, закуска, плаж, море, свободно време, вечеря, вечерна проверка и марш в леглата. Бяхме като войници. Ред и дисциплина отвсякъде!Разбира се не можеше да мине и без културно-масова дейност. Още от първия ден на престоя ни всеки отряд се залавяше в подготовката за вечерите на отряда и вечерта на таланта. Представянето на всеки отряд в отредената за него вечер бе предхождано от дълги репетиции. Всеки отряд се стремеше да се представи най-добре. Отрядните и дружинните пишеха сценария и режисираха. Пеехме песни, рецитирахме стихове, играехме сценки и накрая очаквахме положителните възгласи на публиката. Най-интересна и очаквана беше вечерта на таланта. Бяхме нещо като „България търси талант“, но в тесен кръг. Всеки от нас се изявяваше с това, което мисли, че умее най-добре. Беше изключително забавно. Последната вечер преди заминаването се организираше т.нар. „Нептунова вечер“. Всички бяхме облечени така, все едно току-що сме излезли от дълбините на морското дъно, а Нептун ни кръщаваше с разни морски имена. Всички тези сценки се разиграваха в двора на училището, което ни беше приютило. Дискотека по това време не знаехме какво е. Всичко беше на живо. Някои носеха китари, на които подрънкваха и създаваха приятна атмосфера.Ще завърша този разказ с най-приятния лично за мен спомен от това незабравимо лято. Той е свързан с концерта на любимците ми от „Сигнал“, които бяха изключително нашумяли тогава. Един ден на път за плажа видяхме техни разлепени афиши, които ни информираха за предстоящия им концерт в Летния театър на Слънчев бряг. Помолихме отрядната да отидем, като тя ни придружи. Тя се съгласи. Купихме билети (не помня цената, но едва ли са били повече от 3-4 лв) и надвечер тръгнахме пеша по алеята за Слънчев бряг. Когато започна концерта всички избухнахме. Станахме на крака и затанцувахме до сцената. Всички лудеехме в ритъма на музиката. Беше невероятно. След концерта с приповдигнато настроение отново тръгнахме пеш към лагера и след полунощ бяхме в леглата си, а в главите ни още ехтеше музиката от концерта.
Така ден след ден преминаваха дните край морето. Времето мина неусетно бързо, сякаш всичко бе за миг. От днешна гледна точка детските лагери тогава предлагаха най-елементарно битово ниво на цена, която всеки родител можеше да си позволи да изпрати детето си. Макар че беше едно своеобразно сиромашко лято, във въздуха витаеше една неподправена романтика, която трудно можем да обясним днес на нашите деца и внуци. Такова беше нашето лято, оставило живият детски спомен в сърцето ми.
Автор: Валентина Василева
Източник:www.socbg.com
- 9:08
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
На 29 юни 1948 г. българската гражданската авиация навършва една година. За нейно начало се смята пускането на първата редовна пътническа линия СофияБургас. Годишнината се отбелязва с откриването на аерогара Варна на 30 юни 1948 г., сряда. Самолетният маршрут става СофияВарнаБургасСофия. За тържеството с пътническия самолет “Юнкерс52” заминава началникът на дирекция “Въздушни съобщения” полковник Борис Ганев. Вторият пилот Пешо Колев му отстъпва мястото си и така се разминава със смъртта.
Във Варна за обратния рейс в самолета се качва запасният полковник Страшимир Михалакев, бивш летец и колега на Ганев. Двамата са служили заедно, но не изпитват топли чувства един към друг. Шефът на гражданската авиация Борис Ганев е бил политически емигрант в Съветския съюз. Завръща се в България през 1945 г. и се радва на пълното доверие на министър-председателя Георги Димитров. Михалакев обаче е гледан с подозрение от комунистическата власт като бивш царски офицер, специализирал в хитлеристка Германия. Едва 39 годишен го отзовават от поста му на военен аташе в Букурещ и го пенсионират, макар да е от малкото авиатори, завършили Военната академия.
Според сестрата на Ганев Наталия два дни преди фаталната дата Михалакев посещава брат й вкъщи и като стар познат го моли за гратисен билет до Варна. Ганев му отказва, без дори да го покани да влезе. По това време Михалакев вече е в полезрението на Държавна сигурност. Смятат го за човек на бившия военен министър Дамян Велчев, емигрирал в Швейцария, за да избегне комунистическите репресии. По примера на сталинските чистки много офицери тогава са уволнени или даже арестувани и обвинени в заговор срещу властта. В България от година се вихри терор, чиято цел е да ликвидира демократичната опозиция. Лидерът й, земеделецът Никола Петков, е осъден на смърт и убит, а част от другите опозиционни депутати са лишени от имунитет и отстранени от Великото народно събрание. Последните народни представители, които си позволяват да надигнат глас срещу комунистическия произвол, са социалдемократите под ръководството на Коста Лулчев, но облаците се сгъстяват и над тях.
Страшимир Михалакев усеща, че го грози опасност. Той вече има план как да се спаси и пътуването му е част от него. Вероятно идеята е дошла от чужбина през 1948 г. противници на комунизма извършват две успешни бягства в свободния свят чрез отвличания във въздуха. През април чехословашки самолет е отвлечен в Западна Германия, а през юни румънски в Гърция. “Юнкерс”-ът, в който се качва Михалакев, постепенно се пълни със заговорници всички с безупречно алиби. Бившият летец е дошъл във варна уж само за да вземе дъщеря си Руска от почивка и се връща в Пловдив (тогава полетите се извършват с две междинни кацания до Варна в Горна Оряховица, а от Бургас до София в Пловдив.) В Бургас на самолета се качват още две семейства адвокатът Михаил Балсамов с жена си Херта и офицерът Петър Грънчаров със съпругата си Ваня. Участници в конспирацията са също Никола Бошнаков, Георги Попов и Димитър Грънчаров. Когато самолетът излита в 16,48 ч. от Бургас за София, 9 от 17-те пътници са заговорници. Екипажът е от двама пилоти, радист и борден инженер, но само един от тях е въоръжен. По онова време още не е имало стюардеси.
До излитането на самолета от Бургас конспираторите не показват, че се познават. Чак в салона те започват да разговарят помежду си и да разменят местата си според предварително уговорения план. Напрежението им се усеща. Ръката на Балсамов трепери като лист, казва по-късно една от пътничките. Към 17,15 ч., когато прелитат над Ямбол на височина 900 метра, те вадят пистолетите. Имат шест, внесени в чантата на Херта Балсамова. Върху тях за маскировка е малкото й домашно куче. Трима души държат под обстрел салона Петър Грънчаров стои в предната част, до пилотската кабина, Никола Бошнаков е в средата и Михаил Балсамов откъм опашката на самолета. Никой от пътниците не оказва съпротива.
Страшимир Михалакев тръгва към пилотската кабина. Той очевидно е главатарят на похитителите. Радистът Недялко Недялков, единственият от екипажа, който носи оръжие, седи зад кабината. От пътническия салон го дели само една завеса. Той се опитва да спре Михалакев, но похитителят го застрелва с два куршума и Недялков рухва върху пътника на първата седалка. терористът стига до пилотската кабина. Там са чули изстрелите, но решават, че нещо става с моторите. Уредите обаче не отчитат нищо нередно и бордният инженер Панайот Мазнев отива да провери. На вратата се сблъсква с Михалакев, който стреля и го ранява в ръката. Балсамов и Димитър Грънчаров притичват на помощ. Мазнев е ранен още веднъж в рамото и вързан.
Михалакев продължава да стреля. С два куршума Борис Ганев е ранен тежко в корема, а командирът на самолета Любен Шороплов с опрян до главата пистолет е подканен да завие към Турция. По това време обаче героизмът се цени повече от живота на пътниците. Авиопиратството е в детските си години, психологията на терористите още не е изследвана и никой от пилотите не знае, че най-разумно е да се подчиняват на похитителите поне докато кацнат.
Но това развитие е предвидено като възможност. Шороплов е проснат на пода и вързан. Страшимир Михалакев е на борда с главна цел при нужда да замести пилотите. Докато се разиграва този екшън, самолетът губи височина, стъклото на кабината е пробито от куршумите. Земята вече е застрашително близо, когато Михалакев успява да овладее самолета. Машината се насочва към крайната цел на атентаторите Турция. Не е ясно дали от турските власти е поискано някакво разрешение, но по всяка вероятност от въздуха Михалакев се свързва с тях, защото, когато кацат на летището Ешеликьой (някогашното Сан Стефано), там ги чакат вече няколкостотин войници, преводачи, лекари и камионетка за ранените.
Атентаторите се предават на турските власти и искат политическо убежище. Мазнев и Ганев са откарани, кой знае защо, в психиатрична болница, където същата нощ директорът на българските въздушни съобщения умира от раните си. Останалите пътници са изолирани и чак след седмица ги прехвърлят в българската болница “Евлоги Георгиев” в Истанбул.
Отвличането предизвиква голям дипломатически скандал в чужбина, но в страната е премълчано. По стар конспиративен навик, който ще й стане медийна политика през следващите 40 години, комунистическата власт спуска информационна завеса над атентата, докато не решава да го използва за пропагандни цели. Едва в неделя, 4 юли, в. "Работническо дело" съобщава за случая. Както е било обичайно в онези години, из страната се организират митинги за заклеймяване на терористите. Турците предават телата на Недялков и Ганев и на 17 юли им е устроено внушително погребение. Лично премиерът Димитров носи ковчега на Ганев.
Българското правителство изпраща нота, в която иска похитителите да му бъдат предадени на основание на една конвенция от 1929 г. В Истанбул обаче набързо е организиран съдебен процес, който на 14 юли 1948 г. оправдава атентаторите като политически бегълци, действали при самоотбрана. На 27 юли присъдата е потвърдена и влиза в сила. България обвинява турските власти, че са знаели за заговора предварително и дори че са участвали в него. Добри терпешев, член на Политбюро на ЦК на БКП, на един от митингите казва: Михалакев действа и извършва подли убийства, защото е предварително уверен, че ще намери похвала, защита и упование. По сталинския стил за тотално очерняне на противника похитителите са описани като известни столични комарджии, жените им са тайфа хайлайфни дами, а Михалакев развратен тип..., уволнен от войската за противонародна дейност. Последното всъщност не е вярно преминаването на подполковник Страшимир Михалакев в запаса става по нормалната процедура на 15 ноември 1947 г. Дадено му е обичайното в такива случаи по-високо звание. Едва на 7 септември 1948 г., два месеца след атентата, мотивите за уволнението му са променени сега вече той е освободен от армията за груби фашистки прояви.
На останалите пътници и членове на екипажа е разрешено, ако желаят, да се върнат в България. Те се възползват от това и на 29 юли 1948 г. си идват в родината. Само за един от тях отвличането на самолета се превръща в спасителна акция. Това е варненският индустриалец Георги Петков, депутат от верните на Коста Лулчев социалдемократи. На 1 юли, след като отбелязва случая с отвлечения самолет, Георги Димитров записва в дневника си, че е дал разпореждане за арестуването на Лулчев и др. прикрити съучастници в неговите престъпления. Така започва окончателното унищожаване на демократичната опозиция в България. Като научава това от турските вестници, Петков решава да остане в Турция.
В България се провежда, макар и със закъснение, контрапроцес. По дело № 18 на 25 април 1949 г. Софийският съд осъжда на смърт всички атентатори с изключение на Руска, непълнолетната дъщеря на Михалакев. Присъдата е задочна и остава неизпълнена, но вероятно се е обмисляло евентуалното им преследване на чужда територия като в случая с “българския чадър” (виж № 20). Когато българският дипломат Милко Тарабанов съобщава от Италия, че Михалакев е пристигнал в Генуа, на 30 юли 1948 г. Георги Димитров записва в дневника си: Наредих да се вземат необходимите мерки за установяване на неговото местонахождение.
И да е имало такива планове, те остават неосъществени. Според публициста Кирил Янев по-късно Михалакев попада в чужд затвор, но оттам следите му се губят. Неговият атентат обаче има три дълготрайни последици. Оттогава Държавна сигурност започва да качва на всеки самолет охранители (наричани на жаргон куфари) в продължение на много години. Те сядат винаги най-отзад, за да държат под око пътническия салон. Сред българските летци започват нови уволнения. Още на 5 юли 1948 г. политическият съветник в съветското посолство в София Климент Левичкин посещава премиера Димитров и настоява от името на ЦК на ВКП (б) за срочна чистка. И най-важното взето е решение да се създаде смесено българо-съветско дружество за въздушни съобщения, за да се използват съветски пилоти до подготвянето на наши сигурни летци, както ги нарича Димитров в дневника си. В резултат България губи дори формалната си независимост във въздушния транспорт. Създаденото акционерно дружество са нарича ТАБСО (Транспортно авиационно българо-съветско общество) и поема целия български въздушен транспорт. То остава обща собственост до 1954 г., когато България изкупува съветския дял. През този период българската гражданска авиация подменя изцяло използваните дотогава самолети “Юнкерс” и “Дъглас” със съветски въпреки по-лошите им технически характеристики. Това обстоятелство продължава да оказва влияние върху въздушния ни транспорт и до днес.
Днес въздушното пиратство изглежда е преминало своя апогей заради взетите предохранителни мерки по летищата. Българите свободно могат да напускат страната и да се връщат в нея и вероятността да се повтори подобен случай е нищожна. Затова отвличането на самолета от Страшимир Михалакев заема средно място между транспортните атентати. Жертвите в този случай са по-малко, отколкото при експлозиите на парахода “Вашкапу” и във влаковете на гарите Буново и Кулели Бургас, но повече в сравнение с отвличането на кораба “Радецки”. Съзнавам, че поставянето на Страшимир Михалакев редом с Христо Ботев ще възмути мнозина. Но ако преценяваме едно отвличане не по фактите, а според подбудите на атентатора, никога няма да стигнем до общоприета дефиниция на тероризма. Тези, които са престъпници за едни, стават герои за други. Така тероризмът получава известна обществена подкрепа, която му обещава добро бъдеще.
Източник:http://www.krumblagov.com
- 15:11
- Admin
- Ваканции Лагери, ЛЮБОПИТНО
- 5 comments
Януари
6 – Зала „Универсиада” концерт на група Сигнал от 19.30 ч.
9 – Пулсиращи ноти повторение от петък „Любовта не пита”
15 – Раздаване на учебниците, успех 5.60, край на училище
16 – На Варна и Златни Пясъци
17 – Дискотека в хотел „Велико Търново”, на басейн в хотел „Интернационал”
19 – на Планетариума
20 – разходка из Варна, мач 8-5 за ССТ, запознах се със Станимир
21 – в Толбухин, цигари „Бридж”
22 – Куклено шоу, дискотека в ресторанта
23 – Мелодия на годината „Телефонна любов”
24 – ядохме мелба, дискотека в ресторанта на хотел „Интернационал”
29 – изпитаха ме по геометрия 5
Февруари
4 – концерт на Сигнал и Тангра в зала „Универсиада”
7 – концерт на ФСБ
8 – контролно по геометрия 4.50
10 – география 5
11 – на библиотека
12 – на кино „Млада гвардия” от 16 ч. „Човек не съм убивал”
13 – на гости на Елка
16 – руски език 6, татко имаше рожден ден
18 – история 6, Сигнал на запис в „Студио младост”
19 – контролно по алгебра 5.50
24 – английски 6
25 – взех плаката на Сигнал от Клара
27 – на кино „Млада гвардия” от 16 ч. „Ако те има”
28 – по центъра
Март
1 – картички до София Баба Марта
2 – свободен по Трудово
4 – брат ми има рожден ден, става на 8 г.
7 – изпратих телеграма
10 – химия 6. По „Музикална стъблица” казаха, че започва новата обиколка на Сигнал в страната, след концертите в Ловеч и Русе до 20 март ще гостуват и в Толбухин и Варна.
14 – купиха ми обувки
15 – писмо от Мария
18 – разболях се от гнойна ангина и не ходих на училище
20 – оздравях
22 – биология 6
26 – физика 6
28 – получих автограф от Сигнал 15.35 ч.
30 – писах писмо на Сигнал, Марчела имаше рожден ден
Април
4 – с Люблена и Тончо по центъра
5 – сутринта на библиотека, пуснах пощенската картичка за „Хоризонт за вас и концерт по желание”
6 – прочетох книгата „Алиби”
7 – на кино „Херсон” на „Мярка за неотклонение” от 16 ч.
9 – къпах се, учих
10 – Севда ми донесе плочата на Сигнал от София, слушах я, „Щастливец” в „Хоризонт за вас” 16.42 ч.
11 – англ. ез 6
12 – ходих с Габа по центъра
15 – купиха ми колело
16 – решавах задачи
Май
1 – на Манифестация, в дядови след обяд
2 – на хижата
3 – български език 6
4 – по трудово кройка на пола
6 – идваха 4 а курс от Икономиката, донесоха 33 карамфила
7 – трудова в училище
8 – Левски Спартак-ЦСКА, абитуриентски бал на икономическия техникум, майка ми донесе афтограф на ФСБ
9 – Маршова песен-Дарини бяха на 1 място
10 – Майка на 20 май заминава за СССР, правих си снимки
11 – ходих в работническата болница, шихме полите
13 – занесох си блузата да се крои и панталона
22 – на рожден ден на Дара, купувах й подарък предния ден
23 – ходих в гората с маминка и дядо
24 – на манифестация, после у дядови, той има рожден ден 70 години, вечерта излизахме с Дара
28 – тръгнах за София, във влака „Щастливец”, „Ела” и „Може би”
29 – във Владови в Горна баня, следобед с Владко на абитуриенти, запознах се с Тони, Божидар, Лорка, Надя, Марина, Гергана, Сашо и много други, пихме кафе
30 – сутринта с Жоро по центъра, видяхме къде живее Румен Спасов от Сигнал, спахме в леля Снежа
Юни
2 – стояхме на пост в училище на паметника на Никола Вапцаров
4 – Ема идва в нас, Илиана има рожден ден
8 – оформиха ме по руски, по морал и право и по история
10 – имахме 2 свободни, по химия ми оставила 6
11 – бяхме следобед на училище, събраха ни бележниците, пяхме в училище
12 – излизахме с Дара в градската градина на младежко увеселение
14 – ходихме във Варна
15 – ВАКАНЦИЯ
20 – майка си дойде от СССР
21 – пуснах колет на Руслана, предложиха Сигнал в „Песни на седмицата”
22 – ходих в училище за дипломите, вуйчови идваха в нас
24 – излизахме с майка по магазините
25 – ходихме на лозето
Юли
6 – ходих в Дубини, а после бяхме по центъра
8 – гледахме филма „Кукла на верига”
10 – с Ема на „Да се влюбиш отново”
13 – правихме гъбки
14 – телеграма за Жеравна
15 – приготвях си багажа, къпах се, гледах „Студио младост”
16 – тръгнахме за Варна, ходихме в татковите братовчедки
17 – на плажа
18 – тръгнах за Жеравна, посрещнаха ме в Котел, играхме на Кент Купе
19 – на Добромерица, на карти
20 – на карти, гледахме „Нана”
21 – на магазина, на карти, на „Извънземни същества в Сен Тропе”
22 – на разходка за гъби, получих от Дара картичка
23 – на язовира за риба, ходихме да гледаме луната
25 – вечерта до Добромерица, а после из село
26 – в дола
27 – на Катунищката чешма
28 – на Аперитива
29 – друсахме сливи, правихме си снимки, вечерта на карти
31 – тръгнахме за Шумен, Дара се върна от екскурзионното
Август
3 – в училище на бригада, след обяд на работа
4 – на работа
7 – тръгнах за бригадата
8 – забава
9 – пуснаха ни вкъщи, вечер на четвърти отряд
10 – на работа
13 – купих си „Диско спектър” има песен на Сигнал
14 – празнувахме юбилея на дядо 80 години
15 – на бригада
17 – на мач Шумен-Хасково 3-1
21 – бяхме в Младежкия дом, вечерта в лагера
23 – на работа
24 – на мач Шумен-Локомотив Сф 3-1
25 – ходихме да караме коли
26 – закриване, забава
27 – пуснаха ни вкъщи
Септември
2 – на „Империята отвръща на удара”
5 – на бригада на ябълки
9 – на манифестация с майка
10 – в гората
14 – не ходих на бригада, Ема дойде
15 – за парите 44 лв.
20 – не бяхме на бригада
24 – забава в Младежкия дом и Диско маратон в Летния театър
25 – с Дара на Художествена самодейност
30 – купиха ми пола
Октомври
1 – Тракия-Шумен 2-2
4 – чистихме в училище, вечерта се разхождахме с Ема и Севда
6 – тръгнахме от Шумен в Търново, Боженци, вечерта в Плевен
7 – разхождах се из Плевен
10 – откривахме учебната година
16 – сутринта на поход, след обед леля Пепа и вуйнини бяха в нас
19 – Сигнал „Думите”
25 – заваля дъжд
27 – ходихме с Ема да се отчитам, имахме 3 часа, купих 2 билета за маратона
29 – сутринта на клетва на Жоро, на обяд във вуйнини
Ноември
2 – в радиоклуба
3 – на електротехника
4 – свободен по география и английски
6 – на рожден ден на Севда
7 – писах за Ахил
9 – купих си обувки, на театър
11 – майка си купи боти
16 – на лабораторно, взех си снимките
17 – в картинната галерия
Декември
4 – Избори
7 – патронен празник, на „Елвис” с Петя
18 – на театър „Архангелите не играят флипер”
25 – празнувахме нова година в студентската дискотека
Източник:www.socbg.com
Абонамент за:
Публикации (Atom)
