16:18
11:43
Admin
СТАТИИ
4 comments
* За всеки ликвидиран получавах пари, които ми затваряха устата.
* Първата ми съпруга мислеше, че съм обикновен надзирател.
* Вързвах смъртниците за дървен стол, а после един куршум в тила решаваше нещата завинаги.
* Дори не помня броя на жертвите си.
Бай Христо Димитров би могъл да бъде легенда, телевизионен любимец, че дори и филмов герой.
Истината е, че има какво да каже, защото той е последният палач на Народна република България. Буквално. Именно бай Христо е човекът, изпълнил последната смъртна присъда у нас. Факт, от който не се срамува. И професия, за която смята, че обществото има остра нужда и днес...
Христо Димитров предпочита да си кара рахатлъка в Хасково, в обикновен панелен комплекс, където обитава "кафез", заедно с втората си съпруга. Животът му на пръв поглед изглежда обикновен - безвремието на южен провинциален град, тишина и гугутки. Побелелият мъж обожава домашната си ракия, особено тази от пъпеши, която не пропуска да свари в края на лятото, когато реколтата е в разгара си. Рядко говори за миналото си, не защото се срамува от него, ами просто защото времената вече са други, а хората, с които тогава е делил трапеза, вече не са сред живите. Така, както не са на белия свят и "грешниците", които той с едно натискане на копче, което автоматично задействало наръч от пистолети ги пращал директно пред покоите на Свети Петър. Но това е история, която дядото предпочита да не разказва. Или поне не пред всеки. Ето какво споделя палачът две десетилетия, след като смъртното наказание у нас е официално отменено. "Аз постъпих в милицията и станах надзирател в Плевенския затвор. Дотогава в него, както в Централния в София, Варненския и Пазарджишкия се изпълняваха смъртните наказания. Беше лятото на 1953 година. Началника ме извика да ме запознае с един случай. Беше убита млада жена - самотна майка с 2 деца- едното на годинка, а другото на 4 години. Властта я дамгосала, защото работела като домакиня по къщите. Убиецът я бе издебнал и нападнал у тях. Той нямаше дом, живееше в лозята край Плевен. Първо се изгаврил с нея, насилил я. После затрил децата й, които викали и пищели, а накрая и самата нея. Та началника ме пита: "Как мислиш, какво заслужава този?". Отговорих, без да се замисля: "Смъртна присъда!". Тогава ми показа делото. Прочетох го. Да ви кажа, нямам милост към такива хора. Така приех работата... А работа имаше доста, дори си мисля, че
в днешно време е нужен един такъв човек, който да прави тая работа. Ще попитате как ставаше разстрелът. Лесно... Във всеки случай не така ужасно, както мислят хората. След като Тодор Живков отказваше милост, присъдата се потвърждаваше. Между 3 и 5 часа сутринта отиваха при "смъртника" да му съобщят. Екипът ни не беше голям. На екзекуцията присъстваха директорът на затвора, прокурор и лекар, който да установи смъртта, часът й на настъпване - да се оформят някакви документи. Двам надзиратели довеждаха осъдения до стаята за разстрел. Обикновено тя се намираше в мазетата, за да не се чуват от другите разни викове, макар, че кой ли имаше време да извика?! Смъртниците реагираха
различно. Някой буквално истерясваха, други оставаха безмълвни, трети - напълно безразлични. Имаше и един-двама, които започваха да се смеят шизофренно. Имаше и такива, които искаха свещеник, но такъв просто нямаше. Изпълняваше се единствено последното им желание, стига да не беше свързано с поп, с религиозен обред или нещо такова. Ценностите, които имаха, като пръстени, гердани и скъпи часовници, оставаха при мен. Преди това ми казваха на кой от близките им какво да предам. На моята съвест е било какво ще направя след това с вещите, дали ще изпълня волята на покойниците или не. Никога не се изкуших да взема нещо от смъртник! Дори да не беше упоменато кое при кого да отиде, не задържах предмети от тези хора. За всеки ликвидиран получавах добри пари. Пари, за ония времена, комунистическите, не като сегашните пари. Това ми затваряше устата. Не, че имаше и пред кого да разказвам, защото не смеех да го направя. Правилата бяха такива, а законите сурови. А и хората ми дадоха работа, занаят, иначе какво щях да правя в Крушовица?! Работата ми беше да връзвам осъдения за дървен стол в центъра на малкото помещение и после да действам. С изстрел в тила всичко приключваше... Погребваха ги незнайно къде. Само директорът знаеше, но никога не казваше. След ден или два вестник "Работническо дело" с две изречения показваше, че властта не се шегува, че е строга и справедлива. Излизаше кратко съобщение за всяка изпълнена присъда - в 2 изречения и толкоз. След 1953 година смъртните присъди се изпълняваха основно в Централния Софийски затвор и така до 1989 година, когато останах без работа.
Парламентът наложи мораториум, забраниха и самата присъда. Пенсионираха ме дискретно и с добри пари. Вярвайте ми, първата ми жена не знаеше как си изкарвам хляба. Официално бях надзирател, както и всички останали мои колеги. Водех се надзирател, но нямаше на ведомост длъжност екзекутор. Как да ви кажа - професия като всички професии. Свикваш и с нея и със смъртта. 36 години изпълнявах смъртното наказание и не се срамувам от това.", връща лентата на спомените дядо Христо, който за нищо на света не дава да се показва негова снимка, защото се страхува от линч. Предполага, че в малка България съществува толкова много завист и злоба и наследници на убити, които като нищо могат да го линчуват. Христо Димитров, разбира се, не казва всичко. Спестява историите на свои колеги, които така и не са могли да свикнат със смъртта. Част от тях се пропивали, други полудявали, а трети сами слагали край на живота си. По неофициални данни, защото няма запазени документи, разстрелът на човек добавял 20 лева към социалистическата заплата на килъра. Обреченият така и не виждал лицето на екзекутора си, защото се целел в тила. Успеваемостта била на 100 процента - всяка "стая на ужасите", както наричали килиите, имала монтирана в стената система от пистолети. Достатъчно било да се натисне специален бутон. Запознати с правилата на българските зандани от онова време, разказват, че екзекуциите имали свой ритуал. За да не всяват паника в жертвата, тъмничарите псували осъдените и казвали, че имат късмет, защото вместо куршум, ще излязат на свобода.
Така клетниците кротко тръгвали към дървения стол, а истината им просветвала, едва когато виждали, че им връзват краката с въжета.
По- буйните били укротявани от присъстващия лекар само с една инжекция. С труповете правели медицински експерименти. Органите и тъканите служели за обучение на бъдещите медици, които нямали никаква представа, откъде пристига "материалът" им за упражненията. Фирата била хвърляна директно по кофите за боклук из София. Това е причината осъдените на смърт да нямат гробове или пък "последният им дом" да се води в неизвестност.За осъдената на смърт стюардеса от БГА "Балкан" Вижте ТУК>>>
- 11:22
- Admin
- СТАТИИ, СТУДИО Х
- No comments
На 4 ноември 1989 г., само четири дни преди Тодор Живков да бъде свален от власт, е изпълнена последната смъртна присъда при режима му. Дърводелецът от Самоков Георги Алински е разстрелян като системен диверсант срещу народната власт. Той се опитал да провали състезанието за европейската купа по ски в Боровец, като взриви един от стълбовете на лифта. Така го хващат. Оказва се обаче, че още няколко пъти преди това Алински е посягал на съоръжението.
До 1974 г. той е обикновен рецидивист. Осъждан е три пъти - за кражби на дървен материал и опит за непредумишлено убийство. "По време на изтърпяване на наказанието си в затвора Георги е попаднал под идеологическото въздействие на Петър Семерджиев, понастоящем говорител по радио "Свободна Европа". Под влиянието му в него се оформило отрицателно отношение към политиката и мероприятията на народната власт. След това първоначалната неприязън в Алински прераства във враждебност и постепенно се активизира към вредителска дейност", се казва в обвинителния акт. Стилът на прокурора е типичен за онова време – актът е внесен на 10 юли 1984 г. в Софийския съд.
След като излиза от затвора, Георги Алински си отваря дърводелска работилница. Нямал обаче разрешение от общинския народен съвет да упражнява частна занаятчийска дейност. Затова бил глобен. „Тогава в него се надига гняв.
Той решава да си отмъсти на държавата”,
пише прокурорът.
Всичките отмъщения на дърводелеца са все в курорта Боровец. Първо му спрял тока навръх
Предварително подсича един бор в местността Малка Луковица и скрива брадва близо до него. Вечерта на 31 декември се черпи с приятели в ресторант. Малко преди полунощ отива в гората, отсича дървото, то пада върху жиците и ги къса. Токът в целия курорт спира. Повредата трае около 13 часа. Новогодишните тържества са провалени, а туристите негодуват. Всесилната тогава народна милиция не хваща Георги. Той решава да продължи. През лятото на 1975 г. вече нарочва лифта на Боровец. Работил е там и познава ситуацията. Взема шмиргел и абразивна пила и с градския автобус заминава за Боровец. Избира един от стълбовете на седалковия лифт, качва се по стъпалата до върха му и след 20 мин. упорито рязане образува улей вьв въжето, достатъчен да спре съоръжението. Скрива шмиргела под един бор и се прибира с такси.
След няколко дни повредата е открита, лифтът е спрян за 31 дни. При ремонта е вплетено ново въже с дължина 91 м, изразходвани са 5024 лв. Експертизата сочи, че е било възможно дерайлиране на въжето и падане на столчета и пътници. На Алински обаче пак му се разминава.
Затова следващото лято, когато пак получава предупреждение от финансовата служба на общинския народен съвет, че ще бъде обложен с данък за незаконна частно-занаятчийска дейност, дърводелецът решава да се отмъсти пак на въжената линия. Отива в Боровец, вади скрития шмиргел и отново прерязва въжето. Лифтът е спрян за 21 дни, а щетите излизат на "Балкантурист" 3840 лв. И този път Алински не е разкрит.
През 1979 г. от "Енергоснабдяване" прекъсват трифазния ток на работилницата му. Той пак отива на Боровец и пак си го изкарва на лифта. Ремонтът този път продължава 37 дни и струва за 32 007 лв.
През 1980 г пък заедно със свой близък - Георги Ахчийски, който му помага в работилницата подпалват горския пункт в местността Сефер чешма на Боровец. Сградата е напълно унищожена, щетите са за 11 178 лв.
Алински пак – за четвърти път, изравя скрития шмиргел и прекъсва лифта. Този път повредата е по-малка - за 4744 лв. На връщане обаче дърводелецът спира на чешма да пие вода и си забравя раницата, в която е прословутият шмиргел. Така лифтът се отървава от по-нататъшни посегателства.
През зимата на 1984 г. Алински и Ахчийски решават да провалят състезание за европейската купа по ски, което за пръв път се провежда в България, на Боровец. Смятат да взривят телефонните кабели. По този начин чуждестранните журналисти няма да могат да предават за изданията си, а "на България повече няма да се възлага организирането на такива първенства и това ще се коментира в целия свят", мислел си дърводелецът според обвинителния акт.
Забравят обаче да обозначат шахта с кабели, преди да падне снегът. На 3 февруари разбират, че откриването на състезанието е в 18,30 ч същия ден. Веднага намират 2 капсул-детонатора, 1 фишек взрив и руло фитил. Уговарят се с трети съучастник да ги закара до шахта с телефонни кабели. Той обаче не отива на срещата и ги проваля. След два дни Алински взема взривовете и отива с градския автобус до Боровец. Край шахтата обаче има униформени милиционери. Принуден е да се върне. Докато успеят да организират бомбения атентат, състезанието свършва. След като е заловен обаче, Алински е обвинен в подготовката му.
Хващат го за друго обаче. От канцеларията на "Рилски спортист" изчезват пари. Заподозрян е приятел на Алински, който работи там. За да се отклонят съмнението от него, Алински и Ахчийски решават, когато той замине в командировка, да се обадят на председателя на дружеството и да го заплашат, че влизането в канцеларията е нищо, "сега ще започнат да палят". После Алински влиза в гаража на дружеството, напъхва капсул-детонатор в ауспуха на автомобил ГАЗ и запалва фитила с цигара. Гаражът е взривен. Милицията е мобилизирана и дърводелецът най-сетне е задържан.
При обиск в дома му са открити 172 капсул-детонатора,
53 броя взривни вещества със специално предназначение, 181 патрона за пистолет и карабина и два фишека "Амонит". Укривал ги от 1974 г.
Алински се признава за виновен за всичко. Освен за диверсия. Обаче точно затова го осъждат на смърт. Според чл. 106 от НК, "който с цел да отслаби властта или да й създаде затруднения унищожи или повреди обществени сгради, строежи, инсталации, съоръжения, транспортни или съобщителни средства, се наказва за диверсия с лишаване от свобода от 5 до 15 години, а в особено тежки случаи - 20 години, доживотен затвор или смърт".
За да е сигурно, че дърводелецът е убеден диверсант, прокурорът по делото описва в обвинителния акт как Алински години наред открито е изразявал враждебното си отношение към властта, като разпространявал "клеветнически твърдения, засягащи авторитета на НРБ". Редовно слушал радио "Свободна Европа" и отправял пред клиентите на работилницата си "най-злостни хули" срещу социалистическия строй.
В "разностранната си престъпна дейност" Алински си отмъщавал и на държавни служители, които "добросъвестно изпълняват задълженията си". Тъй като съпругата му е съкратена от ДАП-Самоков, Алински подпалил вилата фургон на шефа на предприятието Милчо Златинов. Подпалил и пчелина на двама служители от отдел "Финанси" към общинския съвет заради глобите за работилницата.
Алински получава различни присъди за всяко от престъпленията си, но заради четворното
Въпреки обжалването на 28 юни 1985 г. Върховният съд на НРБ постановява: "Георги Алински е извършил всички престъпления умишлено, повечето с контрареволюционна цел, поради което смъртната присъда е единственото справедливо наказание."
Дърводелецът е разстрелян. Това е последната изпълнена смъртна присъда в България.Изповедта на последния палач в България вижте ТУК>>>
Източнициwww.blitz.bg www.socbg.com Снимки:интернет
Някога Перник е бил сред водещите промишлени центрове в страната, а жителите му са били сред авангарда на работническата класа в България.
Индустриалното развитие на Перник започва непосредствено след Освобождението от османско иго, благодарение на въглищните залежи. Въглищният басейн наоколо предопределя и неговата по-нататъшна съдба. От 1892 до 1926 г. Перник бележи един от най-големия за България прираст на население – от 1 413 на 12 296 души, за да достигне в края на 80-те близо 100 000 души.
Експлоатацията на въглищата дава тласък за развитието на Перник. Разраства се строителството на минни предприятия, а в самия край на по-миналия век там е построена първата електроцентрала у нас, което позволява да започне електрифицирането на Перник и околните селища. Именно тук за пръв път е светнала електрическата крушка.
С бързи темпове започва благоустрояването на селището. Перник е първият град в България с модерен градоустройствен план, с водоснабдяване и канализационна система. Жилищният комплекс “Твърди ливади” завършен през 1928 г. е първият съвременен работнически квартал в България. Перник добива облика на индустриално селище, подобно на много миньорски селища в Западна Европа.Тук е и първата масова политическа стачка на индустриалния пролетариат в България, която извоюва на пернишките работници въвеждането на 8-часов работен ден – за първи път в България. През 1929 г. Перник е обявен за град, а Пернишката селска община става градска.
Миньорският град, който между 1949 – 1962 г., носи името Димитрово, става един от символите на стремежа към ускорена индустриализация и планово стопанство.
През 1951 г. Влиза в експлоатация ТЕЦ “Република” и започва строителството на Металургичния завод “Ленин”. На 6 ноември 1957 г. там е излята първата българска стомана. Тази дата става Ден на металурга. Бурното индустриално развитие на Перник продължава и през следващите години. Открити са заводите за токоизправители, заваръчни машини, феромагнити, за голямогабаритни металорежещи машини (ЗГММ) , за специални стоманени профили “Благой Попов”.Изграденият през 1969 г. по германска технология завод „Бл. Попов“ се е ползвал с името на един модерен завод. Завод без комин, както го определят тогава.
Емблема на т.нар. Пернишки промишлен комплекс става заводът за тежко машиностроене Червена могила, в близост до Радомир. Заводът за заводи е открит в средата на 80-те, инвестициите в него са колосални, но той така и не успява да заработи с пълния си капацитет и да си изплати вложенията. Специално за него на влизане в Радомир е бил изграден жилищен комплекс от панелни блокове за работниците в завода. А самият завод е представлявал нещо като град в града. Това е и последната мащабна стопанска инвестиция в социалистическа България.Наред с него се започва и с разширението на Металургичният комбинат „Ленин“. Изградени са нов Електростоманодобивен цех (ЕСДЦ), модерни лаборатории, Вародоломитен цех, допълнителни цехове за добиването на стомана. Разширени и модернизирани са завод „Струма“ (построени са нови леярни), циментовият завод в Темелково (дн. Батановци) е издигнат почти наново край градчето, а в завод „Благой Попов“ е доставена уникална ротационна пещ на стойност сто милиона долара. Строителството в големия промишлен комплекс продължава почти до падането на Тодор Живков.Огромните за мащабите на страната ни инвестиции в пернишката тежката промишленост, правят Перник най-мръсния
В началото на 90-те икономиката на града бива тотално съсипана, а оборудването на много заводи разграбено и продадено за жълти стотинки и скрап. Примерите, които могат да се дадат в подкрепа на това твърдение са твърде много, ето някои от тях: Ротационната пещ в „Благой Попов“, струваща милиони долара е продадена десетки пъти по-евтино- както си е докарана в сандъците, а в света е имало само две такива пещи, изхранващи хиляди хора. Скелетът на първия машиностроителен завод в България – завод „Струма“ – стърчи призрачно в самия център на града. А някога е имал изградени канали за продукцията си по целия свят. Затворен е и стъкларският завод „Кристал“, построен от белгийски инженери през трийсетте, въпреки че едва ли някъде по света да има губещ завод за стъкло. Врати затварят заводите за токоизправители и феромагнити, ЗГММ, завод „Пектин“, все рентабилни производства с осигурени пазари.Откритият и закрит въгледобив са разпарчетосани и харизани заедно с обогатителната фабрика и ТЕЦ „Република“. Основанието е нерентабилност – обаче само сградата на минната дирекция с изключителна архитектура, проектирана от италиански архитекти през 30-те, е струвала десетки пъти над тръжната цена. Затворена е голямата шивашка фабрика (тежката промишленост била безумна, а леката?).
Най-абсурдно е продаден циментовия завод в Батановци. През 80-те той е построен наново извън града. През 90-те е купен от германска фирма и нарязан моментално за скрап, тъй като скрапта е струвала многократно повече от дадената сума за него.
Така единствен стожер в пернишката индустрия остава металургичният завод „Стомана“, който макар и с намален капацитет продължава да работи за износ, работниците получават заплати, както беше логично да се случва в повечето гореизброени предприятия.Разбира се не липсват и аргументи, че заводите са били морално остарели и е било невъзможно тяхното спасяване за работа при новосъздадените пазарни условия. С две думи България не е строила модерни заводи, които да издържат на световната конкуренция, а тяхната продукция е била пригодена само за рамките на СИВ. А както се казва, истината, като за повечето неща е някъде по-средата.
Източник:www.socbg.com
Абонамент за:
Публикации (Atom)
