Класика от Старото Българско Кино

 "Маневри на петия етаж" (комедия) от 1985 година

Старото Кино е като старото вино,все по-добро!

Трима колеги. Дантон, Петър и Андрей работят на петия етаж на едно учреждение. Те са приятели, нормално се справят със служебните си задължения и ден след ден споделят професионалното си и лично битие. Всяка сутрин с нарастващ интерес те се редуват да гледат с бинокъл упражненията по аеробика на младо момиче в отсрещната сграда. Това занимание се превръща в част от ежедневието. Спокойното им съществуване е нарушено от неочаквана новина: един от тях може да бъде командирован в Япония. Това е повод да започнат „маневри на петия етаж“ приятелите стават врагове, прибягват до интриги, предателства и измяна. Идва краят и се оказва, че всичко е било напразно, ще замине най-вероятно директорът. Така те отново са заедно, отново на прозореца с бинокъл в ръце.

          Състав:

       

Стефан Данаилов-Дантон Тахов - „Тахана“

Велко Кънев-Петър Петкин

Антон Радичев- Андрей Гранитски - Графа

Венцислав Вълчев-Другаря Русев

Васил Стойчев-Другаря Костадинов

Иван Григоров-Другаря Сотиров

Мария Стефанова-Мичона

Анета Сотирова- Стефчето

Мария Статулова-Вили, жената на Петкин

Искра Радева-Жената на Тахов

Валентина Борисова-Колежката на Стефчето

Павел Поппандов-Непознатият на гарата

Марина Костова- Венета

Мая Зуркова-Бивша Тахова

Иван Янчев-Тъстът на Тахов

Ясен Василев-Милевин-Синът на Тахов

Божидар Искренов-Асансьорният техник

Георги Наумов-Автомонтьор

Научете повече

Меню и цени в училищен стол през 80-те

Сандвич със сирене и яйца – 22 ст.

Сандвич с кайма – 23 ст.

Сандвич с кюфтета – 27 ст.

Кифла с мармалад – 14 ст.

Баничка малка – 13 ст.

Баничка голяма – 26 ст.

Рогче – 12 ст.

Пирожка – 14 ст.

Суха паста „Балкан” – 13 ст.

Ежко-Бежко – 12 ст.

Плезир – 12 ст.

Народна вафла – 6 ст.

Еклер – 17 ст.

Реване – 15 ст.

Тулумбички – 10 ст.

Прясно мляко – 10 ст.

Боза – 8 ст.

Етър – 8 ст.

Сайдер – 8 ст.

Алтай – 10 ст.

Швепс – 15 ст.

Научете повече

Китен,селището с много древна история (Статия)

Китен е много красиво кътче за отдих на български и чуждестранни туристи. Градчето разполага с два плажа – Атлиман (на север) и Урдовиза (на юг). Курортът разполага и с малко пристанище.

Историята на селището:

Историята на селището е много древна. Непосредствено до днешното село Китен може да се видят останките от крепостта Урдовиза, разположена на 35 км от Созопол на едноименния черноморски полуостров. Името Урдовиза идва от бронзовата епоха в древна Тракия. То е старо тракийско селище, което намира потвърждение с изобилните находки на антични каменни котви и керамика от края на бронзовата епоха, архаическа, класическа и елинистична амбалажна керамика (главно фрагменти от амфори), и фрагменти от червенофирнисови римски съдове, открити в двата залива около полуострова. Сега тук е запазена крепостната стена, която е преграждала полуострова откъм сушата. Към края на XIX-ти век стената на Урдовиза все още е била много добре запазена.

Една от хипотезите е, че това е последното блокирано пристанище, изнасяло провизии за Троя, което довело до падането и?. Първото име на селището е Урдовиза – в памет на Стана Урдовиза —

Издаденият за целта специален султански ферман освободил населението от всички данъци и берии. Областта била наречена Хасекията или Асекия. Това било през първите години от завладяването на България от Османската империя, а привилегиите хасекийци ползвали до към първата половина на XIX век.. През 1931 г. на полуостров Урдовиза пристигат първите заселници и построяват 14 малки къщи тип „шаронски“ по програмата на французина Рене Шарон. Водата, благоприятното разположение и богатите пасища привличат заселниците. Погледнати отдалеч, къщичките наподобявали китка и от 1932 г. населеното място носи името Китен (красив, прекрасен). В селището е бил построен параклис, посветен на Свети Спас – „Възнесение“, който днес е възстановен. Този празник е бил посветен на здравето, празнуван 40 дни след Великден.

Китен започва да се развива бързо като курортно селище през 60-те години на XX век благодарение на добрите ресурси за туризъм. През 60-те, 70-те и 80-те години големи промишлени предприятия, ведомства и институции в България изграждат значителна по мащаб собствена почивна база на територията на Китен. Курортът е уникален в това отношение понеже никъде по нашето Черноморие няма такова концентриране на ведомствена база. А през 1962 г. селището получава статут на национален курорт. През 90-те години е бумът на строителството на частни хотели и квартири, ресторанти, увеселителни заведения. За период от 10 години са издигнати 30 нови хотела, множество станции са обновени застроената площ на селището нараства около 4 пъти.

С решение на правителството на 17 юни 2005 г. село Китен придобива статута на град.

Научете повече

Каварна,такава каквато беше през 80-те (Видео)

Един филм който ни  навява хубави и носталгични спомени за някогашната Каварна!

Всичко се променя толкова бързо , че е трудно да си представим как е изглеждало преди години. Много от най-известните места които помним, не са имали нищо общо с това което представляват днес, а някои от тях въобще не съществуват вече.

 Вижте това видео и се потопете в топлата вълна на носталгията по отминалите времена

Научете повече

За времето когато здравеопазването беше напълно безплатно

През 1944 г. България разполага със слаборазвита здравна мрежа – с 1,6 болнични и 0,3 санаториални легла на 1000 жители и с 5 лекари и 1 стоматолог на 10 000 жители. Значителни райони от страната практически са лишени от медицинска помощ. През 1951 г. с Указ на Президиума на Народното събрание е въведена всеобща безплатна медицинска помощ.

 По съветски модел у нас и в целия социалистически лагер, в здравното осигуряване е въведена т.нар. система „Семашко”. Здравната система носи името на руския учен-медик Николай Александрович Семашко – западен възпитаник повикан в СССР да създаде основите на здравеопазването в младата съветска държава. Системата „Семашко” е твърде проста за разбиране: всеки гражданин със самото си раждане е здравно осигурен и на това основание има право на всестранна безплатна медицинска помощ. Основана е на факта, че малцинството от знаещите и можещите ще бъде в услуга на населението за техните здравни нужди. Всеки който е болен може да отиде на лекар и да бъде лекуван, доколкото има възможности икономиката да си го позволи. При тази здравна система парите за лечение пак идват от данъците на населението, но не съществува изрична здравноосигурителна вноска. Лекарите получават твърдо заплащане за извършвана дейност, а не за всеки отделен случай. Характеризира се още с централизирано вземане на решения и администриране на здравния сектор както в областта на общественото здраве, така и в областта на лечебното здравеопазване.

 Според чл. 47, ал. 4 от Конституцията на НР България от 1971 г. „Всеки гражданин има право на безплатна медицинска помощ”. Така точно и ясно в основния ни закон се регламентира правото на безплатна медицинска помощ за всеки гражданин. Това, което е записано в Конституцията, отговаря и на самата обществена действителност. Властта изхожда от презумпцията, че всички хора са равни и всички еднакво имат право на медицинска помощ. Лечението се осъществява при всички лекари по съответната здравна верига абсолютно безплатно. За да бъде  лекуван човек, единствено е необходимо да е болен, продължителността и естеството на лечението се определят от състоянието на пациента.
На следващата година съгласно Указа на Държавния съвет за изменение на Указа за правата и професионалната работа на медико-санитарните работници от 1.10.1972 год., окончателно е премахната частната медицинска практика. Всички наченки на здравен пазар са унищожени, ликвидирана е конкуренцията между лекарите и лечебните заведения. Без възможности да конкурира съвременната социалистическа поликлиника със занаятчийските си методи, частната практика паразитира върху обществената здравна служба. Нейното окончателно премахване е една напълно назряла социална мярка, но не се съпровожда със съответно диференцирано заплащане на лекарите според извършената дейност и нейното качество. Болниците и поликлиниките получават пари на остатъчен принцип – колкото им се задели от Бюджета. На практика се създава прослойка от титулувани лекари във всяка специалност , които са верни на Партията и държат целия процес в медицината под око, с репресии където е нужно, където е нужно с отказ от израстване в кариерата. След приключване на обучението във висшите медицински институти, завършилите лекари се разпределят на работа в различни кътчета на страната за определен период от време и ако искат да израстват в кариерата трябва да са роболепни на създалата се система. Специализациите са зависели най-вече от от това, кой на кого е човек, връзките са преди всичко, а синовете и дъщерите на приближените до партията са в първите в редиците на израстващите в медицинската кариера.

Въпреки всички вътрешни неуредици и недомислици в системата, през 70-те години в здравеопазването са отпуснати колосални суми за капиталовложения. Здравеопазването получава 290 000 000 лв., за да се започне изграждането на крупни обекти с републиканско значение, и 60 000 000 лв. за доставка на нова апаратура и съоръжения. Планирано е показателят за обезпеченост на 1000 жители с болнични и санаториални легла да се увеличи, местата в детските ясли да се удвоят от 33 215 до 63 000, осигуряването с лекарски длъжности да нарасне. Изградени са крупни здравни и лечебни заведения: окръжни болници в Ловеч, Плевен, В. Търново, Бургас, Варна, Кърджали, Смолян и Крумовград, София, Михайловград (Монтана), Видин, Благоевград, Ст. Загора и районни болници в Лом, Омуртаг, Казанлък, Ботевград, Каварна, Балчик и другаде. Едни от тях се изграждат изцяло, други са пристроявани и разширявани. Наред с тези болници са изградени 26 модерни поликлиники в София и общо 47 в страната.

Вижте още:Здравеопазване по времето на социализма част 2

В заключение бихме могли да кажем, че през социалистическия период българското здравеопазване завоюва значителен международен авторитет, който се дължи на големите успехи, постигнати в опазването и в подобряването на здравето на народа. НР България стои в челните редици на страните с най-добри здравни показатели. По развитие на здравните мрежа и ресурси, България поддържа за периода 1947-1989 г. такива темпове, които я поставят на едно от първите места сред напредналите страни.

Научете повече

За времето когато децата бяха обхванати в спортната система още от ранна детска възраст

През 1987 г. президентът на Международния олимпийски комитет (МОК) Хуан Антонио Самаранч заявява в София: “Пътувам много … И където и да съм, не пропускам случая да разкажа за чудото, за феномена български спорт …”

Другото лице на масовия спорт и на високото майсторство е строителството на бази и съоръжения – в София например до  Девети септември е имало само една зала за спортни игри на бул. “Сливница”.  През 1961 г. е построена зала “Универсиада”, заради Световните студентски игри в София, последват я зала “Фестивална”, зимният стадион “Дружба” и Зимният дворец на спорта. През 1963 г. е открита зала “Балкан” в Ботевград. Изграждането на важни спортни обекти става първостепенна задача през втората половина на 60-те години. Тогава се построява високопланинската база “Белмекен”, официално открита през 1968 г. с дозавършена хотелска част през 1985 г., допринесла за успехите на българските спортисти на олимпийски, световни и европейски състезания. Дворецът на спорта във Варна е друг голям строеж с несъмнен принос за постиженията и на майсторско, и на масово спортно ранище. По-късно и Пловдив се сдобива с база за един от най-престижните спортове – Гребния канал. Из цялата страна са изградени спортни площадки и игрища. Във всеки български град и по-голямо село има стадион, а в големите градове са изградени модерни спортни зали, плувни басейни и други спортни съоражения. Към 1990 г. България вече разполага с по 4,88 кв.м открита и 0,13 кв.м покрита спортна площ на глава на населението.

Спортът у нас придобива масовост, децата са обхванати в спортната система от ранна детска възраст и това бързо дава положителен резултат. През 1989г.в специализираните спортни школи са обхванати 46 884 юноши и девойки, но техният брой е по-голям заради учащите се в интернати и полуинтернати, в отборите на физкултурните дружества и в спортните училища. След 1967 г. спортните училища (СУ) се оказват оптималната форма за общо образование и за специализирана подготовка на подрастващите спортисти. В края на 80-те години функционират 36 СУ с над 17 000 ученици и т.нар. СУ “Олимпийски надежди”. Това са целодневни интернати с общо над 6000 ученици. Към края на 1986 г. в системата работят 4000 треньори, които обучават 80 000 души. През 1986 г. са утвърдени 7986 първоразрядници, 1059 кандидат-майстори на спорта и 491 майстори на спорта. Медалистите от европейски и световни първенства и от олимпийските игри през 70-те и 80-те години са възпитаници на специализираните спортни школи, на училищата или на други звена от единната система за детско-юношески спорт и високо спортно майсторство.

Спортът е под лозунга “Масов спорт – здрав народ”(от латински: “Mens sana in corpore sano” – Здрав дух в здраво тяло). Упражняването на спорт тогава е безплатно за ученици и студенти, зарегистрирани в спортни отбори и кръжоци, ръководени от треньори на държавна заплата. Освен това цените за спортни съоръжения и екипировки за индивидуален спорт (ски, колоездене, тенис, кънки и пр.), са дотирани от държавата. Но за тези, които искат да спортуват само за здраве, почти не съществува алтернатива, за ползване на държавните басеини и други спортни съоръжения. Някои са се изхитрявали и за да да ползват спортните съоръжения нелегално на входа им са показвали фалшифициран документ за членство в отбори.

След 60-те години бюджетът на Централния съвет на БСФС се формира както от държавната субсидия, така и от постъпленията от тотото, създадено тогава с девиза “Българският спортен тотализатор – за спортни цели”. В съотношението 47% държавни срещу 53% тото средства се появява обаче и важно допълнително финансиране в твърда валута, която постъпва от изградените с помощта на български специалисти тотализатори в Сингапур, Малайзия и Судан. Финансирането е насочено към детско-юношеския и ученическия спорт, към масовите физкултурни прояви, спортните училища и интернатите и, разбира се, целево към подготовката на националните отбори и отделните таланти.

Научете повече

Разказ за времето когато народът работеше и макар да не живееше охолно, не се лишаваше от нищо

По времето на Тодор Живков народът работеше и макар да не живееше охолно, не се лишаваше от нищо. Плюят по социализма, но като днешната скъпотия и мизерия не е имало.

През последните 5-6 години до 1990 г. прясното мляко беше по 30 ст., киселото – по 22 с бурканче или в кофичка.

Краве сиренето беше 2.60 лв. То никога не е било на държавни дотации, а ментета не си и помисляхме, че може да има. Минималната заплата беше 120 лв. (както и моята), но през 1989 г. я направиха 140 лв.

Рибната консерва „Копърка“, символ на студентската мизерия, беше 28 стотинки. Замразената скумрия – 1.20-1.60 лв., според едрината. „Кучешката радост“ беше 3.30 или 3.60 лв. – дето сега ни агитират да умрем за нея. Ама беше от месо, припомня socbg.com.
Бялото вино беше 97 ст. Плодовата ракия – 3.90 лв., сливовата – 4.90-5.10.
Дядо ми е работил 25 години като елмонтьор и квартален електротехник, за това време 2 пъти е спирал ток за неплащане. С една минимална заплата можеше да се купят 3500 киловатчаса дневна енергия или 2000 автобусни билетчета, или 31 кг свински бут с кост, или 400 литра прясно мляко.

Нямаше или почти нямаше семейство, което поне през година да не ходи на почивка, някои ходеха 2 пъти в годината. А сега?

Вижте още:Заплати за периода 1960-1977

По тия времена съм видял само двама неграмотни. И двамата цигани, единият възрастен, другият – син на цигански барон. Демонстративно не искаше да се научи да чете. Обаче попадна на мен като ефрейтор. Толкоз бой, лицеви опори и коремни преси отнесе, че за 14 дни се научи да чете дотолкова, че да научи сам наизуст военната клетва.
Сега сочат с умиление как гражданите някъде на Запад оставяли монетки върху повредения автомат на метрото – демек съвестни. Едно време млякото го разнасяха нощем, оставяха го пред магазините или сладкарниците. Минувачите си вземаха мляко и оставяха стотинки. И ни млякото изчезваше, ни стотинките.

Хората по селата масово не заключваха къщите си. Баба ми беше инкасаторка и влизахме у хората като у лелини си, нищо че ги нямаше у тях. Оставяхме си колелетата незаключени пред някой приятел и си ги намирахме непипнати.
Голямо произшествие беше, когато на един приятел изчезна аптечката – със седмици се коментираше.

Научете повече

Спомен за големият Български Генерал Желязко Желязков-Първи Командир на Чешнегирово и първият усвоил МИГ-19

Роден в с. Рупките, Чирпанско на 30 май 1926 г. Завършва местната прогимназия и после – средно земеделско училище в Садово, според информация на Пан.бг
През 1946 г. постъпва във военновъздушното училище, което завършва след две години, през май, с редовния 68-и или Първи Димитровски випуск. Произведен е подпоручик и е оставен за пилот-инструктор и преподавател по аеродинамика в училището. Тук практически обучава млади летци на самолетите, на повечето от които сам доскоро е летял – “Врабче”, “Врана”, “Чучулига”, “Синигер”, “Сойка” – цяло птиче ято.

През месец март 1950 г. е изпратен на курс в Съветския съюз да изучава реактивни самолети. Лети на Як-23. След пет месеца се завръща в родината и е назначен за командир на 25-и изтребителен полк – Добрич. През есента е произведен в приравненото ново офицерско звание “старши лейтенант”. Същата есен става капитан, а през другата година – 1952-а, е вече майор.
От 1953 г. до май на следващата е заместник-командир на 1-а изтребителна авиодивизия в Добрич. После е преместен на същата длъжност в 10-а иад и през 1955 г. става командир на тази дивизия. На този пост служи пет години като през това време е произведен в чин полковник. Звание подполковник получава като зам.-командир на дивизията в “столицата” на добружанската ни житница.

През 1960 г. полковник Желязков е назначен за началник на изтребителната авиация и същевременно е началник на “Бойна подготовка” на ПВО и ВВС. Две години по-късно със заповед на министъра на отбраната постъпва направо във втори курс на ВА “Г.С.Раковски”. Полага успешно всички предвидени за следването си изпити и през 1963 г. завършва академията.

След дипломирането си става началник на ВНВВУ “Георги Бенковски”. В Долна Митрополия преминава доста от авиационната му служба – чак до август 1970 г. По това време, през 1969 г., е произведен генерал-майор. Тогава, след успешно представяне във военния парад, при прелетяването им от столицата към района на училището, над с. Сгалево, той чува новината, че е произведен по радиото, а на земята го посрещат с първите му генералски пагони.
През 1970 г. е издигнат в длъжност – командващ авиацията, а през 1975 г. става заместник-командващ на ПВО и ВВС. Тогава командващ е генерал Симеонов. Най-голямо морално удовлетворение му носи произвеждането в чин генерал-лейтенант през 1974 г. – не заради новата звезда, а защото то му е дадено заради безаварийно използване на авиацията през продължителен период от време.

В пенсия излиза през 1991 г. – на 65-годишна възраст и с 45 години летателен стаж.
Генерал Желязков е семеен, с две деца - син и дъщеря. Синът му – Наньо, е роден през 1949 г. Завършва военновъздушното училище като инженер-пилот и вече също е пенсиониран летец.
Воинът-въздушен ветеран е летял на почти всички типове самолети у нас до МиГ-21. той извършва първия полет със свръхзвуковия самолет МиГ-19. Общият му нальот е 5300 часа, през които няма авария или катастрофа допуснати по негова вина. 

Научете повече

Спомен за новобранските от едно време

За новобранската вечер на мегдана опъваха огромни софри, даряваха младежа с пари и хавлии.

Изпращането на войник по времето на социализма беше важно и грандиозно събитие. Това бе моментът, когато младежите трябваше „да отбият войнишката си служба” и да станат мъже.

Тогава родителите на момчето организираха пищно тържество – „изпращане”, което беше едновременно весело и тъжно. Поне в селата и малките градове, където близостта с народните традиции бе значително по-голяма. А и съобразяването с общественото мнение си казва думата – беше въпрос на чест за всяко семейство да опъне колкото се може по-отрупана софра. Тя се разполагаше у дома, в ресторант или на селския площад. Печаха се кебапчета, наливаха се ракии и бири.

Помня, че когато ме изпращаха, на нашата трапеза имаше курбан, който беше задължителен за случая. Събираше се цялата рода, а за да е пълен празникът, той преминаваше под звуците на жива народна музика. Както често се шегуваха, изпращането на войник е като сватба, само дето липсва булката.
Спазваха се някои специални ритуали. На първо място беше подстригването на момчето – на самия празник или ден след това, и закичването му със здравец.

Прическа „гола глава” беше едно от изискванията към младите войници по съвсем други съображения. Китка здравец с червен конец новобранецът получаваше и при раздялата с родителите, отправяйки се към „родната казарма”.

Друг важен момент бяха даровете. Като на сватба родителите подаряваха на гостите си различни практични вещи. А роднини и близки обикновено даваха на бъдещия войник пари, хавлии, джобни ножчета, партенки.
По своята същност „изпращането” беше весел момент, макар и да бележеше дълга раздяла с родителите, приятелите и любимата.
Но поне ставахме мъже и се калявахме. Тогава не ходехме на коламаска, маникюр и педикюр както днешните младежи, за някои от които не е ясно дали са и мъже.

Ивайло Коцев, Сливен retro.bg

Научете повече