Как България губи милиарди долари от приватизацията през 90-те

Иван Пехливанов е роден на 26 юни 1926 г. Завършва машинно инженерство в Държавната политехника в София през 1950 г. Има стотици разработки като проектант. От 1968 до 1973 г. е заместник-министър на машиностроенето. Награден е с орден „Народна република България“, носител на званието „Заслужил деятел на техниката“, а през 1986 г. е отличен и с най-високия орден „Георги Димитров“.
При основаването на БИСА (Българската индустриална стопанска асоциация) през 1980 г. става неин първи заместник-председател. Председател е Огнян Дойнов (1935-2000). В БИСА влизат представители на най-големите български държавни предприятия. Негов наследник е БСК. През 1984 г. Пехливанов заема мястото на Дойнов начело на БИСА. През 1987 г. той сменя и Румен Сербезов като шеф на ЦКС (Централен кооперативен съюз.) Постовете, които е заемал, му дават достъп до знанието за цялата индустрия на България.
Познава и коридорите на партийната власт. През 1981 г. е избран за член на ЦК на БКП. От 1982 до 1990 г. е депутат. Той е първи зам.-председател на икономическата комисия, когато американските експерти Ричард Ран и Роналд Ът изготвят прословутия си план за преход към капитализъм по поръчение на Андрей Луканов (1938-1996).
Благодарение на стенографските си умения и всекидневните си записки Иван Пехливанов е жива енциклопедия на построеното през социализма.

– Г-н Пехливанов, 10 ноември 1989 г. ви заварва като член на ЦК на БКП, председател на ЦКС и БИСА, депутат. Но в началото на нашия разговор нека да уточним за читателите, че произхождате от буржоазно семейство, както се казваше някога. Разкажете повече за корените си. Как вие, внукът на юрист, завършил право в Лозана и Брюксел, започнахте да работите за новата власт?
– Изненадващ въпрос. Не бих нарекъл семейството си буржоазно, а прогресивно. Баща ми Георги е бил от бедна фамилия, но силен ученик. Той е първенец на старозагорската гимназия, като подпоручик отива на фронта по време на Първата световна война. Три години изкарва в окопите на Кожух планина. Преди заминаването си се записва да следва право. През 1923 г. вече е висшист. Бил е с леви убеждения. Постъпва в съда, държат го шест месеца и го освобождават без право на държавна правна дейност като съдия или прокурор. До края на живота си беше адвокат. През 1931 г. е бил кандидат за депутат със сребърната бюлетина на Работническата партия (б. р. – името на възстановилата легалната си дейност БКП). Арестуват го и го пращат в лагер в Петрич. Малцина знаят, че и преди 1944-та е имало лагери.
Дядо ми по майчина линия – д-р Иван Хаджиев, юристът от Брюксел, е бил радославист и депутат. Предупредил, че ако баща ми отиде в Петрич, македонските главорези щели да го ликвидират. Урежда да го пратят в софийски затвор. След изборите се връща в Елхово. Адвокатската му кантора бе клуб на Работническата партия. През 1941 г., две седмици след навлизането на германците в Съветския съюз, е изпратен в лагерите на остров Света Анастасия, в Гонда вода и Еникьой.
След 9 септември 1944 г. баща ми беше първият околийски управител на Елхово. Държаха го две години и през 1948 г. го махнаха заради „либерално отношение към класовия враг“. Водел граждански дела на богати търговци.
– Излиза, че е бил репресиран и преди 9 септември, и след това?
– Да. През 1949-а това вече и мен засегна. Бях председател на Студентския съюз в Политехническия университет. Снеха ме на голямо събрание заради произхода ми…
– През 50-те като инженер проектант на водни турбини за ВЕЦ посещавате Китай и след два месеца подписвате договор за продажба на тридесет водни турбини за 50 млн. долара. С това ли заслужихте поста заместник-министър?
– 50 милиона долара беше наистина огромна сума. Но аз станах зам.-министър 10 г. по-късно. През 1961 г. поех ръководството на института „Машелектропроект“. В следващите 12 г. бяха проектирани и построени над 700 завода – за машиностроене, електронна и изчислителна техника, за военнопромишления комплекс. Сред тях бяха заводът за електрокари в София, за полупроводници и за автобусите „Чавдар“ в Ботевград, корабостроителния завод във Варна и редица други. Това бе част от индустриалната революция в България през втората половина на XX век. От 700-те завода не мога да дам пример на проектиран от нас завод, който да е бил осъществен без пазари. Ние създадохме индустрията в България не като самоцел, а защото имахме пазари.

– Как пропуснахме да произвеждаме „Рено“ във времето, когато българите карахме само „Лада“ и „Москвич“ и за покупка на кола се чакаше с години?
– Ние монтирахме „Рено“ и „Фиат“ в края на 60-те – общо близо 10 000 автомобила. Тогава в Съветския съюз се взе решението за производството на „Лада“. Ние се включихме в изработването на десет възела. Нашите политици решиха, че щяло да ни дойде много да произвеждаме още „Рено“ и „Фиат“. Спряха ги. Според мен бе грешка. Но и съветското висше ръководство споделяло убеждението тогава, че в развития социализъм нуждата от автомобили щяла да намалява. Страните, които произвеждаха коли, просперираха, тъй като това ускоряваше цялата им индустрия плюс. През 1982 г. БИСА получи задача да проучи възможността за производство на лек автомобил у нас. Работихме усилено три години и единственият вариант отново се оказа „Рено“. С Огнян Дойнов посетихме централата в Париж, фирмата ни обеща и пазари за износ. Внесохме решението в МС, подписа го и Луканов. Политбюро също даде съгласие. Осигуряваха се поръчки за десетки заводи със 150 000 работници. Българите, които чакаха за автомобил, бяха внесли предварително общо 1,5 милиарда лева. Накрая Луканов ни отряза. А след промяната се обяви за най-големия защитник на връзки със Запада и за пазарна икономика…
– Но какви бяха мотивите му?!
– Никакви. Той не решаваше въпросите с мотиви, той ги решаваше скрито.
– Защо създадохте БИСА – обществена асоциация за защита на стопанските организации?
– Идеята беше на Огнян Дойнов. Той е работил в чужбина и виждаше света в друга светлина. Дойнов е откритие на Живков. Той се мъчеше да прави много неща, но му беше трудно. Пречеха му съветските хора.
– Наричате го „трагична фигура“. Защо бе демонизиран Дойнов след промяната и от кого? Помним, че главният прокурор Иван Татарчев щеше да го връща от Виена в чувал.
– Демонизирането идва пак от Луканов. Двамата бяха представители на различни светове. Луканов преди 1989 г. се считаше за представител на източната част, Дойнов – на прозападните кръгове. За него Горбачов казва на Живков: „Около вас има хора, които говорят, че България трябва да стане мини Германия, мини Япония. Ако има хора, които си мислят такова нещо, трябва да ги махнете веднага.“ След месец Огнян беше изваден от състава на Политбюро.
Посещавал съм го във Виена. Беше болен от рак и искаше да умре в България, но до последния момент не му позволиха. Казаха, че ако се върне, веднага влиза в затвора (б. р. – обвиненията са по прословутото дело №3 за раздаване на помощи на братските партии).
– Въпреки болестта?
– Въпреки болестта. И той почина във Виена. Дойнов работеше като представител за крупна руска групировка (б. р. – „Нордекс“). Не го криеше. Но собствени капитали нямаше. Не съм убеден, че собствени капитали е направил и Андрей. Андрей не го съблазняваха капиталите. Съблазняваше го властта. Капитали натрупаха тези, които бяха около него.

– Изнасяте данни, че от 1980 до 1987 г. с помощта на БИСА в България са създадени 514 малки и средни предприятия с инвестиции от 432 милиона лева, с което са открити 70 000 работни места. Печалбата им е за милиарди. Сред стоките, които произвеждат, са маргарин „Калиакра“, френско сирене „Бри“, маратонки „Ромика“, „Пума“, „Адидас“ и др. Все неща, които бяха непознати за нашия пазар. Какво се случи по-късно с тези предприятия?
– Всичко бе ликвидирано. За „Калиакра“ бяхме купили модерна техника от Англия. Сега предприятието го взеха чужденци и го изнесоха в Румъния.
– Нашата държава е давала пари, марката е била наложена и после това е взето на безценица. Така ли стана?
– Не точно така. Към „Минералбанк“ бяхме създали фонд. Стопанските субекти можеха да кандидатстват за пари от него, за да създават малки предприятия. Аз бях председател на експертния съвет към банката, който разглеждаше предложенията. Ние вземахме неокончателното решение. Давахме само съвет на банката на кое предприятие да даде кредит. Банката вземаше самостоятелно решение. Предприятията връщаха средствата на самата банка. В БИСА пари не са влизали.
Сега по-непазарно се действа с еврофондовете. Бюрокрацията решава за коя идея да дават пари. Как го решават? Това е банков въпрос.

– През 1987 г. ви посещава Борис Елцин, тогава секретар на московската организация на КПСС. Защо?
– Елцин дойде със специалната задача да види какво представлява БИСА, но така и не успя да разбере. Той се чудеше от какво защитаваме стопанските предприятия, от партията ли?
– Вярно ли е, че Елцин тогава произнася репликата по адрес на българите „Добре живеят, гадовете“?
– Вярно е. Съветските ръководители се учудваха, но и се ядосваха на нашето състояние.
През 1984 г., още като секретар по селското стопанство, дойде и Михаил Горбачов. Политбюро взе решение Огнян да го посрещне и да го придружава. На Запад се появиха статии, че бъдещите ръководители на България и СССР се срещат в България. Тези публикации раздразниха Живков.
Аз бях председател на БИСА и Огнян идва един ден и ми показва плана за посещението. Питам: „Другарю Дойнов, защо му показвате най-хубавите и най-скритите ни обекти? Познавате ли този човек? Може да изпита завист.“ Дойнов вика: „Иване, ти винаги сложно посрещаш нещата.“
– Кои обекти му показахте?
– В плана бе и обект, който в България не се знаеше, че го има. Само членовете на ЦК на БКП бяхме заведени веднъж да го видим. И сега не се знае, че го е имало в България. Това е лаборатория, където се прилагаше така наречената клетъчна технология. Вземаш клетка от растение и в тази лабораторията тя се размножава до степен, че от нея израства разсад. Тоест от една клетка можеш да засадиш декари.
– Защо пазехте в тайна тази лаборатория?
– Защото е открадната. Защо отрязаха нашето научно-техническо разузнаване? Нашите хора крадяха идеи, технологии. Което се прави впрочем в цял свят.
– Показахте ли на Горбачов лабораторията в крайна сметка?
– Да, но той не можа да осъзнае какво му се показва.
– Вие познавате каква собственост и какви пари имаше България преди 1989 г. Как после се родиха „червените мобифони“?
– Целенасочено. За задграничните дружества нещата бяха раздухани, за да се закрият истинските дири по създаването на новите капиталисти. Със съдействието на БИСА бяха купени пет предприятия в чужбина. Кое от тях роди капиталист? Няма такова.
Основна роля при създаването на новите капиталисти изиграха банките. Къде в света една банка дава кредит и след това не фалира кредитополучателят, а банката?! Стопанска банка, която кредитира „Кремиковци“, фалира, „Кремиковци“ – не. Говорил съм с директора на Стопанска банка. Той ми каза: „Кредитирал съм „Кремиковци“, щом не може да си върне парите, да ми дадат завода.“ В целия свят се прави така. Само в България – не.
– Мит ли са „червените куфарчета“?
– Може би е имало. Но не са били решаваща сила. От банка не се вземат пари, без да оставиш следа. Единствената възможност да вземат пари за раздаване в куфарчета е партийният членски внос, събран в ЦК. Те не бяха в банка. Но те бяха 10-15 милиона лева.

– Пътят, начертан от Ран-Ът, ли бе единственият възможен пред България?
– Не. Имаше много възможности. Но ни смениха външния опекун. Даже при стария опекун имахме повече възможности за самостоятелност. Новият действа, както навремето при индианците.
Планът „Ран-Ът“ препоръчваше да се предприеме бърза приватизация на всички държавни предприятия и наричаше това „най-амбициозното начинание, което някоя страна е правила“. И техните ученици наистина приватизираха така, че сега сме най-бедната страна в Евросъюза. Дори полуграмотните знаят, че когато човек иска да продаде стоката си, той я хвали. А нашите политици очерниха индустрията ни и после тръгнаха да я продават. От приватизация на обекти за над 60 милиарда долара получихме под 3 милиарда.
– Малко се говори и за собствеността на кооперациите. Какво стана с нея?
– Аз оставих собственост за четири милиарда лева – 30 200 търговски обекта и хранителни заведения, хлебозаводи, всички предприятия за безалкохолни напитки и др. Всичко бе разграбено зад завесата.
– Как си обяснявате днес спирането на „Южен поток“?
– Чисто политически. Тръбата е пасивна инвестиция, от която ще получаваме милиарди. За днешния българин по-добро решение няма. Но българите до такава степен вече сме изглупели, че не можем да си направим сами сметката от какво най-много печелим.

Интервю на Таня Джоева
Източник:epicenter.bg

Научете повече

Някога плажът бил поквара и съблазън за предците ни,къпели се в морето с бельо и халати

Някога пясъчната ивица на брега се е използвала само за романтични разходки. Защото там двойките можели да се усамотят. Ако е през деня – дамите задължително носели шапка и чадърче, роклите – с дълги ръкави. Самата дума „плаж” е френска и означава пясъчен бряг. Не е за чудене, че французите, открили за света плажните сладости, винаги са били най-разгащени и в буквалния, и в преносния смисъл.

Първият морски курорт у нас е Варна, но отначало не става дума за къпане и слънчев тен, а само за морския въздух - лечебен при сърдечни заболявания, астма, анемия... Заслуга за интереса към морската вода у нас има д-р Анастасия Головина, която още през 1897 г. публикува в сп. „Медицински сборник” статията „Ползване на хидротерапията. Морски и речни бани, разтривания и пр.”. В по-късни години тя дори дарява средства за създаването на плаж за бедни и болни варненски деца.

Варна се осъзнава като курорт едва през 1909 г., когато в града пристигат неочаквано около 200 французи,

организирани курортисти. (Как е името на първия туроператор, пресата не съобщава.) Те идват не само заради свежия морски въздух, но и заради уникалната гледка на Дикилиташ („Вкаменената гора”), както и заради Девненските карстови извори.

С времето интересът към „морските бани” нараства. Все повече лекари препоръчват на пациентите си къпане или поне обтриване на тялото с морска вода. Предприемчиви варненци построяват “женска баня” и “мъжка баня” на плажа. Навътре в морето, над забити в морето релси е изградена платформа, а върху нея - сковани дъсчени кабинки. Къпането ставало само в басейна, ограден от релсите. С други думи – ако чак толкова искаш да се разгологъзиш за здраве под откритото небе – няма да е на пясъчната ивица, та всички да те видят, а навътре в морето, на скрито... Малцина знаели да плуват, дори моряците не считали това за задължително като умение.

В началото на пътечката към женската баня се разхождал стражар. Униформата и пушката му трябвало да възпират мъжете, петимни да се облажат с гледката на разголена женска плът. Всъщност не става дума за никакво разголване, поне на първо време.

Историята на банския костюм по нашенско (отначало само за баня, а не за плаж!) не е кой знае колко богата, но така е било навсякъде. Такъв тоалет не е съществувал някога и в най-богатия женски гардероб. Древните гърци – но само ако имат съвършени тела – се къпели голи, римляните използвали къси туники, а
през Средновековието всички се потапяли с риза дори в собствената си вана

Богаташите през 19 век, които дръзвали да се къпят в реки, езера, а и в морето, влизали вътре облечени с няколко ката дрехи – бельо, дълги чорапи, платнени пантофки, широка дреха като халат и даже шапчица на главата. Тъй като халатът плуввал над водата, измислили в подгъва да се зашиват метални тежести – много опасно изобретение.

Първите облекла, предназначени за къпане на открито, били мъжки, естествено, нещо като гащеризон от плътно трико, обикновено на райе.

По-интересна е историята на женския бански костюм. Той отначало включва и трико, и туника или нещо като къса рокличка. За този костюм Димо Казасов разказва: “Той покриваше абсолютно цялото тяло, а при врата, глезените и китките на ръцете се привързваше с ширити”. Чак след Първата световна война плувните женски костюми станали по-смели като кройка и материя. Пак Казасов: “Примерът, който няколко горди и смели софиянки дадоха, като излязоха да се къпят в открито море в опънато по тялото им майо (прилепнало по тялото трико с крачоли – бел. на авт.), бе посрещнат с упреци и негодувание от всички страни… Радостта, която освободеното тяло изпитваше от ласките на слънчевите лъчи и на морския зефир, се наричаше отвратително, срамно и развращаващо доволствие”. Тези софиянки обаче са само последователки на прочутата Анет Келерман, австралийска актриса и спортистка, която първа в света през 1907 г. се появила с трико по тялото, без всякакви туники, роклички и полички. Веднага я арестували, разбира се. По-късно

Анет Келерман е и първата, която показала голо дупе на киноекран

В. „Варненска поща” през 1920 г. съобщава с тревога: „мнозина чужденци, мъже и жени, се къпят вече в района на баните заедно и съвършено голи. Нека тези гости знаят, че благонравието не търпи това и че те като гости трябва да държат сметка за нашите нрави”. Чужденците със сигурност не са били дибидюс голи, но българската мярка за голота явно е била надхвърлена в случая.

На 10 юни 1921 г. Варна официално е обявена за морски курорт от тричленна общинска комисия. Няколко години по-късно този акт се потвърждава и от царски указ. През 1925 г. започва строителството на модерни морски бани – централните. Три години по-късно са построени още едни – северните, които имат водна пързалка. След построяването и на минерална баня притокът на курортисти бързо нараства. От 12 хиляди в годината на откриването, две години по-късно те са 40 хиляди.

И докато мъжкият бански костюм продължава да е все така скучновато банален, женският претърпява какви ли не метаморфози – с панталонки отдолу, без панталонки, с ръкавчета, без ръкавчета, с къдри, панделки, с подплънки и без... Ама защо е цялата тази хубост, като мъжкият и женският плаж във Варна стоят все още далече един от друг: на север са мъжете, на юг – жените. Постепенно и естествено те се приближават, разделени от опънато въже, а по-късно и от ограда. За униформения охранител на морала и приличието построили нещо като мостче над пясъка, върху което човекът с пушката имал по-добра видимост към нарушителите.

Спасители? Никой не е чувал за такива екстри.  Първият морски спасител, естествено, е варненка - Христина Хранова

Акушерка по професия и запалена състезателка по плуване, тя, вече 50-годишна, се състезавала успешно с опитни млади плувци. През 1927 г., на 17 юни, помощник-кмет на Варна се оказал заобиколен на мъжкия плаж от чужденци, които яростно протестират, че съпругите им са далеч от вниманието и грижата им. Те настояват част от плажната ивица да бъде обособена за смесен плаж, както е навсякъде в модерните западноевропейски курорти. Нещо повече – роптаещите гости на Варна предупредили „началника”, че ако тук не се открие смесен плаж, те ще се прехвърлят в румънския курорт Кюстенджа, като предупредят и близките си да не идват тук... Помощник-кметът се поколебал, но в крайна сметка отстъпил и... още същия ден Варна се сдобила със смесен плаж.

Събитието предизвикало бурни протести, спорове, обвинения и заплахи в цялата страна. Пресата луднала. Почтени съпрузи и бащи питали гневно как сега ще пускат без страх съпругите си и дъщерите си на курорт?

Близо 1500 варненки, организирани от свещеник, се изказали в пресата против смесените плажове

с твърдението, че те сеят поквара и предлагат срамни съблазни. Група спортистки веднага им опонирали с думите: „като ценим високия морал на попа и бабичките във Варна и уважаваме техните възгледи, ние апелираме към спортистките от цяла България да протестират против тази пречка за физическото ни развитие...” (кулата за скокове била в мъжката територия!). Софиянки от квартал „Три кладенци” ги подкрепили, но... градската управа си направила оглушки. В края на лятото споровете стихнали, а и нали „женският” плаж бил запазен, какво толкова. Варна се разраствала, жителите й станали 60 хиляди. Морската градина будела възхищение, появили се модерни хотели, търговците се радвали на бързи и лесни печалби. На плажовете сложили люлки, появили се лодки за разходка. А банските станали неотменна част от летния гардероб. Вестник разказва как столична дама, решена да се самоубие, избрала за целта да се хвърли в една от столичните реки. За целта хукнала да си купи от магазина на Я. Бакърджиев “costum du mer”. Костюмът за къпане обаче не й харесал и тя отложила давенето за другия сезон.
Източник:retro.bg

Научете повече

Малко известно:Джон Кенеди се влюбва в българска партизанка от Лом

Съпругата на американския президент Джаки подозирала за българската му авантюра

„Непременно да посетиш България - прекрасна страна - обръща се Джон Кенеди към брат си Боби. - Гарантирам ти отлични впечатления. Само че не ходи с жена си... Българките са очарователни и пленяващи.“

Разговорът се води в нюйоркския апартамент на президента. Повод за думите е гостът там - представителят на България в ООН д-р Петър Вутов. Това е неофициална среща. Там е и Жаклин. Вутов я поглежда. В очите й се чете добродушно-снизходителна усмивка. Тя знае за какво става дума.
Така започва увлекателния си разказ за ломската афера на Джон Кенеди, който се оказва влюбен в българска партизанка, изследователят Борис Цветанов.
Джон Кенеди продължава, вече към нашия представител: „Срещнах на пристанището в Лом едно красиво момиче със стройна фигура, грациозна походка, закръглено матово обгоряло от слънце лице, пламтящи очи, буйни къдрави коси."

Вутов пак поглежда Жаклин - все такава добродушна. Знае.
Този разговор става известен, след като излизат спомените на д-р Петър Вутов.
Веднага гръмват заглавия: „Кенеди преспал с българка от Лом", „Кенеди с българска любовница", „Ломското гадже на Джон Кенеди", „Преспал ли е Джон Кенеди с ломчанка".

Ако е било така, идолът на Щатите нямаше да запомни това момиче. Неотразим любовник през целия си живот, за него това щеше да е само едно мимолетно изживяване, избледняващо като стара снимка. Та как иначе - първичните репортажи за любовните нощи на Кенеди винаги съобщават и най-пикантни подробности.
Името на девойката е Виолета Петрова (1921-1996). Или поне така твърди ежедневник от 2007 г. За гаджето на Кенеди разказват нейните приятелки Елена Средкова и Лили Мострова. За „тайната любов" на Виолета с един „изключителен мъж от страната на небостъргачите".

Виолета се видяла в конфузно положение. Забягнала във Варна. След година се върнала. Въпреки първоначалните настроения не е имало и не е могло да има обществено порицание.
Германци, австрийци, сърби, унгарци с лопата да ги ринеш по пристанището в Лом през 1939 г.
Хотел „Солун", за настаняването в който помогнала Виолета, бил фрашкан с моряци. И пеперудки. Една повече, една по-малко - кой ти гледа... После Виолета се жени за варненеца Николай Мирчев, майстор на спорта по шах. През 1948 г. им се ражда син Владимир.

По-късно нашенката се развежда, следва медицина във Виена, започва работа в Белодробния диспансер във Враца, сваля шефа д-р Георги Коцев, сериозен мъж с две деца, създават семейство и заживяват като в турски сериал. Гостуват им театрални и кинозвезди, дисиденти.

И ако в България за историята се заговаря публично около 2006 г., то в Първо главно управление от д-р Петър Вутов, както и до посланика ни Любомир Попов, пред когото Кенеди пестеливо споменава за момичето от Лом, се получава информация веднага. Ясно е защо.

Офицерът от контраразузнаването Борислав Димитров получава задача: под дърво и камък да намери момичето! В Първо главно намислили даже да натиснат президента.
Отнело му много време. Имал и други задачи. В крайна сметка открил девойката, но сърце не му дало да иде на доклад при началството, защото това била най-популярната след Девети жена в Ломско - партизанката Бойка. От Мокреш. Легенди се разказвали тогава за нея как предрешена като циганка (закръглено, матово, обгоряло от слънце лице, черни коси) измъквала сведения дори от полицейското управление в Лом.

Вече живеела в София. Омъжила се за командира на партизански отряд Бончук. Борислав, като честен човек, сложил картите на масата:
„Не мога да те дам на вълците - ще ти почернят живота."

Било е времето, в което ченгетата и доносниците ровели из партийните организации из Ломско заради заговорническата група срещу Тодор Живков на бившия първи секретар на Градския комитет на БКП Евгени Трайков.

И Борислав заличава всички следи. Но в Първо главно вече не им било до Кенеди. В Белия дом се бил настанил Линдън Джонсън.
Истинското име на Бойка всъщност е Пръвка Софрониева. Родена е през 1920 г. Онова лято живеела при приятелка в Лом, работила, събирала пари да учи.
„Никой не знае тази история. Борислав съм го заклела. Научат ли другарите, жива ще ме одерат... Ако трябва да се чуе, нека да е десетина години след като ида в по-добрия свят", изповяда се тя пред Борис Цветанов.

Според Пръвка Кенеди стоял объркан на пристанището с преводачката си от турски. Пътували от Виена за Истанбул. Нямало места в хотела, търсели друг. Пръвка се отзовала. Тя поназнайвала някоя и друга  дума френски, немски. Имала позната в хотел „Солун" и уредила нощувката. Поканили я в ресторанта. До полунощ младият Кенеди не спирал да се възхищава на кухнята и на циганите музиканти. Два пъти давал бакшиш да му изпеят "Ти си селско момиче". Пръвка с жестове му показала, че и тя е селско момиче.

След полунощ – вече на чист въздух край реката, и на двамата не им се тръгвало. Нито на Кенеди към хотела, нито на нея към приятелката й. Повечето мълчали. Налучквали дума, допълвали с жестове, за България, за Америка, семействата. Българката запомнила, че американецът бил студент, че баща му работи в Лондон. И така дочакали разсъмването. И това било всичко. Плюс някакво дълбоко подсъзнателно и необяснимо усещане.

„През есента на 1960 г. минавах край американската легация. Краката ми се подкосиха. По огромните витрини от един многоцветен портрет, такива не бях виждала дотогава, ме гледаше момчето от ломското пристанище.

След време се появи Борислав. И почти веднага настъпи 22 ноември 1963 г. Вестта за убийството на Кенеди ме хвана за гърлото. Цял ден се влачех като парцал из София – от единия край до другия.

Не съм вярваща, но в малка църквичка на "Емил Марков" запалих свещичка. Плаках, докато догоря. Споменът остана", разказва приживе Пръвка.
Източник:retro.bg

Научете повече

10.11.1989 г.и как демокрацията започва с пълен фарс у нас....

На 3 ноември 1989 г. в София се състои първото демократично шествие на „Екогласност”, което завършва с прословутия бой в градинката пред „Кристал”. На 9 срещу 10 ноември е съборена Берлинската стена, а заедно с нея пада и доайенът на социалистическия лагер Тодор Живков. Свалянето на Живков от власт е извършено под давлението на Москва и с пряката намеса на съветския посланик у нас Шарапов. За генсек е избран Петър Младенов, разбира се с одобрението на Горбачов. Същевременно изгрява звездата на небезизвестния Андрей Луканов. Подмяната на 10 ноември става началната дата на българския преход – сиреч той започва по-скоро като вътрешнопартиен преврат, отколкото като обществена акция. Българската опозиция не участва в свалянето на Тодор Живков просто защото тогава не съществува. Има няколко неформални движения, но те са още слаби и недобре организирани. Старите партии ще започнат да възкръсват след 10 ноември. Самият СДС е създаден на 7 декември, почти месец след преврата.

На третия ден след отстраняването на Живков, 13 ноември 1989 г., се провежда първата среща на хора от формиращата се опозиция и известни интелектуалци с Андрей Луканов. Срещата е организирана от съпругата на Николай Хайтов – Жени Божилова, която е много добра приятелка с Блага Димитрова. Хайтови и Луканови живеят в една кооперация на ул. „Латинка“ 15. На срещата присъстват: д-р Желю Желев, Блага Димитрова, Йордан Василев, д-р Петър Берон, Едвин Сугарев, Тончо Жечев, Деян Кюранов, Марко Ганчев, Анжел Вагенщайн, Валери Петров, Петко Симеонов и Стефан Продев. По-късно д-р Желев ще нарече тази среща „нищо особено“ и „говорилня“. Единственото, на което от опозицията се впечатляват, е обещанието на Луканов да бъде премахнат член 1 от конституцията, определящ ръководната роля на БКП. Някои автори смятат тази „опознавателна среща“ за полезна. Но други и до днес продължават да я определят като най-сигурното доказателство, че опозицията е назначена от Луканов.
Цяла седмица се оказва необходима и на БКП, и на дисидентите, за да изразят своите цели и намерения пред обществото. БКП го прави на митинг, проведен на 17 ноември, пред Българска народна банка. На него е подкрепено новото ръководство и обявените от него реформи, а своята песенна подкрепа дава и световноизвестната оперна певица Гена Димитрова. Дисидентите от своя страна, (не без дискретната помощ на Андрей Луканов) организират своя митинг на следващия ден – 18 ноември, събота преди обяд, пред храм-паметника “Св. Александър Невски”. Това би следвало да ни доведе до мисълта, че организаторът и на двата митинга е един и същ – Българската комунистическа партия.

Но нека първо проследим първия митинг  организиран от БКП в неина подкрепа, след извършения дворцов преврат на 10 ноември. Денят е отново петък, минала е точно една седмица от свалянето на Живков. В същия ден  на заседание на Народното събрание, предавано пряко по телевизията, Петър Младенов е избран за председател на Държавния съвет. В придобила за времето си популярност реч Славчо Трънски критикува Живков и най-близките му сътрудници. Парламентът премахва от Наказателния кодекс  текстовете, криминализиращи критиката към правителството. В късния следобед площад „Девети септември” е изпълнен с хора. БКП организира общонароден митинг в подкрепа на промените в страната.  Чрез организирания митинг, на който се събира огромна маса народ,комунистите превратаджии целят да придадат “демократична” окраска на вътрешнопартийните борби за власт. Този митинг е страшно смешен в своята същност, защото е прародител на днешните “вот на доверие”. Площаден вот на доверие. Емблематично и алегорично е, че се организира пред централния вход на централната сграда на Българската народна банка (БНБ). По-късно ще стане ясно, че докато Младенов, Джуров и Луканов се кълнат в здрава комунистическа честност пред ошашавените софиянци, парите от БНБ и не само от нея вече са били изнесени или са се изнасяли към определени сметки, адреси и личности. Присъстващият на митинга и все още ортодоксален болшевик Павел Писарев ще си спомни години по-късно, че на площада са били изкарани всички сътрудници на ГК на БКП, а нарочни хора със служебна “молотовка” са раздавали художествено изработени табели с лозунг: “Смърт на комунизма”. Като водещ на митинга е привлечена популярната телевизионна говорителка Христина Христова-Кюркчийска. Христова конферира митинга, облечена в скъпо визоново палто, и се кълне във вярност на идеята, но без Живков. На стълбите пред БНБ се издига втора известна примадона, натруфена също в скъпи кожи. Това е Гена Димитрова. Тя със сълзи на очи изпява химна на НРБ. Всички се сополивят, Джуров и униформените ченгета козируват. Убедени в своята поредна манипулация, довчера клелите се във вярност на Тодор Живков си тръгват. Според тях перестройката е победила и в България. Петър Младенов ще завърти един телефон по ВЧ-то на Горбачов, ще докладва, а след това ще иде да пие по едно с приятели.

На следващия съботен ден думата е дадена и на бъдещата опозиция, когато е насрочен митингът на т. нар. неформали. Всичко е по сценарий. Първо митинг на управляващите, после митинг на назначената опозиция. По този повод някои западни издания язвително отбелязват, че на опозицията в България й е трябвало цяла седмица след падането на Живков, за да го огранизира. Или по-скоро е трябвало една седмица, за да се създаде опозиция.
Денят е 18 ноември 1989 г, часът – 11:00. 50 хиляди (според други източници са били двойно повече)  софиянци и гости на столицата изпълват площада пред храм-паметника „Александър Невски”. Митингът е с продължителност над 2 часа.Участниците са от всички възрастови и социални групи, има хора и от провинцията, дошли специално за него. Така нареченият първи опозиционен митинг у нас след 1946 год. е официално организиран от независимите сдружения и граждански образувания. Водещ е Александър Каракачанов, станал впоследствие кмет на София. 29-годишният бъдещ градоначалник обявява, че митингът е разрешен от властта и ще бъде охраняван от Народната милиция.

За организиране на митинга е формиран Организационен комитет, който заседава нeколкократно. В него са влизали представители на следните независими организации и сдружения: Клуб за подкрепа на преустройството и гласността, Независим профсъюз „Подкрепа“, Дружество за защита правата на човека, Комитет „273“, Комитет за защита на религиозните свободи и духовните ценности, Хелзинкско дружество в София, Комитет на репресираните, Литературно-художествен кръг „39“, Независимо студентско дружество и „Екогласност“. Ораторстват: Петко Симеонов, Радой Ралин, Кирил Василев, Анжел Вагенщайн, Блага Димитрова, Жельо Желев (Клуб за преустройство), Георги Мишев, Петър Берон, Дамян Илиев (Екогласност), Христофор Събев (Комитет за защита на религиозните свободи), Едвин Сугарев (Кръг „39“), Петър Гогов (Клуб на репресираните), Емил Кошлуков (Независимо студентско дружество), Костадин Тренчев (Независим профсъюз „Подкрепа“), Румен Воденичаров (Комитет за правата на човека), Любомир Собаджиев (Клуб „237“). Инициатори на протеста са били Петър Слабаков, Петър Берон, Стефан Продев, Светлин Русев, Христофор Събев, Георги Мишев и други известни интелектуалци.

Събитието е открито с реч на Петко Симеонов, която започва с думите „Отдавна сме разбрали, че обществото, което наричаме „развит социализъм“, не е нито развито, нито социалистическо. Това е едно диктаторско, тоталитарно общество, което в името на илюзорното красиво бъдеще съсипа живота на няколко поколения. На мястото на буржоазията дойде една нова потисническа класа – класата на апаратчиците, класата на номенклатурните кадри.” На импровизираната трибуна пред „Александър Невски” един след друг говорят определените за това оратори. На снимките се вижда как всеки чете предварително написано слово. Тогава почти няма оратор, който да говори директно пред множеството. Блага Димитрова каза от трибуната, че Тодор Живков е превърнал България “от страна на розите в страна на склерозите” и спечелва възторжени овации. Радой Ралин същопроизнася реч, части от която не се харесва на събралото се множество и бивасериозно освиркан от опозиционно настроени граждани. Някои от митингуващите си припомнят, че Ралин е имал партийна книжка, а други се възмущават, че не е достатъчно краен в изказванията си за новото ръководство на БКП.

Всичко е вървяло по сценарий, докато в един момент думата иска Илия Минев – единственият световно признат автентичен антикомунист и политически затворник в България. С помощта на милицията той е изтласкан от организаторите Чавдар Кюранов и Анжел Вагенщайн, след като настоява да говори от името на Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ). През това време изкарват от името на НДЗПЧ да говори Румен Воденичаров, който се води негов председател и е на нож с Минев. Илия Минев приживе казва ”Така и не ме допуснаха до микрофона. Андрей Луканов бил наредил така.” Така единственият у нас всепризнат дисидент, изкарал дълги години в затвора по време на комунистическото управление, не е допуснат от Партията да говори от името на опозицията. Демокрацията у нас започва с пълен фарс!

Днес някои изказвания на митинга изглеждат смешни и наивни, но тогава възторгът определено е бил голям. Множеството е нямало откъде да знае, че всичко е било режисирано предварително. Първият митинг на зараждащата се опозиция е украсен с плакати против Живков – жертвеното агне на българската демокрация. Но само по вида на  лозунгите се разбира, че българският народ не е бил в час какво се случва и не е знаел какво иска. Единият от тях гласи „Смърт на червената буржоазия, да живее Петър Младенов“! Митингът гласува например вот на доверие на Петър Младенов – новият генерален секретар на БКП – за срок от една година. Единственият оратор, който се изказа, че дава ограничен вот на доверие на Петър Младенов, е споменатия вече Румен Воденичаров, застанал по-късно против СДС. Когато Воденичаров нарича Петър Младенов с обръщението “господин”, тълпата се развълнува, започват откъслечни подсвирквания и възгласи на недоволство. Всички си говорят на “другарю”. Официално обръщението „господин” у нас започва отново да се използва година по-късно. Подобни вълнения от трибуната предизвика и Петър Гогов, прекарал дълго време в затвора като политически. Той спомена нещо за комунистите и “кожите по стените”, с което предизвиква възгласи на недоволство в тълпата и подканяне от страна на организаторите да свършва по-бързо. Нагласите у хората след падането на Живков са консервативни и те не приемат по-агресивните искания и обръщения от опозицията. Хората се радват, че е свален един омразен диктатор като Живков, но още не смеят да се обявят против новата политика на БКП. На митинга обаче се чуват и  възгласи за нови избори “веднага” и един от ораторите – Александър Каракачанов основателно отговоря, че трябва организация и време за това.

Първите лица на промяната са предимно интелектуалци – писатели, философи, учени, които оформящата се политическа класа изхвърля бързо като чуждо тяло. Днес почти никой от тях няма място в политиката. Революцията изяжда децата си! Само месец по-късно хората, които говорят  на митинга, ще започнат да се делят. Дотогава обединени срещу режима, те застават в различни партии и движения. Това е първият шок от демократичните промени. По-малко от месец след първия митинг има втори, на който се издигат лозунги “БКП в Сибир”, хора късат партийните си книжки и оратори призовават за съд. Към момента на първия митинг, ЦК на БКП веднага възстановява в партията изключените Георги Мишев, Блага Димитрова, Марко Ганчев и др. Отначало те приемат “помилването”, но по-късно сами напускат партията.
Народът и интелектуалния елит на нацията явно не е бил готов за свобода и демокрация, което спомага да бъде лесно употребен от силите на деня и впоследствие разединен, а белезите на погрешното начало на прехода у нас могат да се забележат с просто око и до днес – 24 години по-късно, когато разединението между хората, като че ли е по-силно от всякога!
Използвани са различни източници от Интернет, с публикации във връзка с темата.
(в-к „Труд”, „Блиц”, „Е-вестник”, omda.bg, и др.)

Научете повече

Помните ли VHS касетите и мъжкият глас, дублиращ всеки филм ? Вижте на кого беше той

Спомняте ли си тричасовите VHS касети, които събираха по два филма и обикаляха от ръка на ръка. Освен лошото качество на картината, константен беше и мъжкият глас, дублиращ всякакви филми – от ужаси, комедии и екшъни, та до порно. Това беше легендарният Васил Кожухаров. Гласът му реално беше по-запомнящ се от самите филми. Равен тон, без емоции, независимо от ситуацията, която се разиграва в дадения филм.

За добро или лошо, носталгията все някак успява да си намери път към съзнанието, дори под съвсем неочаквана форма. Забравил бях кога се отървах с облекчение от последната купчина видеокасети, чиято функция от години бе редуцирана до банално прахосъбирачество. Научно-техническият прогрес отдавна им беше видял сметката. Наскоро обаче попаднах на качени в нета филми с незабравимия дублаж на български.

Няма начин ако си роден преди 1985 г. да не помниш бялата VHS касета, гордо произведена в село Драгор и обикновено надписана с черен флумастер КЕТ БАЛУ, или ХИЩНИКЪТ, или ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ НА ЗАПАД. Да имаш видео по онова време беше ултра гъзария, особено в средите на подрастващите. Малцината избраници, чиито семейства притежаваха сакралната черна кутия, се радваха на извънредно висок брой приятелчета и кандидат приятелчета, надяващи се да бъдат поканени на неделна прожекция.

Освен лошото качество на картината, константен беше и мъжкият глас, дублиращ всякакви филми – от ужаси, комедии и екшъни, та до порно. Попитах Гугъл и открих, че въпросният човек се казва Васил Кожухаров, а освен това си има и цял фенклуб във „Фейсбук“. Стана ми интересно, че толкова много хора помнят и харесват тези дублажи. Какво толкова за харесване има когато всички персонажи (включително и женските) се озвучават чрез симултанен превод, съвършено монотонен и записан върху подаващите се отдолу оригинални реплики?

Ами спомените и асоциациите, които извиква, разбира се. Всъщност, същата схема произвежда и носталгията по отминалия социалистически период. Не, че всичко ти е било наред, но като се сетиш как си се друсал в трабантчето по 10 часа на път към морето и ти става едно такова мило. Защото си бил млад, защото си бил с приятелите си, защото си спомняш позитивното настроение, с което сте се отправили към заветната социалистическа станция станция.

90-те са нашият „социализъм“, на родените едно десетилетие по-рано. Не съм срещал връстник, който да не помни само хубавото от онези години, които свързваме с детството и юношеството си. Макар да съществуваха всякакви простотии и извръщания, като кражбата на маратонките от краката ти, да речем. Но като се сетиш как си се прибирал по чорапи у дома и ти става едно такова мило… Май е по-добре да си пусна един филм. Дублиран, разбира се.

Автор:https:kolyonotes

Още за Васил Кожухаров и неговите култови преводи:

„Израснах с филмите преведени от Васил Кожухаров. Гласът му реално беше по-запомнящ се от самите филми. Преди няколко години се оказах на една маса с няколко туроператори. Отвори се тази тема и се оказа че единият от тях е бил преводач от немски през онези години в същата фирма с В.Кожухаров. Фирмата се е казвала „Топ Видео“ и е представлявал апартамент в София, в който се е извърършвало дублирането на касети докарани от пилоти на БГА Балкан. Та в малки стаички, големи колкото тоалетна, с много рафтове и около 20 видео-рекордера, преводача сяда на стол, гледа филма на малък ТВ със слушалки, и с копче на бюрото, прави дублажа директно отгоре. интересното при Кожухаров, е че той е правил превода и записа върху 20-те филма едновременно без да е гледал филма преди това. заради това е и забавянето между репликите и превода. та пича е влизал в стаичката с бутилка уиски и стек цигари. и е праскал по няколко филма наведнъж. правил е паузи само за да вземе уиски. бил е изключителен ерудит, говорещ няколко езика, и тн и тн. Това което ви разказвам е нещо разказано на мен, от човек който изглеждаше и звучеше напълно достоверно. „

Истински революционер и новатор в сферата на конферентния превод/дублаж. При него и само в неговото творчество можем да наблюдаваме симбиоз от една страна между чист английски на заден план и от друга страна – български разговорен език. При Кожухаров е на лице и една силна балканска черта, именно побългаряването на американските жаргони, превръщайки ги във варваризми (от думата б/варбара;говоря) като могат да бъдат посочени следните примери: „Fuck you ashole“ в превод „Ти си пед*рас (Scarface/Белязания); Fuck you““ – Кучка (Deadly prey/Опасна плячка); Cyborg – ксиборг (Robocop); както и множество преводи на филмови заглавия, например „Crying freeman“ в превод „Саймън гръмогласния“, „Land before time – „Земя забравена от времето“ и тн. Доста любопитен е и фактът,че Кожухаров е участвал и в множество розови филми, макар и не физически, но пряко със своя запомнящ се глас. Прочута е и неговата реплика „сега ще ти покажа моя бимбо“ именно извадена от аналите на п*рно филм.
Не на последно място можем да споменем и неговия професионализъм – равен тон, без емоции, независимо от ситуацията, която се разиграва в дадения филм; изоставането с репликите на персонажите, но и бързото им наваксване в началото на следващата сцена, както и култовия и римуван превод в „Парад на еротичната анимация.

Валентин Вачков?

Научете повече

От понеделник до неделя дни за убиване – автентичен разказ на Надя Дункин, оцеляла в концлагера Слънчев ден

Надя Дункин, снимка от досието и в милицията

През вече далечната 1994 в жилището й в София Надя Дункин е намерена зверски убита. Дункин е главният свидетел по скандалното дело за лагерите и палачите на комунизма. Предстояло е Темида да поднови съдебния процес, а Надя е трябвало да даде нови свидетелски показани за мъченията в Белене, Ловеч, Скравена, Куциян… С убийството й обаче е даден ясен публичен знак, че

„който не мълчи, ще умре“

Така и до днес няма осъдени и наказани за убийствата и издевателствата срещу хиляди невинни българи в комунистическите лагери на смъртта, но няма осъден или обвивен и за смъртта на Надя Дункин.
Журналистът и член на Комисията по досиетата Екатерина Бончева предостави на Faktor.bg единствения запазен автентичен разказ на актрисата, както и нейни  снимки. На бюрото си във вестник “Демокрация“ Бончева намира писмо от неизвестната жена, която иска среща.
„Видяхме се през април на 1990 г. в градинката пред „Кристал“. Тогава се запознах с Надя Дункин и страшната й съдба. Тя беше единствената жена, която първа дръзна да проговори за дните прекарани в комунистическите лагери. По-късно през есента на 1990 г. Надя участва и на среща, организирана в редакцията на „Демокрация“ с оцелели лагерници. Много от тях се виждаха за първи път след зловещите дни в Белене и Слънчев ден. Инициатори бяхме с покойния Свилен Пътов. Но никога няма да забравя, че в един момент стенографката на вестника – младо момиче, не издържа на тежките разкази, разплака се, хвърли писалката, а по-късно научих, че е имигрирала“, спомня си Бончева. По-късно разказите на лагеристите са издадени в книгата „Българският ГУЛАГ – свидетели“, която днес е библиографска рядкост.

Ето автентичния разказ на Надя Дункин представен в сайта  kolevn38.blog.bg
„Една сутрин през 1959 година се позвъни у нас в 5 часа сутринта. Помислих, че е адресна проверка, нещо обикновено за това време. Отворих вратата. Цивилен агент стоеше отвън: „Елате с мен за справка в Трето районно управление. Там ме вкараха в една стая като изба, стоях три-четири часа, без никой да ме потърси. После дойде един милиционер, качи в кола със спуснати пердета, да не се вижда кой е вътре и ме заведе в „етапното“ на гара София. Там отново ме вкара в една малка стая, след около час вкара още една жена, много развълнувана, плачеше. Прегърна ме, макар че не се познавахме и ми каза: „Арестуваха ме, понеже видях моя мъж с приятелката му пред халите. Бях много разстроена, нахвърлих се върху него да му скъсам пагоните, той е военен. А имаме две –годишно дете. То вика, е ще се отърве от мен и явно е наредил да ме изселят“. Маргарирта се казваше.
Прекарахме нощта в тази стая, на сутринта идват двама милиционери. „Излизайте навън, на двора, там има мъже, но с никой няма да говорите.“ Отидохме, където ни наредиха и чакахме . по едно време започнаха да отвеждат мъжете към влака, един от тях, минавайки покрай мен, успя да ми каже: „Не падайте духом.“ Качихме се във вагоните, пътуваме нанякъде и все питаме къде отиваме. Не знаем, не можем да ви кажем, ни отговарят милиционерите. На гара Плевен слязохме и пак в „етапното“. Началникът на гарата беше културен на вид човек, обърна се към мен, аз бях млада тогава, с много бяло лице и каза: „Жалко за хубавото лице, на Слънчевия бряг е много топло.“ По-късно ми дойде наум, че той сигурно се е опитал да ме подготви за това къде ни водят, може би за да опитаме да избягаме. Ние обаче не го разбрахме, макар че бяхме чували за лагер в Ловеч. Освен това не се страхувах, защото не бях извършила никакво престъпление. Чак когато стигнахме до гара Ловеч, разбрахме какво ни се готви. На гарата любопитни хора, гледан ни, опитват се да ни дадат цигари, локум, усеща се, че ни съчувстват. Натовариха ни на една затворническа кола и към лагера. Зловещо място в дълбока долина, заобиколена с високи скали. Още със спирането на затворническата кола един куц циганин, Шохо му казвахме, ни почна с бичовете по лицата. Аз само си криех очите, страх ме беше да не ослепея. Страхотен бой за „добре дошли“. Би ни повече от 20 минути. Казвам на моята приятелка: Маргарита, Господ да ни е на помощ,

тук ще мрем

 Нека се опитаме да бъдем силни, да издържим на този ужас. Виждам, че вече е страшно. Това е лагер.“
Вкараха ни в едно помещение, поизмихме се и чакаме. Почнаха да идват лагеристките. Окъсани, мръсни, гладни, мършави, заобиколиха ни, нови ли сте, питат, от къде идвате, вестници носите ли, пари имате ли, знаят ли за нас нещо навън? Все жени с интелигентни лица. Дойде време за проверка. Идва една жена в милиционерска униформа, хубава, стройна. Изкомандва: „новите навън!“ Излизаме ние, тя се приближава към мен и пита: „Ти ли си артистката! Помниш ли Пловдивския театър, аз бях също там, но ти беше надменна, не ми обръщаше внимание, защото играеше, даваха ти все централни роли.“
Аз я гледам и най-човешки питам: „Как може да не ви познавам, след като сте били в театъра? А тя отново: „А, не помниш?“ И почна да ме бие с бичовете. Явно ме е предизвикала, за да й отговоря и това да стане повод да ме бие. В никакъв театър никога не е била. И жесток бой с бичовете, а аз само си пазя очите, за да не ослепея. След това вика Маргарита. „Ти, каква си ма? А Маргарита отговаряше: „Защо сте така груа, какво съм ви направила? „А, питаш какво си ми направила?“ И това беше  повод за жесток побой. Наричаха я Юлка Хубавата. Така ни „включиха“ в живота на лагера.
Помещението , където спяхме, беше конюшня, всяка от нас разполагаше с по 4—50 см място. Ако едната се обърнеше на лявата страна и другата трябва да се обърне. Завивки нямаше. Спяхме върху сламеници и една тухла за възглавници. Бяхме около 200 жени. Вечер, като се съберем, се питаме, знаете ли защо сте тук, кой ви е изпратил. Оказа се, че всички сме без съд и присъда. Голяма част интелектуалки.
Първият ден, след като пристигнахме, ни водят да копаем царевица в село Българене. Беше много топъл ден, ужасно слънце. Казаха ни, ще вървите всички в една редица и ще копаете. Която изостане, бичовете ще я догонят. Аз за първи път държах в ръката си мотика. Старите лагеристки, по-опитни, явно, станах им симпатична, почнаха да ми помагат. Но аз нали не съм свикнала, работата много, слънцето жари и съм припаднала. От изтощение и слънчев удар. И надзирателките почват с бичовете по мен. Ако издържа – да продължа да работя. Ако не – да умирам. И тъй като не съм се свестила, ме хвърлили в храстите. После ми казаха, че съм била

 в безсъзнание 14 часа

Минал работният ден, аз все още в несвяст и когато всички тръгват да се прибират, мен ме захвърлят при кучетата. Там имаше огромни граничарски кучета, но завързани. В това време се връща от работа и мъжете. Минават по същия път и един доктор, който после умря в лагера / бил партиен секретар в ИСУ/ ме видял, опипал  ми пулса и казал: „Едва работи сърцето, до един час тя ще си отида!“ Но тъй като се грижел а персонала в лагера, имал в себе си камфорови инжекции и ме инжектирал. И чудото става. Когато си отворих очите, нищо не помня, имах само усещането, че съм била умряла. Около мен тъмнина и звезди. Уплаших се и започнах да вика. Кучетата се разлаяха, милиционерите идват и ме вкарват в лагера. А там знаят, че аз съм умряла. Почват жените да пищя, но виждат, че постепенно идвам на себе си, покриват ме с някакви парцали и ме оставят на спокойствие. На другия ден ми дадоха почивка. Заключиха ме, разбира се  без храна, за лекарства да не говорим.

Така оцелях

За работата вече знаете. Ломяхме и товарехме камъни по 30, 40, 50 килограма – по-тежки от нас. Или товарехме колички с пръст. Работехме на звена по 5 души. Когато не можехме да изпълним нормата – по 20 бича на всяка от нас. А когато сутрин, тръгвайки на работа, виждахме пред лагера дървената тарга – това означаваше, че до вечерта някоя ще бъде убита. За да се спасят, някои жени станаха биячки. За да не се морят биячките, които бяха тук на заплата – Къна, Тотка от едно плевенско село, тя биеше най-много, тя ми счупи пръста.
Една вечер чуваме страхотно лаене на кучета. И си викаме – сигурно ще ни нападнат отвън, идват да ни освободят. Нали все за това си мислехме. На сутринта гледаме – долината блокирана от милия и кучета. Разбра се, че някакво момче, син на комунист от Бургас, избягало. Пребил милиционера на входа с камъни и избягал. Не можаха да го намерят. Разправяше се, че отишъл в Ловеч и разказал за нас. Но такава помощ не получихме.
Имаше обаче и един милиционер, който беше човек. Казваше ни:

„Не мога да гледам страданията ви повече. Хвърлям униформата“

 И действително напусна. Колко го молихме да остане, но той не склони, явно не му издържаха нервите. Бяхме го кръстили „Дъждовничето“, защото когато той беше на смяна, винаги валеше дъжд и той ни прибираше от работа. И като го видехме, че идва на работа, си казвахме: „Днес ще останем живи, днес няма да ни убият“.
Веднъж в кариерата пристигна явно голям началник. Идва при мен и ме пита: „Вие сте била актриса! Какви роли сте играла“ Отговарям му: „Не ме питайте какви роли съм играла, другарю, а ме питайте сега какво игра. Играя ролята на умиращ лебед.“ Погледна ме състрадателно, нищо не каза. Отиде при втора, при трета жена и вечерта казвам на лагеристките: „Този човек ще ни спаси.“ И наистина, след 15-20 дни, една сутрин ни казват: „Ставайте, която си чуе името, няма да отиде на работа“. И действително освободиха около 50 жени. Ние вече се намирахме в лагера в с. Славена около 100 жени. И казват: „Като минава камионът през Ботевград, ще пеете.“ И ние пеем, щастливи, ние въобще не сме бити и пребити. Кой беше този, който ни помогна, така и не разбрахме. Хубав човек, елегантен, интелигентно лице.
Но две случки никога няма да забравя. Един ден, когато работехме на кариерата, гледаме водят двама души – млад и по-възрастен. Разбрахме после, били баща и син. Ние бяхме на височината, а мъжкият лагер по-долу и всичко се вижда. Оставиха хората куфарите и биячите идват. И почват да бият младото момче. А то само вика: „Татко, татенце, татко, татенце.“ Биха го до припадък. После се хвърлиха върху баща му. Момчето на другия ден поина. А бащата след три дни. Не си спомням вече как, но научихме, че бащата бил известен художник от Русе. Така че системата за „превъзпитание“ беше следната: пребиват те още в началото и ако издържиш – ще работиш, а ко ли не, пукай.
Спомням си за една млада и хубава жена, мисля, беше от София, често разказваше за детенцето си. Беше обаче оперена. И им казва веднъж на убийците: „Един ден и вие ще дойдете тук. Вие не сте хора, вие сте зверове. Бийте ме, няма да работя. Не съм за каменната кариера. Убийте ме, искам да умра.“ Тя просто ги предизвикваше. И те почват зверски да я бият. А ние трябва да гледаме за назидание. Те бият, а тя не умира. И изведнъж чуваме: „Абе, запалете й косата.“
И запалиха косата й. това вече не можехме да издържим, не можехме да гледаме. Тя умря в адски мъки. Само накрая повтаряше: „Детето ми, детето ми, да знае как един ден…Бузлуджа, Бузлуджа…“ Явно имаше предвид улицата, но не каза нито номер, нито някакво име, та тези, които оцелеят да разкажат на близките й…“

С БИЧ И ТОЯГА В ДУХА НА НОВОТО ВРЕМЕ

В ловешкия концлагер Надя я наричали „Тревичката“, разказва Екатерина Бончева. Защото веднъж, когато окопавала царевицата, а смъртоносният бич плющял зад гърба, тя простенала на глас: „Тревичке, моля те излизай, да ти..“ Изрекла нецензурните думи грубо, но мъжки, а всъщност била млада, хубава и нежна, артистка от Пловдивския и Русенския театър. Навя Илкова, по мъж Дункин, дъщеря на пловдивския комунист и политзатворник  Васил Христов Илков. В Ловешката преизподня попаднала както всички останали – без съд и присъда. Заради думи срещу комунистическата власт.
Две години там я „превъзпитали“ с бичове и тояги в духа на новото время. Тя обаче оцеляла. Освободили я заедно с още 50 жени. Натоварили ги на един камион и ги стоварили на Ботевградското шосе. Чували с картофи.
Месец по-късно извикали Надя Дункин в МВР и й се извинили. Обяснили, че знаят за прогресивния й произход, но нейни лоши другари я били наклеветили. Обещали грешката да не се повтаря. С две думи – пито-платено.
Но белезите в душите ни за тези зверства остават завинаги, казва Бончева.
Фактор

Източник:kolevn38.blog.bg

Научете повече

16 незабравими цитата от старите детски книжки

1. "Защо вървя заднишком ли? Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да върви както си иска? Освен това ще ти кажа, че в Египет всички си вървят така и никой не го смята за странно.

Обиколила съм цялото земно кълбо и съм виждала много по-особени неща от хора, които вървят заднишком. Какво ли бихте казали, ако ме бяхте видели да ходя на ръце, както правят в Индокитай?" - "Пипи дългото чорапче"

2. "Прасчо забеляза, че въпреки че имаше Много Малко Сърце, то можеше да побере доста голямо количество Благодарност." - "Мечо Пух"

3. "Знам една планета с един червендалест господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил друго, освен сметки. Цял ден повтаря като теб: "Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!", и се надува от гордост. Но това не е човек, а гъба!". - "Малкият принц"

4. "Мъката не пречи на наказанието. Една от прелестите на Закона на Джунглата се състои в това, че след наказанието случаят е приключен. Никой не си позволява присмех или натякване." - "Маугли"

5. "Само ако някой човек те обикне тъй силно, че да му станеш по-мила от баща му и майка му,ако всичката обич и всичките мисли принадлежат само на теб и ако той обещае вечна вярност, само тогава неговата душа би могла да премине в твоето тяло и ти ще изпиташ човешкото блаженство." - "Малката русалка"

6. "Че съм умен - умен съм, но защо съм толкова красив?! Сигурно, защото съм скромен, а скромността краси човека." - "Карлсон, който живее на покрива"

7. "- О, колко глупави са хората! — каза той и поклати глава, а пък аз си помислих, че от косите му ще се разлетят снежинки. - Щастието в края на краищата не е някакъв пушен салам, от който да си отрязваш всеки ден по едно парче.

- Вярно е - казах аз, - щастието не може да бъде опушено. Въпреки че…

- Въпреки че?!

- Въпреки че тъкмо вие изглеждате, като че ли в комина на камината си вкъщи имате за опушване цял бут щастие.

- Аз съм изключение - каза той и отпи една глътка. - Аз съм изключението от правилото. Понеже съм човекът с едно неизпълнено желание." - "Приказка за щастието" на Ерих Кестнер

8. "Защо сега не можеш да летиш, мамо?– Защото съм възрастна, миличко. Когато хората пораснат, те забравят как се лети. – А защо забравят? – Защото вече не са весели, невинни и безсърдечни. Само веселите, невинните и сърдечните могат да летят." - "Питър Пан"

9. "Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата й са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!" - "Ние, врабчетата"

10. "- Как се пише любов? - попита Прасчо.

- Тя не се пише, тя се чувства... - отвърна Пух.

Ако някога дойде ден, в който не сме заедно, трябва да знаеш някои неща... Ти си по-смел, отколкото вярваш, по-силен, отколкото изглеждаш и по-умен, отколкото си мислиш. Но най-важното нещо е, че независимо дали сме разделени, аз винаги ще бъда там за теб и винаги ще те обичам!" - "Мечо Пух"

11. Често са ми казвали, че жълтъкът е полезен за косата. Ще видите, че косата ми ще започне да расте, та чак ще пращи. В Бразилия например всички се разхождат с размазани по косите яйца.

Но затова пък там няма плешиви хора. Имало веднъж някакъв чичко, който бил тъй неразумен, че ядял яйцата, вместо да си маже с тях косата. После действително оплешивял и когато излизал на улицата, настъпвал такъв смут, че ставало нужда да се намесва полицията." - "Пипи Дългото чорапче"

12."Човек просто не може да има такива уши. Поне у нас не. В Китай е по-друго. Веднъж в Шанхай видях един китаец с толкова големи уши, че ги използваше като наметка. Когато валеше, се свиваше под тях и му беше много топло и хубаво.

Е, разбира се, за самите уши не ще е било много приятно. А когато времето биваше особено лошо, той канеше приятелите си да се подслонят под ушите му. Те се настаняваха там и пееха своите тъжни песни, докато дъждът престанеше.

Всички много го обичаха заради ушите му. Този човек се наричаше Хай Шан. Да можехте само да го видите как тичаше сутрин рано на работа!

Хай Шан пристигаше винаги бегом в последната минута, защото обичаше да си поспива сутрин и не можете да си представите колко беше сладък, когато тичаше и ушите му се развяваха подир него като големи жълти корабни платна." - "Пипи Дългото чорапче"

13. "Човек никога не бива да води маймуни със себе си, когато отива някъде." - "Пипи дългото чорапче"

14. "... Джелсомино влязъл в магазина и поискал половин килограм хляб.

- Хляб ли? - побързал да отговори услужливият продавач. - Вие очевидно сте сгрешили! Хляб се продава хей там отсреща. Както виждате, ние продаваме само книжарски стоки.

И с широко разперени ръце той показал всички неща за ядене, които изпълвали магазина.

"Разбрах - заключил в себе си Джелсомино. - В тази страна трябва да говориш обратното на това, което мислиш. Ако наричаш хляба хляб, не те разбират."

- Дайте ми половин килограм мастило! - казал той. Продавачът му отмерил половин килограм хляб и му го подал опакован, както е редът ... " из "Джелсомино в страната на лъжците", Джани Родари

15. "Ние живеем, за да правим добро на другите хора. Аз например, живея само заради това. А другите хора, интересно те за какво живеят." - "Пипи Дългото чорапче"

16. "- Ти искаш да заболееш? - учуди се Дребосъчето.

- Разбира се. Всички хора искат! Искам да лежа в леглото си с висока-превисока температура. Ти ще дойдеш да разбереш как се чувствам и аз ще ти кажа, че съм най-тежко болният човек на света.

Тогава ти ще ме попиташ не искам ли нещо и аз ще ти отговоря, че щом съм толкова ужасно болен, от нищо не се нуждая. От нищо друго освен от една грамадна торта, от няколко коша сладки, от цяла планина шоколад и от голяма-преголяма торба бонбони!" - "Карлсон, който живееше на покрива"

Научете повече

За времето когато никой не ровеше по кофите за боклук а бездомник беше непозната дума

Един разказ по повод статията  „10 причини да НЕ изпитвам носталгия по-НРБ”  Останах учудена от писанията на някого, който си позволява да плюе, съска и пише гнусотии за нашата родина.
Ще му кажа – ти, скъпоплатено мекере, може би си чел само „Винету”. Защото нямаш умствен заряд за класиката, за родните писатели и поети. Такива хора са готови да продадат миналото на България.

Не си ли си помисля въпросният автор, че има още живи свидетели на времето, което се опитва да черни. Къде беше ти, когато държавата се изправяше и отърсваше от последствията на войната и започваше нейното съграждане.  Всички малки и големи с ентусиазъм се включваха за изграждането на нашата държава. Нямало това и онова. Е, как ще има, като всичко беше опустошено. Изглежда си пропуснал важни моменти от новия живот, когато във всеки селски двор вече имаше по две леки коли, ама все нови, а не като сега само за скрап. Имаше работа за всички и човек за човека бе брат.

С конкурс бях приета да уча в образцовия механотехникум в София. Завърших и висше образование във ВМЕИ със специалност ДВГ (двигатели с вътрешно горене). После и педагогика. И всичко това безплатно. Целия си трудов живот съм била учител по ДВГ. Изучих децата на половин България по двигатели и автомобили. Имаше безплатно образование и медицинско обслужване. Завършваха умни, интелигентни, възпитани и ученолюбиви деца.
Къде е сега цветът на нацията? Няма ги в България. Платени клакьори от Запада кряскаха и подскачаха и прогониха децата извън родината. Навъдиха се убийци, крадци, мошеници, джебчии, наркомани, ислямисти и долни твари, които преди не вирееха. Нямаше безработни, нямаше гладни, които да ровят по кофите. Нямаше го този нравствен упадък и тази проституция. Филми с убийства заливат всички екрани – няма тема, няма възпитателна нишка. Агресия ни залива още от детските градини, училищата и всички сфери на живота на българина. Стига! Накъде сме тръгнали? Няма ли достойнство, гражданска отговорност и любов към родината…
Йорданка Иванова, София retro.bg
Снимка:www.lifebites.bg

Научете повече

Спомени от родната казарма:Това се случи в мразовития трети декември през 1967 г

„Не щем войни и битки нови, но щом врагът потегли в бой, ще го посрещнем ний готови и в тоя бой ще падне той!“

Така набивахме крак преди години в железния строй на Българската народна армия и пеехме марша на Варшавския договор. Знаехме, че „От Прага до Владивосток нас правда свята днес ни води“, но отвъд Прага в Берлин беше и дружеската Национална народна армия на тогавашната Германска демократична република. А зад всички ни стоеше могъщата Съветска армия, запечатила на знамената си Москва, Сталинград, Курск, Киев… На 23 февруари винаги чествахме празника на тази славна армия, прогонила със съюзниците си кафявата чума от Европа. На тоя ден бакарите в поделенията се облизваха апетитно, разливащи по масите празничното меню на „великия наш войник“.

Времена и спомени. За мъжкарството, за другарството на плаца, в учебните кабинети и в ученията в „бойна“ обстановка. Разбира се, трудностите се забравят, непорядите се прощават, в спомените остава хуморът, за да ни топли под бялата „покривка на главите ни“, над главите на бившите редници, натегачите ефрейтори и педантичните младши сержанти. Затова сега ще драсна няколко смешни редовце от баналните разкази на мъжете, които в женска компания започват така: „Когато бяхме войници…“

Това се случи в мразовития трети декември на 1967 г. На площада в Свищов целунахме знамето и по ботевски изревахме с безвъзвратно отиващия си гимназистки фалцет „Заклех се!“

Във вярност на Народна република България, дали тази клетва е още валидна, след като България вече не е „народна“?
Часове след тържественото ни вричане пред олтара на Родината пак се избръснахме, зашихме бели якички на куртките и навлякохме шинелите. Върху тях обрамчихме противогаз, паласка, каска и грабнахме зачисленото ни най-нискоквалифицирано въоръжение на Варшавския договор: карабините „Манлихер“. Нарушавайки военната тайна, ще кажа, че моята вярна пушчица беше инвентаризирана като ЛА 357.

Около три и половина следобед сигналистът ни строи с тромпета на плаца. Цялата школна рота буква „А“ на поделение 80750. Бяхме определени за първия си въоръжен наряд. Стояхме величествени на плаца, съзнавайки, че притежаваме в джоба смачкан пакет „БТ“, но в паласката пачка с цели 5 бойни патрона ни пееше на ушенце: „Изправи се, гора от стомана, насочете се, бойни дула, насочете се в гневна закана към врага, който носи война…“

Зайците новобранки отивахме на война! Мълчахме, може би всеки си представяше, че в идващия мрак точно на неговия пост ще почука диверсантът и ще опита да му нанесе коварна средна или тежка телесна повреда. След което необезпокояван ще открадне нафта от автогрейдерите на паркистите или кашкавал от артелната…

Вътрешно всеки от нас се измъчваше при мисълта дали да остане верен на военния правилник, или да го прати на майната. Дали като в тъмното пропука клечка, или вятърът задиша като мечка, да изпълниш точка първа от устава и да извикаш „Стой! Кой идва?“, после „Ще стрелям“ и накрая да стреляш във въздуха? Или, без да губиш време, да думнеш някой и друг патрон по посока на подозрителния шум, пък ако улучиш безшумните галоши на врага – добре, ако не уцелиш нищо – още по-добре, само дето ще отнесеш псувните на вдигнатия от твоето джепане по тревога караул…

За нас, зайците, в атмосферата, стратосферата и тропосферата висеше въпросът „Да гръмна ли?“. Но за старите кучета, старите войници де, нямаше никаква дилема пред единствената питанка „Защо пък мен да ме гръмнат?“. Знаейки, че новобранките застъпват в първия си въоръжен наряд и че пушките ще бъдат заредени с бойни патрони,

старите кучета подвиха страхливо опашки и се скатаха вдън земя

Никой не прескача през телта откъм пост № 2 – ГеСеЕм-а. Никой не идва с бутилка по пътеката покрай лазарета, която минава на два-три метра от пост номер три: АВе-то. Никой стар войник не се промъква покрай складовете за среща с ученичка от техникума по индустриална химия, защото там е трасето на пост № 4. В нощта на първия въоръжен наряд на зайците началникът на караула и разводачът не смеят да се шегуват. Обикновено когато нощем разводачът идва с другите войници за смяна и постовият викне „Стой, кой идва?“, разводачът кисело отговаря: „Баща ти с дамаджаната“. В същия стил постовият нарежда: „Дамаджаната при мен, останалите на място!“.

В първата ни тревожна нощ, когато си представяхме, че едва ли не по Дунава към нас ще се движат Шестият и Седмият американски флот, нямаше дамаджани. Цареше глуха тишина. Чуваше се само отчетливо тракане на желязо: от време на време зареждахме карабините, за да подскажем на невидимия враг, че не държим в ръцете си мотика…

В родната казарма имаше тежки моменти, но веселите ни зареждаха с полезна енергия. Сега през зимата с усмивка си спомням за първия въоръжен наряд, за ротните и батальонните учения. На такива учения една нощ изкопахме в земята за спане ров, дълбок около метър, дълъг шест-седем метра и широк метър и нещо. Покрихме го с клони, клечорляк, поръсихме отгоре буци замръзнала земя. И налягахме шестнайсет души „гъз до гъз“, въшка не можеше да се промуши! По някое време над нас нещо пропука, два крака ми стъпиха на главата, разнесоха се благословии по адрес на близки роднини. Някой бе тръгнал да пикае без азимут и беше пропаднал в „спалното“ ни помещение…

Цял ден се мотахме в акваторията на Янтра между селата Вардим и Новград, минирахме железния мост, мерихме профила на дъното, въобще скапахме се от умора и студ. Вечерта изгладнели, очаквахме камиона с баките пред селсъвета (общината) във Вардим, там трябваше да спим на пода. Иде камионът, в него двама бакари. Какво ще ядем, питаме, и ония ни радват:

Боб и компот от сини сливи! Любимото ястие на великия български войник, а най-омразното: ориз и грис

Хвърлят ни светкавично две баки и отпрашват. Канчетата и зъбите ни тракат, отваряме баките и… о, ужас: в тях плува мазна водица!
Лейтенант Петров дълбокомислено заключава: това е тактически ход на командването, изпитват ни в обстановка, близка до бойната. Гледаме взводния, чудим се дали на неговия акъл или на акъла на командването. После влизаме в Смес-мага и си купуваме „Народни вафли“, по 5 стотинки бройката. Това е вечерята.

А ония хубавци объркали баките. Свалили ни празни, взети от друго място. После разсипали нашия компот и боба из полето, дано поникне за следващия набор…

Такива ми ти заешки работи. Да можеше днес пак да ни пораснат… ушите де, па да си заредим пушкалата!

Ама ние сме вече старите кучета, а пушките, насочени към нас, ги държат зайци – чиновници от пенсионното…
Източник: blitz.bg

Научете повече