Преди 1989 г. както във всички останали области на стопанския живот, така и в банковото дело съществуваше държавен монопол. Банковата система беше едностепенна, или с други думи, имаше една основна банка - Българска народна банка с нейната клонова мрежа - която изпълняваше функции както на централна, така и на търговска банка (въпреки че на практика БНБ беше по-скоро контролен орган, отколкото стопански субект). До 1981 г. освен БНБ функционираха още две други банки - Държавната спестовна каса (ДСК) и Българската външнотърговска банка (БВТБ сегашната Булбанк). По-старата от тях - БВТБ - беше учредена през 1964 г. и оперираше като агент, обслужващ външнотърговските разплащания. ДСК от своя страна беше създадена през 1967 г. като „влогово-кредитен институт, който има за основна задача да поощрява и развива спестовността, да организира влогонабирането и кредитирането на населението“. Близо четиридесетгодишната история на двете банки и тяхната монополна позиция през по-голямата част от този период в обслужването на населението и международните финанси все още предопределят до голяма степен доминиращото им положение на банковия пазар както от гледна точка на активи (в случая с Булбанк), така и от гледна точка на клиентската база (в случая с ДСК).
С появата на правни основания и на реални възможности за развитие на предприемачество бяха предприети и първите реформи в устройството на банковия сектор. През 1981 г. съществуващото от 60-те години статуквото беше нарушено с появата на нов субект - Минералбанк. Дейността на тази банка беше ориентирана към финансирането на появяващите се малки и средни фирми. През 1989 г. бяха създадени още седем нови банки, които да кредитират предприятията в отделните браншове. Тези банки бяха относително тясно специализирани и дейността им се ограничаваше до финансиране на определените им от държавата предприятия в определени отрасли. В много от случаите съответните предприятия притежаваха дялове в акционерния капитал на обслужващите ги банки.
За разлика от другите страни от Централна и Източна Европа преходът в България започна при пълна липса на частно участие в структурата на банковата система. Към края на 80-те години няма и присъствие на чуждестранни банки на българския банков пазар.
В онзи период кредитирането се извършваше по планов принцип, банките нямаха право да отказват предоставяне на банкови услуги, ако те са съобразени с плана, лихвените проценти се определяха административно от Министерския съвет, а БНБ служеше като преразпределител на набраните от ДСК спестявания на населението и по този начин формираше кредитния ресурс на държавните банки.
Конструкцията на реформите
Истинските реформи в българския банков сектор стартираха през 1989 г., когато наследената от социализма централизирана банкова система беше заменена с двустепенна, състояща се от централна банка и 59 търговски банки, повечето от които създадени чрез трансформиране на бившите клонове на БНБ. Към края на 1990 г. общият брой на опериращите в страната банки достигна 70.
Първоначално новосъздадените банки функционираха на базата на Правилника за банките, приет в средата на 1989 г. Този правилник уреждаше правния регламент както на централното, така и на търговското банкиране. Две години по-късно тяхната уредба беше разделена. През 1991 г. беше приет Законът за БНБ, който послужи като основа за създаването на формално независима централна банка. Формално, защото в практиката през целия период до 1997 г. тази независимост беше фактически нарушавана чрез оказване на законов натиск (посредством Закона за държавния бюджет) върху БНБ да отпуска кредити на правителството.
Една година по-късно беше приет и Законът за банките и кредитното дело, с което на практика се постави основата за изграждане на модерна банкова система. Изграждането на нормативната база за развитие на банкова дейност протече в условията на мащабна финансова либерализация. Както вече писахме в предишните части от поредицата, първите стъпки в тази насока се изразяваха във формалното оттегляне на държавата от административното определяне на лихвените проценти по депозитите и кредитите (въпреки че в рамките на продължителен период от време определяният от централната банка основен лихвен процент беше базата, върху която банките формираха лихвената си политика), освобождаване на цените, замяна на фиксирания с плаващ валутен курс, либерализация на външната търговия, премахване на държавния монопол върху търговията с чужда валута. Постепенно се премахнаха и кредитните тавани и други непазарни мерки за „борба“ с инфлацията, които не постигнаха никакъв значим резултат. Наред с това нормативната база беше допълнена с нов Закон за счетоводството, Търговски закон, Закон за чуждестранните инвестиции и т.н.
Създаване и консолидацията държавните банки
Както вече отбелязахме, повечето държавни банки възникнаха от регионалните клонове на БНБ. Голямата част от тях попадаха в категорията на малките и средните банки. Наред с това в страната оперираха няколко големи държавни банки, които държаха основната част (около две трети) от активите в банковата система и бяха специализирани в обслужването на големите индустриални сектори и населението. В тази категория попадаха БВТБ (или Булбанк), Минералбанк, Балканбанк, Стопанска банка, ТБ „Биохим“, ТБ „Електроника“, Транспортна банка, Стройбанк, Българска пощенска банка и ДСК, която по онова време държеше около 75% от депозитите на населението.
Успоредно с процеса на създаване на нови банки започна и процес на консолидация на съществуващите кредитни институции. И така, към 1991 г. в България функционираха 70 държавни банки. Повечето от тези банки са малки - с основен капитал до 10 млн. лв., което по онова време възлизаше на около 500 000 щатски долара. Тези банки отпускаха средно по 250 млн. лв. (или 12 млн. долара) кредити на година.
1991 е годината, в която БНБ започва формалната подготовка на процеса на консолидиране на банковия сектор в страната. Основната цел на това консолидиране е да се предпази банковият сектор от по-нататъшно фрагментиране. Първата стъпка в тази насока е направена със създаването на Банковата консолидационна компания (БКК) през 1992 г. Целта на компанията е да работи за консолидиране на държавната собственост в банковия сектор чрез прехвърляне на дяловете на държавата в капитала на търговските банки, управление на притежаваните дялове, консолидиране на търговските банки с повече от 50% държавно участие в капитала, подготовка и осъществяване на приватизацията на определени банки.
През 1992 г. се осъществява първият мащабен консолидационен проект с обединяването на 22 държавни регионални банки в една - Обединена българска банка. Малко по-късно през същата година Транспортна банка и още 12 малки банки формираха Експресбанк.
През 1993 г. три банки бяха слети в Балканбанк. Още осем търговски банки бяха консолидирани в ТБ „Хеброс“, а чрез обединяването на други четири банки се създаде Софиябанк.
Две години по-късно се реализира своеобразна втора вълна на консолидация на държавните банки чрез сливането на Софиябанк, „Биохим“ и „Сердика“ в ТБ „Биохим“.
По този начин към края на 1995 г. броят на държавните банки намаля до 11. ДСК остава единствената банкова институция, нямаща статут на търговска банка, функционираща по отделен закон и притежавана пряко от държавата (а не чрез БКК).
В крайна сметка от гледна точка на структурата на банковата система държавните банки запазват доминиращата си роля в банковия сектор през целия период до въвеждането на валутен борд в средата на 1997 г.
Бавните темпове, с които протече процесът на консолидация, допринесоха за по-нататъшното декапитализиране на държавните банки, които без това бяха обременени с лоша задлъжнялост. Въпреки формално поставената си цел до 1997 г. БКК не осъществи нито една приватизационна сделка в банковия сектор.
Поява и функциониране на частните банки
„Роенето“ на банки е характерно не само по отношение на държавното присъствие в сектора. Подобен процес протече паралелно и в частния сектор, като особена активност в това отношение е регистрирана от създаването на първите частни банки през 1991 до 1993 г. Особено благоприятно влияние за появата на множеството частни банки през този период оказва либералният режим на лицензиране и ниският размер на необходимия начален капитал. С изключение на един-единствен изолиран случай до 1996 г. БНБ активно дава, но не отнема лицензи. Първата чуждестранна банка се появява на българския пазар през 1993 г., а към 1996 г. чуждото участие в банковия сектор се олицетворява от 7 опериращи банки.
Практическото решение за създаване на банка се улеснява значително и от факта, че действащото в онзи период законодателство не поставя някакви специални изисквания по отношение на произхода на средствата, използвани като стартов капитал. Така много от частните банки стартираха своята дейност с взети назаем пари, в много от случаите - от държавните банки. Немалък брой частни банки бяха де факто държавни, защото възникнаха благодарение на средства, чийто източник бяха държавните фирми. Показателен в това отношение е случаят с Първа частна банка, която възниква благодарение на парите на „Кореком“ и на няколко държавни предприятия и инженерингови организации.
Наред с широко използваната практика за създаване на частни банки с държавни пари до 1993 г. Законът за банките и кредитното дело допускаше и възможността банките да си разменят пакети от акции и по този начин формално да се вместват в изискванията за капиталова адекватност. Така едни и същи пари се въртяха между няколко институции, давайки им легитимността да съществуват и оперират на пазара. Дори и след формалното премахване на горната възможност след промените в ЗБКД от 1993 г. на дневен ред остана практиката банки масово да създават банки. Така се появиха Агробизнесбанк (с учредител и акционер ПЧБ), Първа инвестиционна банка (с акционери ПЧБ и Агробизнесбанк), Банка за земеделски кредит, Добружанската банка, Туристспортбанк и др.
Част от новосъздадените частни банки се ориентираха към обслужване (предимно кредитиране) на фирмите на своите акционери или на лица, свързани с тези акционери. Такава беше основната дейност например на Частна земеделска и инвестиционна банка, ТБ „Славяни“, Добружанската банка, Бизнесбанк и др. Тази практика на кредитиране на свързани лица напълно се вписваше в съществуващата тогава правна среда. Проблем не би имало, ако не беше използвано щедрото рефинансиране от страна на централната банка и ДСК, за да се генерират невъзвращаеми кредити.
Гореописаната експанзия на частния сектор в банкирането има два ефекта. Първо, наличието на повече играчи на един относително ограничен пазар предполага засилване на конкуренцията между банките, въпреки че реално не беше регистрирано някакво осезаемо подобрение в разнообразието и качеството на предлаганите банкови услуги. Вторият ефект е негативен и се изразява в драматичното увеличаване на големите кредити и на дела на лошите кредити в банковата система. Последното, разбира се, не беше заслуга само на частните банки.
Лоши кредити
През разглеждания период в българския банков сектор имаше два основни източника на лоши кредити: необслужваните кредити, отпуснати на държавните предприятия преди началото на прехода, и кредитната експанзия след 1990 г., особено тази, произлизаща от новосъздадените частни банки.
Общо взето, механизмът за генериране на първия вид лоши кредити изглеждаше по следния начин: както вече отбелязахме, създадените през 80-те години банки активно отпускаха кредити на определени от държавата предприятия в определени сектори. След загубата на значителна част от пазарите на бившия СИВ и след ценовата и търговска либерализация в началото на 90-те години тези държавни предприятия се оказаха неефективни и започнаха да генерират загуби. В същото време повечето от отпуснатите им кредити бяха в твърда валута и следователно не бяха стопени в реално изражение от инфлацията и обезценката на лева. Всичко това доведе до затруднения в обслужването на задълженията. Към края на 1990 г. част от държавните предприятия обявиха мораториум върху погасяването на кредитите си.
Тъй като горните кредити бяха отпускани от банките на планово-административен, а не на пазарен принцип, правителствата след 1989 г. демонстрираха привидна решимост „за оправянето на бъркотията“ и за изчистването на банковите баланси. Първите опити за уреждане на проблема с необслужваните кредити намериха изражение в създаването на специална комисия, която да предложи ликвидирането на фактически фалиралите предприятия и да регламентира даването на държавна гаранция на определени от нея предприятия, които не обслужват дълговете си към банките. Реален резултат от дейността на тази комисия не беше постигнат.
Малко по-късно беше предприета серия от мерки, чийто общ знаменател беше замяната на лошите кредити с държавни облигации в активите на банките и в същото време замяна на банковите кредити с държавни вземания в пасивите на предприятията. Частично тази схема беше приложена през 1991-1992 г. чрез специални емисии на държавни облигации, които покриха необслужваните кредити на около 120-130 предприятия. Опит за цялостно решение обаче беше направен едва през 1993 г. с приемането на Закона за уреждане на необслужваните кредити, договорени до 31 декември 1990 г. (ЗУНК). Чрез този закон като държавен дълг бяха преоформени всички необслужвани за повече от 180 дни кредити, отпуснати до края на 1990 г., заедно с дължимите по тях лихви, начислени до средата на 1993 г. Това преоформяне беше реализирано през 1994 г. посредством издаването на 25-годишни държавни облигации (така наречените ЗУНК-ове) с 5-годишен гратисен период. Главницата по тези облигации подлежи на погасяване след настъпване на падежа, а лихвите се изплащат два пъти годишно за срока до падежа. Предвиждаше се възможността тези облигации да се използват като платежно средство в приватизационни сделки и като залог при рефинансиране на банките. В крайна сметка уреждането на тази категория необслужвани кредити доведе до емитирането на ЗУНК-облигации в левове за 32 млрд. лв. и в щатски долари за 1.8 млрд. долара.
Наред с гореописаната задлъжнялост след 1991 г. кредитната експанзия на банките генерира нова вълна необслужвани кредити. Появата на подобни нови лоши кредити до немалка степен се дължеше на правителствената политика за замяна на директното субсидиране на губещи предприятия с квазифискални субсидии чрез кредитни инжекции. За повечето предприятия вземането на нови банкови заеми се оказа единственият източник на средства за обслужване на натрупаната задлъжнялост и покриване на загубите.
Друга част от новите проблемни кредити се появи като следствие от раздаването на необезпечени кредити от страна на частните банки. Масово разпространение получи практиката да се финансират свързани с акционерите на банките фирми и лица, разчитайки на рефинансирането на БНБ. Активното използване на този механизъм за изпомпване на пари стана възможно благодарение на липсата на каквито и да било правила при използването на парите на другите и благодарение на активната намеса на самата централна банка, която, облягайки се на съществуващата държавна гаранция, пренасочваше набраните от ДСК спестявания чрез наливане на пари в закъсали банки. Един от най-показателните примери в тази насока е казусът с Банката за земеделски кредит, която отпуска на свързани с основния и акционер Атанас Тилев фирми необезпечени кредити в размер на над 40 млн. долара. Към 1995 г. общият размер на раздадените от тази банка големи кредити надхвърля почти 38 пъти собствения капитал, което на практика означава, че отпускането на тези кредити е станало възможно предимно благодарение на рефинансирането на банката. Подобно е положението и в други частни трезори.
В същото време липсваше ефективна законова рамка за събиране на отпуснатите кредити и реализиране на обезпеченията, ако такива все пак бяха налице. Наред с това нямаше и механизъм за предприемане на процедура по банкрут на неплатежоспособни държавни предприятия.
В крайна сметка към края на 1995 г. 41% от всички кредити, отпуснати от държавните и частните банки на предприятията от реалния сектор, на практика бяха несъбираеми. Само 39% от кредитите, отпуснати от частните банки, се обслужваха редовно.
Това натрупване на лоши кредити доведе до трайната декапитализация на банковия сектор. През 1995 г. само четири от общо опериращите 47 банки отчетоха печалба. Резултатът от всичко това е загуба на доверие в банковата система и масово изтегляне на депозити от банките.
Банкови кризи и „спасяването“ на банките
До 1997 г. банковата система в България е постоянно в състояние на някакъв вид криза. Общите разходи, породени от перманентната криза, са в размер на 41.6% от БВП, т.е. банковата криза в България е най-скъпата банкова криза от всички страни в преход (виж таблица 2).
Преди 1990 г., по време на централно планираната икономика, липсва частна собственост и предприемачество и съответно липсват пазарни (т.е. реални) цени, с други думи, липсва възможност за ефективно пазарно насочване на кредитите към рентабилни инвестиционни проекти. Както вече посочихме, това означава, че кредитите са отпускани на база на административно решение, основано на съответния петилетен план. Разпадането на т.нар. Съвет за икономическа взаимопомощ между социалистическите страни, изчезването на гарантираните пазари в бившия СССР, намаляването на субсидиите, либерализирането на външната търговия и освобождаването на цените в страната води до това, че голяма част от държавните предприятия започват да реализират загуби. Поради тази причина през 1990 г. повече от половината от кредитите, отпуснати на държавни предприятия, не се обслужват. В резултат в началото на прехода повечето държавни банки са де факто в несъстоятелност заради наследството на социализма.
„Решението“, което се реализира от правителствата, а именно поемането на необслужваните кредити на държавните предприятия от държавния бюджет чрез емитиране на т.нар. ЗУНК-облигации, установява традицията всеки възникнал проблем да се решава с помощта на пари от бюджета, т.е. с пари на данъкоплатците. Към края на 1994 г. ЗУНК-облигациите представляват дълг от почти 2.5 милиарда долара.
„Решението“ на проблема с необслужваните кредити обаче само по себе си създава други проблеми на банките - лихвите по издадените ЗУНК-облигации са по-ниски от пазарните и по-ниски от разходите по привлечените ресурси на банките, което води до лихвени загуби; въведена е минимална продажна цена за ЗУНК-облигации, която е значително по-висока от пазарната, което означава, че тези книжа са неликвидни. Като резултат част от държавните банки, които държат големи обеми от ЗУНК-облигации, страдат от ликвидни проблеми. Друг неблагоприятен резултат от подпомагането на банките от страна на правителството се изразява в това, че банките очакват при всеки следващ проблем да получат отново помощ, т.е. те са поставени при меки бюджетни ограничения, което премахва стимулите им да действат благоразумно.
Фундаменталните проблеми пред държавните банки остават недокоснати:
държавните предприятия, които са основните длъжници на банките, не се приватизират, нито се реформират, а директорите им нямат необходимите знания, опит и предприемачески усет за управлението им в конкурентна среда. В резултат те продължават да работят на загуба (виж таблица 3). Банковите мениджъри смятат, че голяма част от държавните предприятия именно заради това, че са държавни, ще бъдат поддържани от правителството и няма да им бъде позволено да фалират. Съответно те продължават да им отпускат кредити въпреки влошеното им финансово състояние.
държавните банки, също както и останалите държавни предприятия, не са приватизирани, а повечето от техните управители не притежават мениджърските умения и знания за работа в пазарна среда. Банките нямат необходимия обучен персонал, който да пресява кандидатите за кредит.
банките са регионално или секторно ориентирани, което ги излага на значителен риск.
С течение на времето се появяват и други проблеми, свързани с държавните банки:
те са принуждавани от правителствата да кредитират губещи държавни предприятия, за да се избегне техният фалит.
част от техните директори при липса на ефективен контрол върху дейността им от страна на собственика (държавата) и при отсъствието на публично достъпна и точна информация за състоянието на съответните банки се корумпират и отпускат съзнателно лоши кредити на близки фирми или на фирми, които се отплащат в замяна на ползвания кредит.
Частните банки също започват да работят и да завземат пазарен дял. Поради липса на приватизация обаче техният дял достига едва една четвърт от общите активи на банковата система. Чужди банки са допуснати на българския пазар едва през 1994 г. Тъй като чуждите банки са най-прекият път към внасяне на ноу-хау, технологии, организация и силна конкуренция в банковия сектор, резултатът от недопускането им на банковия пазар през първите 5-6 години от прехода е значително забавяне на преструктурирането и модернизирането на банковата система.
Общата икономическа среда, в която работят и държавните, и частните банки, се свързва и с някои общи проблеми пред тях:
банките получават почти безпроблемно рефинансиране от БНБ. Според Берлеман, Христов и Неновски „рефинансирането е напълно субективно и на дискреционна база“, като „централната банка играе по-скоро ролята на кредитор от първа инстанция, отколкото на кредитор от последна инстанция“. Рефинансирането на банките в повечето страни от Централна и Източна Европа се ограничава относително бързо, а в България то запазва сравнително постоянни нива (измерени като дял от БВП), като през 1996 г. се повишава повече от три пъти спрямо 1995 г. (виж графика 1). Възможностите банките да получават лесно кредити от централната банка и така да финансират кредитна експанзия (включително лоши кредити) води до изчезване на всякакви стимули за благоразумно управление.
инвестирането в държавни ценни книжа и печалбите от обезценка на българския лев стават едни от основните източници на приход за търговските банки. Това обаче намалява стимулите на банките да се занимават с кредитиране на печеливши проекти. От друга страна, банките стават уязвими при изменения на темпа на обезценка на местната валута (съответно по-бавната обезценка на лева през 1995 г. води до по-малко приходи от преоценки).
директорите на част от банките отпускат на себе си и свързани лица кредити, за които е ясно, че няма да се върнат. В една нормална пазарна среда тези банки биха фалирали, а всички останали банки биха имали стимул да водят разумна банкова дейност, за да не ги последват. В България до 1997 г. обаче средата не е нормална - БНБ рефинансира тези търговски банки, които имат портфейл от лоши кредити, и по този начин ги спасява от фалит. Тези банки съответно са насърчени да продължават погрешната и неразумна (понякога и преднамерено неразумна) банкова политика.
Навечерието на финансовата криза
През 1995 г. се извършва поредна операция по спасяване на държавни банки (Стопанска банка и Минералбанк) чрез бюджетни средства. Въпреки това в края на 1995 г. почти всички държавни банки (с изключение на Булбанк) и повече от 1/3 от частните банки са във фактически фалит, тъй като собственият им капитал е отрицателен (виж таблица 4). Нетната стойност на банковата система като цяло е минус 53 милиарда лева, като три четвърти от отрицателната стойност се дължи на държавните банки и една четвърт на частните. Това, което се забелязва обаче, е, че повечето от частните банки покриват капиталовите стандарти (18 от 29), докато при държавните банки само една отговаря на тези стандарти.
Слабостта на банковата система и рисковете пред нея причиняват теглене на депозити от страна на граждани и фирми. По този начин пет месеца по-късно активите на банковата система са спаднали с повече от 20% средно. Интересно е това, че най-много спадат активите на държавните банки, докато при частните и чуждите банки активите спадат само незначително. В отговор на тегленето на депозити и началото на банкова паника правителството и парламентът приемат закон за държавно гарантиране на депозитите, който гарантира изцяло депозитите на домакинствата и 50% от депозитите на фирмите. Законът не увеличава доверието на вложителите в банковата система, икономическите агенти разглеждат държавната гаранция като също толкова рискова, колкото и влогът в банка (не бива да се забравя, че бюджетът реализира дефицит, а нивото на международните резерви e стигнало критично ниски нива).
В същото време БНБ се опитва да постигне няколко противоречащи си цели. Тя се опитва да задържи обезценката на валутния курс, като продава долари на валутния пазар. От друга страна, БНБ инжектира огромна левова ликвидност в банковата сфера чрез рефинансиране на банките, като по този начин създава инфлация (месечната инфлация през втората половина на 1996 г. е между 10 и 27%). Увеличеното парично предлагане от своя страна и очакванията за обезценка на валутата карат хората да купуват все повече и повече валута с новонапечатаните пари. Така БНБ се раздвоява, опитвайки се едновременно да запази валутния курс, купувайки левове на валутния пазар, и да спаси фалиралите банки, рефинансирайки ги с нови средства (междувременно БНБ се опитва също така да намали и инфлацията, повишавайки лихвения процент до 25% месечно). Резултатът от такава политика, както показва нормалната икономическа логика и богатият международен опит, се материализира в изчерпване на валутните резерви на централната банка и загуба на възможности за влияние върху валутния курс, поради което започва бърза обезценка (курсът на лева спрямо долара спада повече от 6 пъти в рамките на календарната 1996 г. - от 70 лева през декември 1995 г. достига 461 лева в края на 1996 г.). Излишно е да се споменава, че това стопи стойността на всички левови активи на българските граждани и фирми (депозити, ценни книжа и т.н.).
Изчерпването на валутните резерви поставя под съмнение възможностите на правителството да обслужва външния си дълг. След двегодишно несъобразяване с препоръките на МВФ правителството на Жан Виденов е принудено да предприеме няколко отдавна отлагани реформи, за да получи финансиране от фонда - най-важните реформи са свързани с намаление на инфлацията (т.е. спиране на рефинансирането на банките), затваряне на губещите предприятия и затварянето на губещите банки. Така отлагането на структурните реформи в реалния и финансовия сектор съвсем естествено завършва с финансова криза от най-тежкия вид, а именно включваща банкова и валутна криза.
Финансовата криза от края на 1996 г. промени консенсусното разбиране за реформите. Споделяното от малцина дотогава схващане, че реформите трябва да се извършват бързо, стана широко разпространено, тъй като за много повече хора вече беше очевидно, че начинът, по който се извършва преходът до този момент (а именно чрез отлагане на реформите колкото се може повече), е погрешен и води не до по-поносима социална цена на реформите, а до много по-тежки страдания. Първият конкретен резултат от тази промяна в разбирането за това как трябва да се извършват реформите е свързан с премахването на паричната политика и въвеждането на валутния борд през 1997 г.
Източник:
www.capital.bg
13:40
