Трагикомедията се разиграла през 80-те, когато Ставри,горд собственник от скоро на червен Москвич,пътувал за родното си Хасково след командировка в София, но пътьом качил палава  стопаджийка. Драмата бе раздухана от съседка на патиланеца, заразял съпругата си след абсурдната случка.

На „Цариградско шосе“ край Поповица хасковлията качил на стоп млада и красива жена, с която да си бъбри по време на пътуването. Всичко било наред, докато изведнъж на спътничката му, й прилошало и тя припаднала. Ужасеният мъж дал мръсна газ на москвича и отвел стопаджийката директно в градската болница на Хасково.

Белята обаче тепърва предстояла. На място в болницата се оказало, че знойната красавица е бременна. Лекарите се юрнали да поздравяват щастливия татко, за какъвто взели Ставри. Сащисаният мъж успял да изфъфли, че за пръв път видял „жена“ си преди няколко часа, когато я прибрал от шосето край Поповица. Вероломната красавица обаче му извъртяла дивен номер, като, усмихвайки се, казала: „Ти си таткото!“. Съмнението можело да се изчисти само с ДНК тест, който отнел една седмица, през която Стефан станал на пух и прах от ревнивата си съпруга, с която имали две дъщери и син.

Развръзката дошла, когато от болницата извикали хасковлията и го успокоили: „Определено не сте бащата. Няма как, вие сте стерилен“.

И докато отпаднало обвинението за забременената стопаджийка, на преден план изникнал екзистенциалният въпрос – кой е баща на децата му. В крайна сметка отчаяният човечец се видял принуден да зареже палавата си жена, чиито изневери лъснали благодарение на глупостите на непозната стопаджийка.

*В статията са използвани илюстративни снимки

Мусала /Сталин — от 14 март 1950 г. до 19 януари 1962 г./ е най-високият планински връх в България и на целия Балкански полуостров. Надморската височина на вр. Мусала е 2925,4 м, измерена от равнището на пристанище Варна. По-висок е с 8 м от връх Митикас в планината Олимп (Гърция) и с 11 м от връх Вихрен в планината Пирин.



Любопитно:
Името на върха е останало от времето на Османското владичество. Предишното наименование на върха не е запазено.Според някои схващания сегашното име произлиза от арабското „мусалла“ — „пътят към Бога“ или „място близо до Бога“, „място за молитва“, „молитвен връх“. „Мусалла“ се нарича също камъкът, върху който се полагат покойниците в джамията. Според други виждания произходът на името е от арабското „мусалат“, означаващо „доминиращ“, „господстващ“. От 21 декември 1949 г. до 1962 г. върхът и високопланинската метеорологична наблюдателница се казват Сталин, на името на  Йосиф Сталин.

Снимки:Тодор Славчев

Освен с това, че Добрич се намира в житницата на България, градът се прочу и с факта, че след 1989 година там изчезнаха безследно най-много млади хора. През 1998 г. в Добрич за период от 5-6 месеца безследно изчезват 24 души, повечето на възраст между 23 и 30 години.
Родители на изчезналите млади хора твърдят, че Добрич е градът с най-много изчезнали млади хора, като основно това е станало през 1997-1998 г.

Почти 20 години и над десетима вътрешни министри се оказаха недостатъчни за разкриването на мистерията с изчезналите в Добрич от 1998 г. Черната статистика сочи общо 52-ма безследно изчезнали в региона.
До 2007 г. 36 случая са разкрити, като само през въпросната година се изяснява съдбата на шестима от тях. Трима са намерени живи. Изчезванията обаче продължават.
Междувременно обаче много митове около добричките изчезвания биват разрушени. Дълго се говори за една-единствена банда, която действа на територията на областта и е отговорна за отвличанията. Оказва се обаче, че приликите между случаите са много по-малко от разликите
В много от историите изобщо не става въпрос за похищение, а за лично отмъщение. Други казуси завършват благоприятно - със завръщането на изчезналите. До ден-днешен стоят и множество неизвестни. Кръстинка - майката на изчезналата Румяна, все още не се е отказала да търси справедливост, след като дъщеря й е обявена за мъртва. Следите на момичето се губят след фаталната 1998 г.

Жената заявява категорично, че знае кой е отвлякъл дъщеря й, но според нея истината е била прикрита. В същото време източници от полицията разкриват, че редица грешки в оперативната работа са били причината толкова дълго тайната на изчезванията в Добрич да не бъде разгадана. В годините досега около тези случаи възникнаха редица теории, като най-често се говореше за организирана група, която е действала в областта.
Към момента обаче е ясно, че в града, наричан Бермудския триъгълник заради поредицата безследни изчезвания, има само едно-единствено класическо отвличане за откуп - Иван Иванов. Осем са труповете, които биват намерени след 2010 г., като единият е именно на същия младеж. Смъртта при повечето изчезнали настъпва при съвсем различни обстоятелства - убийства от ревност, скандали, дори една естествена смърт. Два от случаите пък се оказват обикновени бягства, в които изчезналите не искат да срещат роднините си и впоследствие са намерени живи и здрави.

Излезе ли истината за изчезналите хора в Добрич?

През 2011 г. в кладенец до село Одърци, област Добрич бяха открити костите на двама от изчезналите - Иван Иванов и Венцислав Йорданов.

Иван Иванов е отвлечен от четирима души през 2006 г. пред погледа на приятелката си. Те напъхали Иван Иванов в колата си и взели телефона на приятелката му, като й обяснили, че до един час ще го върнат жив и здрав. Извършителите на отвличането искат откуп от 550 000 евро от баща му - Йордан Иванов. Похитителите не идват на срещата за предаването на откупа. По-късно са задържани четирима души - Тимур Куртсаид, Дончо Славов, Петър Петров и Христо Христов. Тъй като трупът на Иван Иванов не е открит, те са осъдени единствено за рекет.
Няма информация за изчезването и смъртта на Венцислав Йорданов и как тялото му се е озовало в същия кладенец. Той живее с майка си и след телефонно обаждане излиза по чехли пред блока в който живее. От тогава никой не го е виждал. Костите му са открити в същия кладенец, в който са и тези на Иван Иванов, но няма никакви предположения кой е извършител на неговото убийство и каква е причината. Иван Иванов и Венцислав Йорданов нямат допирни точки помежду си.
Неразкритото изчезване на Димитър Василев
На 2 ноември 1998 г. в центъра на Добрич в ресторант "Happy" в късния следобед влиза неизвестен мъж, който търси Димитър Василев. Василев е главния готвач на ресторанта, но отказва да излезе, тъй като има много работа и не желае да сваля бялата униформа с която готви.

В 23:05 ч. Димитър приключва смяната си и необичайно излиза през задния изход, придружен до вратата от един от колегите си Станко, който свидетелства, че не е видял нищо съмнително в поведението му. В ръцете си Димитър е носил торбичка с чехлите, с които работи в кухнята.

Причината за изчезването на Димитър Василев е желанието му да си купи кола от Австрия. В тази връзка той тегли 3 млн. стари лева заем и ги прибавя към спестените вече 1 млн. лева в дебитната си карта. Димитър дава пари на своя братовчед - Христо, който поел ангажимент да уреди визите и всичко останало за пътуването до Австрия.
Дори след изчезването му, Христо отново отива при майката на Димитър и й иска още 170 000 стари лева за да довърши уреждането на визите, тъй като бил сигурен, че Димитър ще се върне, а не искал парите, които е дал до момента да изгорят.
В продължение на 9 дни след безследното изчезване на Димитър, от картата му са изтеглени почти всичките 4 млн. стари лева, като това се е случвало от банкомати в Добрич и Варна. Камера върху един от банкоматите заснема човека, който тегли парите, но на нея той умишлено крие лицето си. Лицето от снимката не е облечено с дрехи на Димитър Василев.
След разпит на братовчеда на Василев в полицията става ясно, че даваните пари не са били депозирани никъде и уреждането на визите за пътуването въобще не е започвало от страна на Христо. Въпреки тези действия, 15 години по-късно няма повдигнати обвинения за изчезването и вероятното убийство на Димитър Василев. Още на следващия ден след изчезването в дома на Димитър Василев започват позвънявания с мълчание по десетина пъти на ден. Телефонът, който звъни е мобилен и през 1998 г. няма нужната техника за неговото проследяване.

Наталия Влахова

През януари 1998 г. изчезва 24-годишната Наталия Влахова. Официално тя работи вечерно време по ресторантите, като продавачка на цветя. Месеци по-рано се запознава с Деян Димитров, известен в Добрич с прякора Дидо Хюмнето. По данни на полицията, той и брат му Ивелин ръководят клона на тогавашната групировка СИК в Добрич и са известни като Котараците.
Във въпросната вечер Наталия има резервирана маса за нея, Деян Димитров, Ивелин Димитров и приятелката му Теодора в ресторант "Лебед". Никой обаче не идва на резервираната маса в уречения час, а Наталия изчезва.
Три години по-късно, през 2001 г. българската полиция започва и издирването на другото момиче, което е трябвало да бъде на масата - Теодора. Според познати на компанията, Наталия е водила стандарт на живот, несъответстващ на приходите й от продажбата на цветя. По неофициална информация Наталия Влахова е била замесена в бизнес с фалшиви визи, а голяма част от спечелените пари е отпускала като заеми срещу лихва.
Три години след изчезването на Наталия на 10 км. от град Малага в Испания е арестуван човек от компанията на Ивелин и Деян Димитрови. Според испанската полиция, лицето се е занимавало с трафик на проститутки от България към Испания, кражба на автомобили, трафик на наркотици и разпространението на фалшиви пари. Установено е, че въпросното лице е напуснало България с фалшива виза и чужд паспорт.На следващия ден след изчезването на Наталия Влахова, майката й Виолета Влахова отива в полицията и я приемат тогавашните ръководители на звеното за борба с организираната престъпност - Християн Христов и
Ивелин Пейчев.

Няколко часа по-късно Виолета Влахова получава първото си обаждане по телефона със заплаха да спре да ходи в полицията, защото ще последва пътя на дъщеря си.По случая е задържан единствено Деян Димитров, който е освободен след четири часа.
Според показанията, въпреки, че Деян Димитров има резервация с брат си, приятелката му и Наталия в заведение, във въпросния час той е играл карти в друга част на града с приятели.

През 1998 г. началник на "Криминален отдел" към Първо РПУ в Добрич е Йордан Костов. Той лично отговаря за издирването на всички изчезнали по това време и поема отговорност пред роднините, че близките им ще бъдат намерени.
През месец февруари 2010 г. Йордан Костов бе арестуван като съучастник в групата за отвличания с цел откуп наречена "Наглите", чиито участници бяха осъдени за 11 доказани отвличания.
В тази връзка родините на изчезналите в Добрич поискаха той да бъде подложен на детектор на лъжата за отвличанията през 1998 г., но до момента това не е направено.
Преди 10 години чрез ДНК експертиза бе установен изчезнал добруджанец преди 18 години. Намерените преди 4 години човешки кости край добричкото село Главанци се оказали след експертизата на изчезналия преди 18 години Богомил Маринов, съобщи началникът на Окръжната следствена служба в Добрич Атанас Атанасов. Експертизата е направена в Научноизследователския институт по криминалистика и криминология към МВР. 35-годишният Богомил Маринов е в неизвестност от 1989 г. По същото време съпругата и децата му се преселват в Турция. Близките им не са обезпокоени от факта, че Богомил го няма - предполагат, че и той е напуснал страната. Затова те подават сигнал за изчезването му в РПУ - Балчик едва след 12 години, чак през 2001 г.

Образувано е следствено дело. През 2003 г. в землището на с. Главанци са открити човешки кости. Назначена е ДНК експертиза, която не доказва по неоспорим начин, че костите са на Богомил. Повторната експертиза обаче е показала, че костите са на Маринов.

Източници: 168 часа, в-к Стандард, crimesbg, blitz

1992 г.: Първият цивилен министър на отбраната Димитър Луджев на посещение в поделението в Горна баня. Командирът подп. Янко Рошкев е крайният вдясно.


На големия митинг на опозицията на 14 декември 1989 г. бригадата имаше готовност да действа
За добро или за зло служих в 9-а танкова бригада в Горна баня почти двадесет години. Не съм пропуснал или прескочил длъжност - от командир на взвод до неин началник. Като командир командвах бригадата почти четири години. В нейните оперативни планове не пишеше, че има за задача да охранява София, но това се подразбираше. През годините бригадата е била на различно подчинение: пряко на Министерството на отбраната и на Генералния щаб или в състава на Първа армия, чийто щаб бе на 4-ти километър в столицата. Бригадата бе като железен юмрук за всяко правителство, най-вече преди 10 ноември.

Тя притежаваше страхотна ударна и огнева мощ,и бе голяма сила. Имаше 182 танка, като във всеки батальон бяха по 49. Отделно в състава си имаше и два мотострелкови батальона, като всеки от тях разполагаше с отделна танкова рота. В състава на бригадата бе включена и самостоятелна танкова рота за охрана на Генералния щаб. Имахме и ракетен дивизион. Такава структура нямаше нито една танкова бригада в страната. Числеността на Горнобанската танкова бригада бе 3500 души. От тях само войниците бяха 2220, а офицерите - близо 260, старшините - около 370. Искам да кажа, че поделението в Горна баня бе нещо като рекламна витрина за войската ни.
пише  epicenter

1993 г.: Президентът Желю Желев инспектира Горнобанската танкова бригада. Посреща го подп. Янко Рошкев

Както преди 10 ноември, така и след това, когато у нас гостуваха чуждестранни военни делегации, ги водеха първо тук. Всички се учудваха, че никъде по света няма такова голямо поделение, събрано на едно място. Веднъж един гръцки генерал - Николао Папагеоргио, командир на 22-ра бронирана бригада в Гърция, с. Асирос до Солун, след като ни посети, каза на своите офицери, които го придружаваха: „Не го гледайте, че е подполковник (ставаше дума за мен). Той командва най-голямата танкова сила на България.“

За съжаление 9-а танкова бригада, легендата на София, вече я няма. Тя е в историята. А за нея трябва да се разказва, за да знаят поколенията какви славни набори са минали през нея, какви бурни години и времена е изживяла. Често ме питат защо след 10 ноември бригадата бе закрита и ликвидирана. Ще изкажа своето мнение, с което не ангажирам никого.

Ние станахме член на НАТО и висшето ръководство на армията прецени, че страната няма нужда от толкова много танкови съединения, тъй като се е променила геостратегическата среда. Освен това си мисля, че политиците ни преди и особено след 10 ноември се страхуваха от танковата бригада в Горна баня. Смятаха, че тя е железният юмрук на БКП, и се бояха от реванш.

Мисля, че 10 ноември е бил планиран и подготвян внимателно и за него са знаели ограничен кръг от хора. Във времето непосредствено след това аз бях пряк очевидец и участник в редица събития като началник на оперативно отделение на танковата бригада в Горня баня, а след това и като неин командир. Но преди това, през есента на 1989 г., беше организационно развърнат и попълнен по щат с личен състав, въоръжение и техника 10-и мотострелкови батальон на бригадата, който до този момент се развръщаше само при мобилизация. Така бригадата вече имаше боеготови три танкови и два мотострелкови батальона, както и два дивизиона. Десети батальон усилено провеждаше занятия, включително и учения с бойна

стрелба на полигон „Сливница“

По същото време в щаба на бригадата беше получена карта на София с мащаб 1:5000, за чието слепване беше използван подът в залата на командира на бригадата с размери 5 на 10 метра. По-късно успях да се запозная детайлно с тази карта. Това стана след 17 януари 1992 г., когато бях назначен за командир на 9-а танкова бригада от първия цивилен министър на отбраната Димитър Луджев. Когато я разглеждах подробно, все още личаха следи от черен молив по булеварди, водещи към центъра, а ключови места бяха обозначени с кръгове. Спомням си деня 14 декември 1989 г., когато беше проведен митинг на опозицията с искане да отпадне член 1 от конституцията за ръководната роля на БКП.

Тогава спешно в поделението пристигна заместник-командващият на Първа армия, който проведе кратко съвещание с нашия командир, и беше заповядано офицерите и сержантите да не напускат бригадата. Аз и командирът на 9-и мотострелкови батальон бяхме извикани от командира на бригадата. Той ни каза следното: „Площадът пред Народното събрание е пълен с протестиращи. Напрежението е много голямо. Там съм изпратил заместник-началника на разузнавателно отделение капитан Делчев, който ме

информира от уличен телефон

за обстановката. Вашата задача, Рошкев, е със Ставрев, ползвайки твоя джип, да разузнаете проходимостта на следния маршрут: бригадата, изхода през Домуз дере, Горна баня, околовръстен път в посока центъра. Като стигнете околовръстния път, ми се обадете по телефона от дежурната стая на Ремонтния батальон, след което ще ви дам допълнителни указания да продължите към центъра. Съберете си монети от по пет стотинки, за да ми се обаждате от улични телефони. Действайте.“

На излизане от щаба видях отпред три бойни машини на пехотата в колона, очакващи разпореждания. Зарадвах се, че когато вече бяхме на околовръстното шосе на София, получихме сигнал за отмяна на поставената ни задача.

Всяка година на тази дата си спомням за преживяното и твърдя, че бригадата имаше готовност за действие, независимо че това се отрича. Министърът на отбраната Добри Джуров бе в парламента заедно с Петър Младенов, останал в историята с репликата „По-добре да дойдат танковете“. В сградата на Генералния щаб бе генерал Атанас Семерджиев, а в танковата бригада бе целият състав, явил се

на работа през този ден

и поставен в готовност до второ нареждане. Генерал Семерджиев твърди следното: „Бях вече в Генералния щаб и Добри Джуров два пъти ми звъня по телефона. По това време той беше в сградата на парламента и ми нареди да приведа танковата бригада в повишена готовност. Така че да изпълня командата на Добри Джуров, не означаваше, че танкистите от Горна баня незабавно ще тръгнат към пл. „Народно събрание“. Аз възразих на Джуров, че не трябва да правим такива стъпки. Казах му: „Другарю министър, нека не предприемаме това действие.“

Обясних му, че обстановката е сложна. А и самото привеждане на танковата бригада в повишена готовност не е толкова лесно. Трябва да се задейства целият апарат за оповестяване на офицерите и сержантите по домовете им. Трябва да се извести и постоянният състав на бригадата и екипажите да заемат местата си в танковете. А става дума за почти 3000 души. Затова казах на Джуров по телефона: „Нека сега не правим това, много ви моля“, а той ми затвори слушалката.“

Ето това си спомня тогавашният началник на Генщаба ген. Атанас Семерджиев. Затова смятам, че е имало готовност танковата бригада в Горна баня да се намеси, ако обстановката ескалира, но не се наложи. Слава богу, че разумът надделя и всичко се реши по мирен път.

Източник:epicenter.bg

Началото му започва от Мавзолея-костница – краят завършва при „Бранителите на Стара Загора”. Символиката в шествието между двата паметника са двете страни на Старозагорската епопея: трагизмът на жертвите и героизмът на подвига.


Множество народ е заляло подножието на Чадър могила. Пред нас внушително се възправя каменното Самарско знаме, пред него – опълченците, застанали на вечен страж. Мисля си, това е най-хубавият паметник за нашето Освобождение.

Може би в съждението ми има доза субективизъм? Затова през следващите дни пробвам от друг ъгъл на възприемане: наблюдавам го от Аязмото, от шосето за с. Дълбоки, от пътя за с. Хрищени. Заключението е все същото: усещам го с тръпка в сърцето. Значи така е: най-хубавият. Защото Стара Загора го заслужава!"

Величка Койчева

Семейство Мейзга“ е унгарски анимационен сериал, създаден от студио Pannonia Film в периода между 1968 и 1978 г. Съдържа 3 части от по 13 серии. През 2004 г. студиото Ex-Ist подготвя нова серия, в която семейството се запознава с компютрите и Интернет.
Сценариите са писани от Йожеф Ромхани и Йожеф Неп, който е и режисьор на поредицата. Тя се оказва изключително популярна и се излъчва в много страни като България, Чехословакия, Италия, ФРГ, ГДР и други.
В България сериалът се излъчва през 70-те години на миналия век и е с български дублаж.
В далечната за по-младото поколение 1968-ма година, унгарското студио PannoniaFilm създава детския анимационен филм Семейство Мейзга. Що за чудо е това? Както казва Аладар Мейзга: „Дай левче и ще ти кажа“.

Програмата набира популярност и достига българските екрани през 70-те години, за да се превърне в обичано предаване. Историята на семейството се завърта около сина Аладар, който от малък го бива в техниката и изобретенията. Още в първия епизод, младежът успява по неведоми пътища, посредством транзистор и части от телевизор, да изобрети устройство, чрез което осъществява връзка с потомък на семейството – Емзеперикс (MZ/X), роден през 30-ти век. Впоследствие напътствията и подаръците от далечния правнук ще донесат много приключения на Мейзга.

По всяка вероятност малкият Аладар е най-симпатичният и интелитентен персонаж в сериала, като изключим кучето Бльоки, което придобива истинска важност за историята във втория сезон, Невероятните приключения на Аладар.
Другите членове на семейство Мейзга варират от дребнави и дразнещи до глупави и тесногръди. По-голямата сестра на Аладар, Криста, е издържана в най-добрите традиции на досадната кака (подобно на Диди от Лабораторията на Декстър). Освен кофти качества, Криста притежава и котка със звучното име Мафия.  Виж, майката Паула Мейзга е съвсем друго нещо. При нея неприятният характер и капризите са намерили плодородна почва и константното изнудване на мекушавия съпруг, Гейза Мейзга, е издигнато до истинско изкуство, чиито основни оръдия са внушаване на вина и натякване колко по-добри кандидати е имало за нейни съпрузи. Особено място на пиедестала на ухажорите заема Пища Хуфнагел, който изглежда е бил най-сериозния опонент на Гейза през моминските години на бъдещата г-жа Мейзга. Според мен въпросният е отпаднал от класацията, защото Хуфнагел значително отстъпва по звучност, а не защото се оказва мошеник и крадец, което явно не е проблем.
Таткото, както вече споменахме, е подложен на постоянен тормоз от дразнещата си съпруга, а единственият, който го подкрепя, е Аладар. Иначе за Гейза Мейзга може да се каже, че е добродушен и притеснителен дребен човечец, който робува на чуждо мнение и капризи и кой където свари го навиква или подиграва.

Като че от изброените персонажи липсва само д-р Мариш – съседът на семейството, който е стар ерген, саможив и надут. Към тази прелестна картина остана да добавя „раздразнителен“, за да ви убедя, че животът със съседи не е за всекиго.
В първия сезон, озаглавен Невероятните приключения на семейство Мейзга, Аладар изобретява устройство, което го свързва с Емзеперикс, а в епизодите след това сюжетът се върти около неразбориите, които причинява размяната на технологии между минало и бъдеще.

По време на втория сезон, Приключенията на Аладар Мейзга, другият симпатичен персонаж – кучето Бльоки, се научава да говори и всяка нощ придружава младия Аладар в пътешествията му към далечни планети.  Вероятно повечето хора, които си спомнят сериала, ще се съгласят, че именно моментите с младия изобретател са най-забавни. Аладар е умен, сръчен, вечно поправя или конструира нещо, а идеите му нямат край. На фона на иначе скучноватите си роднини, най-малкият член на семейство Мейзга е истинско съкровище.
Трети сезон, Семейство Мейзга във ваканция, разказва за злополучните перипетии на героите, които се отправят на пътешествие по покана на гореспоменатия бивш ухажор на Паула, нескончаемо припомняния Пища Хуфнагел. След като се оказват излъгани и ограбени, Мейзга преминават през безчет изпитания по пътя към дома, обикаляйки целия свят.

Семейство Мейзга притежава особен чар. Иначе грозноватата анимация се отличава с изключително богат и жив език, много идеи и представлява наистина точно пресъздаване на семейна обстановка. Споровете и караниците на героите са толкова реални, че не остава и капка съмнение, че са взаимствани директно от реалността. Това донякъде е минус в моите представи, тъй като битовите разправии кой ще измие чиниите и кой на кого е взел шала не са точно това, което бих гледала за разтоварване.

Да не забравяме обаче, че анимацията е предназначена за деца, а те вероятно намират за забавни остроумните заяждания, особено тези между брат и сестра (или поне децата през 70-те години на миналия век са го оценявали подобаващо).  Истината е, че от дистанцията на времето, това което отбелязвам като силната страна на филмчето, е сравнително високият език. На фона на анимациите от съвремието, има доста по-сериозно застъпена употреба на сложни думи и термини, поне в частта, засягаща Аладар. Това определено е нещо положително. Фантастичните случки, които ярко контрастират на иначе баналното семейно ежедневие, със сигурност са една от отличителните черти на сериала и причина за широката му популярност в годините на създаването му.
Семейство Мейзга остава в историята като обичано предаване с остроумни диалози, фантастични перипетии и една особена близост със зрителя, която постига чрез своята простодушност, наивност и семейна среда, в която всеки може да припознае по нещо. Бъдещите Емзеперикси на анимацията имат какво да понаучат от предшествениците си.Вижте още:Татко Барба, мама Барба и децата им

Източник: www.shadowdance.info

България беше една от държавите с най-развита мрежа за вътрешни въздушни съобщения. До 1990 година БГА „Балкан“ поддържаше редовни целогодишни самолетни линии до Варна, Бургас, Силистра, Търговище, Русе, Горна Оряховица и Видин.

 През 80-те години на миналия век бяха организирани и полети до Кърджали, които се изпълняваха с вертолет „Ми-8“.

В различни периоди от развитието на българската авиация са изпълнявани полети от София до Стара Загора, Пловдив и Плевен, както и от Горна Оряховица до Варна и Бургас.
За относително малката територия на България гъстата вътрешна самолетна мрежа се обяснява с планинския релеф и липсата по онова време на скоростни автомобилни пътища, както и с дългите авиационни традиции на страната. Преди изграждането на съвременните магистрали и първокласни пътища пътуването от София до Варна със съветските автомобили отнемаше поне 8 – 10 часа. Дори до отдалечения на едва 211 км. Видин с автомобил или влак се пътуваше около 5 часа. Затова самолетите бяха много желан транспорт, особено при служебни командировки, в които билетът се заплащаше от държавата.

Схема на вътрешните самолетни линии на БГА "Балкан" през 80-те години на ХХ в.

Цените на самолетните билети през 80-те години на ХХ в. бяха следните:
София – Варна (респективно Варна - София): 22 лв.
София – Бургас: 20 лв.
София – Силистра: 22 лв.
София – Търговище: 16 лв.
София – Русе: 16 лв.
София – Горна Оряховица: 12 лв.
София – Видин: 11 лв.
За сравнение влаковият билет втора класа София - Варна редовна цена струваше 10.50 лв.

На фона на днешните цени на самолетните билети посочените по-горе може да изглеждат ниски, но не бива да се забравя, че обичайната начална заплата на висшист се движеше между 150 и 200 лв. Т.е. ако тричленно семейство тръгне със самолет за морето, това му струваше около 120 лв. за отиване и връщане, което е значителна на фона на доходите сума.
Особено през лятото билети за Варна и Бургас се намираха доста трудно. В докомпютърната ера купуването на билет за самолета си беше цяло приключение. Мнозина си спомнят бюрото на БГА „Балкан“ за вътрешни линии на софийската улица „Софийска комуна“ 10. Днес улицата се казва „Княз Александър“, а на мястото на билетните каси е разположена сладкарница. Пред врата на бюрото от ранна сутрин се извиваха опашки. Вътре на отделни гишета се продаваха билетите за различните направления, като на самото гише на лист хартия бяха написани датите и часовете за полетите до съответния град за месец напред. Често се означаваше и типът на самолета, с който ще се изпълнява полета. Всеки пътник се записваше в специална тетрадка под пореден номер и получаваше билет, написан на ръка от служителката. За бързина и улеснение често те не написваха пълните имена на градовете, а София беше „Сф“, Варна – „Вн“, Бургас – „Бс“, Видин – „Вд“ и т.н. За разлика от сега, изгубването или забравянето на хартиения билет създаваше големи главоболия и без този документ просто не можеше да се лети. Друга особеност е, че обикновено от София не можеше да се купи билет и за връщане със самолета. В столичното бюро имаха някаква квота от билети в обратната посока, но тя се изчерпваше много бързо и често се налагаше пристигналият в който и да е град със самолет веднага да отиде в местното бюро на „Балкан“, за да търси билет за връщане. Затова с голям ентусиазъм беше посрещнато въвеждането на така наречената видеорезервационна система "Габриел“, нещо като прадядо на сегашните дигитални системи за резервация и продажба на самолетни билети. Така или иначе цените бяха твърди и не се влияеха нито от това колко време преди полета е купен билетът, нито от това дали е еднопосочен или двупосочен.
През лятото до Варна и Бургас имаше над 20 полета дневно, при това с всички типове самолети, с които БГА „Балкан“ разполагаше. Естествено, желанието на хората беше да летят с по-големите и бързи машини като „Ту-154“ и „Ту-134“, но при липсата на места, никой не се отказваше и от „Ан-24“. По тези линии летяха също „Ил-18“ и „Як-40“.

По-големи самолети („Ту-134“ и „Ил-18“) изпълняваха вътрешни полети и до Търговище, докато до Русе, Силистра, Видин и Горна Оряховица летяха само станалите нарицателни „Ан“-чета.
Правилата изискваха при вътрешен полет пътникът да е на летището най-късно 20 минути преди часа, определен за излитането. Минаваше се на гише, където се представя билетът и се приема багажът. Всеки получаваше и бордна карта, но без конкретно определено място. Затова когато автобусът, закарал пътниците от терминала до стълбичката на самолета, отвореше врати, наставаше сериозно бутане кой ще влезе в салона по-напред, за да заеме желаната седалка.
По време на вътрешните полети се предлагаха бонбони за смучене, мокри кърпички за почистване на ръцете, кафе, чай и вода.

Продължителността на полетите беше приблизително следната:
София – Варна:
„Ту-154“ – 35 минути
„Ту-134“ – 40 минути
„Ил-18“ – 50 минути
„Як-40“ – 45 минути
„Ан-24“ – 1 час и 15 минути
До Бургас времетраенето на полета със съответните типове самолети беше с около 5 мин. по-кратко.
От София до Видин „Ан-24“ летеше 35 минути, до Русе – 50 минути, до Горна Оряховица – 40 минути, до Силистра – 1 час и 10 минути, до Търговище – 50 минути.
С изключение на Варна и Бургас, чиито летища бяха свързани с центъра на града с редовна автобусна линия, в останалите градове автобусните връзки бяха предвидени според съответните полети.
До Видин целогодишно се поддържаха два полета дневно – сутрин и вечер; до Горна Оряховица – 3 полета, до Русе – три полета, до Търговище, което практически обслужваше и Шумен и Разград – между 3 полета през зимата и 5 – 6 през лятото, до Силистра – 2 полета.

Поради постоянните зимни мъгли над София и особено в района на летище Враждебна, честа картина беше закъснението и отмяната на полети заради лоши метеорологични условия. Тогава в тесния салон на „Вътрешни линии“ наставаше истинско стълпотворение. Както и пред касата за билети, защото много от пътниците се опитваха да сменят отменения полет с друг – до възможно най-близкия до целта им град.

Източник:www.jivotatdnes.bg

Преди много години, когато беше 1989 и 10 ноември, беше студено и мъгливо. Цареше някакво усещане за хаос, в мъглата имаше някакви хора, тичаха, викаха, в една кръчма един черпеше захилен - не повярвах за повода. Оказа се истина, у дома татко гледаше новините, беше се случило немислимото - "бай Тошо" предаваше властта. Бяхме така свикнали, че мислехме, че и ще остареем, а той пак ще си е там по портретите, стерилно младеещ. Един път го видях в колата, когато през средата на 80те затвориха целият град, за да мине ТОЙ, в кортеж от коли със завески по прозорците.

Изминаха почти 30 години. Оня 10 ноември се оказа праг, през който много мои набори не успяха да прескочат. Нормалните не оцеляват, когато условията не го предполагат. Започна нашето обикаляне на пустинята, за да забравим онова робство. Покрай другото се появиха дънките Пирамид, маратонките Крос, Тигре-тигре, Биг Брадър, мутрите, силиконовите каки, Цветанов, Пеевски, Станишев и още куп митологични образи с инфернален характер. Факт, стана по-интересно, но не и по-добре за живот.

Селският хумор на бай Тошо вече взе да ни умилява, ако преди ни вбесяваше. Сигурно не е било така лошо, твърдят много. Май сме проклети да минаваме от пустиня в пустиня.

На 2 декември 1977 г. български Ту-154 LZ-BTH, извършващ нощен чартърен полет от Джеда (Мека) за либийския град Триполи, завършва с катастрофа край Тобрук, (Либия), като загиват 57 пътници, 27 са ранени (включително екипажът) Самолетът е нает от Libian Arab Airlines и участва в „богомолска акция”.

Това е най-унизителната катастрофа в историята на БГА „Балкан”. Обикновено тенденцията е вината да бъде хвърлена върху мъртвите екипажи, които не могат да се оправдаят. Уникалното е, че катастрофата край Тобрук е единствената в историята на „Балкан”, в която целият български екипаж оцелява и свидетелства подробности около инцидента. В името на междудържавните отношения на България и Либия, тоест между Тодор Живков и Муамар Кадафи, цялата вина отново е хвърлена върху екипажа.
Обстоятелствата са следните: По онова време самолетите Ту-154 по тази дестинация винаги са натоварвани с пределен брой пътници, с които директният полет от Джеда до Триполи е проблемен. И макар някои командири на екипажи с одобрението на ръководството на БГА поемат този риск (носещ икономии), е предвидено междинно кацане за дозареждане с гориво в Бенгази, Източна Либия. Точно така е разчетен полетният план на екипажа с 51-годишния командир Генчо Биволев, имащ пролетени 14 000 часа.
Излитането от Джеда е извършено в 22 ч. местно време. Полетът над Дамаск, Бейрут и Ларнака протича нормално на височина 10 650 м. Самолетът навлиза във въздушното пространство на Либия в 1,54 часа. Тогава му е предадена метеообстановката на летището „Бенина” в Бенгази: видимост – 10 км, температура 13 градуса по Целзий, точка на оросяване – 11 градуса. Това означава, че ако температурата спадне още с два градуса, ще се създадат условия за образуване на мъгла.

Тук започва драмата. Екипажът не взима под внимание този факт, затова и се изненадва от информацията в 2.19 часа, че видимостта на летището е спаднала до 200 м, сиреч е паднала мъгла. Екипажът обаче не е бил предупреден за влошаване на видимостта.
В 2.24 часа командирът съобщава, че вижда светлините на летището и иска разрешение за снижаване от височина 17 000 фута (5500 м.) В 2.32 ч съобщава, че изпълнява завой към посочената му писта, а в 2.35 часа – че се отказва от кацане, тъй като навлиза в зоната на приземната мъгла и губи очертанията на пистата. Биволев иска разрешение за продължаване на полета на височина 1500 м. към резервното летище в Тобрук, намиращо се на 350 км от Бенгази, като съобщава, че има гориво (6894 литра) едва за 40 минути полет. Той е кацал на това летище преди това няколко пъти.
РВД Бенгази му дава исканото разрешение да лети за Тобрук, дори съобщава видимостта там – 8 км. и работната радиочестотата 118,5 мхц. РВД поема и ангажимент само след 5 минути да осигури радиовръзката, което не се случва. Обаче летището в Тобрук всъщност е военновъздушна база „Насър”, която периодично си сменя радиочестотите и ги е променила именно в тази съдбоносна вечер, освен това не е подготвена денонощно да приема самолети, особено граждански.
На екипажите от „Балкан” обаче в София им е казано, че може да разчитат на Тобрук като резервно летище. Само че там арабите не знаят такова нещо. Оказва се после, че не съществува никакъв писмен документ за това, имало някаква устна договорка, за която либийците отказват да си спомнят след катастрофата.

Второто лошо обстоятелство е изборът да се лети ниско, едва на 1100 метра, а в плътните слоеве на атмосферата въздушното съпротивление е голямо и сериозно увеличава разхода на гориво. Според странно обяснение на командира Биволев не бивало да летят на високо, защото ако свършат горивото, то самолетът бързо щял да загуби височина и да се забие в земята. Което, разбира се, не е така – със спрели двигатели самолетът ще планира от 5000 метра така, както и от 1100.
Заради малката височина на полета обаче Ту-154 губи контакт с РВД в Бенгази, няма връзка и с Тобрук. В пустинния релеф на Либия липсват светлинни ориентири, затова екипажът преминава на самолетоводене по бордния радиолокатор, но губи детайлна ориентировка, лъкатуши наляво-надясно и не намира Тобрук. Вижда обаче късата писта на малко летище в Лабрак и решават на нея да опрат колесника и после да спират, както могат. Прелитат над пистата, но по време на захода за кацане свършва горивото. Не достигат някакви си жалки 2 минути. Благодарение, че нощта е лунна, екипажът решава да кацне на терена отпред, без да знае какво точно има отдолу.

Планират с вдигнат нос за максимално намаляване на скоростта и затова първият удар със земята е с опашната част. Самолетът се разрушава на две половини, като предната част спира странично обърната на 420 метра от мястото на първоначалният удар. Пожар няма, защото няма какво да гори.
От страна на Либия разследването се води от комисия, водена от Мустафа ел Маграфи, който естествено отхвърля причастността на техните летищни служби към инцидента. В крайна сметка българската и либийската страна, за да не си развалят отношенията, излизат с общ доклад за катастрофата, в която стоварват вината изцяло върху екипажа. И нито дума за неуредените отношения на междудържавно равнище, за мълчаливото „резервно” летище Тобрук и за некоректното водене от страна на Бенгази с мълчанието за промяна на видимостта.

*В статията е използвана илюстративна снимка.
Източник:blitz.bg

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив