Политическите промени в България не само отхвърлиха предишната социално-икономическа система, но пренаредиха и обичаи, вярвания и празници. Сега младите поколения не знаят как са посрещали новите години техните майки и бащи, баби и дядовци в последните десетилетия на миналия век. Тогава Коледа не беше официален празник, не се и празнуваше, за нея напомняха само кукерите от фолклорните ансамбли по телевизията.

На Бъдни вечер се знаеше обаче, че се яде постно. Центърът на празниците бе Нова година. Тогава идваше Дядо Мраз с червените ботушки и с чувала с подаръците! Вярно, тогава го нямаше днешното изобилие от задморски лакомства, имаше опашки за банани, но домашната трапеза във всички семейства бе претрупана, от печеното прасенце и пуйката до баклавата и печените ябълки - бедни хора просто нямаше.

Навсякъде в заводи и ведомства имаше новогодишни тържества за децата на работещите, където Дядо Мраз раздаваше подаръците, купени тайно от родителите преди това - на мода бяха кукли, които казваха "ма-ма"; книжки; червени пожарни коли; чанти "Чичо Доктор"; сервизчета и колички. На тържествата в детски градини и училища пък имаше маскарад: живи зайци, мечета, снежинки. Децата получаваха от Дядо Мраз в училище прозрачни торбички с лакомства - портокал, шоколад, шоколадова вафла, бонбони "Снежинки". По училищните дискотеки тийнейджърите си връзваха гирлянди по косите или ги увиваха около вратовете си. Звучеше любимата музика на "АББА" и "Бони М".

Вкъщи пък дългоочакваният старец оставяше тайно под елхата нови подаръци, а понякога идваше във вид на съседа, маскиран с подръчни средства. Задължително си имаше за спътница Снежанка. Вратите не се заключваха, децата вилнеехме от къща в къща и от апартамент в апартамент, защото навсякъде майките даваха лакомства, особено на първи януари. Татковците лепяха от кибритени клечки и шишарки чудесни зимни къщички и ги подреждаха до елхата. Тя миришеше силно на бор и цялата къща потъваше в чудното новогодишно ухание. Играчките бяха лъскави и само стъклени, трябваше да се внимава да не се счупят. На елхата се слагаха топчета памук, имитиращи сняг. Бенгалският огън се държеше надалеч. Клонките се украсяваха с истински свещички, не с електрически.

Децата получаваха и приятното задължение да надписват новогодишните картички до близките. Интернет нямаше, хората общуваха човешки, не като машини. Новата година се посрещаше семейно, с роднини, с приятели. Най-дългоочакваното събитие бяха новогодишните празнични програми на БНТ. Тези истински спектакли гледаха всички - мюзикхоли, пера, българска естрада с тогавашните й прими Лили Иванова, Ирина Чмихова, Богдана Карадочева, Йорданка Христова, Маргрет Николова, незабравимите Паша Христова и Стефан Воронов. Хората с дни обсъждаха след празника хумореските на Георги Парцалев и Енчо Мутафов, на Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Григор Вачков и Никола Анастасов. Новите години на Хачо Бояджиев бяха цял спектакъл. Точно преди полунощ, минути преди да пристигне Новата година, на синия екран се разполагаше бай Тошо, както народът наричаше Тодор Живков, който след дежурното слово с постиженията през годината, завършваше с простонародното "ха, да ни е честита хиляда деветстотин седемдесет и... година". Тогава нямаше бомбички, пиратки и всевъзможни ракети, от балконите хвърчеше само бенгалски огън, фойерверките бяха малко.


Децата се радваха на легендарните тв епизоди на анимационния "Ну, погоди", обичаха и анимационните "Бременски музиканти" и "Синдбад мореплавателя", радваха се и на българския детски телевизионен театър - "Студеното сърце" по Вилхелм Хауф, на чешките екранизирани приказки като "Златовласка" и "Пепеляшка". А за по-големите беше новогодишната програма на ГДР - "Шарено котле". За празниците по БНТ имаше много музика, включително западни изпълнители като Енгелбърт Хъмпердинг, Том Джоунс, Адамо, Мирей Матийо, Шарл Азнавур, Луис Армстронг и Ела Фицджералд. Да не пропуснем и невероятните комедии на "Мосфилм" - "Ирония на съдбата" и "Иван Василиевич сменя професията си". Филмите на Чарли Чаплин. И на актьори като Константин Кисимов, Апостол Карамитев, Петър Слабаков, Любомир Кабакчиев, Невена Коканова, Стефан Данаилов, без които празник не минаваше.

Автор:Галя Кларк duma.bg

Родена съм преди Втората световна война. На синора, там, където са се раждали и умирали моите предци. Бях като всички деца на селските труженици – босоноги с изподрани до кръв крака от стърнища и тръни. Цял ден след животните – в пек, бури и градушки – много тежък беше животът на земеделеца.

В селото имаше хора, които живеят и друг живот. Говореше се, че имали пари. Купували на децата си шекер на бучки. А ние купувахме само сол, мас и яйца.
Те, богаташите, носеха купешки дрехи. Не като нас – с домашно предени и тъкани шаяци и аби през всички сезони. Обувки имахме само за снега. Говореше се, че богатите имали магазини, фабрики, банки. Баща ми нямаше и лев да купи катран за осите на волската кола. Тези нови хора в селото бяха много горделиви. Не разговаряха с простите селяци. А издокараните им деца не идваха да играят с нас и в училище ни презираха.


Близо до нас обаче имаше едно семейство, което се отличаваше с нещо много по-различно. Те също носеха дрехи от фабрични платове, но не се големееха. Бяха обикновени. Чичкото бил писар. Колчем го срещнех, го заобикалях. Хубавият му вид ме респектираше. А той – добър и усмихнат, все нещичко ще ми каже. Съпругата му Кица все си мислех, че е някаква светица. Много скромни дрехи носеше, макар от купешки платове. Какви благи обноски имаше тази наша съседка. Поздравяваше хората плахо, с поклон. Това семейство също живееше в малка къщичка, не като на новобогаташите. Отстояваха патриархалния морал и традиции.

След години се изненадах много, когато видях баба Кица да копае в зеленчуковата градина. Разбрах, че съпругът й отдавна го няма, синовете са я изоставили. На един обяд, след като се бяхме нахранили, тя направи изповед като пред Бога – стара, самотна, забравена. Сподели ни как е страдала години наред от това, че синовете й не се обаждали. Тя решила да посети поне малкия в столицата. Приготвила подаръци каквито той обича. На гарата обаче синът й я посрещнал с въпроса: Ти пък сега защо дойде? Аз, сине, само дотук, да те видя, казала му тя. И се върнала светицата майка обратно с влака. Всички плакахме.

Рада Владимирова,Казанлък

Стоим пред блока с дядо ти Тихомир и се радваме на последните слънчеви лъчи, като котараци вирим опашките и зяпаме. Няма какво да направим, празник е, всички тичат наоколо, торби, покупки, елхи, само ние старците стоим и си гледаме. Всичко ни е уредено, постно, защото за това имаме пари, телевизора и в 20 часа си лягаме да гледаме телевизия. Делникът ни е празник, така погледнато.

-Ох, как ми се е дояло една луканка на скара, помниш ли как набързо я объщахме на скарата и я режехме, топла, топла. Ама бяхме млади и имахме пари, на всяка тераса имаше луканки на съхнат - подхвана я дядо ти Тихомир. По инерция вдигнахме очи да огледаме блока. Какво да му гледаш,  блок като блок, много от познатите от онези години вече ги няма, а които ги има, я болест ги е налегнала, я си стоят само у дома и не излизат. Няма ги усмихнатите лица от балконите, с бъчвичките, от които налеят винце, отрежат една луканка от простира, па подвикват и ни поканят. Няма ги...
Нямаше как да не забележим обаче, че на осмия етаж имаше една тераса, отрупана с луканки. Само тя, единствена. При това - от двата вида, късите, за скарата и по-дългите, за голяма трапеза. Стоят и се сушат.
-Ох, наборе, как ми се дояде - казвам му аз на дядо ти Тихомир.
Там живее една наборка, баба Надя, ти помниш ли мъжа и, военен беше. Явно взимат голяма пенсия и са си наредили луканките, както по онова време...

Стоим и нещо ни се върти в гърлата, оня вкус на топла мръвка, удавена в студено винце, с хлебче, с малко мазничко от скарата. Плюем на кардиолозите, на лекарствата, тази луканка ни оживя в сърцата. И в стомасите. И само сменяме едни очила, че наборът се пери с едни от китайския, а аз моите ги счупих и не съм ги правил.
Дадох му ръка на дядо ти Тихомир, викам му - Ставай, тръгваме.
Той се сепна - Къде, ще ни заемат местата на скамейката?
- Тръгвай и не питай, отговарям му смело.

В асансьора взе да ми се губи смелостта. Как да и поискаме една луканка на Надето, да и се помолим, да си я пекнем някъде и да се усетим млади. Качва се нагоре, старецът асансьор, пуфти, все едно ние се качваме по стълбите. С всеки етаж все по-неудобно ми става, че и дядо ти Тишо набутах.
Цялата ми смелост се изпари. Но няма как, звъним и се моля да я няма у дома. Но тя отваря, бучи телевизора, мъжът и не дочува. Но няма път назад...

- Наде, ти ще ни разбереш, молим ти се, за една луканка само, от малките ни дай, до пенсия, ще си я платим. Много ни се дояде! - подхванах аз.
Надето стои и ме гледа изненадана.
- Но какви луканки, наборе???
- Как нямате, цялата ви тераса е в луканки, два вида, малки и големи, искаме една от малките, молим ти се, подхвана дядо Тихомир

- Луканки ли? изненадано каза баба ти Надя и самата тя се обърна към широко-отворената врата на кухнята, през която се виждаше терасата. През прозореца се виждаха добре наредените формени сиви чорапи на мъжа и, бившия военен, къси летни и дълги зимни, които тя беше изпрала и използваше топлото слънце, за да изсъхнат по-бързо.
Обърнахме се и тръгнахме. Нямаше какво да кажем.
Дъще, моля те, ако ще ми подаряваш нещо за Нова година, нека да са нови очила и една луканка, да си я пекнем с дядо ти Тишо, че на сърце ни оживя.

За wwww.bgspomen.com Ивайло Тончев

Едва 16-годишна остава полусирак, защото майка й си отива от скоротечна болест. Мечтата й тогава е да стане балерина, но татко й не успява да задели достатъчно пари, за да плаща месечната такса в местната школа. Когато завършва средното си образование, за няколко месеца,започва работа в градската оръжейница.

Работници от нейното поколение разказват, че навремето бъдещата Мадам „Мулти“ се подвизава като обща работничка в цех, където се сглобяват част от изделията, съставляващи автомата. Междувременно се включва и в самодейни театрални състави, а ролите, които й се падат, са все или на леки жени, или на манекенки. Само след няколко месеца Дарина успява да спести достатъчно и заминава за столицата, защото вече е приета във ВИТИЗ. Връща се в родния си град само за да изпрати баща си от света на живите, като в последните му мигове ангажира три помощнички да се грижат за него.
На морска ваканция с трите им деца – Венцислава, Паула и Илия-младши.

В навечерието на 54-тия си рожден ден Дарина Павлова намира място в списъка на най-богатите българки. Детските години и младостта на милионершата обаче минават под знака на бедността. Вдовицата на Илия Павлов е родена в Казанлък, а когато проговаря, разбира, че е осиновена. Нейните небиологични родители – Калчо и Донка, са обикновени работници в оръжейната фабрика „Арсенал“, а истинските си родители Дарина не пожелава да потърси никога.

В един съботен ден сутринта през 1996 година, разградското под.72-355, по-известно като "сините шапки", гостоприемно ще предостави полигон за първия в системата на Вътрешни войски специализиран общовойскови шампионат "Коман-’96". Ще участват седем от всички поделения  в страната. По 14-километровото трасе представителите на всеки отбор тичайки ще сглобяват автомат, ще разкриват цели, ще се движат по азимут, ще стрелят с бойно оръжие и пластини. В горещия пролетен ден ще се разхладят,преодолявайки водно препятствие, ще метнат граната, и понасяйки "ранен" другар ще финишират на финала.
Водач на нашите момчета е л-т Горанчев. За тях това е първо по мащабите си състезание, ако не се броят общовойсковите спартакиади. Въпреки това амбициите са големи. Ще се гони място в оризовата тройка. Домакините, освен на поговорката, че у дома и стените помагат, ще разчитат на опитността и натренираността на отбора, съставен само от стари кучета. За тях това е последната права в дъното на която ги чака мечтаното през септември УВОЛНЕНИЕ.

/В статията е използвана илюстративна снимка от ФБ-страницата /Вътрешни войски (България)/

Трайчо Костов (в средата) крачи до Георги Димитров. Вдясно е Антон Югов.

На бесилката палачът дърпал за краката осъдения партиен функционер – за да „не се мъчи много”
Бил толкова слаб и олекнал от глад, от денонощните мъчения и ужасите си,че просто се “изхлузвал” от въжето.

Трайчо Костов е екзекутирант в 2.30 часа в нощта на 16 срещу 17 декември 1949 година в Централния софийски затвор в присъствието на прокурора Тодор Цаков, служителя на Върховния съд Петър Петков и служители на затвора – директора Георги Тасев, поддиректора Нисим Пинкас и лекаря Димитър Раев.

Трайчо Костов е роден на 17 юни 1897 г. в град София в многодетно семейство на огняр от локомотивно депо. Негови съученици в училище са бъдещият секретар на цар Борис III – Станислав Балан и бъдещият известен полицейски началник Никола Гешев. Завършва гимназия с отличие.

Постъпва в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и започва да учи право, но прекъсва учението във връзка с началото на Първата световна война. Завършва школа за запасни офицери и след 1916 г. участва във войната. Изпратен е на фронта, където командва взвод.

След войната работи като стенограф в Народното събрание и възобновява учението в университета. От 1920 г. участва в дейността на БРП (т.с.). По време на режима на Александър Цанков през 1924 г. е арестуван и осъден на 8 години затвор за участие в издаването на „Работнически вестник“ и разпространение на комунистически печат.

През 1929 г. е амнистиран от правителството на Андрей Ляпчев и заминава за Съветския съюз, където става член на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) и работи в апарата на Коминтерна. Преминава курс на лечение в кримски санаториум. Продължително време се счита за втория човек в партията след Георги Димитров. Завръща се тайно в България за кратко през 1931-1932 и 1935-1936 с партийни мисии, а през 1938 — окончателно.

Между 1931-1945 г. е член на ЦК на БРП (т.с.). От 1937 г. е секретар на ЦК на БРП (т.с.). Редактира партийните издания „Работническо-селско знаме“, „Работнически вестник“ (в последствие „Работническо дело“).

По време на войната е опасен терорист. През 1942 г. след провала на ЦК е арестуван и осъден на доживотен затвор, като ръководител на БРП (т.с.). Според неговия съученик Станислав Балан (тогава секретар на цар Борис III), той не получава смъртна присъда заради неговото застъпничество пред монарха. При Балан отиват близки на подсъдимия Трайчо Костов и го молят за това. Той разказва за него на държавния глава по време на екскурзия до връх Мусала след като царят пръв изразява притеснение за многото смъртни присъди, които се искат на процеса. Същия ден Борис III казва: „Между другото, човекът няма да бъде осъден на смърт. Ще получи присъда, но войната скоро ще свърши и той ще излезе…“. Освободен е след като идва на власт прокомунистическото правителство на Отечествения фронт на 9 септември 1944 г.

След 9 септември 1944 г., в отсъствието на Георги Димитров, Костов е основната политическа фигура на БРП (к.) като неин политически секретар. Член е и на ПБ на ЦК на БРП (к.) от 27 февруари 1945 г.

През март 1946 година Трайчо Костов е отстранен от ключовия си пост на политически секретар на ЦК на БКП и става подпредседател на Министерския съвет, министър на електрификацията и председател на Съвета на стопанските министерства.

Скоро след това машината на терора, в която той участва лично, се задейства и срещу него. През 1948–1949 г. влиза в конфликт със съветското правителство във връзка с предаването на информация, която е държавна тайна и със Съветско-българското стопанско споразумение. Въпреки заявленията му, че „от някои държави ние нямаме тайни“, съветските власти и лично Йосиф Сталин смятат, че той укрива от тях информация за цените, по които България изнася стоки за трети страни. Поради това на международна среща в Москва, на която се обсъждат въпроси за федерацията, Костов прекъсва обсъждането и изразява на Й. В. Сталин съжаление по повод на неравните, вредни за неговата страна пунктове на българо-съветския икономически договор. Опитва се да вземе мерки за отстояване на икономическите интереси на България. Сталин му казва в лицето: „Жулик!“ (Мошеник!). С това съдбата му е предрешена.

В хода на предприетата от СССР кампания против югославските комунисти и „титовисти» Пленумът на ЦК на БКП от 27.3.1949 г. обвинява Трайчо Костов в антисъветска дейност (макар че той винаги е бил убеден сталинист и последователен противник на Йосип Броз Тито) и взима решение да бъде отстранен от състава на Политбюро на ЦК и от правителството. Костов е снет от постовете, които заема (заместник-председател на Министерския съвет и председател на Комитета по стопански и финансови въпроси) и е назначен за директор на Народната библиотека „Кирил и Методий“. На 10 юни е арестуван, а на 11 юни с.г. е изключен от ЦК на БКП. Заедно с него са арестувани около 200 души, от които са избрани подсъдими за фалшифициран показен процес. На 7 декември 1949 г. във Военния клуб (ЦДНА) започва съдебният процес срещу него, изцяло скалъпен в Москва, по заповед на Сталин и Берия. Обвинението ръководи министърът на правосъдието Минчо Нейчев и министърът на вътрешните работи Руси Христозов. За помощ в организацията на процеса от СССР в България са насочени видните функционери на МГБ полковник Михаил Тимофеевич Лихачов и полковник Лев Леонидович Шварцман[8]. Един от главните свидетели на обвинението е Андрей Праматаров, бивш ръководител на разузнаването и контрразузнаването в царска България, сподвижник на Никола Гешев.

Свидетели на процеса са Титко Черноколев, Йордан Катранджиев, Георги Мадолев, Христо Калайджиев и Дончо Лисийски. Трайчо Костов е обвинен в антипартийна дейност, заговорничество с Тито, шпионаж в полза на британското разузнаване и атентурна дейност за „капиталистически държави" с оглед на това, че през 1942 г. от 6 подсъдими трима получават смъртни присъди, а той не, без да се отчита застъпничеството за това пред царя на неговия съученик Станислав Балан, който въпреки настояването на обвиняемия не е призован като свидетел. За всичко това Костов набързо е осъден на смърт. При произнасянето на присъдата той отрича вината си и изтръгнатите с мъчения самопризнания, а накрая е насилствено изведен от залата, докато пледира своята невинност.

След смъртта на Сталин в началото на управлението на Тодор Живков започва процес на десталинизация и реабилитация на репресираните от сталинизма. След Априлския пленум на ЦК на БКП през 1956 г. Станислав Балан е призован пред Политбюро и разказва истината за своя съученик и причината, поради която той не е осъден на смърт през 1942 г. Дава показанията седем години по-късно, почти пред същите хора, които някога го обявяват за най-злия враг на комунистическата партия, а сега прилежно се грижат за неговата реабилитация. Седем години след обесването му Трайчо Костов е реабилитиран и награден посмъртно с орден „Герой на социалистическия труд“ през януари 1963 година.

През декември 1989 г., след отстраняването на Живков, „реформаторското" ръководство на БКП реабилитира Костова не само юридически, но и политически. Обвиненията в заговор и шпионаж са снети.


Трудно е да се каже, през коя далечна година е направена снимката. Многолюдна опашка пред дверите на книжарница – дошла е интересна и очаквана книга и десетки читатели искат да я купят. Със сигурност опашката не е за тетрадки или канцеларски материали. На табелата вдясно се четат красноречивите надписи: „Тук предлагаме богат избор от следната литература: правна, марксическа, обществено политическа, художествена, детска, пиеси, поезия...”   

Във фотографията има и достатъчно физическо напрежение – може би всеки миг ще тръгне скандалът и дори ръкопашен бой за дефицитната книга. А хората наредели се за такава стока, не ще и дума - са достатъчно интелигентни.

Минало незабравимо...

Днес книги се продават под път и над път. Читателите ги няма никакви – заради цените на книгите, заради интернет, заради растящата неграмотност. А да се види днес подобна опашка пред вратата на книжарница е направо мираж...

Наборе.бг

В продължение на една година неизвестни убийци държат в страх и ужас пловдивските сарафи. Маскирани, въоръжени до зъби мъже нападнаха 3 обменни бюра в центъра на града. Двамата сарафи са разстреляни, а друг тежко ранен. Месеци наред полицаите търсят убийците фантоми. Проверени са стотици криминално проявени лица. Групата е разкрита обаче едва когато членовете є започват да се избиват помежду си. Тогава криминалистите разбират, че кошмарът е дело на седмина младежи, които доскоро са ходели на училище. Тартор на бандата е студент по българска филология. Останалите са изпълнявали безпрекословно заповедите му. Кварталът, в който са израснали седмината, дава името на най-жестоката банда, вилняла някога под тепетата - Коматевската.

Коматевският убиец отнесе всичките си тайни в гроба

Студент в трети курс българска филология е намерен мъртъв в 7,30 часа на 8 септември 1996 г. в леглото му в пловдивската Първа градска болница. Според официално съобщение на следствието каратистът Христо Бекирски, известен още като коматевския убиец, издъхва след операция, предизвикана от силни болки в корема.
„Истината за смъртта на сина ми никога няма да излезе наяве” – казва майката на 24-годишния младеж, прочул се като тартор на т. нар. кървава седморка.
Докато погребват коматевския убиец заедно с ужасните му тайни, двама от неговата банда – Георги Гаджев и Красимир Делипетров, вече гният под земята в ковчези. Според криминалисти и двамата са умъртвени от техния лидер с присъщата за него сила и жестокост.
В хода на разследването Бекирски, неговите жертви Гаджев и Делипетров и съучастниците им Костадин Танев, Йордан Урумов, Виолин Вачуров и Димитър Ковачев са уличени в убийствата на сарафите от чейнджбюрата „Типо” и „Скиптър”. Гаджев и Делипетров са ликвидирани на 7 май 1996 г. по подозрение, че доносничат на полицията за злодеянията.
Роднините на Бекирски днес са убедени, че арестантите Танев, Урумов, Вачуров и Ковачев са пратили в небитието своя водач, за да му припишат всички „мокри” престъпления.
И петимата са арестувани на 14 май 1996 г. – 7 дни след насилствената смърт на техните двама авери. При разпитите обаче четиримата неохотно говорят, а тарторът им непреклонно мълчи. „Той ни подведе и е автор на всички убийства” – твърдят разговорливите по адрес на мълчаливеца.
„Бекирски е роден лидер, със забележителен интелект, висока степен на комбинативност и бързина в мисловния процес” – преценяват психолози след прегледи на злия гений.
„Злобно извънземно се е вселило в мен. Коварно същество от непознати светове се е вселило в мен от ранно детство”, разказва убиецът от пловдивския квартал „Коматево” приживе, опитвайки да симулира лудост в килията. Извънземното изсмуквало положителната му енергия и командвало неговата деятелност в престъпна посока.
Задържаният няма истински симптоми на психично разстройство и твърденията му са обосновани от напълно адекватното намерение да се представи за болен, отсичат психиатри след тестовете. Според лекарите краен егоизъм и силен стремеж към изява доминирали в характера на Бекирски, в темперамента му се разпознавали смесени черти на сангвиник и холерик.
Малко преди да умре в болнична пижама, арестантът Бекирски прави един от най-драстичните опити за бягство в правоохранителната ни история.
Към 19 часа на 30 август 1996 г. сержантите Георги Гочев и Сребрин Георгиев от охраната на окръжния следствен арест невъоръжени тръгват с баките да разнасят вечеря на задържаните. Сребрин влиза в единичната килия на Бекирски и се навежда да сипе храната в чинията му. В този момент заострената дървена лъжица раздира левия клепач и лицето му. Изкрещявайки неистово от силната болка, 23-годишният полицай пада окървавен. По-възрастният му колега се притичва на помощ, но шишът, движен от ръката на Бекирски, се забива в лявото му око. „Дай ключовете от килиите, ако ти е мил животът! – крясва арестантът на ослепения и го използва за щит, когато на шестия етаж пристигат по тревога трима униформени. Ако стреляте, ще го убия!” – заявява терористът по адрес на заложника, осигурявайки си нужния за бягството му коридор.
От страх за живота си пленникът събира неочаквано сили и избива острието от ръката на своя похитител. Макар и майстор по бойни изкуства, Бекирски е надвит в двубоя и вързан с белезници с намесата на подкрепление от ІV РПУ.
По тялото му остават синини от битката, определени по-късно от негови близки като „следи от жесток побой над вързан и безпомощен човек”.
Часове след опита за бягство екзекуторът на сарафите от „Типо” и „Скиптър” е прегледан от съдебен лекар. По-късно е наблюдаван ежедневно от фелдшерката на ареста. Оплаквания от неразположения обвиняемият няма. Добро здраве демонстрира и пред окръжния прокурор.
За първите болки в стомаха Бекирски съобщава два дни след покушението над охраната. Няма разкъсвания на вътрешните органи, установяват хирурзи след резекция и зашиват отново корема му. Пациентът обаче издъхва неочаквано, преди да свалят конците от операцията. Тройна съдебномедицинска експертиза документира причините за леталния изход. Поставен под подробни наблюдения на патоанатоми, трупът е погребан едва на 4 октомври.
Кончината на основния свидетел неизбежно ще предизвика промяна в хода на следствието, коментират единодушно юристи. Близките на покойния килър вероятно ще търсят съдебно възмездие. Без самопризнанията на Бекирски съдебните заседатели едва ли ще приемат безусловно тезата, че само неговите ръце са оцапани с кръв. Пострадали сарафи са готови да платят и за гибелта на останалите живи от седморката, гласи упорита мълва.

Как кървавата седморка праща чейнчаджии в гроба?
Двама братя сарафи са покосени от куршуми на автомат „Калашников” в 8,20 часа на 14 септември 1995 г. пред чейнджбюро „Типо” на пловдивската улица „Преслав” № 40. На място е убит и 39-годишния собственик на бюрото Георги Караджов. По-големият му брат Димитър е откаран спешно във ВМИ. Хирурзи спасяват живота му, изваждайки куршум, проникнал в коремната кухина и разкъсал червата.
Братя Караджови пристигат пред офиса си около 8,00 часа с мерцедес. Те прекосяват улицата и отключват неохраняваното бюро. Измитат и сядат на масичката на тротоара в очакване на трития си брат Ангел. Той обаче закъснява, а междувременно Георги и Митко са обсипани с дъжд от куршуми от четирима маскирани стрелци. Според очевидци екзекуторите стрелят от движеща се с около 40 км/ч бяла лада комби. Други свидетели твърдят, че убийците излизат от колата и тогава натискат спусъците.
Според полк. Благовест Гюлев от РДВР изстрелите са около 15 и са произведени от автомат „Калашников” 7,62 мм и 9-милиметров пистолет със заглушител. Той и колегите му са убедени, че разследват не показен разстрел, а смъртоносен опит за грабеж. По време на престъплението касата на братята сарафи, известни с прозвището Щъркелите, съдържала 4,5 милиона лева.
Три месеца след погребението на Георги Караджов при въоръжен грабеж в Пловдив загива и 50-годишният дилър Вълко Челев. Той е нападнат около 19,50 часа на 11 декември до касата в чейнджбюро „Скиптър” на бул. „Руски” 96. Три попадения от куршуми на пистолет са открити в гърлото му при аутопсията. Осем милиона лева са задигнати от касата му.
В разстрела на Челев криминалисти разчитат почерка на покушението в „Типо” и нападението над чейнджбюро „Каре”, което се намира също на бул. „Руски”. Оттам около 13,40 часа на 17 август 1995 г. двама маскирани задигат 2 милиона лева във валута. Прийомите на разбойниците напомнят и се свързват по-късно с инсценираната катастрофа между пощенска уазка и краден бордови военен ЗИЛ на 16 ноември 1995 г. По пътя между селата Строево и Труд тогава въоръжени с „Калашников” бандити отмъкват чували с 2 милиона лева, предназначени за пенсии.
Възелът от престъпления започва да се разплита след Гергьовден следващата година. На 12 май в пловдивското му жилище е намерен мъртъв след разстрел от упор Георги Гаджев от град Раковски. Четири попадения на 9-милиметрови куршуми от „Макаров” откриват в сърцето му експерти по съдебна медицина.
По полицейски данни 25-годишният мъж е свързан с регионален трафик на крадени автомобили и е обявен за полицейско издирване през януари заради влязла в сила присъда за грабеж. Трупът му е открит в неделя на първия етаж в квартира на ул. „Братя Бъкстон” № 95 в квартал „Кючук Париж”, увит в окървавен килим. Престъплението вероятно е станало във вторник, след като Гаджев отпразнувал именния си ден с шумен купон. Глухи гърмежи чува към полунощ будна съседка, но смята, че гуляйджиите трошат мебели в пияно състояние. Оттогава шумовете в жилището рязко секват, а след няколко дни през вратата започва да се процежда тежка воня.
Междувременно става ясно, че съквартирантът на убития – Красимир Делипетров – Йозо, е изчезнал безследно седмица по-рано с обявен за издирване краден фолксваген. По версията, че Гаджев е ликвидиран от съжителя си, се работи само 48 часа.
На 14 май сутринта 21-годишният Делипетров е намерен бездиханен в дере край родопското село Лилково. Той е прострелян и разкъсан от вързана за врата му тротилова шашка, става ясно при огледа. Под дъжда наблизо се валя и туба бензин, предназначена вероятно за заличаване на следите.
В хода на разследването примката около студентската банда се затяга неудържимо. Във връзка с образуваното заради смъртта на Гаджев и Делипетров дело прибират зад решетките Бекирски, Урумов, Вачуров и Ковачев.
Полицаи наблюдават шайката от около месец по подозрение, че е замесена в сарафските „мокри” дела, се разбра в последствие. Гаджев и Делипетров „пропели” пред полицията и платили за това с живота си.
От снетите подробни показания се изяснява, че Бекирски е „мозъкът” на разбойниците. Той е роден в Пловдив на 29 април 1972 г. Завършва техникума по механотехника „Калини” с отличен 5,79. Записва да учи славянски филологии, но във втори курс се прехвърля при българистите. Майка му Катя е бивша работничка в завод „Елпром”, а бащата Петър (който по-късно е привлечен като съучастник по делото) е бивш моряк от „Океански риболов”. Семейството е заможно, самият Христо управлява собствен фиат. Пред близките си той не издава нелегалните си занятия. От квартирата му на ул. „Драговец” 22 А в кв. „Коматево” е иззета видеокасета с части от екшъни, ползвана като пособие за грабежи и разстрели.
Заедно с родителите си на същата улица живее Урумов, съученик на Бекирски от техникума. Приятелят им Танев пък е възпитаник на английската гимназия в града.
Бандата е действала в продължение на две години – самостоятелно, без методическа помощ от чужбина и без връзки с „борчески” формирования, уверяват от РДВР. В разрез с такова заключение обаче е супермодерното оръжие на бандитите, намерено в тайници и в подмолите на Марица. В арсенала влизат над 50 кг 400-грамови пресовки тротил с възможност да вдигнат във въздуха цял квартал, куфари с патрони, автомати „Калашников” с гилзоуловители, пушки помпи, пистолети „Макаров” със заглушители, арбалети, бронежилетки, полицейски униформи, шокови палки и дори противотанков гранатомет.
Версията, че коматевските убийци са самотна глутница вълци, не издържа – произходът на пушкалата остава неизвестен и необяснен.
Съучастниците на Бекирски твърдят като един, че оръжието е било доставяно от него. Погребаният вече коматевски тартор няма никога да отговори на въпроса, откъде го е взел.

ТАРТОРЪТ
Не се признавам за виновен по предявеното ми обвинение. Така започва всеки от разпитите на Христо Бекирски. Не познавам лицето Иван Казанмъшев, нито съм правил грабежи с Костадин и Йордан. Не зная къде се намира бюро “Каре” , не съм извършил грабеж на работещите в него. Сещам се къде е бюро “Типо”, но не съм го нападал и никого не съм убивал. Не зная къде е бюро “Скиптър”, не зная кой го е ограбил. Така Бекирски отговаря на следователя по време на дългите разпити в ОСС. Срещу неговите думи обаче са самопризнанията на останалите членове на бандата. Според мен моите приятели са ме наклеветили, защото ме мразят. Йордан Урумов ме мрази, завижда ми и иска да ме очерни, защото Здравка Желязкова ми е приятелка и не може да ходи с нея. Освен това той живее при по-лоши условия от мен, нашата къща е завършена и обзаведена, докато тяхната не. Димитър ме мрази органически поради това, че си губи времето, отбивайки редовната си военна служба, докато аз бях в чужбина и печелех пари, а той никога не е разполагал с пари. Костадин ме мрази, че имам кола “Фиат Уно”, а неговият баща не му дава да кара дори москвича. Виолин пък ми завижда за телосложението и духа, който притежавам като личност. Завижда ми за умението да шофирам и техническите познания, които имам за автомобилите. Георги Гаджев ме познава малко и не знам дали ми завижда. Братовчед му обаче ­ Максим Телкийски, също ми завижда за колата и затова, че съм въздържател и не употребявам алкохол. С никого от тях не съм се карал. Просто в контактите ми с тях усещах тези негативни черти от характерите им по отношение на моята личност. Ето защо тези момчета ми приписват престъпления, които е правил някой друг.

Още по-странни са обясненията на убиеца за оръжието, което притежава. Арбалета си купих от магазин в Стария град. Не съм го давал на никого, държах го вкъщи като сувенир. (Арбалетът е използван при грабежа на Иван Казанмъшев). Бухалката я имам от доста време, правих си я като ученик, за да имам сигурност, ако някой ни нападне вкъщи. Двете електрошокови палки купих от магазин до Мебелна къща, за да дразня едно куче в махалата.
Самурайския меч го имам като сувенир още от училище. Нунджакото го купих от спортен магазин, тъй като тренирах джудо. Четирите гумени маски съм ги използвал като маскировка на кукерските празници.

СЪУЧАСТНИЦИТЕ
Костадин ТАНЕВ, дясната ръка на Бекирски
С Бекирски и Урумов се познаваме от години живеем в една махала. Виждахме се често и с Вачуров, Ковачев и Гаджев. веднъж Христо сподели, че търси начин да си купи пистолет. След това ни се похвали, че си е намерил. Беше газов барабанлия, но пригоден за боен. Един ден Христо и Йордан ме поканиха да следя с тях някакво беемве. Обясниха ми, че собственикът му има заложна къща и всеки ден носи със себе си големи суми. Следихме колата в продължение на две седмици. Един ден беемвето спря на някаква спирка в ЖР “Тракия” да чака някого, а Христо слезе и се качи при него през дясната врата. След това потеглиха, ние тръгнахме след тях. Настигнахме ги над Храбрино. Христо беше изкарал Иван навън, претърсваше го, а в едната си ръка държеше револвера. Заплашваше го, че ако не му даде 10 000 марки, ще му вземе беемвето. Иван се свърза с брат си.
След като взехме парите, се прибрахме в Коматево. Христо даде на всеки от нас по 1000 марки и по 5000 лева, а останалите пари остави у себе си. Заяви, че това ще е капитал за бъдещите разходи на групата и за оръжие. На първо време Христо купи от Виолин два пистолета “Макаров” за 40-50 хиляди лева и един автомат “Калашников”. Автоматът беше чисто нов, със сгъваем приклад. След това към групата се присъедини Димитър Ковачев. Христо предложи да обикаляме по чейнчбюрата, да следим как са укрепени, движение около тях, работно време, за да набележим най-удобното за оглед бюро. Обиколихме много бюра, като за прикритие обменяхме дребни суми. Накрая Христо предложи да оберем “Каре” на бул. “Руски”. В уречения ден аз и Йордан отидохме дотам с моята кола, а Христо и Димитър с ладата на Бекирски. Двамата носеха пистолетите си в плътни найлонови торбички. Аз и Йордан трябваше да останем отвън и да следим някой да не влезе. Христо носеше радиостанция, аз също. Двамата влязоха в бюрото и затвориха вратата. Не се бавиха много, излязоха след минути. Качихме се в ладата, но тя не можа да запали. Йордан остана при ладата, а ние се качихме на едно такси и отидохме у Димитър. Преброихме парите. Христо даде на всички по 17 500, а останалите прибра. След това той
купи още един автомат “Калашников” от Виолин. Христо купуваше оръжията без заглушители, а след това ги оборудваше. След удара в “Каре” купихме бяла “Тойота” комби с пазарджишка регистрация. Наехме апартамент в “Смирненски”, където държахме оръжията. С тойотата направихме нападението в чейчбюро “Типо”. Христо насрочи удара за сутринта, тъй като нямало много клиенти. Преди това облепихме стъклата с фолио, а с лепенки залепихме всички надписи и емблеми по колата. Сменихме и регистрационния номер на колата. Предишния ден ние отидохме до “Типо”, но се отказахме, тъй като имаше много хора. След това отидохме до църквата над Икономическия техникум да запалим по една свещ за успех на обира. В колата носехме плетени качулки с дупки за очите за четиримата. На следващия ден отново отидохме. Всички бяхме с бронежилетки и гумени ръкавици. Изчакахме собствениците да отворят. Сложихме си качулките и спряхме пред бюрото. Насочих пистолета към този, който беше застанал на вратата, и му казах да влиза вътре и да ляга на пода. Той обаче не се подчини. Христо започна да стреля с автомата по мъжа. Той политна напред и падна на плочките. Не видях какво стана с другия, но започна стрелба с автомат и по него. Не очаквахме нещата да се развият по този начин, мислехме, че сарафите ще се подчинят, както направиха в първото бюро. Аз не стрелях изобщо, предполагам, че Димитър и Виолин са стреляли, тъй като от техните пълнители липсваха патрони. Христо беше много недоволен от провала, аз казах, че повече не искам да участвам в такива обири.
Костадин Танев е този, който помага на Бекирски да се отърве от трупа на Георги Гаджев.

В деня след Гергьовден Христо дойде вкъщи с фиата и ми каза, че е застрелял Жоро и Красьо. Поиска да му помогна да изнесем труповете. Отидохме на “Братя Бъкстон” . Двамата изнесохме тялото на Красимир и го оставихме на задната седалка. Над Храбрино свалихме трупа на земята. Христо завърза една тротилова шашка към главата на Красимир, а към гърба му прикрепи пластмасова туба, пълна с бензин. После запали фитила и бутна трупа в пропастта. Чу се доста силен гръм. По пътя Христо ме убеждаваше да вдигнем и трупа на Жоро, но аз отказах, защото ме беше страх. На другия ден пак дойде да ме уговаря да изнесем Жоро, но аз казах, че ми е лошо. Не съм го питал как е убил Жоро и Красьо, сигурно с пистолет. Христо е споделял пред мен, че Жоро е боклук, лайнар и други подобни. На следващия ден разбрах, че от полицията са ме търсили и бащата на Христо ­ Петър Бекирски, ми помогна да махна от къщи оръжието, което съхранявах. Взе сака и каза, че ще го хвърли в Марица. После откара от гаража и крадено “Пежо 106”.

Йордан УРУМОВ
Христо проявяваше голям интерес към различните видове оръжия. Той основно купуваше различно оръжие ­ пистолети, арбалета, автомати. Когато планирахме обира на “Каре”, Христо каза, че ако персоналът окаже съпротива, трябва да се застреля. Аз се уплаших и не исках да участвам в такива работи. Съгласих се да ги чакам в колата и да ги извозя. Когато трябваше да потегля обаче, ладата отказа да запали. заключих я и се прибрах с автобуса. След убийството в “Типо” аз окончателно се оттеглих от групата, защото бях възмутен. После разни хора от групата са ми предлагали пари да се върна, но аз не исках да имам нищо общо с тях.

Димитър КОВАЧЕВ
След обира в “Типо” Христо каза на мен и на Коцето, че сме некадърници, защото не сме взели парите. Аз го попитах защо е стрелял, а той отговори: “Нямаше друг начин”. Ковачев първоначално се опитва да отрича за участието си в нападенията в “Каре” и “Скиптър”, но след като е разпознат при една от очните ставки, той се разприказва. След обира на “Скиптър” Христо ме извика в “Скай бар”. Каза ми, че съм шубе, защото съм напуснал поста си, и нищо няма да взема от плячката. На другия ден разбрах, че има убит сарафин. След време Христо започна да негодува срещу Жоро, че харчел много пари. Гаджев си беше купил “Фолксваген Джета” и “Фолксваген Голф”. Купуваше си скъпи дрехи и харчеше много пари по заведения. Случвало се е в заведения Жоро да плаща сметки 10-15 хиляди лева. Гаджев не обръщаше внимание на съветите на Христо и той много се вбесяваше. Жоро ми е споделял, че го е страх да остава насаме с Христо, защото мисли, че ще го застреля. Според мен Христо го уби от яд, защото не му се подчиняваше. Христо споделяше, че ще направи още един удар и ще напусне страната. Три дни след Гергьовден при мен дойде братовчедът на Георги ­ Максим, и ни каза, че са трупове. Попитах го кои, а той ми отговори. “Жоро, Красьо, а може и още хора да има”. Няколко дни след това не се прибрах вкъщи от страх да не ме задържат. Предадох се чак като хванаха всички от групата.

Виолин ВАЧУРОВ,
оръжейният доставчик
Запознахме с Христо миналата година, много пъти ми е поправял колата. Веднъж той ми каза, че му трябва пистолет. От един старшина от Свързочния полк купих “Макаров” и му го продадох за 55 000 лева. После купих още три пистолета без фабрични номера и автомат “Калашников”. Участвал съм само в нападението в “Типо”.След това се уплаших. Отказах да взема пари от плячката, когато разбрах, че има убит и ранен. Продължих да продавам на Христо оръжие, боеприпаси и взривове. Не съм го питал за какво са му, той не обичаше и аз гледах да не го ядосвам.

Петър БЕКИРСКИ,
баща на тартора
Бащата на тартора на коматевските убийци е твърд не по-малко от сина си. Той не се признава за виновен. Когато арестуваха Христо, попитах Костадин дали имат някакво оръжие. Той ми донесе един сак. Беше много тежък и се усъмних, че в него има оръжие. Затова реших да го хвърля в Марица. На брега го отворих и видях, че вътре има пистолети и автомат. Имаше и бомби. Изхвърлих ги във водата. След това заведох полковник Ямаков на мястото, където ги бях хвърлил, и му го показах.



СМЪРТНАТА ПРИСЪДА
На 8 септември Христо Бекирски умира в Първа общинска болница.
Причина за смъртта е остра дихателна и сърдечна недостатъчност. Седмица по-рано той е пострадал при опит да избяга от следствения арест на ул. “Петко Д. Петков”. При отварянето на вратата на килията му той ослепява надзирателя Георги Гочев със заострена лъжица. Гочев и колегата му Сребрин Георгиев са единствените, които охраняват 40-те арестанти в следствието същата нощ. Двамата тръгват да разнасят с количка по етажа яденото на задържаните. Стигат до килията на Бекирски. Сребрин отключва вратата и се навежда да сипе храната. Внезапен удар с дръжката на лъжицата му разпорва веждата. Георги се вцепенява и Бекирски забива лъжицата в окото му.
Сребрин успява да ритне арестанта и хуква по стълбите, като вика за помощ. Полицаят успява да затвори междинната желязна врата, преди бандитът да го догони. Сребрин взема два пистолета и с още няколко ченгета от конвоя се връща. В същото време коматевският терминатор е взел Георги за заложник. Бекирски крещи, че ще го убие, ако не го пуснат към стълбището. Докато говори, Георги успява да му извие ръката и отклонява лъжицата от гърлото си. Полицаите влизат и го обезвреждат. Ранените полицаи са откарани в хирургиите.
По-късно Бекирски се оплаква от силни болки в корема и е откаран в дежурната хирургия към Първа градска болница.
Той е опериран, но лекарите не откриват никакви вътрешни кръвоизливи. Два дни по-късно той мистериозно умира.

ПРИЯТЕЛКАТА
С Христо се познаваме от години, от 1995-а сме по-близки. През последните месеци живеехме заедно. Той е изключително толерантен, затова съм с него. Не пие, не пуши, не обича да ходи по заведения, домошар е. Зная, че Христо дружеше с другите задържани момчета, но с какво точно са се занимавали не знам. Не вярвам, че може да са извършили такива неща. Виждала съм у Христо самурайски меч, разни ножове, газов пистолет, железни звездички и други неща, към които имат слабост момчетата. Тя не може да потвърди алибито на Христо за 7 май. Спя дълбоко, може да е излизал от къщи, без да го чуя, казва тя. Христо ми е дал пари веднъж, за един курс по английски.

ОРЪЖИЕТО
С оръжията, открити в река Марица и в домовете на бандата, спокойно може да бъде въоръжен армейски взвод. Полицаите откриват два автомата “Калашников”, пушка -помпа, три пистолета “Макаров”, револвер, гранатомет, заглушители, огромни количества боеприпаси и взривни вещества. Намерени са също части от полицейска униформа, радиостанции и противогаз.

ОБВИНЕНИЕТО
Костадин Танев е обвинен за въоръжените грабежи в обменни бюра “Каре”, “Типо” и “Скиптър” и на бизнесмена Иван Казанмъшев. Срещу Урумов е повдигнато обвинение за участие в същите престъпления, с изключение на “Скиптър”. Димитър Ковачев е обвинен за опита за убийство на Димитър Караджов Виолин Вачуров отговаря за нападението в “Типо” и търговията с оръжие и боеприпаси. Прокурорът Георги Пенев пледира за смъртно наказание за Танев и Ковачев.

ПРИСЪДИТЕ
Общо 76 години затвор получиха коматевските убийци. Разширен състав на Пловдивския окръжен съд с председател Николай Дърмонски признава всички обвиняеми за виновни. Най-тежката присъда - 22 години, получава Костадин Танев, Димитър Ковачев е осъден на 20 години. Виолин Вачуров ще прекара зад решетките 16 години, Йордан Урумов - 18.
Бащата на тартора - Петър Бекирски, е осъден на 7 месеца.

Прокурорът по делото Георги Пенев, както и защитата на семействата на пострадалите протестират и искат по-големи наказания. Те искат произнасяне на две смъртни присъди - на Костадин Танев и Димитър Ковачев. Протестът им обаче не е уважен.


Европейският съд в Страсбург е осъдил България да плати рекордните 80 000 евро обезщетение на семейството на Христо Бекирски от Пловдив, загинал при опит за бягство от следствения арест през септември 1996 г. Държавата ще трябва да даде и 11 000 евро за разноски по делото, съобщиха от Българския Хелзинкски комитет. Родителите ще получат парите 14 години след смъртта на младежа.

Делото е заведено от семейството на Бекирски, който бе задържан през май 1996 г. като тартор на прочутата Коматевска банда, замесена в поредица от обири и убийства на чейнчаджии и бизнесмени от Пловдив. Съратниците на тартора Костадин Танев, Димитър Ковачев, Йордан Урумов и Виолин Вачуров вече са излежали присъдите си. Виолин дори успя да се сблъска още веднъж със закона и получи нова присъда за цигари без бандерол. Бекирски обаче не успя да се изправи пред съда, защото почина по време на разследването.

Коматевската банда вилнееше под тепетата от есента на 1995 г. до май 1996 г. Членовете й действаха нагло, брутално и без да допуснат гаф, в продължение на месеци. Стреляха от упор срещу сарафи, грабеха пари и злато и бягаха, като прикриваха майсторски следите си. С един техен съучастник  -  Георги Гаджев, влизат в спор за плячката. Христо го застрелва, а трупът е изхвърлен в урва над Храбрино, след като е взривил туба с бензин, залепена с тиксо за врата му. Екип на Планинска служба го извади при опасна акция, но се оказа, че трупът е обезглавен, но цял, тъй като тубата не е избухнала.

Христо Бекирски е арестуван и на 30 август 1996 г. прави опит да избяга. Охранителите го хващат и е окован с белезници. На 6 септември същата година пак тръгва да напуска ареста по стълбите, но един от охранителите Георги Гочев го пресреща. Бекирски го намушква с дървена лъжица в окото, напада и друг полицай. За да го спрат, започва схватка по стълбите с няколко полицаи. Гочев, на когото остават няколко месеца до пенсии, ослепява. Бекирски е повален от полицаите и откаран в болницата. Два дни по-късно издъхва от остра сърдечносъдова недостатъчност.

 Европейският съд приема, че при задържането са нарушени два члена от Европейската конвенция - правото на живот, както и забраната за изтезания и нечовешко и унизително третиране. Според Евросъда разследването срещу полицейските служители е неколкократно прекъсвано. Прекратено е със становище, че офицерите са действали при самоотбрана, а раните по тялото и главата на Бекирски са следствие от опита му за бягство.

Решението по делото Бекирски срещу България е първото, в което магистратите не само намират нарушения по чл. 3 от конвенцията, но и го квалифицират изрично като изтезание. 

Източник:mishenabg

До 10 ноември 1989 г. съществуването на командосите е забулено в мъгла и секретност. Много дълго време се тиражира слуха, че българските антитерористи от сержанта до командира били подбрани до един от домове за изоставени деца. Командосите минали специална подготовка по „озверяване” и трепели наред по заповед. Голяма част от тези слухове, са ги пускали самите милиционерски кадровици, чули недочули нещо за обвитото в мистика поделение във Враня.

Колкото и парадоксално да изглежда, създаването на най-сериозното подразделение на българските тайни служби започва с един виц. На 14 декември 1979 г. Димитър Стоянов, министър на вътрешните работи, разказва на Тодор Живков следния анекдот: „Самолет излита от летище София и само след две минути в пилотската кабина влиза мъж с два револвера в ръцете: „Курс – Москва!“ – казва той. „Че ние летим за Москва“ – отвръща главният пилот. „Така е – отговаря похитителят, – но аз вече три пъти се качвам на самолета за Москва и все в Истанбул кацам!“ След добре познатото „Ха-ха-ха“ на генсека, следва сериозното: „Какво разрешение си дошъл да изкопчиш от мене?“ Отговорът на министъра е: „Време е да се създаде специално поделение за борба с тероризма!“ Живков отвръща по войнишки: „Действай!“

И Димитър Стоянов действа.
Димитър Стоянов в средата

Специалното оперативно милиционерско поделение /СОМП/  е учредено със заповед от декември 1979 г. Официално специалната служба ще бъде сформирана през юли 1980 г. На майтап Димитър Стоянов казва, че в работата ще се използва опита на американската легенда Чарлз Бекуит. Доста смело за онова време. Защото в СССР от пет години вече има група за специални действия АЛФА. Полковник Чарлз Бекуит, военен със световна слава, легенда във войната във Виетнам, е трябвало две години да води битки с чиновниците на Пентагона и Белия дом, за да получи разрешението за легендарните „Делта форс”, което нашият човек изпросва за минути с един виц.

На новосформираното поделение партийното и държавно ръководство на НРБ възлага големи надежди за неутрализиране на терористични заплахи макар страната ни да е подмината дотогава от проявите на тероризма. „Абе, тероризъм… Глупости. Видяха, че има такова нещо в Съюза и…“ – пренебрежително кривят джуки всички. Отговорните другари обаче си дават сметка, че това няма да продължи дълго и вземат съответните мерки. В интерес на истината освен в СССР, това правят и ГДР, ЧССР и Полша. В тези държави започват да се създават сили за бързо реагиране в рамиките на службите за сигурност или на вътрешните министерства на тези соц държави.
Тогавашният министър на вътрешните работи генерал – полковник Димитър Стоянов, при обявяването на решението на Държавния съвет за създаване на първото балгарско антитерористично поделение, заявява:  „Бойците от това поделение трябва да могат да преминават през огън и вода. Те трябва да побеждават навсякъде – по самолети, кораби и влакове. Да скачат с парашут, да плуват като риби, да се катерят по стени. Един да струва колкото сто обикновени бойци. „

За първи командир на поделението е назначен подполковник Нено Ганчев. Поделението първоначално е подчинено на началника на Софийското градско управление /СГУ/ на МВР, който хич не се очарова, че му струпват допълнителни ядове и грижи. За бъдещето антерористично поделение е определен част от казармения район на полка на УБО в София. Преди 9 септември 1944 г. там са били казармите на царската гвардия. Едва през март 1980 г. в определената за целта казарма на УБО във Враня се появяват първите офицери. Кадровиците потриват ръце – такава възможност се отваря да „оправят“ свои хора! Е, че имало изисквания – да са до 28 години, да не са по-ниски от 175 см и да покриват от раз теста на Купър – кой ще ти ги гледа… Малко ли критерии сме омачквали. Когато на 6 юни 1980 г. подполковник Ганчев най-после успява да събере 199 човека, както е по щата, косата му се изправя – и куцо има, и сакато.
Но за корекция на шуробаджанащината няма време. Шефът на СГУ се отърва елегантно от грижите по СОМП като го преподчинява на командира софийското мотоохранително поделение. Той потрива доволно ръце и ги включва в графика за дежурствата… Подполковник Ганчев прави единствено разумното в тази ситуация – влиза при министър Стоянов и му казва:
– Вие заповядахте да създам поделение, в което да служат бойци, преминаващи през огън и вода. И да побеждават навсякъде – по самолети, кораби и влакове. Да скачат с парашут, да плуват като риби, да се катерят по стени. Един да струва колкото сто обикновени бойци. Е, няма да стане…
И му разказва какво всъщност се е случило.

Димитър Стоянов реагира веднага. Личният състав е събран отново във Враня, където остава до 16 юли. Започва подготовката на бойците, групирани в три роти, свързочен взвод и домакинска група по двайсет и осем специалности – снайперисти, парашутисти, сапьори, специалисти по бойно-приложни дисциплини и други. След два месеца започват да „капят“ първите, които са се надявали, че тук ги чака лека служба и върбова сянка.
За съжаление министърът е и високо, и далеко – след известно време нещата пак се връщат както шефът на СГУ каже. Занятията минават на заден план – важни са нарядите. Въпреки нуждата от специално облекло, момчетата си ходят с неудобните милиционерски униформи, в които приличат по-скоро на фикуси, отколкото на командоси. Трябваше да кацне отвлеченият турски самолет през 1981 г. в Бургас, за да се види, че на МВР трябват друг тип служители и че с такова отношение такива във Враня не могат да се създадат. Слава богу ръководството на МВР  не си затваря очи за крещящото разминаване между желаното и действителността. На шефа на СГУ му опъват ушите и командирът на поделението получава значителна самостоятелност.

Започва оборудването на казармите. Ясно става, че това, което е идеално за обикновения войник, за командоса е мизерия. Построено е стрелбище, зала по карате, специализирана полоса, кабинет за специална подготовка.
Въоръжението е стандартното за българската армия – АК-47, АК-74, пистолет „Макаров“, снайперна карабина „Драгунов“. По-късно са доставени картечни пистолети „Щаер“, пистолети „ЧЗ“ и „Марголин“, револвери „Таурус“ и „Ерма“.

Изкристализират и задачите на поделението – в мирно време то трябва да се бори с терористични групи и масови безредици, а във военно – във взаимодействие с армията и други милиционерски формирования да унищожава диверсионни групи. Най-ценното през този период е, че се води редовен учебен процес като се набляга на стрелбата, оперативното джудо-карате и управлението на моторни средства – от обикновена жигула до голям камион. Ако трябва да оттренират освобождаване на заложник от самолет, отиват на летище. Запознават се със самолетите, особености на инфраструктурата и други подробности. Ако отработват въпроса на кораб – отиват в пристанище. Или на гара и прочие. Е, все още се случва началството горе да си позволява да запушва дупки с тях, но всичко е все пак в поносими граници…

В края на 1984 година идва времето на червените барети. През декември в Кърджалийско стартира т. н. възродителен процес. Възникват ситуации, на които редовите милиционери не могат да реагират адекватно. Просто те, обикновено сложени на този пост, за да получават заплата и хранят семейство, не са обучавани никога. Или още по-лошо – нямат характер и воля да се наложат. А във Враня новият командир на баретите Васил Велков вече от една година подготвя точно такива мъже. И те влизат с гръм и трясък в действие. Стават легендарни. Стига се дотам, че е достатъчно да облекат в маскировъчни дрехи някой по-бабанка милиционер и го пуснат с червена барета в някоя паланка или градче и бабаитите започват да гледат кротко и смирено като агънца…

Виждайки разликата в ефективността, за СОМП се отделят повече грижи и средства. Построени са общежитие, културен дом, закрити гаражи. Има и друг ефект: вече никой и не си помисля да ги използва като обикновени милиционери. Подготовката им се съсредоточава главно за борба с тероризма. Основната задача на командосите е предотвратяването на терористични актове и освобождаването на заложници.  Разработени са планове и проведени практически занятия за изнасянето на командосите във всяка точка на страната с помоща на вертолети.
През май 1986 г. министърът на вътрешните работи издава дълголелеяната заповед, за която са мечтали всички барети – поделението се изважда от състава на СГУ и се предава към направление „Терор“ на Шесто управление на Държавна сигурност с началник генерал Сава Джендов. Тогава се променя и името – командосите вече служат в „Специално поделение за борба с тероризма“. Освен козметичната, извършва се и основна реорганизация. Ротите и взводовете се реформират в четири оперативно-бойни отряда. Те имат по три специални отделения, всяко едно от тях има в състава си дванайсет антитерористи. Всеки отряд носи 24-часово дежурство, след това почива два дни и един води занятие.

В отряда много се държи на стрелбата с всякакво оръжие – пистолет, пушка, автомат. Всеки трябва да може да стреля с всичко. Отделно по няколко човека от група се обучават да боравят със снайперски пушки. Бойците са превъоръжени с ново оръжие – револвери „Смит и Уесън“, пистолети „Зиг-Зауер“, пушки-помпи „Мозберг“ и „Ремигтън“. Тотално са подменени свързочните средства.
Променя се и методиката на обучение. Отчетен е опитът на подобни чужди формирования. Занятията се диференцират по специалности. Вече се лее и определено повече пот в тренировките – от само себе си се разбира, че който иска да оцелее и победи в двубоя с престъпника, трябва да е повече от майстор.


До края на “социалистическата епоха“, българските антитерористи провеждат 11 крупни операции. Сред тях са освобождаването на похитен турски самолет на летище Бургас на 24 май 1981 г.Две години по-късно, български похитители отвличат наш самолет, летящ от София за Варна. Заповядват на екипажа да лети за Виена. Властите във Варна, за да заблудят похитителите гасят осветлението на морския град. След приземяването на самолета, баретите го щурмуват. Един от похитителите. опитал се да нарани стюардесата, е застрелян. Другите операции на баретите са свързани със задържането на няколко западногермански терористи от групата “Баадер-Майнхов“ на различни места в страната.
През 1986 г. антитерористите от Враня излитат на единствената си задгранична мисия свързана с освобождаването на похитен от  ирански пътници български самолет на източноберлинското летище Шьонефелд.  Червените барети участват в спасяването на децата заложници при последната проява на тероризъм от страна на българските турци на 7 юли 1987 г. По време на възродителния процес, антитерористите от Враня провеждат редица контратерористични операции, за които се знае съвсем малко.


Днес специализираният отряд за борба с тероризма се смята за поделението с най-висока бойна готовност у нас. Антитерорист обаче не се става лесно. От 100 кандидати обикновено се класират не повече от двама-трима. Бъдещите барети се подбират основно измежду служителите на МВР, войниците от специални поделения към МО (парашутисти, разузнавачи и т.н.) и изявените спортисти. Кандидатът за антитерорист трябва да премине през седем изпитания, преди да бъде одобрен. Първият кръг е интервю с комисията. На него се проверява дали кандидатът отговаря на кадровите и психологическите изисквания, за да е барета.  След това той е подложен на функционален тест за физическа годност в националния спортен център “Дианабад”. Едва след него започват физическите изпитания. Първото от тях е така нареченият тест на Купър – 3.2 км крос за 12.5 мин, 60 м спринт – за 7.8 сек, 16 набирания, 12 коремни на висилка, 45 лицеви опори, 6 секунди катерене по върлина и скок от място на разстояние от 2.60 м.

Следващото препятствие пред бъдещия щурмовак е психомоторният тест. През него преминават само между 5 и 10 на сто от хората. Инструкторът показва 10 различни елемента (като бягане по греда, катерене по въже или прескачане на препятствие), които трябва да се запомнят и изпълнят от изпитвания. Ако и това не сломи кандидата, той отива на проверка в психолабораторията на МВР. След като се докаже, че човекът е със здрави нерви, той отива за втори път на медицински преглед – този път в болницата на МВР. Ако и медиците с пагони кажат, че е годен за командос, той достига последния кръг – разговор с шефовете на поделението. Там той трябва да убеди своите бъдещи командири, че наистина има дух на барета.
Обучението на всеки командос започва с теоретичен и практически курс по превземане на сграда, автомобил, автобус, влак, самолет и кораб. Тренировките по щурмуване на превозни средства се правят в самото поделение на баретите. Служителите от СОБТ разполагат дори със стар вагон, където изпробват своите тактики срещу похитители на влакове. Симулациите по обезвреждане на авиопохитители пък се отработват на софийското летище на бракуван Ту-154 и от време на време – на действащи машини. Освен тренировки по комбат-стрелба (огън по подвижни цели от прикритие, в движение и т.н.), антитерористите минават и спецкурс по ръкопашен бой. Бойните техники са разработени на базата на карате, кикбокс и джу-джутцу. На всеки три месеца и новобранците, и “старите” минават на периодични изпити по физическа и психическа годност. Ако не покрият норматива, те се пренасочват към други служби на МВР.

Източници: http://anika.hit.bg/; www.blitz.bg; www.desant.net; www.temanews.com

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив