Внимание: Крадци в столичните централни хали през 70-те

На пазар с голяма кошница и „малки“ прегрешения

В столичните централни хали през 70-те.Ей така ги хващат „натясно“ някои хора например в Централните софийски хали. В кошницата се мъдрят колкото „за очи“, за пред касиерката два-три продукта за левче-два (иначе е съмнително, нали?), а в джобовете, явни и тайни, под мишницата, под колана, в хастара на дрехите, в най-интимното бельо даже стои нащрек я парче пакетирана луканка или шунка, я бутилка коняк или водка… Има и куриози: една жена припаднала на изхода и докато се стекат да я свестяват, причината — замразен бройлер — паднала на пода заедно с шапката й. Хора много. Най-различни. Можеш ли да се съмняваш и да дебнеш всички, влезли в магазина! Унизително е за човека, но няма как на настоящия етап и това трябва да се прави…

В малката стаичка с надпис „Народна милиция“, досами търговската зала, разговаряме с дежурния старшина за портрета на крадеца от магазините и по-специално за този от най-централните в страната хали. От дума на дума и от разказ на разказ стигаме пак до познатия извод, че днес никой не краде от недоимък. Откакто е тук, десет години вече, старшината нито е видял, нито с чул някой да открадне хляб например. Тоест, жанвалжановци вече няма и не може да има. И въпреки това крадат се не само скъпи неща, крадат се понякога стоки със смешно ниски цени: горчица от 13 стотинки, суха пилешка супа от 25 стотинки, сапун от 30 стотинки…

„Крадат всякакви — обобщава старшината. — Крадат и хора с фасон и положение. Ето миналата година например хванахме един директор с два дезодоранта за тоалетна, представете си. А в портфейла му имаше 500 лева — лично негови! — и карта за безплатно пътуване по всички железопътни линии на страната. Вместо да се засрами, похвали се, че знаел три езика и бил обиколил света. Хващали сме и хора, познати от телевизионния екран даже. Думата ми е, че човекът не се познава по дрехите“

Наказанието — винаги ли съответствува на степента на вината?

Разговорът ни е прекъснат обаче от един „типичен случай“. Водят попрехвърлила годините жена с пакетче масло, укрито под палтото. Обясненията й? Просто й се прияло „масълце“, а пенсията нямала да й стигне до края на месеца. Жалко, че нямало и ръжено хлебче — него щяла да си го плати. Е, сега ще си плати и „масълцето“, за урок ще й е. Освобождават я, след като си плаща 68-те стотинки за „масълцето“. Датата е 25 март, понеделник, 12.30 часът по обяд. Едва ли ще я запомни (съмнявам се, защото дори не се изчерви!), ако не й е за първи път. Наказанието не е достатъчно, наказание всъщност няма — въпреки категоричните изисквания на закона, който не прави изключение никому.

Но и какво да я правят? Ако процедират по законно установения ред, може би напразно ще загубят ценно време и ще пропуснат и някой друг по-фрапиращ случай. Паспорт жената не носи и не може да се проверят нито идентичността на името й, нито адресът, които тя съобщава. Била тръгнала на баня, а в чантата й само лев и нещо и празен найлонов плик намират. Дори и глобата от 5 лева — задето не притежава документ за самоличност — не е в състояние да заплати в този момент. А да извикат по телефона кола и да я закарат в районното управление на МВР, където може да се направи справка и за точността на съобщените от нея данни, и за чистотата на свидетелството й за съдимост (необходимо условие за определяне на наказанието) „едва ли си заслужава бензина“, обясняват старшината и дежурната актосъставителка. Тогава?

Някога е било лесно, чувала съм да изтъкват в подобни случаи актосъставителите. Достатъчно е било да се прекара през селото заловеният на „местопрестъплението“ с окачената на шията му открадната вещ, за да не повтори той и — което е най-важното — да секнат кражбите в това село за дълго време напред. В Радомирско пък, както свидетелствува българското обичайно право, щом се случела подобна не случайна случка, кметът заповядвал да се свикат селяните на мегдана. И ги предупреждавал, че ако откраднатото не се предаде доброволно до уречен час, ще се ходи от къща на къща за обиск и където се намери то, ще бъдат ударени сто тояги по табаните (стъпалата) на стопанина на дома. „Процедурата“, през която минавал нарушителят на обичайните норми, напълно отговаряла на вроденото у българина чувство за справедливост и възмездие и независимо от нюансите й обикновено винаги съответствувала на степента на вината. Но това е било някога и този опит днес не ни ползува.

Сп. „Общество и право“, 1985 г.

Научете повече

"Завръщане в рая"- сериала който покори целия свят преди години. Вижте как изглеждат актьорите днес!

Лентата стана толкова известна, че дори бе издадена книга по филма. Наскоро феновете на австралийската сага отново имаха възможност да се потопят във водовъртежа от интриги, измами и лъжи. А много от тях проявиха и любопитство как изглеждат любимите им актьори сега.

Ние решихме да отговорим на този въпрос. И ще ви покажем как са се променили актьорите през годините.
Екранната Стефани Харпър днес изглежда шеметно за възрастта си. Актрисата Ребека Гилинг е все така привлекателна, както в годините на голямата си слава. За жалост днес Ребека не участва в сериали. Вместо това е говорител на природозащитна организация в Австралия.

Доктор Маршал доста поостаря

Неотразимият шотландец Джеймс Смайли разтуптя хиляди сърца с въплъщението си като доктор Дан Маршал в „Завръщане в рая“. Днес актьорът видимо е поостарял, но това не му пречи да се изявява в различни театрални постановки и шоупрограми.

Джеймс Райън /Грег Марсдън/ замени киното с музикалната сцена

Що се отнася до очарователния злодей Грег Марсдън изигран толкова блестящо от легендарния австралийски рок–музикант, Джеймс Рейн той е все така на гребена на вълната. След цели седем филма зад гърба си той продължава да не слиза от сцената. А както се говори и от върховете на музикалните класации в Австралия.

Фаталната Джили остарява със стил

Няма начин да сте забравили най-голямата злодейка в сериала огнената Джили Стюарт. Актрисата Уенди Хюдж толкова умело се превъплъщава в нея, че минават години преди зрителите да спрат да я разпознават като най-големия враг на екранната Стефани Харпър. Малцина знаят, че звездата от „Завръщане в рая“ има още една знаменита роля. През 90-те години тя влезе в образа на лейтенант Нел Дарън в легендарната поредица „Стар трек“. С цели 13 награди зад гърба си, преди 20 години Уенди бе обявена за най-красивата жена в света от престижно международно списание.

Екранният Джейк Сандърс не е загубил младежкия си чар

Друга голяма звезда в сериала е актьорът Даниел Абинери.  Той влезе в продължението на лентата като неустоимия чаровник и измамник Джейк Сандърс. За радост на фенките му бързаме да кажем, че  Даниел не е загубил от чара си.  Въпреки че е поостарял.

Актьорите преди близо 30 години

И за финал една приятна новина за феновете на сериала. От миналата година се говори, че хитовата сага вероятно ще се върне на екран. Дали обаче ще видим старите герои в нови битки и предизвикателства тепърва ще стане ясно.

Научете повече

За футбола от нашето детство и неговите 17 строги правила

Сега ще Ви представим 17 от правилата, които ние стриктно спазвахме тогава:

1.Най-дебелото дете винаги е вратар.

2.Притежателят на топката решава кой да играе.

3.Дузпа се дава само ако пострадалият крещи достатъчно силно.

4.Мачът свършва, когато всички са изморени или майката на момчето с топката го прибере насилствено.

5.Без значение кой от двата отбора води в мача, победата се определя със златен гол. “Играем до гол. Който вкара, бие.”

6.Няма съдии, правилата са ясни!

7.Ако няма топка, мачът се играе с празна пластмасова бутилка.

8.Ако те избират последен, всички вярват, че нямаш шанс в живота, а след години и в любовта.

9.Глава чисти.

10.Който разкара топката, той отива да си я вземе!

11.Най-неприятното и стресиращо нещо е топката да попадне под кола или в двор с куче.

12.Когато на притежателя на топката му писне, срещата свършва. Той никога не дава топката на останалите, защото техните ще му се карат.

13.Защитата винаги куца.

14.Няма кръв, няма фаул.

15.Играчите остават с човек по-малко, когато някоя нагла баба каже, че внучето й е гладно.

16.Фаул се дава винаги, когато по-якото момче поиска такъв. По-слабите не получават шанс да бият фаул.

17.Ако те избират винаги пръв, значи си най-добрия.

Може да допълвате

Източник:www.arenaretro.net

Научете повече

За казармата, любовта и едно прасе

Действието се развива през далечната 1996 година. Моя милост - вече старо куче в родната казарма. С какъв акъл военните ме бяха направили сапьор, не ми е ясно до ден днешен. Или не са забелязали налудничавия блуждаещ поглед, или бяха решили, че защото съм завършил тeхникум, има шанс да различа противотанкова мина от кравешко лайно. Дори за целта да ми се наложи, да използвам вкусовите си рецептори.

В тогавашния момент обаче ме занимаваха съвсем различни проблеми. Същата сутрин бях получил писмо от любимата. Писмото беше дълго към четири страници и изпълнено със солидна доза нежност. Проблемът беше, че цялото писмо би могло спокойно да се резюмира така: „Минаваш на чекии, той не е толкова хубав колкото теб, но е тук...”. Здрава женска логика, която ми се стовари като саксия с бегония върху случаен минувач. Лошото е, че когато си на 19 и си в казармата, с радост би избрал саксията.

Та седя си аз на чешмичката на плаца, гледам в една точка, като току-що шомполиран, долната ми челюст любопитно се е приближила до топките ми, а пръстите ми се опитват да направят от писмото парченца, видни само през електронен микроскоп.

В този момент към мен се приближава Пецата /а.к.а – редник Петков/. Пецата е рожба на едно Тетевенско село, 140 кила по чорапи и с лазурен поглед на надзирател в централния с махмурлук. Говедото можеше да носи 40 кила противотанкови мини 20 километра, без после да си връзва прав връзките на обувките.

Пецата беше подробно запознат с настоящата ми психологическа епикриза и изобщо не одобряваше как реагирах на рутинната казармена история. Застана до мен и с ужасяващо делови глас ми съобщи, че в момента решава, дали да ми тегли такъв бой, че после да ме сглобяват в лабораторни условия, или просто приятелски да ми тресне веднъж главата в чешмата и да изкара от там всички глупости. После явно видя, че на мен лично в момента ми беше все едно, дали ще ми преаранжира физиономията и с тежка въздишка, като кон на който са свалили седлото, седна и той на чешмата.

Така ни завари сержантът на взвода, дявол го знае откъде се пръкна в събота, но явно и той беше запознат с тежката участ на съцето ми и изпитанията стоящи пред дясната ми ръка.

Предишната седмица с Пецата бяхме налепили тапети в апартамента му, строен от строителни войски. Никога не бях предполагал, че мангалите от СВ имат такова влечение към изкуството и такова свободно виждане за архитектурните форми. Явно някой беше вменил в дълг на строителите в сградата да няма нито един 90 градусов ъгъл. За да налепиш правилно тапети в такава дупка, трябва или да си кривоглед астигматик, или пиян като трета смяна, началник движение в БДЖ-то. Ние естествено избрахме второто и също така естествено, се справихме блестящо със задачата. После немската овчарка на сержанта ме изведе на разходка в гората, изпика ме, изчака ме да повърна и ме прибра обратно, но това е друга история.
Та нека се върнем при чешмичката, където в момента сержантът обясняваше на Пецата, че ни пуска гарнизонка и двамата, и той - Пецата, да вземел под ръка циврещата аморфна михлюза, тоест мен, и да налеел в мен толкова алкохол, щото да изчезнел кравешкия елемент в погледа ми.

Пецата чинно спазвайки субординацията, прие задачата, като заповед от висшестоящ и се зае с изпълнението. Обади се на баща си – як тираджия, малко по-едър от отрочето си, който пристигна от Тетевен до Карлово за толкова време, щото после бях убеден, че стандартното оборудване на Опел Кадет, включва и телепорт.

Семейство Петкови качиха мощите ми в колата и поехме обратно към Тетевенския Балкан. Започнах да ме наливат с бира още по пътя. Опитах се да обясня, че не обичам бира, но в семейия речник на семейство Петкови словосъчетанието „не искам” се намираше някъде между глаголите „насран” и „наебан”. Така че при съотношение във водоизместването 300 към 80 кила, нямах много голям избор – бях засмукал 5 бири още преди да пристигнем. Като резултат, долната ми челюст започна леко да се отдалечава от топките и да се приближава към горната такава – неочакван и недостатъчно изследван свиващ ефект на Каменица Светло. Последва запознаване с родата – много мили хора, оказа се все пак, че най-едрият член на семейството, е не бащата, а сестрата на Пецата. Проблемът ми беше подложен на обсъждане. Диагнозата изяснена и лечението одобрено - накараха ме да изпия три големи сливови ракии. Към този момент вече погледът ми беше започнал лека-полека да възвръща излъчването си на нещо, претърпяло 50 000 години еволюция.

След това започна страшното. Оказа се, че в селото празнуват изпращане на войник – едно наистина нещастно стечение на обстоятелствата. Конфигурацията беше напълно стандартна. Дворът на фабриката за дървени профили, много маси с бели покривки, много хора. Средно количество алкохол в кръвта, на присъстващите балканджии - около 3.6 промила, ако броим и децата. Спрях да броя бирите, а и не мисля, че в този момент, мозъкът ми би се справил с подобни големи числа. За сметка на това започнах да говоря, предимно глупости и предимно на висок глас. Вписах се в обстановката като стара мома в секс-шоп. Хората ме харесаха, в смисъл - ей го на, и свестни Софиянци имало, тоя тука му се е изместил центъра на погледа от пиене, пък и носи – абе наше момче. В реката до фабриката, защо паднах, нямам идея. Предполагам съм отишъл да пикая, което обясняваше и защо съм паднал по очи. Кога в навалицата загубих сем. Петкови и защо, по дяволите, се опитах да включа най-голямата фреза във фабриката, предизвиквайки паника, също не тая спомен.

В последствие, като се опитах да възстановя вечерта, се получаваха накъсани кадри, като реклама на второстепенен екшън. Няколко от местните ме влачат/бутат/дърпат/крепят в посока към къщата на домакините ми: „Аре бе момче, стегни ги тия макарони, какво си се спаружил като рибарски хуй”.

Аз вече сам в двора на къщата, седя и не мога да реша: дали да си легна при свинята в кочината, точно до портата, на която съм се подпрял, или да се опитам да намеря къде по дяволите е входа на тая къща /мътни спомени, че май имаше вход/. Аз, отчаяно търсещ тоалетната. Аз, седящ в основата на стълбата към втория етаж и подскачайки от крак на крак, чакам бащата на Пецата, който пък е в горния край на стълбата, да слезе и да се разминем. Аз, осъзнавайки след половин час подскачане на място и почти напикал се, че това горе не е бащата на Пецата, а закачалка със зимното му палто, която едва ли скоро ще слезе по стълбата. После нещата станаха много бързо. Качих се по стълбите на втория етаж, където помнех, че е тоалетната. Влетях почти тичайки, разкопчавайки си дюкяна и залитайки в предполагаемата тоалетна. Свеж полъх, ниско парапетче, ръцете се борят с дюкяна, краката бутат напред и паднах от балкончето. Оказа се, че вратата в която влетях, водела към малкото балконче на втория етаж. Как съм се преметнал – не знам. Ако бях трезвен сигурно щях да си счупя нещо. Лошото беше, че съм отново в изходна позиция, лежащ в калта пред кочината на прасето, което вече се беше събудило и смутено грухтеше. Предполагам си мислеше, нещо от рода на: тия тъпи човеци, не могат ли да се упражняват да летят в по-свинско време, абсолютна човещина, ще спра да наддавам от това недоспиване.

Вече не ми се пикаеше. Предполагам съм я свършил тая работа при падането – дано не е било в полет. Качих се отново по стълбата, по която, поради стечението на обстоятелсвата, вече втори път се качвах, но не бях слязъл нито веднъж.

Тихичко влязох в стаята, която ми бяха дали да спя. Естествено отново обърках стаите. Любопитното е, че задачата да се движа тихо беше заела целия капацитет на мозъка ми. Само така мога да си обясня, че стигнах до средата на стаята, преди да осъзная, че в стаята свети, а в леглото майката и бащата на Пецата правят секс. Предполагам, че те са били по изумени от мен. Някакъв пиян тип, наклонен под неестествен ъгъл и стоящ прав напук на всичко, което те знаят за физиката, освен това целия в кал и с широка усмивка на лицето, изразяваща бащино благоволение към младите, които са решили да полудуват рано сутрин. Майката едва успя да промълви: „Отсрещната врата момченце”, аз се усмихнах разбиращо и паднах. После сигурно са ме сложили да си легна.

Това е историята. Оттогава хич не обичам бира. Когато няколко месеца по-късно излязох от казармата, въпросната мацка ми се обеси отново на врата. За мен обаче нещата вече не бяха сериозни и скоро я зарязах. Не на последно място, защото всеки път, като правехме секс и се сещах как лежа в калта до прасето и гледам учудено балкончето над мен. Не върви всеки път, като правиш секс и да те напушва смях...нали?

Източник:interesnivremena

Научете повече

Историята на едно бягство от строго охраняваният старозагорския затвор през 1972 г

Един ден сме на карето. Охранява ни старшината Ради. Имаше един затворник шегаджия. Доближи се до старшината и му каза: – Гражданино старши, нещо май става в Чехословакия? Старшината му отговори:

Какво кат става? Руснаците ще влязат и… толкоз. Шегаджията продължава: – То тъй е лесно. Стане нещо в Унгария – руснаците влизат, стане в Чехословакия – руснаците пак влязат… Ами, я си представи, старши, че някой ден стане подобно нещо в Съветския съюз. Тогава какво ще правите? Старшината Ради мига, мига, като някоя мишка, когато я изхвърлят от брашното, надига козирката на шапката си и изломоти:

В Съветския съюз никога няма да стават такива работи.

Не мина много време и срещу манифеста от две хиляди думи на чешкия писател Лудвиг Вацулик тръгнаха две хилди съветски танка. Съветските ръководители не държаха сметка, какво ще кажат комунистическите партии на Запад, а искаха да останат велика сила. Събитието даде голямо отражение. Започнаха да пристигат в затвора групи, осъдени във връзка с тези събития. Пристигна група студенти от София, начело с Едуард Генов. После – голяма замаделска група от Пловдив, сред които, Петър Попиванов от с. Куклен, Иван Керемедчиев, братя Петър и Владо Гошеви и Коста Симеонов. В началото на 1969 г. в затвора в Стара Загора докараха двама души – Петър Бояджиев, математик и Алфред Фосколо – французин, завършил международно право. Тези две личности ще се преплитат в моя разказ по-нататък и ще го съпровождат до самия му край. И двамата са с демократични възгледи.

И с двамата се сближих. И с двамата станах приятел. Една голяма част от интелигенцията, която пристигаше в затворите, ставаха членове на кулсъвета или имаше един хор – също рожба на кулсъвета – отиваха там и пееха. Наричахме ги „певците“. А някои отиваха и пееха в кабинетите на началниците. Тия двамата – Петър и Алфред не направиха така. Чувства се, че администрацията им оказва натиск – особено на Петър Бояджиев. Привикват ги, говорят им: „Вие сте интелигенти, нямате работа между тези прости хора“… Предлагат им по-лека работа, но те не приемат.

Пристигат и подкрепления. Споменах вече името на Едуард Генов. По късно пристигна Хайг Пилигян – адвокат от София (арменец). И той не отива „да пее“, и той не търси лека работа. Докараха професор Йордан Тодоров, медик. Изглежда, че администрацията не хранеше към него никаква надежда. Още като го докараха и – направо в Разряда. Започнаха да вкарват в килията му разни криминални типове, като Алеко Дундич, които го тормозеха. Ние го бренехме. В този период партийните знамена се посвиха, освободи се енергия, която се насочи срещу администрацията. Един ден ни прибират от карето. Влязохме в коридора на салона А, и чухме зад гърбовете си глас: – Пуснете ме да се прибера! Защо ме биете? Като че ли някой ни изкомандва – заковахме се на място. Обърнахме глави към вратата, през която преди малко минахме. Гледаме – старшината Тильо заключва вратата, а друг старшина държи един младеж от нашите – Георги, от Кабиле, Ямболско, и по всичко личи, че ние като се приберем, те ще го бият.

Старшината Тильо вика: – Тръгвайте!

От нас никой не се помръдва. Старшините от колелото усетиха, че ще стане нещо. Разтичаха се. Едни дойдоха при нас и уплашени питаха. какво е станало. Нашите погледи ги насочиха към вратата. Намесиха се и колегите им, отключиха вратата и младежът дойде при нас разтреперан и каза: – Благодаря ви, благодаря ви, те щяха да ме пребият. Между тия, кито стояха, като заковани, бяха Едуард Генов, Хайг Пилигян, професор Тодоров, Петър Бояджиев, Стафан Савовски. На 8 октомври 1969 г. около 21 часа започна бунтът на безумно смелите в Старозагорския затвор. Ето накратко как стана това: Затворът в Стара Загора има формата на кръст. В салон „А“ бяха настанени политически. И аз бях в този салон. В салон „Б“ бяха настанени също политически, но неработещи. В салон „В“ бяха настанени криминални затворници. В четвъртото крило е настанена администрацията. Срещу нея е порталът на затвора. В това същото крило, на втория етаж е киносалонът с прозорци към портала. Осем политически решават да се сдобият с най-святото нещо – Свободата.

Ето имената им:

Петко Чобанов, Васил Димитров, Кръстьо Атанасов, Марин Стоянов, Атанас Петров, Димитър Карамфилов, Недю Тодоров и Ганчо Димитров. Всички те са млади, на по двадесет години. Ето как са решили да избягат. Четирима от участниците не бяха завършили прогимназия (осми клас). В затвора имаше училище – една стая на последния етаж на салон „А“. Те се записват да учат. Учебните занятия продължават до 21 часа. Учителят си заминава, учениците се прибират в килиите. През това време – до 21 часа – на всички затворници е направена проверка и килиите са заключени. Участниците- бунтари се въоръжават предимно с железа. Планът им е следния: четиримата, които ходят на училище, като се връщат в 21 часа ще нападнат надзирателите, които са на колелото, ще им вземат ключовете и ще отворят килиите на другите участници. Ще отключат вратата към администрацията – там е дежурният офицер. И с него трябва да се справят. И от там – на портала. Ето какво става. Определят една вечер да бягат, но учениците бунтари, като се връщат от училище, виждат, че на колелото е старшината Господинов. Той минаваше за добър старшина и бунтарите не искат да го удрят. Отлагат бягството. Заплануват нова дата – 8 октомври. В 21 часа учителят си тръгва. Те изчакват малко в класната стая, тръгват към колелото, виждат, че учителя го няма на колелото – значи е някъде към портала.

Това е добре. Виждат, че на криминалните не име е направена още проверка и са извън килиите, но решават повече да не отлагат бягството. Започват. Коелото на затвора става жестока арена, но този път онеправданите имат надмощие. Надзирателите са изненадани и бързо се предават. Само един от тях – най-младият, успява да се отплесне, хуква по стълбите нагоре, но Кръстьо Атанасов – той е пък най-младият от бунтарите – прави няколко лъвски скока след него, настига го още на първия завой на стълбището, удря го с желязото по главата и го поваля. Грабва му ключа и хуква да отваря останалите четирима участници, които са в различни килии. На арената остават трима бунтари. Криминалните, както казах, са извън килиите и започват да викат. Те са страхливи и винаги са на страната на администрацията. Използват този момент, че бегълците са само трима и започват вкупом да настъпват към колелото. Но тогава Недю е отключен, изскача от килията с желязо в ръка, изръмжава срещу криминалните и ги насмита в дъното на коридора в салон „В“. Всички действат светкавично. Тази вечер дежурен офицер е Кънчо Нанев – Плондера. Чул писъците, той излиза от канцеларията и тръгва към колелото. В този момент бегълците отключват вратата към администрацията. Плондерът ги вижда, изревава и хуква по коридора. Те го настигат и го халосват. И той започва да се моли и да вика, че имал деца.

Бунтарите завладяват административната сграда. Остава само порталът – последният щурм. Но един криминален престъпник, който отговаряше за киносалона, вижда какво става на колелото, хуква към киносалона, отваря прозореца, който е към портала и вика: – политическите избиват надзирателите на колелото! Милиционерите, охраняващи портала, грабват автоматите и една лека картечница. В този момент бунтарите тръгват към портала. Виждат автоматите. В двора, между административната сграда и портала има врата, която води към дърводелната. Успяват и минават през тази врата. Изкачват се на втория етаж на дърводелната и от там виждат как от града прииждат коли и слизат въоръжени милиционери. Настъпват мъчителни минути, няма никакъв изход. Петко Чобанов се хвърля от втория етаж и загива на място.

След него скача Димитър Карамфилов, който получи нараняваня, но остава жив. Гледах към колелото – имаше кръв. Двама милиционери са на пода, плачат, третият – на стълбището, не смее да се помръдне, четвъртият обикаля, като полу-луд колелото и вика: – Не ме убивайте, имам деца! Пристига на колелото и началникът на затвора, придружен от много милиционери. Стреля няколко пъти в купола на затвора и вика: – Всички да се прибират в килиите! Тази нощ затворът не спа. Успешното бягство стана през пролетта на 1972 г. Нищо не може да съкруши стремежа на човека към свобода. Група политзатворници в Старозагорския затвор решават да прокопаят тунел, който ще мине под стените на затвора. Копаят 364 дни, изнасят пръстта в джобовете си и я разнасят по малко, на различни места. Най после – светлина! Тунелът е дълъг 18 метра, с височина половин метър и ширината е толкова. Това става на обект „Щайги“.

Там работехме около 70 човека – половината бяха българи, половината турци. Хората, които прокопаха тунела, също бяха българи и турци. Имах чувство, че само началникът на обекта и надзирателиет не знаеха. Тунелът минаваше близо до вишката. Бягащите трябва да използват момента, когато предстои часовите да се сменят. През тунела минаха Димитър Влайчев, Невзат Ниязи, Николай Радков и Орхан Орханов. Гледах, как началникът на „Щайгите“ обикаля обекта, спря се – вероятно е видял зеещата яма, издаде някакъв звук на животно и хукна към администрацията. Началници и надзиратели се мотаеха с наведени глави. Желязко Денев завеждаше „Специална служба“. На вечеря в стола не се чува никакъв глас – чуваше се само тракането на лъжиците. Всички бяха впечатлени от голямото събитие. Един младеж наруши мълчанието на нашата маса и направи безмилостна равносметка: – Нещо, шпионската мрежа на Желязко Денев не бачка. Нямам представа, как началникът е известил в София, но разбрахме, че големите специалисти пристигнали веднага с вертолет и още във въздуха взели две решения – първото, да сменята цялата управа на затвора. Направиха го. И другото решение – ако хванат бягащи, търсещи свобода, да убият на място, без съд, най-малко двама. Направиха и това. Убиха без съд Димитър Влайчев и Невзет Ниазин. Те бяха много млади. Останалите двама ги съдиха….

Използван е текст от книгата на  Димитър Пенчев „Идеалната жертва“ 

Научете повече

Как с удар лекувах картината на нашия цветен "Рубин"

С този стар цветен телевизор ще ви върнем повече от 20 години назад. Помните ли как го покривахме обикновено с някоя бродерия, с цел да запазим кинескопа по-дълго време, поне така твърдяха някой. И така този съвет вървеше като лавинообразно народно творчество. И се спазваше неминуемо от всички.

А и в онези времена жените бродираха, не чакаха да им дрънне съобщение от Фейса… По-кадърните фъкаха едни брюкселски или калоферски дантели, други виеха така нареченото „мильо“на една кука с конци в цвят „екрю“ (задължително), по-непретенциозните шиеха карета с всякакви мотиви. И те така тези полезни ръкоделия влизаха в повсеместна употреба в социалистическия дом. Най-практично те се използваха точно за покриване на телевизора. Особено актуални станаха с идването на цветната телевизия, изключваме тези, които пътуваха в командировка по чужбините и оттам си купуваха невижданите дълги години у нас марки JVC, Ranasonic, Sony, Sharp…

Тук си имахме екстра качество руски подобни като „Рубин“ – различни модификации, после и наше производство „Велико Търново“, „София“. От едно каре какви ужасии ми се върнаха в главата! Рубин-ът имаше едно капаче като с чекмедженце и разните там врътки и плъзгачи. Ламповата му душичка сдаваше често багажа и за заформяха едни писани черги на екрана тъкмо, когато почнат „Птиците умират сами“, например. Най-напред го „лекувахме“ като сложим една книга върху него за тежест и така се получаваше. После този метод омаля.

Картината зацикляше, започнахме да потупваме дървената рамка отляво, отдясно, както се случи. Ама ръката, която плющеше ТВ-то започна да ме боли и приемникът не искаше да заработи като хората. Затова пренесох един чук край него. Истински чук с дръжка и започнах като геолог, търсещ ценни изкопаеми да потропвам по корубата. Вътре най-вероятно лампите примигваха като щурави, но в един момент намираха правилната конфигурация екранът светваше, сериалът се гледаше, докато ние неистово бяхме вперили очи и уши в него. След това цъкваш копчето, вземаш сгънатото каре, постилаш отгоре и отиваш да спиш.

Източник:www.zarata.info

Научете повече

От някогашното Българско Училище

Имало едно време Българско Училище. Някога то давало истинско образование. Имало е и много сурови критерии за приемане във ВУЗ. Тогава и лекарите били лекари, инженерите – инженери, учените – учени.

Учениците не са се пребивали пияни или надрусани до смърт. Имали са и училищни униформи. Сутрин са ги проверявали дали са измити, дали са с изрязани нокти, дали са подстригани и дали са си написали домашните. По онова време обаче на учениците и през ум не им е минавало да държат тон на учител, а какво остава пък да скочат да го бият.

По онова време учениците са се притеснявали от родителите си, когато са получавали слаби оценки, а днес учителите се притесняват от родителите, които се саморазправят с тях, ако децата им получат двойка. Интересно, какво ли са учили тогава учениците? Учили са това, което днес предизвиква истерия у всички арогантни и гръмогласни „модернисти“, които неспирно се бият в гърдите, колко велики постижения има „секуларната ни държава“. Как ли сме оцелявали без такива?

Как ли българското училище е оцелявало без „европейско финансиране“, без печелене на „проекти“ от чужди държави, които прокарват собствените си интереси, чрез евтините ни държавници?

/Александър Сандев, публичен пост във Фейсбук /

Научете повече

Разказ за телякът, най-отговорната някога длъжност в градската баня!

Архивна снимка на табела, стояща някога в обществена къпалня, предизвиква усмивка в днешните млади хора, защото те нямат никаква представа какво представляваше ритуалът „къпане“ веднъж седмично в градска баня.

На табелата ясно е записана цялата трудова характеристика на особено важната личност, изпълняваща отговорната длъжност „теляк“. Грешка, изписах теляк с малка буква, а задължително трябваше да и сложа главна, защото без Теляка къпането, особено за мъжете, си беше само поливане с топла вода. Жените се организираха по двойки, тройки, като тръгнеха по няколко от родaта или по приятелски, помагаха си в изтриването поне, но Мъжът неминуемо се нуждаеше от специалната грижа на Теляка.

В модерните хамами за онова време, от 30-те години на миналия век, има създадени невиждани за българина до тогава удобства, като така наречената Потилня. В специално обособено помещение хората са престоявали в сгорещен въздух с много пара (нещо като популярната днес сауна), затова и са я наричали още Парната. Там за 2-3 минути кирта кипва, шупва и клиентът е подготвен за Теляка с „дезинфектираната кесия“, както пише на табелата. След 70-те години на 20 век някои от изредените задължителни функции на Теляка определено не се изпълняваха, но явно преди това са били закон.

Четем табелата: 

1. Да покани клиента за потилнята 2. Да изтърка кирта с дезинфектирана кесия 3. Да сапуниса цялото тяло и да измие главата три пъти 4. Да препрати клиента сам да се оплакне на определения душ Вероятно в онези години, когато Телякът функционираше активно, Човекът, отишъл на баня, се е чувствал обгрижен почти като римски патриций.

Източник:www.zarata.info

Научете повече

Как покръствахме турците през 87-ма в хижа край Стара Загора

Беше през 1987 – лятото. С приятелско семейство и децата бяхме на една хижа край Стара Загора.

По едно време пристигнаха около 15-20 турски младежи на наша възраст. Започнаха да си готвят и вечерта седнаха на масата. Голяма и отрупана софра. Ние като малцинство бяхме в единия ъгъл на столовата. Изпитвахме известно смущение. По това време нещата бяха доста разбунени. Навсякъде се говореше за „голямата екскурзия“, както и за това какви предатели били турците, които оставили реколтата неприбрана от полето.

Как ненадейно напуснали фабриките и заводите и с действията си докарвали българската икономика до катастрофа. На ухо се шушукаше за атентати, арести и ДС. Та в този смисъл бяхме малко смутени от ситуацията. По едно време един от тяхната компания дойде при нас и ни попита може ли да си пуснат малко турска музика. „Пуснете си, разбира се.“ Кои сме ние, че да определяме кой какво да слуша. Пуснаха си няколко кючека и маанета, които и ние българите играем и до ден днешен, като се напием, защото тези балкански ритми са превъплатени в днешната чалга. Но това е друга тема…

Та нали всички бяхме млади хора – от 20-25 години – скоро сляхме трапезата. От дума на дума стана ясно, че тези хора са дошли да се простят с България – Родината. На другия ден заминаваха за Турция. И сега като пиша тези редове очите ми се пълнят със сълзи. Защото пяхме песни до зори. Песните бяха „Вятър ечи, Край Босфора, Стани, Стани юнак балкански“ и прочие. Песни пяти с пълно гърло от два етноса, но на един език – български…

Източник:www.zarata.info

Научете повече