Лекуваха ни без пари, всеки строеше къща със заем. Така ли беше наистина?

Животът в България е труден за много хора, но най-вече за много възрастни българи, които оцеляват с мизерни пенсии. Не са малко тези сред тях, които си спомнят с носталгия за годините на „развития социализъм“ у нас. Те говорят за гарантирано право на труд, добри заплати, безплатно здравеопазване и образование, сигурност и защита от страната на държавата…

Така ли беше наистина?! Много хора си спомнят за острия дефицит на стоки, за забраната на лично мнение по много въпроси – най-вече да критикуваш управлението на БКП, забраната да напускаш България без „изходна виза“, забраната да „копираш упадъчното влияние на Запада“ и т.н.

Предлагаме ви спомените на една българка за годините на „развития социализъм в България“, цитирана от retro.bg „(публикуваме без редакторска намеса).

„Казвам се Елена Димитрова от Горна Оряховица, не мога да се издържам с пенсията, принудена съм да живея на стари години при сина и снахата в Асеновград. Комунистка не съм била, в Партията не съм членувала.Всеки получаваше карта за почивка и санаториум, пионерските организации възпитаваха децата да почитат старите хора

ОБРАЗОВАНИЕ. Не само децата на активните борци ходеха в престижни училища. В класовете на моите синове бяха деца на партизани, които днес са отлични хирурзи, инженери, икономисти. Синът на Милка Палаузова например беше обикновен работник в Депото. А от мои познати, които ми се оплакаха, знам, че когато отишли да помолят Първия секретар на Окръжния комитет на БКП Димитър Стоичков за препоръка за сина им за Университета, той им отказал с думите, че нищо не му е пречело да заляга над учебниците и да не посрамва родителите си, които са се борили за тази власт.МЕДИЦИНА. Помня как едно западно светило в медицината в тогавашния в. „Отечествен фронт“ беше написал, че медицината е на високо ниво и добре организирана, трябва само да се направи нещо за подобряване на заплащането на медицинските кадри. Мога да потвърдя това. На 75 години майка ми заболя от коварна болест. Девет месеца сутрин в 9 часа и след обяд в 16 часа идваше сестра с линейка да ѝ поставя болкоуспокояващи. Аз в чужда страна – в СССР, получих тромбофлебит, лекуваха ме 28 дни в болница и освен рубли за букет на лекуващата лекарка не съм заплатила стотинка. Не съм плащала за лечение в България, който казва, че е плащал – ЛЪЖЕ. Сега моя сватя почина в големи мъки и съпругът ѝ задлъжня, за да плаща по 5000 лева на седмица за лечението ѝ.

БЕЗРАБОТИЦА. В пряката си и обществена работа съм била в много колективи. Навсякъде се работеше пълноценно. Имало е и лентяи, но те биваха изключвани от колективите. Който е измислил фразата – „ние ги лъжехме, че работим, а те ни лъжеха, че ни плащат“, е един от най-големите лентяи.

РАВЕНСТВО. Много се изкривява съдържанието на тази дума от хора като този гражданин. Равенството е за равен старт – и богаташът, и беднякът да имат равен старт и да върви напред този, който е по-добър.ПОЧИВКА. Работникът или служителят още в началото на годината дава заявка кога и къде иска да почива на отговорника на колектива, в който работи. Заявките се предават за изготвяне на план-програма от ръководството на предприятието и профпредседателя. Много предприятия имаха собствени почивни станции. Които нямаха, даваха пред профсъюзите заявки за карти по направление. Много работници получаваха карти за балнеолечение също на достъпни цени. Може ли днес някой да се похвали с това. Та те балнеосанаториумите и почивните домове не съществуват или са в ръцете на лица, до които не можеш да достигнеш, ако нямаш пари.

АРМИЯ. Там със суровия живот, със строгите изисквания и най-разглезеният мамин син се каляваше като мъж. А за издевателствата се наказваше строго. А защо граничарите да пускат да се бяга от родината? Който обича отечеството си, не бяга, а се бори за добруването му.УВЕРЕНОСТ В УТРЕШНИЯ ДЕН. Да, била съм уверена в утрешния ден, защото съм живяла достойно, спазвала съм нормите и законите на страната.

ВЪЗПИТАНИЕ. В училище възпитаваха децата, особено в пионерските организации, да почитат старите хора, да помагат на другарчетата си, да не хулиганстват, да усвояват знания, за да станат достойни граждани. А имаше една организация – „Отечествен фронт“, която ги учеше да опазват чист квартала, да помагат на възрастни хора, да събират вторични суровини и билки, като ги възнаграждаваше за старанието им.СТОКИТЕ В МАГАЗИНИТЕ. Да, имаше недостиг на вносни стоки. Но никой не казва как се възстановяваше родното производство, икономика след войната. Трудни години бяха. Тогава можехме да се задоволяваме с родното производство, което беше чисто и истинско – чисти и пълноценни храни, дрехи от естествени влакна, обувки от естествени кожи. В Добрич беше най-добрият завод за детски обувки на Балканите. Днес има многообразни стоки за сметка на качеството. Всеки ден се изнасят данни какви боклуци ни дава Европейския съюз.

СИГУРНОСТ. И Жоро Павето е истина, имаше и единици джебчии и апаши, но те отиваха там, където им е мястото, за разлика от днес.

А чувал ли е тогава господинът деца да убиват деца, както е днес? Чувал ли е да ти продават дома за начислени безобразни лихви? Чувал ли е обикновеният трудов българин да се тревожи, че ще го изхвърлят на улицата, като влезе в пенсионна възраст? Държавата се грижеше за гражданите си.

Почти всички си строяха жилища със заеми, защото бяха сигурни, че ще са на работа и ще могат да си плащат вноските. Аз лично съм си закупила апартамент за 7840 лева през 1966 година – без връзки, като държавата ми даде заем 4000 лева, които изплащах за двадесет години по 24 лева на месец.

Елена Димитрова, Асеновград
retro.bg

Научете повече

Черно-бялата фотография на МИС България 67-ма, грабна вниманието на хората из целия свят

Коментарите и препоръчванията на снимката растат с всяка минута. Сред изказванията присъстват и коментари на много българи, които с гордост добавят възхищението си, а един от тях гласи:

„Чудесен начин, с който да запознаем света с България. Стига само са слушали за всичко лошо, което ни се случва, нека да има и хубави искри, които да палят възхищение, а не съжаление.Бранимира Антонова е актриса, която у нас е известна повече като първата „Мис България“ 1967 г. Кариерата й е много успешна и е наситена с 20 участия в различни български игрални филми и телевизионни новели. Между тях са „Мъже в командировка“ (1969), „Бягство в Ропотамо“ (1973), „Приключенията на Авакум Захов“ (1980) и др.

Добротата в сърцето на Бранимира е също толкова голяма. Преди много години, когато е била във Франкфурт, посетила дом за възрастни хора – актьори, инженери, професори, където се е грижела за тях.

От там дошло решението да направи такъв дом и в България, за да помага на възрастните хора, които си нямат никого. Желанието й не се осъществило, тъй като тръгнали слухове, че иска да печели пари от това и целите й са всичко друго, но не и чисти.Въпреки това едно от най-истинските й разбирания за живота е това, че трябва да помага на хората, защото и на нея са й помагали.

Научете повече

Ето къде почиваше елитът на БКП

През 70-те и 80-те години на миналия век, през юли и август, социалистическият труженик масово ходеше на море. Това ставаше обикновено с карта от предприятието, в което работи, цената беше символична, а почивката - в станция на Китен или Приморско за 14 дни. Условията на летуване не бяха кой знае какви, но пък морето беше достъпно за всички.

За управляващата върхушка обаче нещата стояха другояче. Освен построената още по царско време резиденция в „Евксиновград“, където по времето на соца почиват обикновено членовете и кандидат-членовете на Политбюро, през 70-те комунистическият елит си построява луксозни бази за отдих край курортите Златни пясъци и „Дружба“.

През 90-те години базите на елита са приватизирани от новопоявилите се, незнайно откъде, бизнесмени. Те ги придобиват буквално за жълти стотинки, а днес са превърнати в луксозни ваканционни селища.

Бляскавият днес хотел „Империал“, част от ваканционния клуб „Ривиера“, някога е бил почивна база на правителството на НРБ Дом №7. Ваканционната постройка, приютяваща най-висшия ешелон на властта, е завършен през 1976 г. Там са почивали само големците от Министерския съвет и техните семейства. До 1989 г. достъпът до него е бил забранен за простосмъртни.

„Слънчев ден“ се намира в най-северната част на курорта „Св. св. Константин и Елена” (преди Дружба) и представлява затворен комплекс от 4 хотела (бивши почивни бази на ЦК на БКП). Най-големият от тях е „Палас“. През социализма се води Дом №6 и там са отсядали само членове на ЦК и чуждестранни гости на БКП.

Днешният хотел „Палас” в „Слънчев ден” по времето на социализма беше Дом №6, в който отсядаха само служители на ЦК на БКП

Научете повече

Гладни Студенти крадяха хляб, за да оцелеят! Истина или… Виж Тук:

„Често чета как се отрича всичко от нашия живот преди 89-та г. и чак започва да ми се струва, че изобщо не съм живяла. Нямало ме е, не съм присъствала в миналото си. Минало, в което на всеки ъгъл са ме дебнели милиционери, за да ми сложат печат на крака, ако полата ми не е под коленете. Или да ме арестуват ако си тананикам „Бийтълс““. Това пише нашата читателка Зорница Илиева от Русе.„Искам да разкажа всичко, както си беше, защото мозъците на младото поколение в България. непрекъснато се изглаждат и манипулират от американската пропаганда на всякакви нива. Постоянно чувам и чета такива измислици, че чак започвам да се питам аз ли бях момичето с къдравата коса и късата рокличка, което отиде да кандидатства във Великотърновския университет. Аз ли бях девойчето, което си взимаше изпитите с шестици, защото учеше. А библиотеката беше пълна, защото и другите учеха.

Мизерствали сме, крали сме хляб от стола, крали сме хляб и един от друг, пребърквайки стаите си, бъркали сме каши от брашно, за да оцелеем. Това чета непрекъснато. И съм удивена! Обидена! Буквално отчаяна!

Учих там от 1976 г. до 1980 г. Не съм крала хляб, защото имаше колкото поискаш. За купон за стола давахме 30 стотинки. А от столовата (шублера) можеше да си вземеш първо, второ и трето по избор и ако ти се яде – по десет филии хляб.

Стипендият за успех беше 50 лв. на месец. При купонче от 30 ст. смятате ли, че сме гладували?! Вярвате ли, че сме крали? А родителите ни допълнително ни пращаха пари.

Освен това в ония години модата беше да получаваме колети с храна от къщи. Пристигаха варени пилета, домашни луканки, яйца, кексове, баници, сладки, буркани с лютеница и конфитюр… Който получеше колет, правеше купон в стаята си, защото това просто нямаше изяждане. А на етажа през ден някой се провикваше: „Хайде, банда, папуто пристигна!“. И след вечеря в стола, се натъпквахме до козирката с домашна храна. Загрижени татковци носеха на момчетата вино и ракия и в почивните дни купонясвахме до зори.Общежитието струваше 1.80 лв. на месец. С безплатно парно, безплатен ток. В най-страшните зими,  се разнасяхме по тениски, защото вътре беше адска жега. За да се разхладиш- отваряш прозорците. Някои момичета се опитваха да готвят, но често резултатът беше загоряла тенджера, забравена на котлона. Защото бъдещата домакиня или беше на сладки приказки в другата стая, или рецитира с гаджето си стихове в горичката.

Беше традиция веднъж седмично да ходим в ресторанта на Света гора, в заведението на мотела или в механата „Хаджи Минчо“. Мешана скара плюс салата, плюс чаша ракия и каничка видо струваше 4 лв. А оркестърът свиреше и се въртяхме по дансинга до 1 след полунощ. Чета и че по магазините нямало нищо. В Търново имаше завод за колбаси и в халите беше пълно с деликатеси и луканки.

След като свършеха изпитите задължително правехме луди купони. С ядене на корем! Салами и луканки – препълнени чинии. Туршии имезета от кварталното магазинче – пак на корем.

Крали сме хляб, за да не умрем от глад?!?

Да!

Но не тогава.

Сега съм готова да открадна, защото пенсията ми е 200 лв. по болест и понякога си мечтая за топъл нашенски хляб, истинско сирене, купонче за стола, мамините колети, а стомахът ми жално стърже при спомена.

Умираме от глад, но СЕГА!“ 

Автор: Станислава СЛАВОВА, Skandalno.net

Научете повече

Истинската българска бира – каква беше тя тогава и различна ли е днес?

Може да изглежда странно, но рекордът по изпита бира у нас е 1990 година – 700 млн. литра. Това е още социалистическото производство, без промяна в технологиите и системата на дистрибуция. После потреблението рязко пада. Най-ниската точка е 1997 г., когато достига 303 млн. литра. Оттогава потреблението бавно върви нагоре, за да достигне 511 млн. литра през 2013 г. Причините са не само в навици на пиене, а и защото от 1990 г. до днес България е изгубила около 20% от населението си.

Бирените фабрики в България често изтъкват историята си, как са основани в миналия век от някой чешки или немски пивовар. И понякога си приписват имена и марки, какъвто е случаят с бирата „Ариана”. Както e ставало дума тук, тази марка като име и рецепта е създадена през 90-те години във фабриката в Горубляне. Тя няма нищо общо с братя Прошек, както се опитва да ни убеди една реклама.

Но малко се знае за историята на бирата от социализма, когато са построени повечето фабрики, приватизирани през 90-те години, след падането на комунизма.

Каква бира се е пила тогава, каква сега?

В годините на социализма „народната власт”, за да задоволи „все по-нарастващите потребности на населението” (както се казваше тогава), построява 13 бирени фабрики, основно през 50-те и 60-те години. Някои от тях са модернизирани стари бирени фабрики, построени преди войната. Други са съвсем нови. Разположени са така, че да покриват равномерно цялата територия на страната с бира. Това е важно защото по онова време бирата не е пастьоризирана и стабилизирана и не може да се съхранява дълго и да се транспортира надалеч. Разваля се за 1-2 седмици и това означава бързо да се транспортира от завода в магазина.



Казаните за варене са медни, технологията е предимно пилзенска, някои майстори от пивоварните заводи са изпращани на специализация в братска Чехословакия, където независимо от идеологията на власт, бирата се прави както преди 150 години.

В България т. нар. „специално пиво”, се появява по-късно, има трайност от един до три месеца и е в по-ограничени количества на пазара. Повечето видове бира до средата на 70-те години се продават в бутилки без етикет, а понякога и с обикновени капачки без марка на производителя.

Така до към 80-те години бирите в България са били основно регионални. Благоевградчани са пиели „Пиринско пиво”, пловдивчани – „Каменица”, бурзаглии – „Бургаско пиво”. Северозападна България е оставена на пивоварните в Лом и Мездра. Централна България пие великотърновско и плевенско пиво, североизточна – шуменско и варненско. В София властва „Столично пиво” и „Люлин”, но от края на 70-те години и през 80-те години в столицата започват да прииждат бири, произведени и от други пивоварни.



Търговията между отделните „бирени” области ставала само с писмени молби и устни кандърми. При ремонт на някоя фабрика или при внезапен остър дефицит, чиновници от стопанско обединение „Българско пиво” се съгласявали да пренасочат камиони с каси към жадуващи градове и курорти. През зимата, заради намаляващото потребление, бирените фабрики затваряли. През 50-те и 60-те години българинът още няма навици в пиенето на бира. Българи, като ходели по командировки в Чехословакия, с учудване разказвали – „Абе, те, чехите, като идат в магазина, заедно с хляба си купуват и бира в шишета”. Тогава изглеждало необичайно, у нас пиели бира само през лятото и предимно в кръчмите.

„Загорка” е една от пивоварните, която прави пазарен пробив и променя навиците на българина. На тази пивоварна принадлежи първата реклама на бира. Известна волейболистка старозагорка е снимана по бански, нещо невиждано дотогава в България. Еротика и реклама за пръв път у нас (за съжаление снимка на тази реклама не се намират). Снимката е голям формат, отпечатана върху гланциран картон, с фирмения знак и краси стените на заведения и хотели. Шофьори успяват да се докопат до снимката и украсяват с нея кабината си. Много брадясали българи са скърцали със зъби и пили бира под погледа на красавицата. Днешните собственици на „Загорка”, ако знаят какво е направила тази жена за тяхната марка, ще я издирят и ще й дадат пенсия.

Статистиките показват, че от 60-те до 70-те години „Загорка” е утроила производството (нещо, за което сегашната „Загорка” не може и да мечтае). Наложило се е разширение и модернизация на пивоварната. Средства обаче плановата икономика не отпуска. За техника е трябвала валута „по второ направление” както се казва тогава. Валутата не се отпуска току-така и директорът на „Загорка” Генчо Станчев, който е начело на пивоварната от 50-те години до 1975, проявява инициативност и пазарен нюх при тогавашната икономика. С преварения отпадъчен малц пивоварната започнала да угоява прасета и телета в помощно стопанство. Това е широка разпространена практика в бирените страни, дори има термин „малцови свине”. Изнасяли прасетата и телетата чрез ДСО „Родопа” на Запад. Станчев издействал част от доларите да му ги отпуснат за модернизация. През 1973 г. обновил завода с техника от Германия и той бил тържествено открит от тогавашния пръв партиен и държавен ръководител Тодор Живков. От тогава „Загорка” става една от най-търсените бири у нас. За дефицитната „Загорка” при соца стават опашки, бой, рушвети.



Днешната „Загорка” се прави в нов модерен завод, а не по старите чешки технологии. Сега бирените фабрики са като нефтохимически инсталации, бирата минава по тръби от един стоманен съд в друг. По-старите пиячи знаят, че вкусът вече е друг. Пивоварните днес търсят по-масов вкус, използват видове хмел с по-малко горчивина. Ферментират при по-висок градус, отлежаването е по-малко. Вкусът се нагажда към женската аудитория, което според маркетинг стратегиите носи растеж на продажбите.

До средата на 70-те години у нас се произвежда само непастьоризирана бира. За пръв път бутилки с пастьоризирана бира излизат от пивоварната „Шуменско пиво”. Това са прочутите ниски и тумбести бутилки с Мадарския конник на етикета. „Бомбичките” от 330 милилитра с „Шуменско специално” стават въпрос на престиж за всеки български ресторант. Към края на 70-те на пазара излиза и „Загорка” със зелен етикет в средата с жълт ечемичен клас. С въвеждането на новите технологии през 80-те години се оформят три асортимента – обикновено пиво, наричано още „светло”, с трайност до 14 дни, специално пиво, с трайност 30-90 дни и луксозно, с трайност 90-180 дни. Разликата между тях освен в трайността е и в концентрацията на екстракта (10%, 11%, 12% – това е съотношението на количество ечемик към количество вода).



Днес бирите са пастьоризирани и стабилизирани, трайността им е от 6 месеца до 1-2 години, според вида. Затова повечето пиячи най-харесват най-леката бира – „светло”, с най-малка концентрация на екстракта. Според повечето пиячи от специалните и луксозни видове остава вкус в устата, боли глава, ожадняваш.

По правило в бирените страни в Европа най-много се пие наливно и непастьоризирано пиво, и жива бира, от малки местни пивоварни. Сега у нас най-много се пие от пластмасови бутилки, заради цените. Бирата в кегове, пластмасови и стъклени бутилки е една и съща, еднакво пастьоризирана.

Удължаването на трайността на бирата дава отражение на вкуса, но е необходимо на производители и търговци. Така един вид бира може да се транспортира надалеч, да престоява в складове и магазини, да покрива пазара на територията на цялата страна и да се рекламира чрез телевизиите като марка. Отпада регионалния принцип и нуждата от 13 пивоварни от времето на социализма. Затова новите собственици на българските пивоварни закриха плевенската, бургаската, варненската, софийската (в Горубляне) и др. Останаха няколко по-големи завода, които произвеждат различни видове бира.

Автор: Иван Бакалов

Научете повече

Едно време дори „кучешката радост“ имаше вкус, днес не знаем какво ядем

През далечната 1989 г. човек можеше да си купи малко, но качествени стоки. Магазините бяха празни, имаше два-три салама – главно хамбургски, „кучешка радост“ и шпеков, луканка се намираше трудно. Бананите ги чакахме цяла година, за да се наредим на опашка пред показния магазин преди Нова година. А на някои Дядо Мраз ни носеше понякога и подаръци от „Кореком“.

На почти всички стоки, които се продаваха, пишеше, че са произведени в България, а понякога и “Сделано в СССР”. Колбасите имаха невероятен вкус, а доматите бяха сочни, червени и 100% български. Да не говорим за лютеницата. Прясното мляко беше в найлонови пликове, които почти винаги бяха доста мръсни, а киселото беше в стъклени бурканчета с невероятен вкус и качество.

Днес магазините са пълни, но не знаеш какви боклуци има в продуктите. Често производителите слагат съставки като палмово масло, ГМО, хидратирани мазнини, мононатриев глутамат, аспартан и други. Някога, през далечната 1989 г., попадахме на вносни стоки, на които пишеше Made in Germany, Made in France, Made in Italy, а днес почти на всичко пише Made in China. А едно време дори „кучешката радост“ имаше добър вкус.

За цените да не говорим. През 1989 г. хляб „Добруджа” струваше 26 ст., литър прясно мляко – 30 ст., килограм краве сирене – 2,30 лв., кашкавал „Витоша” – 4 лв., баничка със сирене – 10 ст., бирата – 32 ст. Зарзаватът също бе на смешни цени – кило домати струваше 20 ст., кило портокали – 90 ст.

Научете повече

Живеех си добре и без лишения с 30 лв. на месец през 70-те

Родил съм се по време на соца, живял съм 39 години по време на същата система.
Днес съм на 67 години. Като студент плащах 1,60 лева за общежитие на месец. Обядът и вечерята в студентската менза (столова) струваха общо от 0.80 лева до 1.00 лев. Месечно харчех не повече от 30 лева.

По онова време не се продаваха дипломи, налагаше се да четем. Може да се каже, че образованието и здравеопазването бяха напълно безплатни. Имаше ред. Имаше държава. По-изостаналата част от населението не беше изхвърлена на улицата. За тях също имаше работа. В средно голям град имаше не повече от един клошар. След преврата съм гласувал само за хората, които бяха от "изостаналата част" по време на социализма. Те бяха демократите. Гласувах за простаците против волята си. Изминаха 28 години и държавата продължава да я има, макар ограбена, обрулена, с население предимно от възрастни хора, които са олющени от мизерията.


В. Механджиев retro.bg

Научете повече

Той беше единственият български премиер, който не беше бандит! Вижте защо

Истината за серията от фалити на банки по времето на Виденов е тяхното източване по време на правителството на Любен Беров и на некомпетентната политика на БНБ по отношение на лева в средата на 90-те
Жан Василев Виденов е български политик, министър-председател на България през 1995-1997 г. и председател на Българската социалистическа партия от декември 1991 до декември 1996 г.
Подава оставка от заеманите постове след масови протести заради хиперинфлация в страната. Кризата от тогава е наречена на него „Виденова зима“.
Понастоящем е преподавател в пловдивското Европейско висше училище по икономика и мениджмънт и идеолог на младежката радикална комунистическа организация „Че Гевара“
След победата на БСП на парламентарните избори през 1994 г. Жан Виденов оглавява нейното правителство. Според представители на лявото крило на БСП това довежда до победата на БСП в местните избори през 1995 година.
Истината за серията от фалити на банки по времето на Виденов е тяхното източване по време на правителството на Любен Беров и на некомпетентната политика на БНБ по отношение на лева.
През есента и зимата на 1996/1997 г. страната е в състояние на хиперинфлация. Средната работна заплата главоломно пада (по-късно, през февруари 1997 г., достига 5-6 щатски долара), което поражда недоволство и масови протести в големите градове. На 4 ноември 1996 г. 19 членове от ръководството на БСП отправят открито писмо с искане за оставка на Жан Виденов като министър-председател.
Освен атаките от СДС, правителството на Виденов работи и при огромна подмолна вътрешна опозиция от близки хора в ръководството на БСП.
На 21 декември 1996 г. на проведения извънреден 42-ри конгрес на БСП Виденов обявява, че подава оставката си като министър-председател на България и като председател на БСП. За председател на партията е избран Георги Първанов. Оставката на правителството е гласувана на 28 декември с.г. на извънредно заседание на 37-то народно събрание. Опитите на БСП да състави нов кабинет срещат масови граждански протести, организирани от СДС.
След отстраняването му от ръководството на БСП Жан Виденов се оттегля от активната политическа дейност. През 2000 г. престава да бъде член на ВС на БСП и председател на БСП в Пловдив.

Източник:nbox.bg

Научете повече

Христо Проданов бил зорко следен от страховитата държавна сигурност

Донос в МВР предупреждавал, че алпинистът може да „измени на родината“

Героят на българския алпинизъм Христо Проданов, чиято рождена дата е 24 февруари 1943 г., едва не се е разминал с участията си в експедициите в Хималаите, свидетелстват документи. Донос в МВР предупреждава, че алпинистът може да „измени на родината“. Твърди се дори, че предупреждения за подобна възможност идвали от най-близки до него хора.

Всъщност това едва ли е било възможно за патриот, който никога не казва просто България, а „Майчица България“. Роден и израсъл в подножието на Стара планина, още твърде рано Христо се пристрастява към планината. По-често сам, по-рядко с приятели, от десетгодишна възраст той броди по долината на Стара река, обикаля хижите "Хубавец", "Балкански рози" и "Васил Левски". Нерядко изкачва и близките до Карлово върхове Амбарица, Купена, Кръстците, Костенурката. През 1957 г., едва на 14 години, с братовчед си Захари предприемат и най-продължителния си преход - от хижа "Васил Левски" през връх Ботев, хижа "Тъжа", хижа "Мазалат", хижа "Узана", Шипченския проход до хижа "Бузлуджа", откъдето слизат до село (днес град) Шипка. До родния си град Карлово се връщат пеша през село Шейново и Калофер - нещо, с което двамата много се гордеели.

Оттогава Христо е така запленен от връх Ботев, че нищо не може да го убеди, че в България и на Балканите има по-високи от него. Дори когато учителят му по география се мъчи да го убеди не само с думи, но и чрез написаното в учебника, Христо само промълвява: "Е, да, но Мусала и Ботев са еднакви по височина"...

Решаваща за връзката му с алпинизма се оказва 1958 г. Тогава по улиците на Карлово вижда двама мъже с необикновено облекло и огромни обувки, пише изследователят планинар Сандю Бешев. На раменете си те носят раници, а върху тях - намотани по особен начин въжета. Възрастните карловци дълго обръщат погледи след чудаците. А малчуганите ги съпровождат до края на града. Любопитството на двама от тях е по-силно и те ги проследяват чак до хижа "Балкански рози". Там братовчедите Христо и Захари разбират що за хора са двамата, след които са вървели толкова дълго - алпинисти, хора, които изкачват върховете, без да търсят пътеки, а право нагоре по скалите, без да се съобразяват с изпречилите се пред тях трудности. Това много силно впечатлява "преследвачите" и определя смисъла и съдържанието на целия по-сетнешен Христов живот. И той се захваща за работа.

"Още от края на 1958 г. аз с голям интерес се стараех да науча нещо от алпинизма - пише в дневника си той. - Веднъж ми попадна книгата "Техника и тактика на алпинизма", която с голяма жар четях и препрочитах. От рисунките се стараех да науча нещо повече за алпийската техника. За една седмица аз успях да прерисувам всички нагледни рисунки, преписах и доста работи от алпинизма."
В Механотехникума, където учи, разбират увлечението му и разрешават създаването на алпийска група. С инвентар, съоръжения и инструктори помагат от Пловдив. Записват желаещите в курс по алпинизъм. Тук вродените качества бързо са забелязани от неговите учители. А скалите на местния водопад Сучурума стават място за изява на смелост и подранило мъжество. После погледите на карловските алпинисти се насочват към върховете на Рила, Пирин и Стара планина. Сред тях винаги и неизменно е Христо.

Сбъдва се и голямата мечта на Христо - да отиде в чужбина, "в един нов и непознат за мене свят" - както отбелязва в дневника си. С отбора на Окръжния съвет на Българския туристически съюз-Пловдив посещава Румъния. Активността му не остава незабелязана и е включен в националния състав за Югославия. От 24 юли до 8 август 1962 г. там катери върховете Триглав и Яловец (в днешна Словения).

След завръщането от тази голяма за него проява, поласкан от доверието, Христо още по-пълно се отдава на алпинизма. Стреми се да премине всички категоризирани маршрути у нас (по това време около 300). Но това не го задоволява и не спира дотам. У него страстно се проявява жаждата за премиери. Търси нови пътища към върховете. Премиерите му се отличават с необикновена трудност и логичност. Трудно е да се изброят всичките. Само на Райските скали (над хижа "Рай") са десетина. И все от висока категория.
Няколко пъти повече и по-трудни са туровете му в Рила - Дяволските игли, Черната стена, Злият зъб. Впечатляващи са маршрутите му на Вратцата, както и по скалите на Триградското ждрело.

"Много силно ме привличат премиерните изкачвания. Неизвестността, рискът и опасностите ме мобилизират“, споделя Христо.
Не се спира и през зимата. Така се ражда идеята и за зимни премиери, които не повтарят преминати през лятото маршрути.
Христо става инициатор на зимните диретисими - изкачвания по права линия от основата на стената до върха независимо от трудностите. Само за няколко години младият карловец осъществява толкова много и толкова трудни първи изкачвания през зимата и лятото, че нито един български алпинист все още не е достигнал неговото постижение - 36 премиери само от висока категория на трудност. По нашите планини Христо показва висока класа и виртуозна техника.

Стихия на Христо са не само отвесните скали, а и ледените и вечно заснежени върхове на големите планини в света. Алпите стават арена, където изявява себе си и предизвиква вниманието на чуждестранните специалисти. Те все по-често започват да говорят за българския алпинизъм с почит и уважение.

През 1965 г. Христо е в състава на младежкия национален отбор по алпинизъм в Кавказ. Там изкачва върховете Мижирги (4500 м) и Улу-ауз-Баши (4675 м) в района на Безенги, както и кавказкия първенец Елбрус (5633 м).

Когато през 1967 г. българи за първи път тръгват към седемхилядник - пик Ленин (днес Кауфман, 7134 м), Христо не намира място в състава. Заедно с Атанас Кованджиев е изпратен като представител на традиционната алпийска среща в Шамони. Там те правят първия български траверс на Монблан, първото българско изкачване по северната стена на Гранд Жорас (реброто Уокър). Година по-късно Христо се справя с трудния и дълъг ръб по иглите Пьотере и с ръба Френе на Монблан. Тогава прави опит за премиера по северната стена на Пти Дрю от най-висока трудност, но той е осуетен от лошото време.

През 1974 г. е епопеята на Матерхорн. Седем дни бурята и ураганният вятър държат в прегръдките си Христо и партньора му Трифон Джамбазов. Силата, мъжеството и отличната техника побеждават. Три години по-късно във френската преса отново се писа за "юначните българи", дръзнали да мерят сили с "Пътя на гидовете" по северната стена на Пти Дрю. И тук четири денонощия Христо води своите приятели и партньори, като преодолява пасажи с изключителна трудност.

Христо често посещава Кавказ. И винаги се завръща с още по-трудни изкачвания - едноседмичен траверс на Кръста на Ушба (1970 г.), траверс на шилестите чуки на Шхелда (1973 г.), зимно изкачване на Елбрус.

И когато през 1976 г. е формиран екипът за "българската реабилитация" на Ношак (7492 м, атакуван пет години преди това от друга българска експедиция с пет жертви - бел.ред.), Христо не може да не бъде включен в него.

Следва Памир. Тази планина с трите си седемхилядника така привлича Христо, че той пет пъти стъпва на пик Ленин.
Прави рекорд след рекорд. Затова, когато на 30 април 1981 г. е съобщено, че в 13:45 часа на връх Лхотце (8516 м) е стъпил българин, нито за секунда няма съмнение, че това е Христо Проданов.

От 30 април 1981 г. до 20 април 1984 г. Христо не се разделя с голямата си мечта да стъпи на най-високия връх на планетата Еверест (8848 м). И го прави.

Източник:РЕТРО

Научете повече