Темата с пенсионната реформа вълнува хиляди българи. Решението на проблемите им обаче е в задънена улица. До редакцията пристигна писмо, в което наша читателка пита дали може да се осигурява в Германия. Обърнахме се към специалиста – бургазлията Георги Бакалов, който е и председател на Съюза на застрахованите в България. Ето какво ни отговори той за пенсионната система у нас и какви са условията да получаваш пенсия от Германия. Изрекоха се много приказки, водиха се дебати, случиха се разправии и скандали, почти се стигна до бой пред камерите на една телевизия! Хората не разбраха за чие добро трябва толкова спешно да се промени пенсионното законодателство и какво му пречи на следващия парламент да отмени тази промяна и да сътвори нова дивотия!Не беше казано какви измерения ще имат крайните резултати и ако те са в наша полза, колко дълго ще се радваме на тази полза!

Беше безочливо скрито от обществото най-важното –

какъв ще е размерът на пенсията ни, ще се доближим ли до средните европейски стандарти, или ще си останем на дъното и колко дълго ще получаваме пенсия!

Вече две десетилетия не е проблем да се изчисли кой каква пенсия колко дълго ще получава.

Още през 1994 г. застрахователите в Германия (в това число и аз) предлагаха сравнителен анализ между държавната и частната пенсия.

Анализите бяха много точни, въз основа на държавните статистики и прогнози – всяко отклонение от истината означаваше огромни санкции.

Софтуерната програма извършваше анализа за 1-2 минути за всяко лице. Тези прогнози се сбъднаха с допустимите минимални разлики.

Софтуерни програми за подобни прогнози струват отдавна жълти стотинки и всеки може да се сдобие с тях.

Въпросът е защо нашите политици не желаят да назоват истината с нейното име! Защо политиците бягат от въпроса колко дълго ще получаваме пенсия?!

Към този момент (според официална статистика по области от 16.05.2014 г.) мъжете живеят средно между 68 и 72 години, трябва да плащат осигурителни вноски 38 години, пенсионират се на 63 години и 8 месеца, радват се на пенсията си цели 5 до 9 години! Плащаме 38 години за няколко години мизерна пенсия. Защо не са честни нашите законотворци и не споделят с нещастните си избиратели – ако през 2022 г. мъжете трябва да се пенсионират на 65 години, след като 40 години са плащали за пенсия, колко дълго и на каква пенсия ще се радват!

Прогнозите не могат да бъдат далеч от истината, а истината е жестока за простосмъртните!

Други важни обстоятелства, които умишлено се укриват от обществото –

Европа ни задължава до края на 2015 г. да въведем европейски стандарти:

Да свалим минималния осигурителен стаж на 7 години;

Да въведем № на осигурителната сметка за всяко държавно осигурено лице;

Да изплащаме на лицата с по-малко от 7 г. осигурителен стаж осигурителни вноски с натрупаните лихви!

Минималният осигурителен стаж в България за мъже и жени към този момент е 15 години!

Ако България не изпълни тези задължения, ще последват санкции от джоба на най-бедния народ в Европа!

Истината не може вечно да се укрива от обществото!

Нима никой не знае, че нашенци отиват да поработят няколко години в Европа или в Турция, за да получат пенсия от тези държави, която е по-висока от средната в България?!

Аз лично разполагам с документи, които показват каква пенсия плащат германците за 8-9 години осигурителен стаж в Германия, защото получавам такава пенсия.

Убеден съм, че политическите упражнения, които правят нашите законотворци на наш гръб, няма да ни измъкнат от дъното на европейските пенсии!

Убеден съм, че този пенсионен модел в България отдавна е обречен на пълен провал и честен обществен дебат за нов пенсионен модел е крещящо наложителен!

В Германия и другите западноевропейски страни няма понятия „Осигуряване“ – има държавно и частно застраховане. Понятието „осигуряване“ се използва в Германия, когато в някои случаи се опитват да ти пробутат застраховка.

Германската ЧАСТНА ПЕНСИОННА ЗАСТРАХОВКА е с много по-голяма доходност (около 45% по-висока от държавната) и при продължителен застрахователен период (над 20 години) някои застрахователи изплащат двойно повече от вложеното.

Задължително за застрахователя условие – гарантираната доходност да е над средния инфлационен процент.

Капитална опция:

След приключване на застрахователния период – изплащане на пенсионната застраховка или пенсия, при навършване на пенсионни години.

За германските пенсионни застрахователи не е важна националността на застрахованото лице, а начинът на плащане и адресът.

Начинът на плащане е чрез удържане на застрахователната премия от сметка в Германия. Повечето застрахователи не се съгласяват на сметка в чужбина, защото трансферите са скъпи и не винаги гарантирани, съгласно германското законодателство.

На практика ВСЕКИ с адрес и банкова сметка в Германия МОЖЕ ДА СКЛЮЧИ на името на всеки български гражданин (независимо от местонахождението му) германска пенсионна застраховка.

НАЙ-ВАЖНОТО – банкова сметка в Германия.

Източник:БЛИЦ

Радослав и Владимир са си подготвяли бягството поне един месец. Отпред ги е чакала кола. В бягството обаче е намесен и служител. Това сподели затворник, станал свидетел на целия случай, при който двамата опасни рецидивисти избягаха от софийския пандиз. „Извикаха ни всички на техника, минахме почти всички като ни раздадоха нещата. Докато ставаше суматохата и всеки гледаше какво си взима, бях седнал на гишето. Първо се появи Пелов, после излезе Ради с голям нож. Насочиха пистолети. Владимир челно с коляно удари единия служител. Другият затворник който е жичкаджия – Ради тръгна заедно с Владимир. Отвориха си вратата и заплашиха с пистолет, този който я пази, те са страхливи тези служители“, разказа свидетелят пред Нова тв.„Просто им видяхме гърбовете. Единият полицай и другият, който седи на адвокатското, питаха „к’во става“. Те дори не знаеха какво става. Хората са си подготвяли бягството поне един месец. Отпред ги е чакала кола. Този хубав боен пистолет, който го видях, им го е вкарал някой от персонала. На нас всичко ни минава на скенер, включително и храната. Такъв пистолет е абсурдно да мине – служител го е вкарал“, добави той. Радослав Колев работел в кухнята повече от половин година и там се предполага, че се е сдобил с големия нож. Запитан защо не са намерили оръжията им в килията, той отвърна: „Как ще го намерят? Има хора, на които им се прави фиктивен тараш, като си платиш“. Друг свидетел, който отишъл на свиждане в затвора на негов познат, добави: „Бях на 4-часово свиждане на един мой служител. Момчетата, които се връщаха от техниката, започнаха да залягат. Казаха: „Въоръжени са“ и започнаха да лягат по земята и да се изтеглят“.

В момента продължава търсенето на избягалите затворници по няколко направления. Това каза пред БТВ главният секретар на МВР Младен Маринов. Той увери, че всички полицейски сили са ангажирани в търсенето, извършват се проверки и издирвателни дейности. „В такива случаи има методики, по които се работи. Към момента близките на избягалите са в полицейските управления, работи се с тях“, каза Маринов. „Рано е още да правим заключения как се е случило. Имаме откъслечна информация как се е стигнало до там и какво се е случило вътре“, коментира той относно пропуските в охраната на Софийския затвор. „Имали логистика и това нещо е организирано много добре“, допълни Маринов. „И двамата са изключително опасни. Присъдите са им големи, така че те са готови на всичко, за да не се върнат в затвора“, посочи главният секретар на МВР. „Много бързо се задействаха всички системи за сигурност, включително и гранична полиция“, каза Маринов и посочи, че при тази бърза реакция Владимир Пелов и Радослав Колев едва ли са стигнали много далеч извън столицата.

Източник: БЛИЦ

Бедно, но щастливо детство е имала Софи Маринова. Гласовитата певица, която се изявява в шоуто за имитации „Като две капки вода”, винаги с умиление се връща назад към безгрижното време в село Брусен, където като малка посещавала пансион. Родителите й я дават там, тъй като нямат възможност да я гледат. „Родена съм в София, затова се казвам и София, но съм израснала в Етрополе. В петък вечерта майка ни взимаше децата от пансиона в село Брусен и в неделя вечер ни връщаше. Най-хубавите ми години бяха там”, споделя Софи. В пансиона бъдещата звезда, която има четирима братя, учела до 8 клас. Бъдещата звезда спазвала всички правила в пансиона и била пълна отличничка. До днес Софи помни всички песни, както и любимото си стихотворение „Устна хармоника” на Дора Габе.„За първи път пропях на 11-годишна възраст. В Етрополе имаше панаир и майка реши да ме качи на една сцена, там пееха народни песни. Аз се дърпам, нали, детенце, срам ме е… Качва ме тя на сцената – едно време пеехме сръбска музика основно. Изпях аз песен на Драгана Миркович и само гледам как хората ядат кебапчета, пият бира и започват да се обръщат да гледат откъде идва този глас. И започват да идват към сцената и става пълно с хора. Изпявам си аз песента, хората ме поздравяват, отивам доволна до майка, а тя ми казва: „Нищо не направи!”. И аз като се разплаках и си тръгнах с братовчедката ми, а един човек продаваше дини и се обръща към мен и ми вика: „Миличко, ти ли така хубаво пееш? Ей ти една диня!”. Аз от срам казах, че не съм аз, братовчедка ми и той взе, че даде динята на нея. После майки ми се кара: „У-у, що не каза, че ти пееш, да вземеш динята, ма!”, обяснява колоритно Софи. Все пак именно майка й я подкрепя, когато цял оркестър идва в дома им, за да иска Софи за солистка. Тогава бъдещата звезда била в 10-и клас и вече учела в Етрополе. Разчуло се в града за това колко е гласовита и един ден 10 мъже се появили в дома й. Така тя сбъднала мечтата на майка си и започнала да се занимава професионално с музика. С оркестъра пяла по сватби, новобрански и кръщенета, а в репертоара й имало парчета на популярните тогава Драгана Миркович, Цеца Величкович, Шабан Шаулич, пише „Уикенд“.

Още с първите си хитове „Стари рани”, „Слънчице мое”, „Плачещо сърце” и „Единствен мой” Софи се прочува и се превръща в една от най-търсените певици. И, разбира се, гласовитата изпълнителка се нарежда до топ имената, които се изявяват в култовата по това време кръчма „Кошарите”. Легенди се носят за вип гостите на заведението, за прелитащи куршуми, изстрелвани под влиянието на алкохол и емоции, както и за купища пари. Някои от тези легенди е потвърждавала и Софи. Именно в „Кошарите” тя е получавала рекордни бакшиши. „Бог да го прости, Жоро Илиев много раздаваше на музикантите! А, бе, изнасяхме чували с пари! И то долари! Доларът беше 3 лева тогава! Много пари имаше, обаче нямаше за какво да ги харчиш едно време! Нямаше молове, толкова магазини! И с оркестъра, 10 човека до обяд не можем да си разделим парите! Много сладки времена!”, отдава се на спомени ромката.

Източник: БЛИЦ
Снимка:7DniSofia.bg

В профила на Мария Илиева във Фейсбук се появи много интересна снимка. На нея певицата е на не повече от 10 години и трудно може да се припознае като момиче! Кадърът запечатва щастлив момент от детски лагер в Равда в края на 80-те години и е споделен от приятелка на певицата от този период.


След въпроси на феновете коя по-точно е Мария, нейната дружка издаде, че е втората от дясно на ляво.Единствените отличителни черти, които Илиева е запазила до днес, са по-матовата кожа и характерният поглед. Фотосът развесели феновете на поп звездата и бе последван от тънки шегички, пише ежедневник. Певицата не се чувства засегната и е приела закачките с усмивка на лице.

Източник: bradva.bg

През юни 1956 г., след взет държавен изпит, се завръщах към Правец. На софийската автогара чух по високоговорителя: „Днес жителите на Етрополе се събраха и образуваха Трудовокооперативно земеделско стопанство (ТКЗС)”. През есента на същата година бях назначен като референт в Горско стопанство – Етрополе. Настаних се в горския пункт в с. Равна (сегашното село Бойковец). Същата година в страната започна масовизацията на ТКЗС-та и създаването на такива в балканските райони.През есента на 1956 г. беше създадено ТКЗС в с. Равна. За негов председател беше избран известният шегобиец Йото Цаков Даков. По това време в балканските райони земеделските работи се извършваха с животинска тяга. Нямаше трактори и камиони. И така на ТКЗС – Етрополе беше предоставена една товарна кола „Молотовка”. След като беше образувано ТКЗС в Равна, хората настояваха председателят да намери камион и за Равна. Така принудиха бай Йото да отиде при Тодор Живков и да иска камион. Бай Йото живееше на края на селото, до гората и в неговия дом се е отбивал цар Борис. Отбивали са се и партизани, с които е бил Живков. През 1956 г. Живков беше избран за първи секретар на ЦК на БКП и фактически оглавяваше държавата. Бай Йото отишъл при Живков да му иска камион. След което ми разказва: „Като отидох, охраната ма спре и ми казаа, че другарят Живков има приемен час и не могат да ма пустат. Рекох им да му кажат, че кога доаждаше в моя дом, приемен час немаше и че го дири Йото Цаков от Равна”.

Казали на Живков и той разпоредил да го пуснат. По-нататък бай Йото разказва: „Като влезох, соба длъга като калидор и там доле седи Тодар. Стана, та ма срещна и ма попита: „Какво та носи, бай Йоте, насам, седай и разправяй”. Седнах и му рекох: „Тодаре, ниа сбрааме имота на ората, ама сака да дадеш един камион да ги возиме”. „Е-е, бай Йоте, аз не давам камионите, Станко Тодоров се занимава с тези работи.” Станко Тодоров тогава беше председател на държавната планова комисия. „Я Станко Тодоров не познавам, ако ще ми даваш белешка, давай ми, ако не – да си върва”. „Ще видим, бай Йоте, какво може да се направи” – казал му Живков. Но бай Йото продължил по-нататък: „Тодаре, я сага сам дошал, па я са видим пак, я са не видим, ама има ли тук фотаджия да са снимаме?”. „Добре, добре”, казал Живков и извикал фотограф. Снимали се. А аз му казвам: „Дай снимката да я видя”. „Как мислиш ти, я таа снимка я варда да свалем човек от въжето с неа!”- отряза ме бай Йото. Не след дълго на равничарите беше предоставен камион „Молотовка”. Шофьор беше синът му Цако.

Бай Йото имаше внучка на име Ката. Като малка беше паднала от люлката и си повредила гръбнака, но иначе беше умно момиче. Завърши средно образование с отличие и кандидатства за аптекарка. По общия ред, въпреки че беше отличничка, не я приеха. Живков вече беше и министър-председател. Роднините на бай Йото не му давали мира: „Върви при Живков, заведи и детето да го види!”. А на Ката казват: „Върви с деда си, да се не загуби из София”. Отиват в София, Живков им насрочва среща и ги приема. И пак ми разказва: „Като влезооме, собата по-длъга от предната. Срещнааме Тодар и я му казах защо сме отишле. Рече ми да бъда без грижа и се обади некъде по телефоня”. Рече ми – яла тук, бай Йоте, кажи какво има по нашия край. Седнааме и я му рекох: „Тодаре, ти коджа работи направи за Правец. И язовир им направи, ама ниа в Равна още ток немаме”. „Е, направил съм, бай Йоте, аз нищо не правя, народната власт прави каквото прави”, отговорил му Живков. Дойде си бай Йото и не след дълго дойде и токът в Равна. Ката завърши аптекарство и дълго време работи в етрополската аптека.

Христо Христов – Референта, Правец

Източник: retro.bg

Вероятно и през ум не ви е минавало колко богати може да се окажете, ако сте родени преди 1978 година.
В един момент може да се окаже, че родените преди тази година разполагат със солидни финансови средства, за които дори не подозират. Вероятно вече си казвате, че вие не можете да сте толкова богати, но истината е, че това е съвсем реално.
Спомняте ли си боновите книжки, които вие или родителите ви получихте по време на масовата приватизация? Има голяма вероятност именно те да са ви направили богати, без дори да ви е минало през ум.
Проверете, може и вие да сте сред щастливците
Мнозина мислят, че боновите книжки са отживелица, но те не са. Ако сте успели да ги инвестирате в правилния фонд, днес те може би работят за вас.
Председателят на парламентарната комисия по енергетика и член на комисията по икономическа политика и туризъм Делян Добрев посочи, че към днешна дата над 2.5 милиона българи имат акции от масовата приватизация. Те обаче не са наясно в кая компания са ги дали и дали това им носи доходи.

Факт е, че част от тях излязоха пирамиди и доходите на хората изгоряха, но други компании са ги управлявали много добре и сега носят висока доходност на инвестираните бонови книжки.
Добрев предполага, че почти всички, родени преди 1978 година навярно имат акции от масовата приватизация с бонови книжки.

Делян Добрев посъветва тези хора да направят всичко по силите си, за да проверят в кой фонд са техните бонови книжки и да потърсят дивидентите си, ако има такива налице.
Той припомни, че съгласно закона, дивидентите се пазят в продължение на 5 години, след което отиват в полза на компанията, пише zajenata.bg.

Нищо не ви коства да проверите какво се е случило с вашите бонови книжки. Току-виж сте от щастливците, които ще се събудят по-богати.
Източник: razkritia.com

Много е лесно да се приказва на едро, без да си видял, без да си чул и без да си прочел. Някакви индивиди тия дни пак плюеха по Тодор Живков. Простено им е. Те не знаят, че по негово време Иво Инджев бе журналист в Ливан и агент на Първо главно. Не знаят, че Иван Костов стана асистент по политикономия. Не знаят, че днешните либерасти и демократи бяха членове на БКП, а родителите на протестърите - партийни функционери. Не знаят, че всичко беше безплатно. Безработица нямаше. След пет години работа ти даваха и апартамент.

Някои по-нахакани идваха за софийско жителство в „Кремиковци” и пак апартаменти им даваха. Спокойни години си бяха.
Нямаше ЧЕЗ, а токът и парното бяха 5 лева накуп. Гинка тичаше след патките в пазарджишките села. На 9 септември днешните демократи и американски мекерета викаха най-силното ура.

Милка МИХАЙЛОВА, София
Източник: retro.bg

Годината е 1876, денят е 20 април. На тази дата българският народ се вдига в името на свободата срещу една цяла империя. Априлското въстание е едно от най-паметните събития в българската история.  Героизмът, който въстаниците проявяват в онзи ден, е изключителен, но само за нас, българите. През онези години, в епохата на империализма от XIX век, по целия свят се случват какви ли не събития, свързани с войни, битки и въстания. Тогава на Балканите се гледа като на една размирна зона, в която християни постоянно водят битки с османските си поробители. За гражданите на Великобритания, Франция и останалия европейски свят това не е нещо впечатляващо.В зората на ерата на комуникациите, когато за пръв път широко започва да се използва телеграфът, а презокеанският кабел се превръща в реалност, хората все повече започват да се интересуват от случващото се по света. Така се появяват и военните кореспонденти, които винаги са в центъра на събитията и предават дословно „тътена на оръдията“ в своите вестници. Въпреки това обществеността не проявява особена заинтересованост към случващото се на Балканите, за разлика от един американски журналист на вестник „Дейли Нюз“ –  Джанюариъс Алойшиъс Макгахан.

Новините за ужасяващите зверства, които се извършват в турските провинции на Балканите, достигат до Европа. В защита на българите започват да се организират шествия. Всички тези вълнения са забелязани от Макгахан, който през пролетта на 1876 година наблюдава с голям интерес все по-смрачаващия се хоризонт на изток. Постоянните съобщения за избухване на въстания в земите на юг от Дунав привличат вниманието на военния кореспондент. Малкото информация в британските медии за случващото се в някои селища на Балканите все повече предизвиква Макгахан да предприеме пътуване към югоизточната част на Европа, за да проследи отблизо ставащото. Тогава той убеждава собствениците на вестник „Дейли Нюз“, че трябва да замине за България като кореспондент на изданието.

Междувременно обстановката на Балканите става изключително враждебна. В цяла България селяните са докарани до такова положение, че трудно могат да се прехранват, като обработват малкото земя, дадена им от империята, а данъците и такси се оказват непосилни. В планинските селища почвата пък е бедна и камениста и най-често селяните се изхранват с изработка на аба, декоративни ширити гайтани и други занаяти. Всички това, заедно с корумпираното турско управление и неговата феодална система, крепяща се на десятъци и лихварство, принуждава българския народ да грабне оръжието и да започне борба за свобода.

Така се дава началото на организацията на въстание, което е обречено още от самото начало. Липсва координация между отделните селища, не всички села и обществени слоеве подкрепят или са готови за въоръжена борба, няма достатъчно средства и оръжия. Подготовката е доста слаба и непрофесионална – оръдията са изработени от черешови стволове и са доста елементарни, пушките са изключително стари, барутът е в малки количества.

На всичкото отгоре османците разбират за готвеното въстание от заможен чорбаджия от Татар Пазарджик и управлението предприема действия за смазване на бунтовниците с пълна сила. Така на 26 април 1876 година банда разбойници, наети от турците, нахлуват в град Клисура и съсичат стотици мъже, жени и деца. Същият ден нахлуват и в Перущица. На 30 април башибозуци и други части нередовна турска армия, под командването на Ахмед ага, нападат планинското селище Батак. На жителите е обещано, че ако се предадат ще бъдат пощадени, но след като предават оръжията си, турците влизат в планинското селище и  започват безразборно да убиват жителите му.След тези зверства новините от балканската държава започват една по една да излизат към Западна Европа. Коментарите първоначално са най-различни. Английската позиция следва политиката за силна Османска империя, която да спира руските и френските амбиции за Близкия изток. Според британците Турция трябва да бъде подкрепяна, защото така ще се запази свободата на Европа и ще се осигури британската позиция в Индия. Българските интелектуалци обаче не спират да подават постоянна информация за жертвите и зверствата при потушаването на въстанието. В пресата за пръв път се появяват данни, според които между 18 000 и 30 000 души намират смъртта си под ятагана на башибозуците и десетки селища са сринати до основи, а зверствата не спират.

Всички тези вести карат Макгахан в края на 1876 година да замине като военен кореспондент за Константинопол, за да разследва и опише случващото се. Той се надява да даде яснота на останалия свят дали на Балканите наистина се извършват зверства или информацията е преувеличена. След пристигането си журналистът започва да се рови из документи и дописки, за да разбере точно какво се е случило и да предаде цялата информация на вестник „Дейли Нюз“. Макгахан предприема пътуване до Филипополис (днешен Пловдив), откъдето пуска първата си телеграма, чрез която изразява своите гневни чувства и впечатления:

„Боя се, че не съм вече безпристрастен, и с положителност не мога да остана безучастен. Съществуват неща, които не могат да бъдат разследвани с хладен ум. … Зверствата, признавани повсеместно от хора, приближени на турците, както и от самите турци, са достатъчни и повече от достатъчни. Не желая да добавям все повече и повече цифри към тази скръбна статистика. Когато в самото начало на разследването се сблъскаш с признанието, че 60-70 села са били опожарени и че към 15 000 души, голяма част от които жени и деца, са били посечени, започваш да чувстваш, че е безсмислено да продължаваш. Когато, в допълнение, научиш ужасяващите подробности за най-безпомощните дечица, разсичани на парчета и набучвани на щиковете; и когато всичките тези подробности ти се повтарят от стотици – не българи, а и от различните консули във Филипополис, от германските служители по железницата, както и от гърци, арменци, свещеници, мисионери и дори от самите турци, започваш да чувстваш, че по-нататъшните разследвания са абсолютно излишни.“

Следващите репортажи на кореспондента преминават през емоциите, мрачното прогнозиране, русофилските настроения, открито подстрекаване към война и публична разправа с виновните. Всички тези писания се оказват опияняващи за читателите на вестник „Дейли нюз“, ако може да се съди по зашеметяващите тиражи на вестника от Великобритания от края на 1876 година. От село на село журналистът събира и разследва турските зверства. Точно когато Макгахан смята, че видените неща няма как да бъдат по-жестоки, стига Пазарджишката област с идеята да посети град Батак, за който чува доста истории. Там установява, че дори най-големите му представи за варварски постъпки могат да бъдат надминати.

Чужденецът отсяда в Пещера, където турската управа му предлага да бъде придружаван от официален турски представител, но поканата е отхвърлена. Властите, гневни от този факт, забраняват на българите да предоставят коне на кореспондента за прехода към  Батак. Местните обаче се противопоставят на това и на следващия ден на американеца е осигурен кон и така Макгахан потегля. За пристигането на чужденеца се разчува в цялата околия. Десетки батакчани успяват да го намерят и да му разкажат какво са преживели и какво точно се е случило. Макгахан записва абсолютно всичко.

Тогава журналистът научава и за близостта на българския език с руския, който знае, и лесно разбира разказите. Скоро след дългия преход през планината, пред чужденеца се разкрива ужасяваща гледка – окървавеният Батак. Стотици трупове и кости, разхвърляни из целия район. Той намира град, представляващ купчина развалини и отломки, съборени довари, разрушени стени, срутени покриви, изтърбушени къщи и тук-там някой човек, спасил се някак от зверствата на турците.

Много от оцелелите започват да се присъединяват към групата от Пещера, оформяйки процесия от няколкостотин души. Макгахан пише, че навсякъде, където погледне, земята била покрита с кости, черепи и части от тела. Чужденецът отива и до баташката църква, пълна с трупове – както в двора, така и в църковното помещение.

Журналистът записва всичко онова, което му е разказано. Веднага, след като се прибира в Татар Пазарджик, пише дълга и изключително емоционална дописка до „Дейли нюз“. Телеграма, писана с много гняв, силна болка и страдание, думи, написани с насъбран ужас и дори жажда за отплата. Всичко това е публикувано в страниците на един от най-тиражираните вестници във Великобритания. Дописката съдържала описание на картината, на която се натъква Макгахан, и част от разказите на местните хора. Не липсва и критиката срещу правителствената политика на Англия и срещу премиера Дизраели, според когото всичко е преувеличено.

След всички репортажи на Макгахан и изразеното недоволство към Дизраели, обществеността е покрусена от зверствата, а противниците на правителството във Великобритания стават все повече. Журналистът обаче разбира, че ако в Западна Европа дописките ще бъдат изразени в „християнски гняв и хуманен инстинкт да се осигури помощ за българския селянин“, то Русия ще вземе нещата в свои ръце и ще накаже справедливо турците.

Последната кореспонденция за вестник „Дейли нюз“ Макгахан пише в хотел „Брофорт“ – Букурещ. В нея кореспондентът директно обвинява Дизраели и английския посланик в Константинопол сър Хенри Елиът, че съзнателно заблуждават общественото мнение относно сериозността на положението в България. Заради всички репортажи цяла Западна Европа застава твърдо зад българите, а към правителствената политика на Великобритания за подкрепа на Османската империя са отправени остри критики.

Юджийн Скайлер, който е американски дипломат, се заема да направи комисия, която да следи за евентуални нови престъпления от страна на османците и да защитава българското население, да построи наново опустошените селища, да възмезди оцелелите за техните загуби за сметка на Високата порта и да екзекутира виновниците за всички престъпни деяния. В края на своята последна дописка Макгахан изразява своето мнение, че доста от нещата няма да бъдат реално направени, защото старите оядени господа, които държат Европа в ръцете си, не се интересуват от закланите мъже, жени и деца и тяхната съдба.

Въпреки това според кореспондента отплатата ще дойде с идването на руските войски. Точно това многократно казва и при напускането на родопските селища на местни жители: „След по-малко от година войските на царя ще бъдат тук“. Точно това се случва и година по-късно с обявяването на Руско-турската война, която военният кореспондент също следи на място, движейки се с руската армия.

Джанюариъс Макгахан е доста неразпознаваемо име в световната историята. Днес само един тесен специалист може би знае името му и блясъка на неговите трудове. И двата големи вестника, чийто представител е бил, отдавна са мъртви. Книгите, които е писал между войните, трудно могат да се намерят в американските библиотеки, но в една страна това име ще се помни и тачи вечно – България. Макгахан е велик човек, защото когато се сблъсква с антихуманните действия на едно правителство, той не си затваря очите, както повечето. Американският кореспондент се превръща в застъпник, вместо да остане хладнокръвният безпристрастен наблюдател. Точно и затова днес в земеделския щат Охайо се издига надгробен камък, носещ красноречиво надписа: МАКГАХАН, ОСВОБОДИТЕЛ НА БЪЛГАРИЯ.

Източник: bulgarianhistory.org

Кръстникът на “Коза ностра” Матео Месина Денаро, който се укрива от над 20 години, си е направил пластична операция на лицето и на пръстовите отпечатъци в България. Това пише в свое разследване италианското сп. L’espresso, цитирано местната агенция lacnews24.it.
Според публикации в италиански медии, цитирани от „Труд“, Денаро е определен за своя наследник от последния “бос на босовете” Тото Риина–Звяра, който почина в затвор в Парма в края на миналата година на 87-годишна възраст, след като страдаше от различни заболявания, включително рак.

Денаро – последният изтъкнат бос на “Коза ностра”, също има здравословни проблеми – със зрението и е на диализа, сочат данните на L’espresso, придобити от “супер свидетел”, който се е срещал мафиота.Матео Месина Денаро е най-силният мъж в Сицилия, който премахва враговете си и прави приятелите мощни индустриалци. Но истинското чудо е неговата способност да създава поминък и да разкрива работни места в един изключително изостанал регион.

ВИДЕО:

Нещо повече – той успява да манипулира всеки вот така, че най-верните му политици да бъдат избрани в институциите на централната и на местната власт. Без значение на това, че от 21 години е най-търсената в Европа личност, която се укрива успешно от правосъдието. То отдавна го е пратило доживот зад решетките заради извършени лично или по негово нареждане десетки убийства, включително на деца и жени, но той продължава да се радва на свободата.

Източник trud.bg

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив